Майкъл Конъли
Адвокатът с линкълна (11)

11

След като се качихме в линкълна, казах на Ърл да обиколи наоколо и да потърси някой „Старбъкс“. Имах нужда от кафе.

— Тука нема „Старбъкс“ — информира ме той.

Знаех, че е от тия места, но не вярвах, че е възможно човек да се намира на повече от километър от някой „Старбъкс“ във всяка възможна точка в окръга, може би даже в света. Само че не ми се спореше. Просто ми се пиеше кафе.

— Добре, тогава потърси някое заведение, където правят кафе. Само да не е много далеч от съда. После трябва да се върнем, за да оставим Рол.

— Дадено.

— А, Ърл? Сложи си слушалките, че ще разговаряме за едно дело.

Той включи емпетри плеъра, сложи си слушалките и подкара колата по „Акейша“ в търсене на кафе. Скоро откъм предната седалка се разнесе тенекиеният ритъм на хип-хоп й Левин отвори куфарчето си върху сгъваемата масичка, вградена в облегалката.

— Добре, какво ми носиш? — попитах го. — Днес ще се срещна с прокурора и искам да държа повече аса от него. Освен това в понеделник е повдигането на обвиненията.

— Струва ми се, че имам няколко аса за теб — отвърна, детективът.

Той затършува из куфарчето и започна презентацията си.

— Първо да поговорим за твоя клиент, после ще продължим с Реджи Кампо. Нашият човек е чист като сълзица. Не успях да намеря абсолютно нищо, освен няколко глоби за неправилно паркиране и превишена скорост, с което явно има проблем, да не говорим, че още по-голям проблем му е да си плаща глобите. Съвсем обикновен гражданин.

— Какъв е тоя проблем с глобите?

— Два пъти през последните четири години е оставил неплатени глоби за неправилно паркиране, адски много, и две глоби за превишена скорост. И двата пъти се стигнало до съдебно преследване и твоят колега С. С. Добс се намесил, платил ги и изгладил нещата.

— Радвам се, че Добс все за нещо го бива.

— Иначе има само още една неяснота.

— Каква?

— На първата среща, когато го разпитваше, за да си наясно какво да очакваш, се спомена, че е учил една година право в Калифорнийския университет и познава системата. Е, проверих. Нали разбираш, половината от работата ми се свежда до това да проверявам кой лъже или не е най-големият лъжец в съдебната зала. Затова проверявам почти всичко. И обикновено нямам никакви затруднения, защото всичко е в компютъра.

— Да, ясно. Та какво за следването, лъжа ли е?

— Така изглежда. Проверих в университетския архив и той изобщо не се е записвал да следва право в Калифорнийския.

Замислих се. Въпроса за следването в юридическия факултет на Калифорнийския университет беше повдигнал Добс и Рулей само беше кимнал. Странна лъжа и за двамата, защото всъщност не постигаше нищо. Това ме накара да се запитам за психологическата причина. Дали имаше връзка с мен? Дали искаха да си мисля, че Рулей е на моето равнище?

— Щом е излъгал за такова нещо… — продължих гласно да разсъждавам.

— Точно така — съгласи се Левин. — Исках да го знаеш. Но трябва да кажа, че това са всичките прегрешения на господин Рулей. Може и да е излъгал за следването, обаче очевидно не и за останалото — поне онази част, която успях да проверя.

— Разказвай.

— Ами пътят му оная вечер се потвърждава. Имам свидетели, които са го виждали в „Натс Норт“, „Морганс“ и после „Ламплайтър“. Било е точно както той ни го описа. Чак до броя на мартинитата. Общо четири и поне едно от тях е оставил на бара недопито.

— Чак толкова добре ли си го спомнят? Помнят, че даже не си е допил мартинито, така ли?

Винаги съм подозрителен към идеалната памет, защото такова нещо няма. И тъкмо в това се състои работата и умението ми — да открия грешките в паметта на свидетелите. Когато някой си спомня толкова много, винаги ставам нервен — особено ако свидетелят е на защитата.

— Не, не разчитам само на паметта на барманите. Нося ти нещо, което ще ти хареса, Мик. И се надявам да ми се отблагодариш за него, защото ми струва един бон.

От дъното на куфарчето си той извади кутия с малък дивиди плеър. И по-рано бях виждал хората да ги използват в самолети и си мислех да си купя такъв за колата. Шофьорът можеше да гледа филми, докато ме чакаше пред съда. Ето че се случи и на мен да дотрябва.

Левин зареди диска, но преди да го пусне, колата спря и аз се озърнах навън. Намирахме се пред заведение на име „Сентръл Бийн“.

— Хайде да си вземем кафе и после ще видим какво си ми донесъл — предложих.

Попитах Ърл дали иска нещо и той отклони предложението. Двамата с Левин слязохме. Имаше малка опашка за кафе. Докато чакахме, той ми разказа за диска, който щяхме да гледаме в колата.

— Отивам в „Морганс“ и искам да приказвам с оная барманка, Дженис, обаче тя ме праща първо за разрешение при управителя. Влизам в кабинета му и той ме пита точно за какво ще разговарям с нея. Има нещо в тоя тип. Чудя се защо толкова се интересува, нали разбираш? После ми прави едно предложение и всичко става ясно. Миналата година имали проблем зад бара. Кражби от касата. По онова време там всяка седмица работели дванайсетина бармани и той не можел да разбере кой е крадецът.

— И поставил камера.

— Позна. Скрита камера. Пипнал крадеца и му теглил шута. Обаче резултатът толкова му харесал, че оставил камерата. Системата записва от осем до два през нощта. С брояч е. Ако се появи проблем или липси, управителят може да провери записа. Тъй като веднъж седмично правят ревизия на касата, той върти две касети и винаги има филма от предишната седмица.

— И е записал въпросната вечер, така ли?

— Да, точно така.

— И иска хиляда долара за записа.

— Пак позна.

— Ченгетата не знаят ли за това?

— Още не са ходили в бара. Засега приемат версията на Реджи.

Кимнах. Това не беше чак толкова необичайно. Полицията имаше да разследва прекалено много случаи, за да го прави твърде изчерпателно. Пък и вече смятаха, че са си свършили работата. Разполагаха със свидетел, който в същото време беше жертва, в нейния апартамент бяха задържали заподозрян, имаха кръвта на жертвата по заподозрения и даже оръжието. Нямаше причина повече да се занимават.

— Само че нас ни интересува барът, не касата — отбелязах.

— Знам. И касата е срещу стената зад бара. Камерата е над нея, в един детектор за дим на тавана. Задната стена е огледална. Изгледах записа и веднага разбрах, че целият бар се вижда в огледалото. Само че е обърнат наопаки. Поисках да ми го прехвърлят на диск, за да можем по-лесно да го манипулираме. Да увеличаваме и приближаваме образа, такива неща.

Дойде нашият ред на опашката. Поръчах си голямо кафе със сметана и захар. Левин си взе бутилка вода. Върнахме се в колата. Наредих на Ърл да не потегля, докато изгледаме диска. Можех да чета в движение, но предполагах, че ако се взирам в екранчето на плеъра, докато се друсаме по улиците в южната част на окръга, ще ме хване морска болест.

Детективът включи плеъра и започна да ми обяснява картината.

На екранчето, заснет отгоре, се появи правоъгълният бар в „Морганс“. Имаше две барманки, и двете по черни дънки и бели ризи, завързани нагоре, така че да се виждат плоските им кореми, пиърсингите на пъповете им и татуировките, подаващи се изпод коланите отзад на кръста им. Както поясни Левин, камерата бе насочена към задната страна на бара и касата, обаче огледалото, което покриваше стената, отразяваше клиентите, седящи отпред. Видях Луис Рулей, седнал сам в идеалния център на кадъра. В долния ляв ъгъл имаше брояч на кадрите, а в десния бяха датата и часът: 20:11, 6 март.

— Ето тук се появява Луис — съобщи детективът. — А ей там е Реджи Кампо.

Той натисна бутона на плеъра и замрази образа. После го раздвижи и премести десния край в средата. Откъм късата дясна страна на бара седяха жена и мъж. Левин ги увеличи.

— Сигурен ли си? — попитах.

Бях виждал само нейни снимки с адски насинено и подуто лице.

— Да, тя е. А това е нашият господин Хикс.

— Ясно.

— Гледай сега.

Той пак пусна филма и върна образа в цял кадър. После превключи на бързи обороти.

— Луис си пие мартинито, приказва с барманките и почти цял час не се случва нищо.

Детективът погледна лист от бележник, на който бяха записани номерата на конкретни кадри. Той превключи на нормална скорост и пак премести образа така, че Реджи Кампо и господин Хикс да застанат в центъра на екрана. Забелязах, че часът вече е 20:43.

Господин Хикс взе пакет цигари и запалка от бара, изхлузи се от столчето си и излезе някъде надясно от кадъра.

— Насочва се към изхода — осведоми ме Левин. — Отпред има място за пушене.

Реджи Кампо изпрати спътника си с поглед, след това също се смъкна от стола и се запъти към предната страна на бара, точно зад гърбовете на клиентите. Докато минаваше покрай Рулей, тя като че ли провлачи пръстите на лявата си ръка по раменете му, сякаш искаше да го погъделичка. Това накара Луис да се обърне към нея.

— Само флиртува с него — коментира Левин. — Отива в тоалетната.

— Рулей ни разказа друго — възразих. — Твърдеше, че тя отишла при него, дала му…

— Не бързай като пале пред майка си — прекъсна ме той. Нали се сещаш, мацката все някога ще се върне от кенефа.

Зачаках, вперил очи в Рулей на бара. Погледнах си часовника. Засега нямаше проблем, ала не можех да пропусна календарното изслушване в наказателния съд. Вече бях изпитал търпението на съдията, като предишния ден не се бях появил.

— Ето я, идва — посочи Рол.

Наведох се към екрана, за да видя по-добре Реджи Кампо, която се върна при бара. Тоя път, когато стигна до Рулей, тя се провря между него и съседния мъж отдясно. Трябваше да се вмъкне странично и притисна гърдите си към дясната ръка на моя клиент. Това си беше чиста покана. Кампо му каза нещо и той се наклони към устата й, за да я чуе. След няколко секунди кимна и тогава видях тя да пъха нещо като смачкана салфетка в ръката му. Размениха още една реплика, след това Реджи Кампо целуна Луис Рулей по бузата, отдръпна се от бара и се върна на мястото си.

— Върхът си, Миш. — Бях му измислил това име, когато ми разказа за миш-маша от евреи и мексиканци в рода си. — И казваш, че ченгетата още не разполагат с тоя запис, така ли?

— Не знаеха за него миналата седмица, когато го получих, а той е още в мен. Не, не разполагат с него и сигурно още не подозират за съществуването му.

По силата на закона за веществените доказателства щеше да се наложи да го предам на прокуратурата след официалното повдигане на обвинения. Само че още можехме да си поиграем. Формално не бях длъжен да го предам, докато не съм убеден, че ще го използвам в процеса. Това ми даваше голям марж и много време.

Знаех, че записът е важен и че несъмнено ще го използвам в процеса. Сам по себе си, той можеше да стане причина за основателно съмнение, защото предполагаше съществуване на известна близост между жертвата и предполагаемия насилник, за каквато не се споменаваше в материалите на прокуратурата. Това не означаваше, че случилото се после е допустимо или че не е престъпление, но съдебните заседатели винаги се интересуваха от причинните връзки на престъплението и замесените в него хора. Записът изместваше в сивата зона едно престъпление, което иначе можеше да бъде погледнато през черно-бяла призма. Като адвокат, аз живеех в сивите зони.

Монетата имаше и обратна страна. Много хубаво не беше на хубаво. Записът пряко противоречеше на показанията на жертвата пред полицията, че не е познавала мъжа, който я е нападнал. Това я компрометираше, изобличаваше я в лъжа. Трябваше само една лъжа, за да се спечели делото. На такива неща като тоя диск им виках „ходещи доказателства“. Той щеше да приключи делото още преди да се е стигнало до процес. Моят клиент щеше да си отиде по живо по здраво…

И заедно с него — моят тлъст хонорар.

Левин пак превърташе записа напред.

— Сега гледай това — привлече вниманието ми той. — Мацката и господин Хикс се разкарват в девет. Обаче го наблюдавай, когато се надигне.

Детективът беше насочил фокуса към Кампо и непознатия. Когато часовникът показа 20:59, той превключи на забавен кадър.

— Добре, канят се да си тръгват — продължи Рол. — Наблюдавай ръцете му.

Послушах го. Мъжът отпи последна глътка, като силно отметна глава назад и пресуши чашата си до дъно. После се изсули от столчето, помогна на Кампо да слезе от своето и двамата излязоха от кадър надясно.

— Какво по-точно? — попитах. — Какво пропуснах?

Левин върна записа назад, докато стигна до момента, в който непознатият допиваше чашата си. После замрази кадъра и посочи екрана. Мъжът се беше опрял за равновесие с лявата си длан на бара.

— Пие с дясна ръка. А на лявата си китка носи часовник. От всичко това изглежда, че е десняк, нали така?

— Да и какво от това? Травмите на жертвата са нанесени с удари отляво.

— Помисли какво ти казах.

Замислих се. И след няколко секунди ме осени.

— Огледалото. Всичко е наопаки. Той е левак.

Левин кимна и замахна във въздуха с левия си юмрук.

— Това може би още сега приключва целия случай. — Само дето не бях убеден, че това е много добра перспектива.

— Честит Свети Патрик — поздрави ме с ирландския си акцент Левин. Явно не се сещаше, че губя лесна печалба.

Отпих голяма глътка горещо кафе и се опитах да измисля някаква стратегия за записа. Не виждах начин да го запазя в тайна за процеса. Ченгетата все някога щяха да направят допълнителни разследвания и щяха да узнаят за него. Ако се опитах да го задържа, това можеше да ми изиграе лоша шега.

— Още не знам как ще го използвам — наруших мълчанието аз. — Обаче мога да те уверя, че господин Рулей, майка му и Сесил Добс ще бъдат много доволни от теб.

— Предай им, че винаги могат да изразят благодарността си финансово.

— Добре, нещо друго за записа?

Левин отново го включи на бързи обороти.

— Почти нищо. Рулей прочита салфетката и запомня адреса наизуст. После, се помотава там още двайсетина минути и се разкарва, като оставя пълна чаша на бара.

Той намали скоростта, за да ми покаже момента, в който клиентът ми си тръгваше. Луис отпи глътка от пълната си чаша мартини и я остави на бара. Взе салфетката на Реджи Кампо, смачка я в длан и я хвърли на пода, докато се изправяше. После си тръгна.

Левин извади диска и го пъхна в найлоновия джоб. След това изключи плеъра и го прибра.

— С това изчерпахме видеоматериалите, които мога да ти покажа тук.

Пресегнах се през облегалката и потупах по рамото Ърл, който седеше със слушалки в ушите. Той извади едната и се озърна назад към мен.

— Да се връщаме в съда — казах аз. — Остани със слушалките.

Шофьорът се подчини.

— Какво друго? — попитах Левин.

— Реджи Кампо — отвърна детективът. — Мацката не е невинна като Снежанка.

— Какво си открил?

— Не става дума непременно за това какво съм открил. А какво мисля. Видя я на записа. Единият мъж излиза и тя праща любовни бележки на друг, който е сам на бара. Освен това, направих някои проверки. Актриса е, обаче в момента не работи като такава. Или пък може да се каже, че ходи на частни прослушвания.

Той ми подаде професионален фотоколаж, на който видях Реджи Кампо в различни пози и роли, от ония, дето се пращат за кастинг. Най-голямата снимка показваше лицето й в близък план — за пръв път я виждах без грозните синини и подутини. Тя беше изключително привлекателна жена и нещо в лицето й ми се стори познато, обаче не успях да се сетя какво. Зачудих се дали не съм я виждал в някой телевизионен сериал или реклама. Прелистих страницата със снимката и прочетох участията й. Бяха в сериали, които не бях гледал, и в реклами, които не си спомнях.

— В полицейските доклади за месторабота е посочила „Топсейл Телемаркетинг“. На пристанището. Обаждат им се за разни боклуци, които се продават по нощните реклами. Тренажори и такива неща. Така или иначе, това е почасова работа. Работиш, когато искаш. Само че през последните пет месеца Реджи не е работила там нито ден.

— Искаш да кажеш, че върти номера, така ли?

— Следих я през последните три нощи и…

— Какво си правил?!

Обърнах се да го погледна. Ако пипнеха частен детектив, работещ за адвокат, да следи жертва на насилие, можеше да се стигне до адски сериозно наказание и за всичко щях да платя аз. Прокуратурата само трябваше да ме обвини в тормоз и сплашване на жертвата и щяха да ми лепнат неуважение към съда по-бързо, отколкото пустинният вятър Санта Ана нахлува през прохода Сепулвида. Като жертва на престъпление, Реджи Кампо беше неприкосновена, докато не с изправеше на свидетелската катедра. Едва тогава щеше да бъде моя.

— Не се бой, не се бой — успокои ме Левин. — Следих я много отдалече. Много отдалече. И се радвам, че го направих. Синините, подутините и всичко останало, или са изчезнали, или си слага много грим, защото на оная госпожичка й идват много гости. Мъже, сами, по различно време на нощта. Явно се опитва да вмества поне по двама на вечер в програмата си.

— В баровете ли ги забърсва?

— Не, седи си вкъщи. Тия типове трябва да са й редовни клиенти или нещо подобно, защото знаят пътя до вратата й. Записал съм номерата на колите им. Ако се наложи, може да им отида на гости и да ги поразпитам. Освен това заснех малко нощно видео, обаче още не съм го прехвърлил на диск.

— Не, засега изчакай с разпитите на тия хора. Може да стигне до нейните уши. Трябва много да внимаваме с нея. Не ми пука дали ни върти номера.

Отпих нова глътка кафе и се опитах да реша как да процедираме с тия сведения.

— Сигурно си я проверил, нали? Има ли досие в полицията?

— Не, чиста е. Предполагам, че е нова в играта. Нали знаеш как е с тия жени, дето искат да станат актриси. Просто те всмуква. Сигурно е почнала с малко помощ от един или друг мъж, после й е станало професия. От любителка е станала професионалистка.

— И това го няма в докладите, които си намерил, така ли?

— Не. Както ти казах, ченгетата не са си дали труда да направят проверка. Поне засега.

— Щом се е издигнала от любителка до професионалистка, може да е стигнала и до идеята да прецака човек като Рулей. Той кара хубава кола, носи хубави дрехи… видя ли часовника му?

— Да, „Ролекс“. Ако е истински, момчето носи десет бона на китката си. Може да го е видяла на бара. Може би тъкмо затова го е избрала от всички останали.

Бяхме се върнали при съда. Трябваше да потегля към центъра. Попитах Левин къде е паркирал и той упъти Ърл към паркинга.

— Всичко това добре — казах. — Но Луис явно не е излъгал само за университета.

— Така е — съгласи се детективът. — Той е знаел, че ще получи услуга срещу заплащане. Трябваше да ти го каже.

— Да, а сега аз ще трябва да му го кажа.

Спряхме до тротоара пред платен паркинг на „Акейша“. Лезин извади една папка от куфарчето си. С ластик към външната корица беше прикрепен лист хартия. Той ми подаде папката и видях, че документът е фактура за близо шест хиляди долара — хонорар за осем дни детективски услуги и разходи. Чутото през последния половин час си струваше цената.

— Вътре е всичко, за което приказвахме преди малко, плюс копие на записа от „Морганс“ — осведоми ме Рол.

Колебливо я поех. С това си действие навлизах в областта на придобиването на веществени доказателства. Ако не я приемех и оставех всичко при Левин, щях да разполагам с буфер, свободно пространство за маневриране с прокурора.

Посочих фактурата.

— Ще я дам на Лорна и тя ще ти прати чека.

— Как е тя? Липсва ми.

Когато бяхме женени, Лорна често пътуваше с мен и идваше в съда да ме гледа. Понякога, когато нямах шофьор, тя сядаше зад волана. Тогава Левин я виждаше по-често.

— Много си е добре. Все същата Лорна.

Той открехна вратата, обаче не слезе.

— Искаш ли да продължа да се мотая около Реджи?

Това беше въпросът. Ако отговорех утвърдително, щях да изгубя всякаква възможност да отрека, в случай че нещо се прецакаше. Защото вече щях да знам какво върши Рол. Поколебах се, ала после кимнах.

— Много отдалече. И не използвай други хора. Имам доверие само на теб.

— Не се бой. Сам ще се заема с това. Друго?

— Левакът. Трябва да открием кой е господин Хикс и дали участва в играта, или е просто поредният клиент.

Левин кимна и пак замахна с левия си юмрук.

— Работя по въпроса.

Той си сложи слънчевите очила, отвори вратата и се измъкна навън. Пресегна се вътре да вземе куфарчето си и неотворената бутилка с вода, сбогува се и затвори вратата. Изпратих го с поглед, докато влезе в паркинга в търсене на колата си. Би трябвало да съм на седмото небе след всичко, което бях научил преди малко. Това рязко накланяше везните в полза на моя клиент. И все пак ме глождеше нещо, само че още не знаех точно какво.

Ърл беше изключил музиката и чакаше инструкции.

— Закарай ме в града, Ърл.

— Дадено — отвърна той. — В наказателния ли?

— Да. Ей, какво слушаше на емпетри плеъра? Дочух нещичко.

— Снуп. Сигур съм го надул по-яко.

Кимнах. Лосанджелиско чедо. И бивш обвиняем, който се беше изправил срещу машината по обвинение в убийство и си беше тръгнал свободен. На улицата нямаше по-вдъхновяваща история.

— Ърл? — прибавих аз. — Мини по седемстотин и десета. Закъсняваме.