Майкъл Конъли
Адвокатът с линкълна (43)

43

Съдията излезе от кабинета си цели петнайсет минути след обещаните трийсет. Всички чакахме, ние с Рулей седяхме на масата на защитата, майка му и Добс бяха на първия ред зад нас. На масата на обвинението Минтън вече не играеше соло. До него се мръщеше Джак Смитсън. Мислех си, че сигурно за пръв път влиза в съдебна зала от една година насам.

Прокурорчето изглеждаше съкрушено и победено. Седнал до Смитсън, човек спокойно можеше да го вземе за обвиняем до своя адвокат. Направо си имаше гузен вид.

Детектив Букър го нямаше в залата и се зачудих дали работи по нещо, или просто никой не си е направил труда да му се обади и съобщи лошата вест.

Обърнах се да погледна големия часовник на задната стена и да хвърля едно око към галерията. Бяха изнесли екрана за ПауърПойнт презентацията на Минтън, намек за предстоящата развръзка. Видях Соубъл да седи на задния ред, обаче партньорът й и Кърлин още не се мяркаха наоколо. Нямаше никой друг освен Добс и Уиндзор, а те не се брояха. Пустееше и редът, запазен за медиите. Те не бяха предупредени. Спазвах своята част от уговорката със Смитсън.

Шериф Миън призова за тишина и съдия Фулбрайт зае мястото си като примадона, която излиза на сцената, пращайки към масите ухание на люляк. Предполагах, че е изпушила една-две цигари в кабинета си и се е заляла с парфюм, за да не мирише.

— По процеса на щата срещу Луис Рос Рулей, разбрах от своята секретарка, че имаме ново развитие.

Минтън се изправи.

— Да, Ваша светлост.

И не каза нищо повече, като че ли не можеше да си го наложи.

— Е, господин Минтън, телепатично ли ми пращате съобщението?

— Не, Ваша светлост.

Той погледна Смитсън, който му даде знак да продължи.

— Обвинението сваля всички обвинения срещу Луис Рос Рулей.

Съдията кимна, сякаш го очакваше. Чух рязко ахване зад себе си и разбрах, че това е Мери Уиндзор. Тя знаеше какво ще се случи, ала беше сдържала емоциите си, докато най-сетне го бе чула в съда.

— Отказвате се от разглеждане на иска, така ли?

— Да.

— Сигурен ли сте, господин Минтън? Това означава, че губите правото на повторно разглеждане в съда.

— Да, Ваша светлост, знам — малко сприхаво отвърна прокурорчето, ядосано, че се налага съдията да му обяснява закона.

Фулбрайт си записа нещо, после пак го погледна.

— Струва ми се, че за протокола обвинението трябва да даде някакво обяснение за това си решение. Ние избрахме съдебни заседатели и в продължение на повече от два дни слушахме свидетелски показания. Защо обвинението постъпва така на този етап, господин Минтън?

Смитсън се изправи. Беше висок и слаб мъж със светла кожа. Типичен прокурор. Никой не искаше шишко за окръжен прокурор, а той се надяваше някой ден да заеме точно тоя пост. Носеше графитносив костюм с тъмночервена вратовръзка и кърпичка, подаваща се от джоба на гърдите му — нещо, което се беше превърнало в негова запазена марка. Сред адвокатите се говореше, че политически консултант го е посъветвал да започне да си изгражда специфичен медиен имидж и когато дойде време за избори, гласоподавателите да си мислят, че вече го познават. Само че тъкмо в тая ситуация едва ли му се искаше медиите да покажат лика му на гласоподавателите.

— Ако позволите, Ваша светлост.

— В протокола да се отбележи участието на заместник окръжния прокурор Джон Смитсън, шеф на ваннайската прокуратура. Добре дошъл, Джак. Заповядайте, моля.

— Ваша светлост, до моето внимание стигна информацията, че е в интерес на правосъдието обвиненията срещу господин Рулей да бъдат свалени.

— Само това обяснение ли ще дадете, Джак? — попита Фулбрайт.

Смитсън обмисли отговора си. Въпреки че не присъстваха репортери, протоколът от заседанието щеше да стане обществено достояние и по-късно думите му щяха да бъдат достъпни за всички.

— Ваша светлост, до моето внимание стигна информация, че в следствието и прокурорските действия са допуснати някои нередности. В основата на нашата работа стои вярата в неприкосновеността на нашата правосъдна система. Аз лично се грижа за това във ваннайската прокуратура и го приемам изключително сериозно. Затова е по-добре да прекратим едно дело, отколкото да допуснем евентуално компрометиране на правосъдието по какъвто и да е начин.

— Благодаря, господин Смитсън. Много се радвам да го чуя.

Съдията пак си записа нещо и ни погледна.

— Искането на щата се удовлетворява — съобщи тя. — Всички обвинения срещу Луис Рулей са свалени окончателно. Господин Рулей, вие сте свободен.

— Благодаря, Ваша светлост — отвърнах аз.

— Съдебните заседатели ще се върнат в един — продължи Фулбрайт. — Ще ги събера и ще им обясня, че делото е прекратено. Ако някой от обвинението или защитата желае да се върне в един, сигурна съм, че те ще имат конкретни въпроси към вас. Но не сте длъжни да се връщате.

Кимнах, обаче не обещах да се върна. Нямаше. Дванайсетимата, които бяха толкова важни за мен през изтеклата седмица, току-що бяха изчезнали от радара ми. И нямаха никакво значение — като шофьорите в отсрещното платно на магистралата. Пътищата ни се разминаваха. Бях приключил с тях.

Съдията напусна мястото си и Смитсън пръв се изниза от залата. Нямаше какво да каже нито на Минтън, нито на мен. Главната му цел беше да се дистанцира от тази прокурорска катастрофа. Озърнах се и видях, че Минтън е пребледнял. Сигурно скоро щях да видя името му в адвокатските реклами. Прокуратурата нямаше да поднови договора му и той щеше да се влее в редиците на адвокатите — първият му урок по наказателно право щеше да му струва скъпо.

Рулей стоеше до перилата и се надвесваше над тях, за да прегърне майка си. Добс държеше ръка на рамото му за поздрав, ала още не се беше възстановил от суровия упрек на Уиндзор в коридора.

Когато прегръдките свършиха, Рулей се обърна към мен и колебливо ми стисна ръката.

— Не сбърках с теб — рече моят клиент. — Знаех си, че те бива.

— Искам си пистолета — сериозно заявих аз. Лицето ми не изразяваше радост от току-що извоюваната победа.

— Естествено.

И пак насочи вниманието си към майка си. Поколебах се за момент и се обърнах към масата на защитата. Отворих куфарчето си и понечих да прибера вещите си вътре.

— Майкъл?

Погледнах и видях Добс, който протягаше ръка през перилата. Стиснах я и кимнах.

— Добре се справи — похвали ме той, като че ли се нуждаех от неговото одобрение. — Всички сме ти изключително благодарни.

— Мерси за възможността. Знам, че отначало се колебаеше за мен.

Бях достатъчно любезен да не спомена избухването на Уиндзор в коридора и факта, че ми е забивал нож в гърба.

— Само защото не те познавах — отвърна той. — Вече те познавам. Вече знам кого да препоръчвам на клиентите си.

— Благодаря. Но се надявам твоята класа клиенти никога да нямат нужда от мен.

Той се засмя.

— И аз!

После дойде ред на Мери Уиндзор. Тя протегна ръка над перилата.

— Благодаря ви за това, което направихте за сина ми, господин Холър.

— Моля — безизразно отговорих аз. — Грижете се за него.

— Винаги се грижа.

Кимнах.

— Защо не ме почакате в коридора? Ще дойда след минутка. Имам да довърша някои неща със съдебната секретарка и господин Минтън.

Обърнах се към масата. После я заобиколих и се приближих към секретарката.

— Кога мога да получа подписан екземпляр от решението на съдията?

— Ще го впишем следобед. Ще ви пратя екземпляр, ако не ви се връща пак тук.

— Чудесно. Можете ли да ми го пратите и по факса?

Тя отговори утвърдително и аз й дадох номера на факса в апартамента на Лорна Тейлър. Още не бях сигурен как мога да го използвам, обаче бях убеден, че такова решение за прекратяване на процес по един или друг начин ще ми осигури някой и друг клиент.

Когато се върнах при куфарчето си, забелязах, че детектив Соубъл е напуснала залата. Бе останал само Минтън, който си събираше багажа.

— Съжалявам, че така и нямах възможност да гледам ПауърПойнта ти — казах му.

Той кимна.

— Да, биваше си го. Струва ми се, че щеше да ги спечели.

Кимнах на свой ред.

— Какво ще правиш сега?

— Не знам. Ще видя дали ще мога да си запазя работата.

Той пъхна папките си под мишница. Нямаше куфарче. Офисът му беше на втория етаж. Минтън се обърна и ме прониза с поглед.

— Знам само, че не искам да минавам оттатък пътеката. Не искам да стана като теб, Холър. Предпочитам да си запазя съня.

С тия думи прокурорчето излезе от ограденото пространство. Озърнах се към секретарката да видя дали го е чула. Държеше се така, сякаш не беше.

Изчаках, преди да го последвам. Вдигнах куфарчето си и заднешком излязох от перилата. Погледнах празното място на съдията и щатския герб отгоре. Кимнах, без да имам нищо конкретно предвид, и си тръгнах.