Питър Джеймс
Убийствено просто (80)

80

Малко преди полунощ Грейс вкара колата си в паркинга на Съсекс Хаус, кимвайки уморено на охраната. Бяха говорили малко по пътя на връщане от сградата „Ван Ален“ и двамата бяха потънали всеки в своите мисли.

Докато приятелят му паркираше, Брансън се прозя шумно.

— Мисля, че можем да си идем вкъщи, да си легнем, да поспим?

— Не ти стигат сѝлиците ли, младок? — подразни го Рой.

— А ти си супербуден, кипиш от енергия? Всички цилиндри са на пълна мощност, а? Чувал съм, че след определена възраст човек започва да се нуждае от по-малко сън; което е все тая, защото тъй или иначе прекарваш половината нощ в ходене до тоалетна.

Грейс се усмихна.

— Не очаквам с нетърпение старостта — вметна Брансън. — А ти?

— Честно казано, не мисля за нея. Виждам човек като Марк Уорън да лежи размазан и мозъкът му да изтича по тротоара, а си спомням, че двамата сме говорили само преди няколко часа; такива неща ме карат да вярвам в това да живееш ден за ден.

Глен отново се прозя.

— Връщам се на работа — заяви Грейс. — Ти можеш да се разкараш.

— Знаеш ли, понякога можеш да си такъв гадняр — заяви Брансън и неохотно го последва към главния вход, през вратата и нагоре по стълбището покрай витрините с полицейски палки.

Ема-Джейн Баутууд, с бяла жилетка и розова блуза, беше единственият човек в залата за произшествия. Грейс отиде при нея и махна с ръка към празните бюра.

— Къде са всички, Ема?

Тя се наведе напред като да прочете някакъв ситен шрифт на компютъра си и отговори разсеяно:

— Мисля, че всички се прибраха вкъщи.

Грейс се вгледа в умореното й лице и леко я потупа по рамото, докосвайки меката вълна на жилетката.

— Според мен ти също трябва да се прибираш, денят беше дълъг.

— Можеш ли да ми отделиш минута, Рой? Има нещо, което мисля, че ще ви заинтригува и двамата.

— Някой иска ли кафе? — попита Грейс. — Вода? Кока-кола?

— Ти ли черпиш? — попита Брансън.

— Не, данъкоплатците на Съсекс черпят този път. Искат да работим посред нощ, значи могат да ни купят кафе. Това отива към служебните разходи.

— Аз искам диетична кола — каза Брансън. — Всъщност не, сменям. Нека да е обикновена кола; имам нужда от ударна доза захар.

— Аз бих искала капучино — каза на свой ред Ема-Джейн. Грейс излезе, мина през празния коридор до зоната за почивка с малка кухня и автомати за храни и напитки. Прерови джоба си за дребни, взе двойно кафе за себе си, капучино за Ема-Джейн и кола за Брансън, след което ги отнесе в залата за произшествия на пластмасов поднос.

Когато влезе, младата жена показваше нещо на компютърния екран и Брансън, наведен над рамото й, изглеждаше погълнат от него. Без да извръща глава, той каза:

— Рой, ела и погледни това!

Ема-Джейн се обърна към Грейс:

— Казахте ми да проверя миналото на Ашли Харпър…

— Аха. Какво откри?

Почти преливайки от гордост, тя отговори:

— Всъщност доста неща.

— Слушам те.

Баутууд прелисти две страници на тефтера си, изписани със стегнатия й красив почерк, и заговори, следейки бележките си:

— Информацията, която ми дадохте, е, че Ашли Харпър е родена в Англия и родителите й са загинали при автомобилна катастрофа в Шотландия, когато е била на три; впоследствие е била отгледана от осиновители, първо са живели в Лондон, после са се преместили в Австралия. Когато станала на шестнайсет, заминала за Канада, където отседнала при чичо си и леля си — леля й е умряла наскоро. Чичо й се казва Брадли Кънингам, не разполагам с името на леля й.

Без да престава да следи бележките си, тя продължи:

— Ашли Харпър се върнала в Англия — към корените си — преди около девет месеца. Казахте, че преди това е работила във фирма за недвижими имоти в Торонто, която е била филиал на „Бей груп“ — тя вдигна поглед към Грейс и Брансън, сякаш търсеше потвърждение.

Старши детективът отвърна:

— Да, точно така.

— Така — поде тя. — По-рано днес говорих с началника на отдела за човешки ресурси в „Бей груп“ в Торонто както може би знаете, те са една от най-големите вериги универсални магазини в Канада. Нямат филиал за недвижима собственост, нито някога са имали служителка на име Ашли Харпър. Направих допълнителна проверка и установих, че никъде в Канада няма фирма за недвижими имоти, в чието име да се съдържа думата „Бей“.

— Интересно — забеляза Брансън, докато отваряше кутийката си с кока-кола. Чу се рязко просъскване.

— Става даже още по-интересно — отвърна Ема-Джейн. — Няма Брадли Кънингам в телефонния указател на Торонто, нито където и да било в цяло Онтарио. Нямах време да проверя останалата част от Канада. Но — тя направи пауза, за да отпие от покритата с шоколад пяна на капучиното си — имам приятелка журналистка, която работи за „Глазгоу Хералд“ в Шотландия. Тя провери архивите на всички големи шотландски вестници. Ако тригодишно момиче остане сираче след катастрофа, това би присъствало в новините, нали?

— Обикновено да — съгласи се Грейс.

— Ашли твърди, че е на двайсет и осем. Накарах приятелката ми да се върне двайсет и пет години назад и след това по пет години преди и след това. Името Харпър не се появи.

— Може да е приела името на осиновителите си — вметна Брансън.

— Би могла — съгласи се младата жена. — Но онова, което ще ви покажа, намалява тази вероятност.

Грейс я наблюдаваше с възхищение. Увереността й като че ли нарастваше пред очите му. Тя беше точно от типа свежи попълнения, от които толкова остро се нуждаеше полицията. Умни, трудолюбиви младежи с решителност.

— Проверих името Ашли Харпър през мрежата „Холмс“, както поискахте — каза тя, обръщайки се към Грейс.

„Холмс“-2 беше втората фаза на компютъризираната база данни за престъпления, която свързваше всички полицейски управления във Великобритания и Интерпол, а отскоро имаше връзка и с други полицейски мрежи в чужбина.

— Нищо не се появи под името Ашли Харпър — започна тя. — Но ето къде става интересно. Взех инициалите „АХ“, свързах ги с по-обща категория „строителство“ и ето какво изскочи от „Холмс“. Преди осемнайсет месеца млада жена на име Абигейл Харингтън се омъжва за богат строителен предприемач в Лим, Чешир, който се казва Ричард Уонаш. Бил много запален по скоковете с парашути. Три месеца след сватбата им умира, защото парашутът му не се отворил по време на скок. Преди четири години в Торонто жена на име Александра Хюрън се жени за предприемач на име Джо Къруин. Пет месеца след сватбата той се дави по време на плаване в езерото Онтарио. Преди седем години жена, наречена Ан Хампсън, се омъжва за строителен предприемач в Лондон на име Джулиън Уорнър. Той бил ерген от висшето общество с големи имоти в района на лондонското пристанище около времето на големия срив при недвижимата собственост от началото на деветдесетте. Шест месеца и два дни след сватбата се задушава с газ в подземен паркинг в Уопинг.

Ема отпи отново от пяната.

— Едни и същи инициали — съгласи се Брансън. — Но какво доказва това?

— Много измамници запазват едни и същи инициали, когато променят имената си — каза тя. — Четох за това в полицейския колеж. Само по себе си това не доказва нищо. Но ето къде става още по-хубаво — тя написа нещо на клавиатурата си и се появи чернобяла снимка на млада жена с късо подстригана тъмна коса. Лицето беше на Ашли Харпър — или на нейна двойничка.

— Това е от статия в „Ивнинг Стандард“ за смъртта на Джулиън Уорнър — обясни тя.

Последва дълго мълчание, докато Грейс и Брансън изучаваха снимката.

— Определено прилича на нея.

Без да казва нищо, Баутууд отново чукна по клавиатурата. Появи се още една снимка, също чернобяла. На нея беше жена с дълга до раменете светла коса. Лицето й приличаше още повече на Ашли Харпър.

— Това е от „Торонто Стар“ преди четири години, репортаж за смъртта на Джо Къруин.

Грейс и Брансън не казаха нищо. И двамата бяха изумени.

— Следващата е от „Чешир Ивнинг Поуст“ преди осемнайсет месеца, в статия за смъртта на Ричард Уонаш. Абигейл Харингтън е красивата опечалена вдовица.

Тя натисна отново и се появи поредна снимка, този път цветна. Косата беше червена, оформена в елегантна къса прическа. Лицето отново, вече несъмнено, беше на Ашли Харпър.

— По дяволите! — възкликна Брансън.

Грейс гледа лицето замислен дълго време. Накрая каза:

— Ема-Джейн, браво, отлична работа.

— Благодаря… Рой.

Той се извърна към приятеля си.

— Така — поде той. — Часът е един без двайсет. Кой съдия се чувстваш достатъчно смел да събудиш?

— За заповед за обиск?

— Сама ли си направила всичко това? — изправяйки се, попита Грейс, без да обръща внимание на гримасата на Брансън. — Ема-Джейн, прибирай се да поспиш.

Глен се прозя.

— Ами аз? Не заслужавам ли и аз малко сън?

Грейс го удари приятелски по рамото.

— Опасявам се, приятелю, че твоят ден току-що започна.