Питър Джеймс
Убийствено просто (75)

75

Марк наблюдаваше мрачното си отражение в матовото огледало на асансьора, който се издигаше към четвъртия етаж на сградата „Ван Ален“. Като че ли всичко около него се разпадаше.

Преди по-малко от седмица седеше в самолета на връщане от Лийдс, разглеждаше снимки на „Ферари“ 365 и се опитваше да реши дали да си купи червено или сребристо и дали да има скоростни лостове като във „Формула 1“ или обикновена ръчка на пода.

Сега тази кола бързо се отдалечаваше към хоризонта без него. Както и всичко останало.

Какъв й беше проблемът на Ашли? В продължение на месеци бяха толкова невероятно близки, толкова близки, колкото в представите му могат да са две човешки същества. Имаха едно и също чувство за хумор, един и същи вкус за храна, напитки, еднакви интереси; привличаха се взаимно като луди и правеха любов винаги когато успееха да откраднат няколко скъпоценни мига — дори на два пъти бяха опасно близо до това да ги хване Майкъл. Тя беше изумително момиче, интелигентна, умна и същевременно толкова любяща и грижовна. Никога не беше срещал някоя, която поне малко да прилича на Ашли, и не можеше да си представи живота без нея.

Тогава защо беше толкова студена с него сега? Добре, глупаво беше да се напива на сватбата и да се държи грубо с онова ченге, което си вре носа навсякъде. Но всички тези приказки да убият Майкъл наистина го притесняваха. Убийството никога не е било в плановете им. Никога. Сега тя говореше така, сякаш е било през цялото време. Думите й отпреди половин час отекваха в главата му.

Никога не е ставало въпрос да се измъкне жив, нали?

И да, той се беше съгласил с нейния план. Не да убият Майкъл в действителност — просто да… да… да…

Не беше убийство. Определено не беше убийство.

Убийство е, когато планираш нещата, нали? Предумишлено? Това бяха просто обстоятелства. Идеята да погребат Майкъл жив, след това катастрофата. Не изпитваше топли чувства към него. Той винаги беше пръв във всичко. В училище побеждаваше на 100 метра и на всяко друго проклето състезание. Той беше този, който отбелязваше головете в мачовете; пръв от тяхната компания се раздели с девствеността си — жените винаги са гравитирали около него, винаги, винаги. Озовава се с Майкъл в претъпкан бар, при него идват две красиви момичета и той им казва: „Това е моят приятел Марк!“ А момичетата се усмихват и казват „Здрасти, Марк!“, след което му обръщат гръб за цялата вечер. Беше се случвало неведнъж, случваше се отново и отново.

Същото беше с Ашли в началото. На първото интервю преди шест месеца както обикновено Майкъл бе водил разговора и Ашли изглеждаше запленена от него, почти не поглеждаше към Марк. (По-късно му каза, че всичко това е било преструвка, защото толкова силно искала работата, а са й били подхвърлили, че Майкъл е този, който контролира компанията.)

През първия месец и нещо Марк видя колко е заинтригуван Майкъл от Ашли. Познаваше приятеля си достатъчно добре, за да разчете признаците — флиртуваше с нея с шегите си, с въпросите, ласкателствата, историите за себе си, точно както го правеше с жените, които харесва, и той наблюдаваше флирта му с огромно удоволствие и задоволство. За пръв път бе отмъкнал момиче, което Майкъл харесваше, и чувството беше страхотно, освобождаващо, сякаш най-накрая след петнайсет години приятелство вече не беше изцяло под влиянието му.

Планът беше предложение на Ашли. Марк нямаше никакви скрупули за него, с изключение на идеята за сватбеното пътешествие. Беше му трудно да понесе тази част. В сърцето си знаеше, че именно това беше причината да отиде в гората миналия четвъртък през нощта и да извади тръбата за въздух.

Но да остави сега този откачен тип да измъчва и осакатява приятеля му? До смърт? Не беше сигурен, че може да понесе това.

Отключи входната врата и когато пристъпи вътре, телефонът иззвъня. Той затръшна вратата, изтича през стаята, погледна дисплея, но не се изписваше номер.

— Ало? — вдигна той.

Същият австралийски глас, който бе чул преди, каза:

— Здрасти, приятел, Вик е. Малко съм любопитен за ченгето, което се отби да те види по-рано. Мисля, че ти казах да не говориш с полицията.

— Не съм — отвърна Марк. — Това е старши детективът, който разследва изчезването на Майкъл — нямах представа, че ще дойде.

— Не знам дали да ти вярвам, приятел. Искаш ли да си побъбриш отново с Майкъл по този въпрос или нещата са ясни?

Опитвайки се да разбере какво има предвид, Марк отвърна:

— Мисля, че са ясни.

— Значи ще направиш каквото ти казвам?

— Слушам.

— Просто иди в офиса си още сега, отвори сейфа, извади документите, които подписахте с Майкъл, за да упълномощите адвокат на Каймановите острови на име Юлиъс Гробе, и му ги прати по факс. Междувременно се обади на Юлиъс Гробе и му кажи да прехвърли един милион двеста петдесет и три хиляди седемстотин и дванайсет лири от вашата сметка на сметка с номер в Панама, който аз вече му пратих по факса. Ще ти се обадя точно след час и ще ми кажеш как е минало. Ако не вдигнеш слушалката, твоят приятел ще загуби още една част от тялото си и този път наистина ще боли. Ясно ли е?

— Ясно.

Един милион двеста петдесет и три хиляди седемстотин и дванайсет лири беше точната сума, която Марк и Майкъл имаха в общата им сметка.