Майкъл Конъли
Адвокатът с линкълна (40)

40

Минтън излезе иззад мястото си като боксьор, приближаващ се от своя ъгъл към окървавения си противник.

— Повторен разпит ли, господин Минтън? — попита Фулбрайт.

Той обаче вече стоеше зад катедрата.

— Безусловно, Ваша светлост.

И погледна съдебните заседатели, сякаш за да подчертае значението на предстоящия диалог. После се обърна към Корлис.

— Казахте, че се е хвалил, господин Корлис. За какво?

— Ами, разказа ми, че наистина убил някакво момиче и му се разминало.

Изправих се.

— Ваша светлост, това няма нищо общо с настоящото дело и не опровергава показания, снети по-рано от защитата. Свидетелят не може да…

— Ваша светлост — прекъсна ме Минтън, — тия сведения бяха извадени на бял свят от самата защита. Обвинението има право да ги проучи.

— Позволявам — реши Фулбрайт.

Седнах си с обезсърчен вид. Минтън заора напред. Отиваше точно натам, накъдето исках.

— Господин Корлис, господин Рулей съобщи ли ви подробности за предишния случай, когато по собствените му думи безнаказано убил жена?

— Каза, че момичето било танцьорка на екзотични танци. В заведение, в което имало нещо като змийска бърлога.

Усетих, че Рулей ме хваща за бицепса и ме стиска. Горещият му дъх ме лъхна в ухото.

— Какво е това? — прошепна той.

Обърнах се към него.

— Не знам. Какво си му разправял на тоя, по дяволите?

— Нищо не съм му разправял — изсъска през зъби. — Това е инсценировка. Подлял си ми вода!

— Аз ли? Какви ги говориш? Казах ти, не успях да се добера до него в затвора. Ако ти не си му издрънкал тия гадости, някой друг му ги е разправил. Помисли. Кой?

Обърнах се и погледнах Минтън, който стоеше зад катедрата и продължаваше да разпитва Корлис.

— Господин Рулей каза ли нещо друго за танцьорката, която твърдял, че е убил? — попита той.

— Не, не ми каза нищо повече.

Прокурорчето се консултира с бележките си, за да се увери, че няма нищо повече, после кимна с глава.

— Нямам повече въпроси, Ваша светлост.

Съдията ме погледна. Почти долових съчувствието, изписано на лицето й.

— Още въпроси от защитата към този свидетел?

Преди да успея да отговоря, в дъното на залата се разнесе шум и аз се обърнах. Лорна Тейлър тъкмо влизаше.

Тя припряно се приближи по пътеката към ограденото пространство.

— Може ли да се посъветвам със сътрудничката си, Ваша светлост?

— Само побързайте, господин Холър.

Посрещнах Лорна на перилата и взех от нея видеозаписа, увит с лист хартия и прихванат с ластик. Както предварително я бях инструктирал, тя зашепна в ухото ми.

— Тук се преструвам, че ти шепна нещо много важно на ухото. Как върви?

Кимнах, смъкнах ластика и погледнах листа.

— Моментът е идеален — отговорих й. — Вече съм готов.

— Може ли да остана да гледам?

— Не, искам да си вървиш. Никой не бива да разговаря с теб, след като приключим тук.

Пак кимнах, Лорна ми кимна в отговор и си тръгна. Върнах се на катедрата.

— Нямам повече въпроси, Ваша светлост.

Седнах и зачаках. Рулей ме стисна за ръката.

— Какви ги вършиш?

Отблъснах го.

— Престани да ме пипаш. Имаме нова информация, която не можем да изложим сега.

Насочих вниманието си към съдията.

— Други свидетели, господин Минтън? — попита тя.

— Не, Ваша светлост.

Фулбрайт кимна.

— Свидетелят е свободен.

Миън се запъти към Корлис. Съдията ме погледна и аз понечих да се изправя.

— Нов разпит на свидетеля ли, господин Холър?

— Да, Ваша светлост, защитата призовава Дуейн Джефри Корлис за нов разпит.

Миън се закова на място и всички погледи се впериха в мен. Повдигнах касетата и листа, които ми беше донесла Лорна.

— Имам нови сведения за господин Корлис, Ваша светлост. Не можах да ги разкрия по време на кръстосания разпит.

— Много добре. Продължете.

— Може ли един момент, Ваша светлост?

— Побързайте.

Пак се наведох към Рулей.

— Виж, не знам какво става, обаче няма значение — прошепнах му.

— Как така няма значение? Да не…

— Изслушай ме. Няма значение, защото пак ще го изоблича. Няма значение, даже да заяви, че си утрепал двайсет жени. Лъжецът си е лъжец. Ако го изоблича, нищо друго няма значение. Чат ли си?

Той кимна и явно се успокои.

— Ами тогава го изобличи.

— Ще го сторя. Само че трябва да знам. Известно ли му е още нещо, за което може да се раздрънка? Има ли нещо, от което трябва да се пазя?

Рулей зашепна бавно, като че ли обясняваше на дете.

— Не знам, защото изобщо не съм приказвал с него. Не съм такъв глупак, че да дрънкам за цигари и убийства с пълен непознат, ебати!

— Господин Холър — подкани ме съдията.

Погледнах я.

— Да, Ваша светлост.

Взех касетата и листа, който вървеше с нея и се изправих, за да се върна на катедрата. Пътьом хвърлих бърз поглед към галерията и забелязах, че Кърлин го няма. Нямаше как да знам колко време е останал и какво е чул. Ланкфорд също липсваше. Там беше само Соубъл, която избегна погледа ми. Насочих вниманието си към Корлис.

— Господин Корлис, можете ли да кажете на съдебните заседатели точно къде бяхте, когато господин Рулей уж ви е направил тия разкрития за убийството и нападението?

— Когато бяхме заедно.

— Къде, господин Корлис?

— Ами, в рейса не си говорихме, защото бяхме на различни места. Но когато отидохме в съда, бяхме в една килия с още шестима души, седяхме един до друг и си приказвахме.

— И ония шестима души присъстваха на разговора ви с господин Рулей, така ли?

— Ми нямаше как. Нали бяха там.

— Значи искате да кажете, че ако ги доведа тук един по един и ги попитам дали са ви видели да разговаряте с господин Рулей, те ще го потвърдят?

— Ами… би трябвало. Обаче…

— Какво обаче, господин Корлис?

— Ми те сигурно просто няма да искат да кажат, това е.

— Защото никой не обича доносниците, така ли, господин Корлис?

Той сви рамене.

— Сигур.

— Добре, да се уверим, че сме разбрали всичко вярно. Не сте разговаряли с господин Рулей в автобуса, обаче сте разговаряли с него, когато сте били заедно в една килия. Още някъде?

— Да, приказвахме си, когато ни преместиха в съда. Вкарват те в онова стъклено помещение и чакаш да те призоват. И там си приказвахме, докато не обявиха неговото дело. Той мина пръв.

— Става дума за първото ви изслушване пред съдия, нали така?

— Точно така.

— Значи двамата сте разговаряли в съда и там господин Рулей ви е разкрил участието си в описаните от вас престъпления.

— Точно така.

— Спомняте ли си какво конкретно ви каза, когато бяхте в залата?

— Не, нищо конкретно. Струва ми се, че тогава ми разказа за танцьорката.

— Добре, господин Корлис.

Вдигнах касетата, съобщих, че това е видеозапис от първото изслушване на Луис Рулей и помолих да го впишат като веществено доказателство на защитата. Минтън се опита да възрази, тъй като не съм го бил представил със следствените материали, обаче съдията моментално отхвърли възражението, без дори да се наложи да се намеся. Той възрази още веднъж, като се позова на липса на доказателство за автентичност на записа.

— Просто се опитвам да спестя време на съда — поясних. — Ако се наложи, за около час мога да доведа човека, който е направил записа, за да потвърди автентичността му. Обаче смятам, че Ваша светлост само с един поглед ще може да се увери в нея.

— Позволявам — отсъди Фулбрайт. — След като изгледаме записа, обвинението може пак да повдигне възражение, ако има желание.

Избутаха в залата количката с телевизора и видеото, които по-рано бях използвал, и аз обърнах екрана така, че едновременно да го виждат Корлис, съдебните заседатели и съдията. Минтън трябваше да се премести на стол отстрани на ложата, за да може да гледа. Пуснаха записа. Той продължи двайсет минути и показа Рулей от момента на влизането му в кошарата до излизането му след изслушването. Клиентът ми нито веднъж не разговаря с друг освен с мен. Когато записът свърши, оставих телевизора там, в случай че пак ми потрябва. После с възмутено изражение се обърнах към Корлис.

— Господин Корлис, забелязахте ли някой момент в тоя запис, в който двамата с господин Рулей да разговаряте?

— Хмм, не, аз…

— И все пак свидетелствахте под клетва и страх от наказание, че той ви е признал извършени от него престъпления, докато сте били в съдебната зала, нали?

— Знам, казах го, обаче трябва да съм се объркал. Сигурно ми е разказал всичко, когато бяхме в килията.

— Вие излъгахте съдебните заседатели, нали?

— Нямах такова намерение. Така си го спомнях, но сигурно съм сбъркал. Оная сутрин още бях надрусан. Спомените ми са се объркали.

— Явно е така. Ще ви питам още нещо. Спомените ви бяха ли объркани, когато свидетелствахте срещу Фредерик Бентли през хиляда деветстотин осемдесет и девета?

Корлис съсредоточено свъси вежди, ала не отговори.

— Спомняте си Фредерик Бентли, нали?

Минтън се изправи.

— Възразявам. Хиляда деветстотин осемдесет и девета ли? Каква е връзката?

— Ваша светлост — отвърнах аз. — Отнася се за честността на свидетеля. Която определено е под съмнение.

— Свържете точките, господин Холър — нареди Фулбрайт. — Бързо.

— Да, Ваша светлост.

Вдигнах листа и го използвах като реквизит по време на последните ми въпроси към Корлис.

— През хиляда деветстотин осемдесет и девета Фредерик Бентли е бил осъден с ваша помощ за изнасилване на шестнайсетгодишно момиче в леглото му. Във Финикс. Спомняте лиси?

— Едва-едва — отговори той. — Оттогава съм поел много дрога.

— На процеса му сте свидетелствали, че ви е признал престъплението, докато двамата сте били заедно в ареста на полицейския участък. Вярно ли е?

— Както казах, вече ми е трудно да си спомня.

— Полицията ви е затворила в ареста, защото е знаела, че ще го изпеете, даже да се наложи да си го измислите, нали така?

Повишавах глас с всеки следващ въпрос.

— Не си спомням — отвърна Корлис. — Обаче не си измислям нищо.

— После, осем години по-късно, мъжът, който според вашите свидетелски показания ви признал, че го е извършил, бил реабилитиран, тъй като с ДНК тест се доказало, че спермата от насилника на момичето била на друг мъж. Вярно ли е това?

— Аз не… искам да кажа… това беше много отдавна.

— А помните ли разговора си с репортера от вестник „Аризона Стар“ след освобождаването на Фредерик Бентли?

— Смътно. Помня, че някой се обади, обаче нищо не съм му казал.

— Той ви е съобщил за реабилитацията на осъдения след ДНК тестовете и ви е попитал дали сте измислили признанието на Бентли, нали?

— Не знам.

Вдигнах в ръка листа към съдията.

— Ваша светлост, тук имам архивен материал от вестник „Аризона Стар“. От девети февруари хиляда деветстотин деветдесет и седма. Моята сътрудничка се натъкнала на него, когато потърсила името Дуейн Джефри Корлис в търсачката „Гугъл“ на служебния си компютър. Моля материалът да бъде вписан като веществено доказателство и да бъде признат за исторически документ, отразяващ признание чрез мълчание.

Искането ми предизвика бурния протест на Минтън за автентичността на документа и основателната причина за неговото приемане. Накрая Фулбрайт отсъди в моя полза. Тя проявяваше същото възмущение, което се опитвах да излъчвам и аз, и прокурорчето нямаше голям шанс.

Приставът занесе компютърната разпечатка на Корлис и съдията му нареди да я прочете.

— Не ме бива много по четенето, Ваша светлост — измънка той.

— Опитайте, господин Корлис.

Свидетелят доближи листа към очите си и се вторачи в него.

— Високо, моля — изсумтя Фулбрайт.

Той се прокашля и зачете с пресеклив глас:

— „Мъж, несправедливо осъден за изнасилване, беше освободен в събота от Аризонския затвор и се закле да потърси справедливост за други несправедливо осъдени. Трийсет и четири годишният Фредерик Бентли излежал близо осем години в затвора за изнасилване на шестнайсетгодишно момиче от Темпи. Жертвата посочила съседа си Бентли за извършител и кръвните проби показали съответствие на неговата кръвна група със сперма, взета от момичето след изнасилването. Обвинението било потвърдено на процеса със свидетелските показания на информатор, според когото Бентли му признал престъплението, докато двамата били затворени в една килия. Бентли твърдял, че е невинен, и по време на процеса, и след осъждането си. След като ДНК-тестовете бяха приети като валидно доказателство в щатските съдилища, Бентли нае адвокати, за да настоят за такива анализи на спермата, взета от жертвата след изнасилването. По-рано тази година съдът разпореди извършването на такива анализи и резултатът доказа невинността на Бентли.

На пресконференция вчера в «Аризона Балтимор» новоосвободеният Бентли се обяви срещу затворническите информатори и призова за щатски закон, определящ строги правила за полицаите и прокурорите, които възнамеряват да ги използват.

Информаторът, който дал показания под клетва, че Бентли му признал изнасилването, е Д. Дж. Корлис от Меса, арестуван по обвинение за притежаване на наркотици. Когато в събота му съобщих за реабилитацията на Бентли и го попитах дали е измислил показанията си срещу него, Корлис не пожела да отговори. На пресконференцията Бентли обяви, че Корлис бил добре известен на полицията като доносник и бил използван в още няколко дела, за да се приближи до заподозрени. Когато не успявал да измъкне нищо от тях, имал навика сам да си измисля признанията. Обвинението срещу Бентли…“

— Достатъчно, господин Корлис — прекъснах го. — Мисля, че стига.

Свидетелят остави разпечатката и ме погледна като дете, което е отворило врата на препълнен килер и вижда, че всичко ще се изсипе отгоре му.

— Изобщо обвиниха ли ви в лъжесвидетелстване в делото Бентли? — попитах го аз.

— Не — категорично заяви той, като че ли тоя факт напълно го оправдаваше.

— Защото полицаите са ви били съучастници във фалшифицирането на показанията срещу господин Бентли, затова ли?

Минтън скочи на крака.

— Сигурен съм, че господин Корлис няма представа за причините да не го обвинят в лъжесвидетелстване.

Фулбрайт отмени въпроса ми, обаче не ми пукаше. Вече бях толкова напред с тоя свидетел, че не можеха да ме настигнат. Просто продължих със следващия въпрос.

— Някой прокурор или полицай поиска ли от вас да се опитате да спечелите доверието на господин Рулей?

— Не, сигур е било чиста случайност.

— Значи не са ви казвали да изкопчите признание от господин Рулей, така ли?

— Не, не са.

Дълго се взирах в него с отвратено изражение.

— Нямам повече въпроси.

Отнесох гневната си поза на мястото си и сърдито хвърлих касетата пред себе си, преди да седна.

— Господин Минтън? — попита съдията.

— Нямам повече въпроси — унило отвърна прокурорчето.

— Добре — бързо каза Фулбрайт. — Ще освободя съдебните заседатели за обедна почивка, макар и малко рано. Искам всички да се върнете тук точно в един часа.

Тя принудено се усмихна и изчака заседателите да напуснат залата. Лицето й стана сериозно в мига, в който вратата се затвори.

— Чакам защитата и обвинението в кабинета си. Моментално.

И без да дочака отговор, Фулбрайт напусна мястото си толкова бързо, че тогата й се понесе подире й като черната мантия на смъртта.