Майкъл Конъли
Адвокатът с линкълна (35)

35

След като се върнахме в съда от „Четирите зелени полета“, нарочно не обръщах внимание на Минтън. Исках да продължи да гадае колкото може по-дълго. Всичко това се предвиждаше в плана ми да го тласна в посоката, в която исках да тръгне процесът. Когато заехме местата си и очаквахме само съдията, най-после хвърлих поглед към прокурора, срещнах очите му и отрицателно поклатих глава. Няма да стане. Той кимна, като полагаше усилия да си придаде самоуверен вид и да се престори на изненадан от решението на клиента ми. След минута Фулбрайт влезе в залата, повика съдебните заседатели и Минтън бързо си сви опашката.

— Имате ли още свидетели, господин Минтън? — попита съдията.

— Засега обвинението няма да продължи с повече свидетели, Ваша светлост.

В реакцията на Фулбрайт се забелязваше известно колебание. Тя се вторачи в прокурора няколко секунди повече, отколкото трябваше. Стори ми се, че с това демонстрира изненада за пред заседателите. После се обърна към мен.

— Готов ли сте да продължите, господин Холър?

Рутинната процедура предполагаше да поискам от съдията директна оправдателна присъда. Само че не го сторих, защото се опасявах, че това може да е един от ония редки случаи, в които искането ще бъде удовлетворено. Още не можех да допусна делото да приключи. Отговорих, че съм готов да продължа със защитата.

Първо призовах Мери Алис Уиндзор. В залата я въведе Сесил Добс, който после се настани на първия ред в галерията. Уиндзор носеше светлосин костюм с шифонова блуза и с царствена осанка мина пред съдията, за да заеме мястото си на свидетелската скамейка. Никой не би допуснал, че е обядвала овчарска баница. Бързо приключих с процедурната проверка на името и установих роднинските и деловите й връзки с Луис Рулей. После помолих съдията за разрешение да покажа на свидетелката ножа, който прокурорът беше вписал като веществено доказателство по делото.

Получих разрешение и отидох при съдебната секретарка да взема оръжието, което продължаваше да е в прозрачна найлонова торбичка. Инициалите на острието ясно се виждаха. Занесох го при свидетелката и го оставих на катедрата пред нея.

— Познавате ли тоя нож, госпожо Уиндзор?

Тя вдигна торбичката и се опита да заглади найлона, за да прочете инициалите.

— Да — накрая потвърди свидетелката. — Това е ножът на сина ми.

— И защо толкова лесно познавате нож, който е притежание на вашия син?

— Защото неведнъж ми го е показвал. Знаех, че винаги го носи, и понякога го използвахме в офиса, когато пристигаха брошурите ни и се налагаше да режем опаковката. Много е остър.

— Откога синът ви има тоя нож?

— От четири години.

— Посочвате времето доста точно.

— Да.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Защото той го купи за самозащита преди четири години. Почти точно четири години.

— Защита от какво, госпожо Уиндзор?

— В нашата работа често показваме жилища на абсолютно непознати хора. Понякога оставаме насаме с тези непознати. Неведнъж се е случвало колеги да бъдат обрани или наранени… даже убити или изнасилени.

— Доколкото ви е известно, Луис бил ли е жертва на такова престъпление?

— Не лично той, не. Обаче познава една жена, с която се е случвало такова нещо…

— Какво нещо?

— Беше изнасилена и ограбена от мъж, въоръжен с нож. После я откри Луис. Тогава си взе нож за самозащита.

— Защо нож? Защо не пистолет?

— Той ми каза, че отначало искал да си вземе пистолет, но му трябвало нещо, което да може да носи винаги, без да го забелязват. Затова предпочел нож. Купи нож и на мен. Затова знам, че го има почти точно от четири години.

И вдигна торбичката с ножа в ръка.

— Моят е абсолютно същият, само инициалите са други. Оттогава и двамата ги носим винаги.

— В такъв случай изглежда ли ви напълно нормално синът ви да е носил тоя нож вечерта на шести март?

Минтън възрази с аргумента, че не съм изградил съответното основание за отговор на въпроса и съдията го анулира. Тъй като нямаше опит в наказателното право, Мери Уиндзор реши, че Фулбрайт й позволява да отговори.

— Той го носеше ежедневно — заяви тя. — На шести март едва ли е било по-раз…

— Госпожо Уиндзор — изкънтя гласът на съдията. — Аз анулирах въпроса. Съдебните заседатели не бива да взимат под внимание вашия отговор.

— Извинявам се — плахо отвърна свидетелката.

— Следващия въпрос, господин Холър — нареди Фулбрайт.

— Нямам повече въпроси, Ваша светлост. Благодаря, госпожо Уиндзор.

Мери Уиндзор понечи да се изправи, но съдията пак й се скара и я инструктира да си остане на мястото. Върнах се на масата си, докато Минтън се изправи зад катедрата. Обходих с поглед галерията и не видях познати лица, освен С. С. Добс. Той окуражително ми се усмихна, на което аз не обърнах внимание.

Прекият разпит на Мери Уиндзор беше минал идеално — тя безусловно се придържаше към сценария, който бяхме обсъдили на обяд. Лаконично обясни на съдебните заседатели съществуването на ножа, но в същото време остави в показанията си и минно поле, което Минтън трябваше да прекоси. Те се отнасяха само за това, за което прокурорът знаеше от следствените материали. Ако се отклонеше от тях, веднага щеше да чуе смъртоносното изщракване под краката си.

— Кога точно се е случил тоя инцидент, който е станал причина синът ви да започне да носи тринайсетсантиметров сгъваем нож?

— На девети юни две хиляди и първа.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

Обърнах се на стола си, за да виждам цялото лице на Минтън. Четях мислите му. Смяташе, че се е натъкнал на нещо. Точният спомен на Уиндзор явно говореше за скалъпени показания. Това го развълнува. Ясно го виждах.

— Във вестниците писаха ли за това предполагаемо нападение срещу ваша колежка?

— Не.

— Беше ли проведено полицейско следствие?

— Не.

— И все пак вие знаете точната дата. Откъде, госпожо Уиндзор? Някой съобщи ли ви я, преди да дадете тия показания?

— Не, знам датата, защото никога няма да забравя деня, в който бях нападната.

Тя изчака малко. Видях, че най-малко трима съдебни заседатели безмълвно зяпват. Минтън реагира по същия начин. Почти чух изщракването.

— Синът ми също няма да го забрави — продължи свидетелката. — Когато дойде да ме търси и ме намери в онази къща, аз бях завързана, гола. Окървавена. За него беше ужасна травма да ме види в това състояние. Мисля, че това беше една от причините да започне да носи нож. Струва ми се, че в известен смисъл му се иска да е можел да стигне там по-рано и да го предотврати.

— Разбирам — отвърна Минтън, вторачен в записките си.

Той се вцепени, не знаеше как да продължи. Не искаше да повдигне крак от страх, че мината ще се взриви.

— Нещо друго, господин Минтън? — с не особено добре прикрит сарказъм попита съдията.

— Един момент, Ваша светлост.

Прокурорът се взе в ръце, прегледа бележките си и се опита да спаси положението.

— Госпожо Уиндзор, вие или синът ви обадихте ли се в полицията след оня случай?

— Не. Луис искаше, но аз му забраних. Реших, че това само ще задълбочи травмата.

— Значи нямаме официално полицейско документиране на това престъпление, така ли?

— Точно така.

Знаех, че Минтън иска да продължи и да я попита дали е потърсила медицинска помощ. Ала, надушил нов капан, не зададе тоя въпрос.

— С други думи, имаме само вашата дума, че това изнасилване изобщо е истина, така ли? Вашата дума и тая на сина ви, ако реши да даде показания.

— Истина е. Преживявам го абсолютно всеки ден.

— Но ние можем да го чуем само от вас.

Тя безстрастно погледна прокурора.

— Това въпрос ли е?

— Госпожо Уиндзор, вие сте тук, за да помогнете на сина си, нали така?

— Ако мога. Познавам го като добър човек, който не би извършил такова отвратително престъпление.

— И сте готова да направите всичко по силите си, за да спасите сина си от затвор, нали?

— Но не бих излъгала за такова нещо. Със или без клетва, не бих излъгала.

— Но искате да спасите сина си, нали?

— Да.

— И това означава, че бихте излъгали заради него, нали?

— Не. Не означава.

— Благодаря, госпожо Уиндзор.

Минтън бързо се върна на мястото си. Имах само още един въпрос към нея.

— Госпожо Уиндзор, на каква възраст бяхте по време на изнасилването?

— На петдесет и четири.

Седнах си. Прокурорът нямаше повече въпроси и Фулбрайт освободи свидетелката. Помолих дай позволи да седне в галерията през останалата част от процеса, след като вече е дала показания. Минтън не възрази и искането ми беше удовлетворено.

Следващият ми свидетел беше детективът от лосанджелиската полиция Дейвид Лемкин, национален експерт по сексуални престъпления, който бе разследвал изнасилвача в празните жилища. Накратко установих фактите от делото и петте известни случая на изнасилване, обект на неговото следствие. Бързо стигнах до петте ключови въпроса, с които трябваше да потвърдя показанията на Мери Уиндзор.

— Детектив Лемкин, на каква възраст бяха известните жертви на изнасилвача?

— Всички бяха работещи жени, постигнали успех в професията си. Обикновено бяха по-възрастни от средната жертва на изнасилване. Струва ми се, че най-младата беше на двайсет и девет, а най-възрастната — на петдесет и девет.

— Значи петдесет и четири годишна жена се вписва в профила на жертвите на изнасилвача, така ли?

— Да.

— Можете ли да кажете на съдебните заседатели кога са се случили първото и последното известни изнасилвания?

— Да. Първото беше на първи октомври двехилядната, а последното — на трийсети юли две хиляди и първа.

— Значи датата девети юни две хиляди и първа попада точно в периода, през който този изнасилвач е нападал жени в празни недвижими имоти, нали така?

— Да, така е.

— В хода на следствието стигнахте ли до заключението или убеждението, че извършените от него изнасилвания са били повече от пет?

Минтън възрази с аргумента, че въпросът е в сферата на предположенията. Съдията го анулира, обаче нямаше значение. Важен беше самият въпрос и съдебните заседатели да видят, че обвинението не им позволява да чуят отговора.

Прокурорът ме изненада по време на кръстосания разпит. Беше се възстановил достатъчно от грешката с Уиндзор, за да отправи на Лемкин три сериозни въпроса, чийто отговори бяха в полза за обвинението.

— Детектив Лемкин, спецчастта, която разследваше тези изнасилвания, предупреди ли по някакъв начин жените, работещи в бизнеса с недвижими имоти?

— Да, естествено. На два пъти разпращахме листовки, първия път до всички лицензирани фирми за недвижими имоти в района, а втория до всички лицензирани агенти, мъже и жени.

— Тези листовки съдържаха ли информация за описанието и начините на действие на изнасилвача?

— Да.

— Значи, ако някой е искал да се представи за жертва на този изнасилвач, листовките са му осигурили всички необходими сведения, нали така?

— Възможно е, да.

— Нямам повече въпроси, Ваша светлост.

Минтън гордо си седна на мястото и след като аз се отказах от повторен разпит, съдията освободи Лемкин. Помолих я за неколкоминутно прекъсване, за да се консултирам с клиента си, и се наведох към Рулей.

— Добре, слушай сега. Оставаш ни само ти. Освен ако няма още нещо, което да не си ми казал, ти си чист и Минтън няма с какво да те атакува. Би трябвало да си в безопасност, освен ако не му позволиш да те хване в капан. Все още ли искаш да го направиш?

Той през цялото време беше повтарял, че ще свидетелства и ще отхвърли обвиненията. Беше заявил готовността си и по време на обяда. Даже настоя. Винаги съм смятал, че рискът да допусна клиент да свидетелства е петдесет процента. Всяка негова дума може да бъде използвана срещу него, ако прокурорът успее да я обърне в своя полза. Също така обаче знаех, че каквито и обяснения да бъдат дадени на съдебните заседатели за правото на обвиняемия да запази мълчание, те винаги искат да чуят от самия него, че не го е извършил. Ако ги лишиш от това, може да останат недоволни.

— Искам да свидетелствам — прошепна Рулей. — Ще се справя с прокурора.

Отместих стола си назад и се изправих.

— Защитата призовава Луис Рос Рулей, Ваша светлост.