Майкъл Конъли
Адвокатът с линкълна (33)

33

Вторият ден от процеса започна с привикване в съдийския кабинет. Фулбрайт искаше да разговаря само с мен, обаче съдебният правилник не й позволяваше да се среща насаме с адвоката по какъвто и да е повод в отсъствието на прокурора. Офисът й беше просторен, с бюро и отделен кът за сядане, заобиколен от три страни с лавици, отрупани с юридически книги. Покани ни да седнем на столовете пред бюрото й.

— Господин Минтън — започна тя. — Не мога да ви наредя да не слушате, обаче ще си поговоря с господин Холър и не искам да се намесвате или да ни прекъсвате. Това не засяга нито вас, нито, доколкото знам, делото „Рулей“.

Изненадан, Минтън не знаеше как да реагира — ченето му увисна и пропусна светлина в устата му. Съдията завъртя стола си към мен и сплете пръсти върху бюрото.

— Господин Холър, има ли нещо, което трябва да споделите с мен? Като имате предвид, че седите до прокурор.

— Не, госпожо съдия, всичко е наред. Съжалявам, ако вчера са ви обезпокоили.

Направих всичко възможно да изобразя разкаяна усмивка, сякаш за да покажа, че заповедта за обиск не е нищо повече от досадно неудобство.

— Това едва ли е обикновено безпокойство, господин Холър. Вече вложихме много време в това дело. Съдебните заседатели, прокуратурата, всички ние. Надявам се, че това няма да отиде напразно. Календарът ми и без това се пръска по шевовете.

— Извинете, госпожо Фулбрайт — намеси се Минтън. — Може ли само да попитам какво…

— Не, не можете — прекъсна го тя. — Обектът на този разговор не засяга процеса с друго, освен че съвпада по време с него. Щом господин Холър ме уверява, че няма проблем, ще му повярваме. Повече обяснения не са ви нужни.

И втренчено ме погледна.

— Имаме ли думата ви, господин Холър?

Поколебах се, преди да кимна. Фулбрайт ми даваше да разбера, че ще ме накара да платя баща си и майка си, ако наруша думата си и глендейлското следствие доведе до прекъсване или прекратяване на процеса срещу Рулей.

— Добре тогава, господа, да продължаваме. Съдебните заседатели ни чакат.

С Минтън напуснахме кабинета и влязохме в съдебната зала покрай бюрото на секретарката. Рулей търпеливо седеше на масата на защитата.

— Какво беше това, по дяволите? — прошепна ми прокурорът.

Правеше се на тъп. Трябва да беше чул същите слухове из коридорите на прокуратурата като бившата ми жена.

— Нищо, Тед. Една глупост, свързана с друго мое дело. Ще свършиш ли днес?

— От теб зависи. Колкото повече продължиш, толкова по-дълго ще трябва да чистя боклука след теб.

— Боклук, а? Кръвта ти изтича, а ти изобщо не забелязваш.

Той самоуверено ми се усмихна.

— Съмнявам се.

— По една капка от хиляди ранички, Тед. Всяка една поотделно е безобидна. Всички заедно са смъртоносни. Добре дошъл в наказателното право.

Оставих го и отидох на масата на защитата. Още щом седнах, Рулей се наведе към ухото ми.

— Какво беше това със съдията? — попита той.

— Нищо. Само ме предупреди да внимавам с жертвата при кръстосания разпит.

— С коя, оная жена ли? Наистина ли я нарича „жертва“?

— Луис, първо, говори по-тихо. И второ, тя наистина е жертва. Може да притежаваш уникалната способност да се самоубеждаваш почти във всичко, обаче ние… не, по-точно аз, все пак трябва да убедя и съседните заседатели.

Той прие упрека така, все едно му духах сапунени балончета в лицето.

— Добре де, какво каза съдията?

— Че няма да ми позволи много свобода при кръстосания разпит. Напомни ми, че Реджина Кампо е жертва.

— Разчитам на теб да я разкъсаш на парчета, както самият ти каза, когато се запознахме.

— Да бе, ама сега нещата се промениха много от оня ден, когато се запознахме, нали? И гадното планче за моя пистолет ще експлодира точно под носа ми. Още отсега ти казвам, няма да обера пешкира заради теб. Даже да се наложи да возя хора до летището чак до края на живота си, ще го направя, при това с удоволствие, ако е единственото ми спасение. Чат ли си, Луис?

— Да, Мик — хладнокръвно заяви той. — Сигурен съм, че ще измислиш нещо. Ти си умно момче.

Обърнах се и го погледнах. За щастие не се наложи да отговоря. Приставът призова за тишина и съдия Фулбрайт зае мястото си.

Първият свидетел на Минтън днес беше детективът от лосанджелиската полиция Мартин Букър. Солиден свидетел на обвинението. Непоклатим. Даваше ясните си и лаконични отговори без никакво колебание. Букър представи най-важното веществено доказателство, ножа с инициалите на моя клиент, и под разпита на Минтън преведе съдебните заседатели през цялото разследване на нападението срещу Реджина Кампо.

Той свидетелства, че вечерта на 6 март давал нощно дежурство във ваннайското бюро. Началник-смяната на западния участък в Долината го повикал в апартамента на Реджина Кампо, тъй като след доклада на патрулните полицаи смятал, че случаят с Кампо заслужава вниманието на следовател. Букър обясни, че Бюрото в Долината, което се поддържало от шестима детективи, работело само денем. Нощният дежурен бил само за извънредни ситуации и често му възлагали дела от неотложен характер.

— Какво предполагаше неотложността на това дело, детектив? — попита Минтън.

— Травмите на жертвата, ареста на заподозрян и предположението, че е предотвратено по-тежко престъпление — отвърна Букър.

— Какво по-тежко престъпление?

— Убийство. Изглеждаше, че той е възнамерявал да я убие.

Можех да възразя, обаче се готвех да използвам тия реплики при кръстосания разпит, затова премълчах.

Минтън преведе Букър през предприетите следствени действия на местопрестъплението, както и по-късно, при разпита на Кампо по време на лечението й в болницата.

— Преди да отидете в болницата, полицаите Максуел и Сантос са ви информирали какво е съобщила жертвата за случая, нали така?

— Да, двамата ми докладваха.

— Казаха ли ви, че жертвата се е препитавала, като продавала секс на мъже?

— Не.

— Кога установихте това?

— Ами, когато се качих в апартамента й и видях някои нейни вещи, получих доста добра представа за заниманията й.

— Какви вещи?

— Неща, които могат да се определят като сексиграчки. В една от спалните имаше гардероб, пълен с неглижета и облекло със сексуално предизвикателен характер. В оная стая също имаше телевизор и най-различни порнографски касети в чекмеджетата отдолу. Казаха ми, че жертвата живее сама, но ми се стори, че и двете спални активно се използват. Започнах да си мисля, че едната спалня е лично нейна, с други думи, че спи там, когато е сама, а другата използва за професионалната си дейност.

— Това промени ли мнението ви за нея като жертва на престъплението?

— Не.

— Защо?

— Защото никой не бива да е жертва. Проститутка или папа, няма значение. Жертвата си е жертва.

Изречено точно така, както е било репетирано, помислих си. Минтън си отбеляза нещо в бележника и продължи нататък.

— Когато отидохте в болницата, попитахте ли жертвата за своето предположение за спалните й и как си изкарва прехраната?

— Да.

— И тя какво ви отговори?

— Откровено каза, че е работещо момиче. Не се опита да го скрие.

— Нещо в отговорите й различаваше ли се от данните за нападението, които вече бяхте събрали на местопрестъплението?

— Не, ни най-малко. Кампо ми каза, че отворила вратата на обвиняемия и той веднага я ударил по лицето, изтиквайки я навътре в жилището. Продължил да я бие и извадил нож. Заплашил, че ще я изнасили и после ще я убие.

Прокурорът продължи да го разпитва за следствието с толкова големи подробности, че отегчи съдебните заседатели. Когато не си записвах въпроси, които да задам на Букър по време на кръстосания разпит, наблюдавах заседателите и виждах, че се разконцентрират под бремето на толкова много информация.

Накрая, след девет десетминутен разпит, дойде моят ред да застана срещу детектива. Целта ми беше бързо да проникна и да изляза. Докато Минтън беше извършил цялостна аутопсия на следствието, аз исках само да извърша оперативна инвазия и да изстържа хрущяла от коленете на свидетеля.

— Детектив Букър, Реджина Кампо обясни ли защо е излъгала полицията?

— Тя не ме е излъгала.

— Може би не вас, но е казала на първите полицаи на местопрестъплението, Максуел и Сантос, че не знае защо заподозреният е отишъл в апартамента й, нали така?

— Не съм присъствал на разпита, затова не мога да свидетелствам за него. Знам, че по време на първия разпит е била уплашена, че току-що е била пребита и заплашена с изнасилване и убийство.

— Искате да кажете, че при тия обстоятелства е допустимо да излъже полицията.

— Не, не съм казал такова нещо.

Погледнах в записките си и продължих нататък. Нямах намерение да следвам линейна последователност на въпросите. Стрелях наслуки, опитвах се да го извадя от равновесие.

— Описахте ли дрехите в спалнята, в която казахте, че госпожица Кампо е проституирала?

— Не. Това беше само едно наблюдение. Нямаше отношение към делото.

— Някое от облеклата, които видяхте в гардероба, беше ли подходящо за садомазохистичен секс?

— Нямам представа. Не съм специалист в тая област.

— Ами порнографските касети? Записахте ли заглавията?

— Не. Повтарям, не вярвах, че това е важно за издирването на извършителя на това жестоко насилие.

— Спомняте ли си дали заглавието на някоя касета се отнасяше за садомазохизъм, връзване или нещо от подобен характер?

— Не.

— Инструктирахте ли госпожица Кампо да се отърве от ония касети и облеклото от гардероба, преди представители на защитата на господин Рулей да получат възможност да огледат апартамента?

— Разбира се, че не.

Отметнах тоя въпрос от списъка си и продължих.

— Някога разговаряли ли сте с господин Рулей за случилото се в апартамента на госпожица Кампо оная вечер?

— Не, той се спаси с адвокат още преди да стигна до него.

— Искате да кажете, че е упражнил конституционното си право да запази мълчание, така ли?

— Да, точно така постъпи.

— Значи, доколкото ви е известно, той изобщо не е разговарял с полицията за случилото се.

— Точно така.

— Според вас госпожице Кампо много силно ли е била ударена?

— Предполагам, да. Лицето й беше цялото в рани и много подуто.

— Тогава, моля, разкажете на съдебните заседатели за травмите от удари, които сте установили по ръцете на господин Рулей.

— Той е увил юмрука си с парче плат, за да се предпази. Не забелязах по ръцете му да има травми.

— Документирахте ли това отсъствие на травми?

Въпросът като че ли озадачи Букър.

— Не — призна той.

— Значи сте се погрижили травмите на госпожица Кампо да бъдат документирани със снимки, обаче не сте намерили за нужно да документирате отсъствието на травми по ръцете на господин Рулей, така ли?

— Не ми се стори необходимо да снимам нещо, което го няма.

— Откъде знаете, че е увил юмрука си с плат, за да се предпази?

— Госпожица Кампо ми каза, че видяла ръката му увита точно преди да я удари на входа.

— Намерихте ли това парче плат, с което уж си е бил увил юмрука?

— Да, беше в апартамента — салфетка, като от ресторант. По нея имаше кръв.

— Имаше ли кръв и от господин Рулей?

— Не.

— Нещо свързваше ли я с обвиняемия?

— Не.

— В такъв случай имаме само думата на госпожица Кампо, така ли?

— Точно така.

Оставих да изтече малко време, като си записвах нещо в бележника. После продължих разпита.

— Кога научихте, че Луис Рулей е отрекъл да е насилвал или заплашвал госпожица Кампо и че той ще се защитава срещу тия обвинения?

— Ами сигурно когато ви е наел вас.

В стаята се разнесе тих смях.

— Потърсихте ли други обяснения за травмите на госпожица Кампо?

— Не, тя ми разказа какво се е случило. Аз й повярвах. Той я е пребил и е щял да…

— Благодаря, детектив Букър. Отговаряйте само на въпросите, които ви задавам.

— Тъкмо това правех.

— Щом не сте търсили друго обяснение, защото сте повярвали на думата на госпожица Кампо, спокойно може да се каже, че цялото това дело се основава на нейните думи за случилото се в апартамента й вечерта на шести март, така ли е?

Букър се поколеба за момент. Знаеше, че го водя към капана на собствените му показания. Както се казва, няма по-опасен капан от оня, който сам си заложиш.

— Не е само на нейните думи — отговори той, след като реши, че е намерил изход. — Има веществени доказателства. Ножът. Нейните травми. Не е само нейната дума.

— Но вашето обяснение на травмите й и другите улики не започва ли с нейния разказ за случилото се?

— Може да се каже, че да — неохотно се съгласи полицаят.

— Тя е дървото, на което растат всички тия плодове, нали?

— Навярно не бих използвал точно тия думи.

— Тогава какви думи ще използвате, детектив?

Сега вече го бях пипнал. Букър буквално се гърчеше на стола си. Минтън се изправи и възрази с твърдението, че тормозя свидетеля. Трябва да го беше гледал по телевизията или на кино. Съдията му каза да си седне на мястото.

— Можете да отговорите на въпроса, детектив — подкани го Фулбрайт.

— Какъв беше въпросът? — опита се да спечели време Букър.

— Вие не се съгласихте с мен, когато описах госпожица Кампо като дървото, на което растат всички улики в делото — повторих аз. — Ако греша, как бихте характеризирали нейното положение?

Детективът разпери ръце в жест, че се предава.

— Тя е жертвата! Естествено, че е важна, защото ни разказа какво се е случило. Трябва да разчитаме на нея, определяйки хода на следствието.

— Разчитате на нея за много неща в това дело, не смятате ли? Жертва и главен свидетел срещу обвиняемия, нали така?

— Така е.

— Кой друг е видял обвиняемия да напада госпожица Кампо?

— Никой друг.

Кимнах, за да подчертая отговора му пред съдебните заседатели. Хвърлих поглед към тях и срещнах очите на седящите на първия ред.

— Добре, детектив — продължих. — Сега искам да ви задам няколко въпроса за Чарлз Талбот. Как научихте за него?

— Хмм, прокурорът, господин Минтън, ми каза да го потърся.

— Знаете ли откъде е научил за съществуването му господин Минтън?

— Струва ми се, че вие сте го осведомили. Имали сте видеозапис от един бар, на който господин Талбот е с жертвата няколко часа преди извършването на престъплението.

Знаех, че това е моментът да представя записа, обаче исках да поизчакам. Исках жертвата да е на свидетелската скамейка, когато показвам диска на съдебните заседатели.

— И дотогава не сте смятали за важно да откриете оня човек, така ли?

— Не, просто не знаех за него.

— Когато най-после узнахте за Талбот и го намерихте, погрижихте ли се лявата му ръка да бъде огледана, за да определите дали има травми, които може да са били получени при многократни удари по нечие лице?

— Не.

— Защото бяхте нарочили господин Рулей за човека, който е ударил Реджина Кампо, така ли?

— Това не беше нарочване. Натам водеше следствието. Открих Чарлз Талбот едва две седмици след извършването на престъплението.

— С други думи, даже да е имал травми, дотогава те вече са щели да оздравеят, нали така?

— Не съм специалист, но предполагам, че да.

— Значи изобщо не сте му погледнали ръката.

— Не.

— Разпитахте ли колеги на господин Талбот дали са забелязали охлузвания или други травми по ръката му около времето на престъплението?

— Не.

— Значи изобщо не сте обърнали внимание на никой друг, освен на господин Рулей, така ли?

— Не е така. Започвам всяко следствие абсолютно непредубедено. Обаче Рулей още отначало беше там, беше арестуван. Жертвата го разпозна като своя насилник. Той беше логичен обект на внимание.

— Обект или център, детектив Букър?

— И двете. Отначало беше обект, после център — след като открихме инициалите му върху оръжието, което е опрял в гърлото на Реджи Кампо. Може да се каже, че тогава стана центърът.

— Откъде знаете, че ножът е бил опрян в гърлото на госпожица Кампо?

— Защото тя ни го каза и прободната рана го доказваше.

— Искате да кажете, че е извършен някакъв медицински анализ, свързващ ножа с раната на гърлото й, така ли?

— Не, това не беше възможно.

— Значи пак имаме само думата на госпожица Кампо, че господин Рулей е опрял ножа в гърлото й.

— Тогава нямах причина да се усъмня в нея. Нямам и сега.

— Значи без каквото и да било обяснение смятате ножа с инициалите на обвиняемия за изключително важно доказателство за вина, така ли?

— Да. И даже има обяснение, бих казал. Той е носел ножа с конкретно намерение.

— Нима можете да четете мисли?

— Не, аз съм детектив. И просто казвам какво мисля.

— С ударение върху мисленето.

— Знам го от уликите в това дело.

— Радвам се, че сте толкова уверен. Засега нямам повече въпроси. Запазвам си правото да призова детектив Букър за свидетел на защитата.

Нямах намерение пак да го викам, обаче смятах, че заплахата може да прозвучи добре на съдебните заседатели.

Върнах се на мястото си, докато Минтън се опитваше да оближе раните на Букър с повторен разпит. Нанесените щети бяха в областта на възприятията и той не можеше да направи много в това отношение. Детективът беше само началото. Истинските щети щяха да дойдат по-късно.

След като Букър слезе от свидетелската скамейка, съдията обяви първата почивка. Тя каза на съдебните заседатели да се върнат след петнайсет минути, обаче знаех, че почивката ще продължи повече. Фулбрайт пушеше и вече имаше широко обсъждани в медиите административни наказания, че пуши в кабинета си. Това означаваше, че за да удовлетворява навика си и да избягва нови скандали, трябва да слиза с асансьора и да излиза откъм гаража, откъдето влизаха затворническите автобуси. Предполагах, че разполагам поне с половин час.

Отидох в коридора да поговоря с Мери Алис Уиндзор и да се обадя по мобилния. Явно следобед щях да започна с разпита на своите свидетели.

Навън първо ме пресрещна Рулей, който искаше да обсъди с мен кръстосания разпит на Букър.

— Стори ми се, че мина доста добре за нас — отбеляза той.

— За нас ли?

— Разбираш какво имам предвид.

— Не може да се каже дали е минало добре, докато не чуеш присъдата. А сега ме остави на мира, Луис. Трябва да се обадя по телефона. И къде е майка ти? Сигурно ще ми потрябва следобед. Тук ли ще бъде?

— Сутринта имаше среща, но следобед ще дойде. Само се обади на Сесил и той ще я доведе.

След като той се отдалечи, мястото му зае детектив Букър, който се приближи към мен и насочи показалец към лицето ми.

— Няма да мине, Холър — заяви полицаят.

— Кое няма да мине?

— Цялата ти тъпа защита. Ще се сгромолясаш с гръм и трясък.

— Ще видим.

— Да, ще видим. Знаеш ли, трябва много да ти стиска, че да се опиташ да го припишеш на Талбот. Трябва адски много да ти стиска. Ама наистина адски много.

— Просто си върша работата, детектив.

— И то каква работа! Да си изкарваш прехраната с лъжи. Да мамиш хората, за да не виждат истината. Да живееш в свят без истина. Чакай да те питам нещо. Знаеш ли каква е разликата между сома и адвоката?

— Не, каква е?

— Единият обира лайната по дъното. Другият е риба.

— Бива си го тоя виц, детектив.

Той си тръгна и аз останах усмихнат на мястото си. Не заради смешката. Усмихвах се, защото това потвърждаваше, че Ланкфорд и Букър контактуват помежду си. Което означаваше, че всичко върви по план. Все още имах шанс.