Питър Джеймс
Убийствено просто (56)

56

Ашли, облечена в бяла хавлия, с разпусната коса, разпиляна по раменете й, отвори входната врата на къщата си и се вторачи в изцапаната с кал фигура на Марк със смесица от изумление и гняв.

— Луд ли си да идваш тук? — каза тя вместо поздрав. — И в този час. Дванайсет и двайсет е, Марк!

— Трябва да вляза. Не можех да рискувам да ти се обадя. Трябва да поговорим.

Стресната от отчаяния му тон, тя омекна, но преди това излезе навън и внимателно огледа притихналата улица в двете посоки.

— Нали не са те проследили дотук?

— Не.

Тя погледна краката му.

— Марк, какво, по дяволите, правиш? Виж си ботушите! Той погледна мръсните си гумени ботуши, събу ги и ги внесе вътре. Продължавайки да ги държи в ръка, застана във всекидневната и се загледа в мигащите светлини на стенната уредба с изключен звук.

Ашли затвори входната врата и го изгледа уплашено.

— Изглеждаш ужасно.

— Трябва ми питие.

— Мисля, че пи достатъчно по-рано днес.

— Сега съм прекалено трезвен, дявол да го вземе. Докато му помагаше да свали анорака си, тя го попита:

— Какво искаш? Уиски?

— „Балвени“, ако имаш. Ако не — каквото и да е.

— Имаш нужда от душ — каза Ашли, запътвайки се към кухнята. — И така, кажи ми, ужасно ли беше? Взе ли „Палм“-а?

— Имаме проблем.

Тя се завъртя рязко като простреляна.

— Какъв проблем?

Марк я гледаше безпомощно.

— Той не беше там.

— Не беше там?

— Не… той… не знам… той…

— Искаш да кажеш, че той не беше там? Ковчега го нямаше?

Марк й разказа какво се бе случило. Първата реакция на Ашли беше да спусне плътно щорите на всички прозорци, след което му сипа уиски, а за себе си направи кафе. После двамата седнаха на срещуположни канапета.

— Възможно ли е да си отишъл на погрешно място?

— Искаш да кажеш да има два различни ковчега? Не. Аз бях този, който предложи това място. Щяхме да го оставим с порносписание и бутилка уиски — и двете бяха там, е, само капачката на бутилката.

— И капакът на ковчега беше завинтен, с пръст отгоре? Хванала кафето си в две ръце, тя духна издигащата се пара от чашата и отпи от нея. Марк наблюдаваше как хавлията й се отвори и се видяха големите й бели гърди. И я пожела веднага, въпреки всичко, въпреки целия си ужас; просто искаше да я сграбчи и да се люби с нея.

— Да, беше точно както го оставих в четвъртък, когато…

— Взе тръбата?

Марк отпи от уискито. Сега тя му се усмихваше съчувствено. Може би ще успее да остане при нея поне час-два. Да се любят. Трябваше да се отпусне след този кошмар.

Но изражението й се помрачи.

— Сигурен ли си, че той беше вътре, когато взе тръбата за дишане?

— Разбира се, че беше там. Чух го да крещи. Господи!

— Не си си въобразил?

— Да си въобразя, че крещи?

— Беше в доста лошо състояние.

— Ти също щеше да си на мое място. Той ми беше съдружник. Най-добрият ми приятел. Аз не съм проклет убиец… аз…

Ашли го изгледа цинично.

— Правя това само… защото… защото те обичам, Ашли — той отпи още уиски.

— Той може да е навън в този момент — каза тя. — Да се спотайва в тъмното и да наблюдава, нали?

Марк поклати глава.

— Не знам. Ако не е бил в ковчега, защо тогава не дойде на сватбата? Но той беше — или някой беше — вътре, има следи по вътрешната страна на капака; някой се е опитвал да издълбае дупка и да се измъкне.

Ашли прие думите му с безразличие.

— Може би знае за нас — това е единственото, което ми хрумва. Че той знае за нас, дявол да го вземе.

— Не знае — заяви тя. — Няма никаква представа. Говорил ми е много за теб, колко много иска да се задомиш с подходящата жена и да имаш деца и че никога не успяваш да си намериш сериозна приятелка.

— О, страхотно, винаги много ме е окуражавал.

— Не говореше по гаден начин, Марк. Той държи на теб.

— Много го защитаваш.

— Той е мой годеник.

— Много смешно — той сложи чашата си на масичката и зарови лице в дланите си.

— Трябва да се стегнеш. Да помислим логично, става ли?

Марк кимна, без да вдига лице от ръцете си.

— Майкъл е бил там в четвъртък през нощта. Взел си тръбата и си запушил дупката, нали така?

Той не отговори.

— Знаем, че е голям шегаджия. Значи, някак си успява да се измъкне от ковчега и решава да направи всичко така, че да изглежда, че още е вътре.

Марк я погледна отчаяно.

— Супершега. Значи се е спасил и знае, че съм взел тръбата, а може да има само една причина да направя това.

— Грешиш. Откъде да знае, че си ти? Може да е бил някой, който се разхожда из гората.

— Стига, Ашли, мисли реално. Някой се разхожда из гората, попада на гроб с тръба, подаваща се от ковчега, маха тръбата и натрупва още един тон пръст върху ковчега?

— Просто се опитвам да предложа варианти.

Марк я изгледа и внезапно му мина през ума, че може би Ашли и Майкъл са замислили нещо заедно. Да го хванат в капан.

Но си помисли за всичките дни и вечери, които бе прекарал с Ашли през последните няколко месеца, за нещата, които му бе казала, за начина, по който се любеха, планираха, за презрението, с което винаги говореше за Майкъл, и напълно отхвърли тази мисъл.

— Ето ти друга идея — предложи тя. — Останалите — Пит, Люк, Джош и Робо — са знаели, че ще пристигнеш късно. Може би те са ти скроили номер заедно с Майкъл и шегата се е провалила?

— Добре — започна той. — Дори да предположим, че Майкъл не е бил в ковчега, когато отидох там, и аз съм си въобразил, че е извикал, тогава къде, по дяволите, е той? Къде е от вторник вечерта? Защо няма връзка с него; защо не се появи на сватбата? Можеш ли да ми отговориш на този въпрос?

— Не. Освен ако другите не са ви спретнали номер на теб и на него — и той стои вързан и заключен на някакво друго място.

— Или е избягал от сватбата?

— Не е избягал — отговори Ашли. — В това съм сигурна.

— Как можеш да си сигурна?

Погледът й се задържа върху Марк.

— Защото ме обича. Той наистина искрено ме обича. Затова знам, че не е избягал от сватбата. Върна ли всичко както си беше?

Той се поколеба и в крайна сметка излъга, защото не искаше да си признае, че е избягал в паниката си.

— Да.

— Значи или трябва да изчакаме — заяви тя, — или ти трябва да го откриеш и да се справиш с него.

— Да се справя с него?

Погледът й беше достатъчно красноречив.

— Не съм убиец, Ашли. Може да съм много неща…

— Може и да нямаш избор, Марк. Помисли за това.

— Той няма как да ми припише нищо. Нищо съществено, което да издържи в съда — Марк замълча за миг, сетне попита: — Мога ли да изчакам тук?

Ашли се изправи и се приближи до него, постави ръце на рамената му и нежно разтри гърба му. След това го целуна по врата.

— Бих искала да останеш — прошепна тя. — Но би било лудост. Как мислиш, че ще изглежда, ако Майкъл се появи? Или полицията?

Марк извърна глава и се опита да я целуне по устните. Тя му позволи една кратка целувка и веднага се отдръпна.

— Тръгвай — каза му. — Изчезвай. Намери Майкъл, преди той да те намери.

— Не мога да направя това, Ашли.

— Можеш. Вече го направи в четвъртък вечерта. Може да не се е получило, но доказа, че можеш да го направиш. Така че иди и го направи.

Той се запъти обезсърчен да вземе ботушите си, а Ашли донесе подгизналия му кален анорак.

— Трябва да внимаваме какво говорим по телефона — полицията започва да си пъха носа твърде много. По-добре да приемем, че вероятно телефоните се подслушват — каза тя. — Става ли?

— Много съобразително.

— Ще се чуем сутринта.

Марк отвори вратата предпазливо, сякаш очакваше да намери отвън Майкъл с пистолет или нож в ръка. Но го посрещна единствено светлината на уличните лампи, леката лъскавина на притихналите коли и тишината на градска нощ, разкъсвана само от далечния писък на две биещи се котки.