Майкъл Конъли
Адвокатът с линкълна (22)

22

Денят започна по-добре, отколкото можеше да желае един адвокат. Нямах да ходя в съда, нито да се срещам с клиенти. Спах до късно, сутринта прочетох вестника от кора до кора, имах билет за ложа за мача, с който „Лос Анджелис Доджърс“ откриваха бейзболния сезон. Това беше стара адвокатска традиция. Бях получил билета от Рол Левин, който водеше на мача петима от адвокатите, с които работеше, като жест на благодарност за съвместната им дейност. Бях сигурен, че другите ще мърморят и ще се оплакват, задето съм монополизирал Левин, готвейки се за процеса на Рулей. Обаче това изобщо нямаше да ме обезпокои.

Намирахме се в привидно мудния период преди процеса, когато машината се движи с уверена безшумна инерция. Процесът на Луис Рулей трябваше да започне след месец. Колкото повече наближаваше, толкова по-малко клиенти поемах. Имах нужда от време, за да се подготвя и разработя стратегията си. Въпреки че дотогава оставаха седмици, процесът най-вероятно щеше да бъде спечелен или загубен с информацията, която събирах в момента. За тая цел трябваше да разполагам с време. Поемах само дела на редовни клиенти — и то ако парите си ги бива и идват веднага.

Съдебният процес е като прашка. Ключът е в подготовката. По време на досъдебната част прашката се зарежда с подходящ камък и ластикът постепенно се опъва до крайност. Накрая го изстрелваш на процеса и той изхвърча безпогрешно към целта. А тя е оправдателната присъда. Улучваш тая цел само ако правилно си подбрал камъка и внимателно си опънал ластика колкото може повече.

Опъването беше дело главно на Левин. Той продължаваше да се рови в живота на участниците в делата „Рулей“ и „Менендес“. Бяхме замислили стратегия и план, които наричахме „двойна прашка“, защото имаше две цели. Не се съмнявах, че когато през май започне процесът, ще сме опънали ластика до крайност и ще бъдем напълно готови.

От своя страна, прокуратурата също ни помагаше да заредим прашката. През седмиците след повдигането на обвинение, папката със следствените материали ставаше все по-дебела в резултат на прииждащите доклади с анализи, извършването на още полицейски проверки и новите разкрития.

Сред по-важните нови разкрития беше разпознаването на господин Хикс, левака, с когото вечерта на атаката Реджи Кампо беше ходила в „Морганс“. Детективите от лосанджелиската полиция бяха успели да го разпознаят с помощта на записа, който бях предоставил на прокуратурата, показвайки снимката му на проститутки и придружителки, арестувани от Отдела за борба с порока. Господин Хикс се казваше Чарлз Талбот, познат на мнозина в търговията със сексуслуги като редовен клиент. Някои твърдяха, че притежавал или работел в денонощен магазин на Резида Булевард.

Според полицейските доклади, които получавах със следствените материали, детективите разпитали Талбот и установили, че вечерта на 6 март напуснал апартамента на Реджи Кампо малко преди десет и отишъл във вече споменатия денонощен магазин, на който бил собственик. Отишъл там, за да нагледа нещата и да отвори един шкаф за цигари, за който имал ключ само той. Записът от охранителните камери в магазина потвърдил, че е бил там от 22:09 до 22:51 и че е заредил касата с кутии цигари. В следственото обобщение Талбот се освобождаваше от отговорност, тъй като не участвал в събитията, случили се след неговото напускане на жилището на Кампо. Той бил само един от клиентите й.

Никъде в тези следствени материали не се споменаваше Дуейн Джефри Корлис, затворническият доносник, който се беше свързал с прокуратурата, за да изпее Луис Рулей. Минтън или беше решил да не го използва като свидетел, или го пазеше под прикритие само за изключителен случай. Бях склонен да приема второто. Прокурорът го беше включил в програма за наркомани. Нямаше да си направи труда, ако не искаше да го запази зад кулисите, но в готовност. Нямах нищо против. Минтън не знаеше, че Корлис е камък, който възнамерявам да заредя в прашката.

И докато следствените материали на прокуратурата съдържаха малко сведения за жертвата на престъплението, Рол Левин енергично проучваше Реджи Кампо. Той намери сайт на име PinkMink.com, в който мацката рекламираше услугите си. Важно в случая не беше непременно това, че още по-категорично се установяваше характерът на професията й. В рекламата се заявяваше, че тя е „много разкрепостена и обича да лудува“, както и че е „готова за садомазо игрички — ти напляскваш мен или аз наплясквам теб“. Нямаше да е зле да разполагам с такива боеприпаси. Тъкмо такива неща можеха да изобличат жертвата или свидетеля в очите на съдебните заседатели. А тя беше и двете.

Освен това Левин се ровеше по-надълбоко в живота и дните на Луис Рулей и беше научил, че е бил слаб ученик, сменил пет различни частни училища във и около Бевърли Хилс. Наистина завършил Калифорнийския университет в Лос Анджелис с бакалавърска степен по английска литература, обаче детективът намери негови колеги, които твърдяха, че Рулей купувал от други студенти готови курсови работи, отговори на тестове и даже дипломна работа от деветдесет страници за живота и творчеството на Джон Фанте^[1].

Като далеч по-мрачна личност се очертаваше възрастният Рулей. Левин откри много негови познати жени, които твърдяха, че ги е измъчвал, физически, психически или и двете. Две негови колежки подозирали, че им е сипал опиати в пиенето на купон и сексуално се е възползвал от тях. Нито една от тях не съобщила за това на полицията, но едната отишла да си изследва кръвта след купона. Регистрирали следи от кетаминов хидрохлорид, ветеринарно упойващо средство. За щастие на защитата, нито една от двете не била открита досега от следствените органи.

Рол проучи и случаите с изнасилвача, който нападаше жени в празни жилища. Четири жени, всички агентки на недвижими имоти, съобщили, че били изнасилени от мъж, който ги причаквал в обявени за продан имоти. Извършителят не бил разкрит, но изнасилванията престанали единайсет месеца след първия случай. Левин разговярял с експерт по сексуални престъпления от лосанджелиската полиция, който работил по случаите. Инстинктът му подсказвал, че изнасилвачът не е външен човек, и изглежда, знаел как да проникне в къщите и да привлече агентките там сами. Експертът бил убеден, че изнасилвачът е от същия бранш, обаче така и не се стигнало до арест и той не успял да докаже предположението си.

Освен тая насока на разследването си, Левин не успя да намери почти нищо, за да потвърди, че Мери Алис Уиндзор е била една от жертвите на изнасилвача, които не са съобщили за случая. Тя ни прие и се съгласи да даде показания за тайната си трагедия, но само ако е жизненоважно. Датата, която ни съобщи, попадаше в рамките на датите на обявените нападения, приписвани на същия изнасилвач, и Уиндзор ни показа бележник с календар и други документи, показващи, че наистина се е занимавала с продажбата на имота в Бел Ер, в който твърдеше, че са я изнасилили. В крайна сметка обаче имахме само нейната дума за това. Не разполагахме с медицински или болнични документи, потвърждаващи лечение на сексуално насилие. Нямаше и полицейско досие.

И все пак почти всички подробности от версията на Мери Уиндзор съвпадаха с разказа на Рулей. По-късно и на двамата с Левин ни се стори странно, че Луис е знаел толкова много за нападението. Ако майка му беше решила да го запази в тайна и да не го разгласява, защо бе споделила толкова много детайли за това мъчително премеждие със сина си? Тоя въпрос наведе Левин на една теория, която беше колкото интригуваща, толкова и отвратителна.

— Мисля, че всички подробности са му известни, защото е бил там — рече той, когато останахме сами с него след разговора.

— Искаш да кажеш, че е наблюдавал, без да направи нещо, за да попречи ли?

— Не, искам да кажа, че според мен той е бил мъжът със скиорската шапка и очила.

Млъкнах. Струва ми се, че подсъзнателно и аз съм си мислил същото, обаче идеята беше прекалено зловеща, за да изплува на повърхността.

— Божичко… — промълвих.

Левин реши, че не съм съгласен с него, и продължи да ме убеждава:

— Тя е изключително силна жена. Създала е тая фирма от нищо, а бизнесът с недвижими имоти тук е абсолютно безскрупулен. И тъкмо защото е толкова твърда дама, не мога да си представя, че няма да съобщи в полицията, че няма да поиска да заловят извършителя. Аз виждам хората по два начина. Или се подчиняват на принципа „око за око“, или „подложи си и другата буза“. Мери Уиндзор определено е от първата група и не си представям, че ще го запази в тайна, освен ако не пази извършителя. Казвам ти, мой човек, Рулей е въплъщение на злото. Не знам откъде идва това, нито как е започнало, обаче колкото повече го гледам, толкова повече виждам в него дявола.

Всичко това беше абсолютно поверително. Явно не можеше да се използва за защитата и трябваше да бъде скрито от следствените материали, затова на хартия бяха изложени малко от нещата, на които се натъкнахме с Левин. И все пак това бяха сведения, с които трябваше да съм запознат, за да взимам решения, да планирам процеса и да изиграя ролята си.

В 11:05, докато си слагах шапка на „Доджърс“ пред огледалото, домашният ми телефон иззвъня. Преди да отговоря, погледнах номера и видях, че е Лорна Тейлър.

— Защо ти е изключен мобилният? — попита тя.

— Защото съм в почивка. Нали ти казах, никакви разговори днес. Отивам на мача с Миш и вече трябва да тръгвам, за да се срещнем по-рано с него.

— Кой е Миш?

— Имам предвид Рол. Защо ме безпокоиш?

Казах го добродушно.

— Защото смятам, че би искал да бъдеш обезпокоен с това. Днес пощата пристигна малко рано и с нея дойде уведомление от Втори.

Втори областен апелативен съд разглеждаше всички дела в окръг Лос Анджелис. Това беше първото апелативно препятствие по пътя до Върховния съд. Ала се съмнявах, че Лорна ми се обажда, само за да ми съобщи, че съм изгубил обжалване.

— За кое дело?

Във всеки един момент обикновено обжалвах по четири-пет дела във Втори.

— Един от твоите Светци на пътя. Харълд Кейси. Печелиш!

Смаях се. Не от това, че печелех, а от бързината. Бях опитал да ускоря придвижването на обжалването. Бях приготвил документите, преди да издадат присъдата, и бях платил допълнително за експресни ежедневни дешифровки на стенограмите от процеса. Обжалвах още в деня след присъдата и поисках експресно преразглеждане. И въпреки това не очаквах нищо ново по делото Кейси поне два месеца.

Помолих Лорна да прочете становището и усмивката на лицето ми стана още по-широка. Заключението беше буквално преписано от моите аргументи. Тричленният съдийски състав се съгласяваше с мен чак до твърдението ми, че ниският полет на шерифския хеликоптер над ранчото на Кейси представлява нарушение на правото му на личен живот. Съдът анулираше присъдата му въз основа на това, че обискът, довел до откриването на хидропонната ферма за марихуана, е незаконен.

Сега прокуратурата трябваше да реши дали да съди пак Кейси, но, реалистично погледнато, и дума не можеше да става за нов процес. Нямаше да разполагат с никакви веществени доказателства, защото апелативният съд обявяваше всичко, намерено по време на обиска на ранчото, за неприемливо. Решението на Втори очевидно представляваше победа за защитата, а това не се случваше чак толкова често.

— Божичко, какъв ден за оня нещастник!

— Между другото, къде е той? — попита Лорна.

— Може още да е в разпределителния център, обаче го местят в „Коркоран“. Ето какво ще сториш. Направи десетина ксерокопия на решението, постави ги в плик и ги прати на Кейси в „Коркоран“. Би трябвало да имаш адреса.

— Ама няма ли да го пуснат?

— Още не. Условната му присъда е нарушена след ареста и обжалването не променя нещата. Ще трябва да се яви пред комисията за условно освобождаване и да се оправдае с незаконния обиск. Всичко това сигурно ще отнеме около шест седмици.

— Шест седмици?! Невероятно.

— Не извършвай престъплението, ако не можеш да го излежиш.

Изпях го като Сами Дейвис^[2] в оня стар телевизионен сериал „Барета“.

— Моля те, не ми пей, Мик.

— Извинявай.

— Защо да му пращаме десет ксерокопия? Не му ли стига едно?

— Защото ще задържи един за себе си и ще раздаде останалите в затвора. И тогава телефонът ти ще почне да звъни. Адвокат, който може да спечели едно обжалване, е като злато в затвора. Ще се изпотрепят да ти се обаждат и ще трябва да отбираш и да отделиш ония с роднини, които могат да си платят.

— Винаги имаш правилен подход, а?

— Опитвам се. Нещо друго?

— Обичайното. Обажданията, за които си ми казал, че не искаш да чуваш. Ходи ли вчера да видиш Глория Дейтън в окръжния?

— Да. Видях я. Като че ли е преодоляла зависимостта си. И й остава повече от месец.

Глория Дейтън наистина изглеждаше добре. От години не я бях виждал с толкова остър и ясен поглед. Посещението ми в медицинския център на окръжния затвор имаше конкретна цел, обаче ми стана приятно да науча, че се възстановява.

— И колко време ще мине тоя път, преди пак да ти се обади и да каже: „В пандиза съм, имам нужда от Мики“, а? — както се очакваше, пророкува Лорна.

Изрече последните думи с носовото хленчене на Глория Дейтън. Имитира я доста точно, обаче въпреки това ме ядоса. Отгоре на всичко си позволи да изпее една мелодия от класическото филмче на Дисни.

— М-И-К… ще се видим скоро. К-И… защо ли, ами защото винаги безплатно ми помагаш! М-А-У-С… Мики Маус, адвокатът, когото всеки…

— Моля те, не ми пей, Лорна.

Тя ми се изсмя в телефона.

— Просто се аргументирам.

Усмихнах се, но се опитах да не допусна гласът ми да ме издаде.

— Добре. Ясно. Вече трябва да затварям.

— Ами приятно прекарване… Мики Маус.

— Можеш цял ден да пееш тая песен и „Доджърс“ може да изгубят от „Джайънтс“, обаче пак ще си изкарам страхотно. След като чух новината от теб, какво лошо може да се случи?

Затворих, отидох в домашния си кабинет и се обадих по мобилния на Теди Воугъл, тартора на Светците извън затвора. Съобщих му добрата новина и подметнах, че може би ще успее да я предаде на Коравия по-бързо от мен. Във всеки затвор има Светци. ЦРУ и ФБР има какво да научат от тяхната съобщителна система. Воугъл отговори, че ще се заеме с това. После каза, че десетте бона, които ми беше дал предишния месец на пътя край Васкес Рокс, са си стрували инвестицията.

— Оценявам го, Тед — отвърнах. — Имай ме предвид следващия път, когато ти потрябва адвокат.

— Непременно.

Прекъснах връзката и изключих мобилния. После извадих бейзболната си ръкавица от гардероба в коридора и излязох от къщи.

Тъй като тоя ден бях дал на Ърл платена отпуска, шофирах сам до Доджърс Стейдиъм. Нямаше много движение, докато не наближих. Билетите за първия мач на „Доджърс“ в Лос Анджелис винаги се разпродават, въпреки че се провежда през работно време в делничен ден. Началото на бейзболния сезон е пролетен празник, който привлича хиляди работещи в центъра. Това е единственото спортно събитие в лежерния Лос Анджелис, където могат да се видят мъже с и официални бели ризи и вратовръзки. Всички те са се чупили от работа. Нищо не може да се сравнява с началото на сезона, преди тъпите загуби, категоричните провали и пропуснатите възможности. Преди да възтържествува действителността.

Пристигнах пръв от групата. Бяхме на четвъртия ред, на седалки, поставени допълнително на стадиона през ваканцията. Левин трябва да беше видял бая зор, докато купи билетите от някой местен брокер. Поне сигурно щяха да му ги приспаднат от данъците като служебен разход.

Бяхме се уговорили той също да дойде рано. Беше ми се обадил предишната вечер, за да ми каже, че иска да остане насаме с мен. Освен това, докато гледахме загряването и се запознавахме с подобренията, които новият собственик, беше направил на стадиона, щяхме да обсъдим моето посещение при Глория Дейтън, а Рол щеше да ме осведоми за развитието на разследването около Луис Рулей.

Само че той не се появи за загряването. Другите четирима адвокати пристигнаха — трима с вратовръзки, направо от съда — и ние пропуснахме възможността да поговорим на спокойствие.

Познавах четиримата от няколко корабни дела, по които бяхме работили заедно. Всъщност традицията да ходим заедно на мачове на „Доджърс“ започна с корабните дела. Получила широки правомощия да прекрати притока на дрога към Съединените щати, американската брегова охрана беше започнала да спира подозрителни съдове навсякъде в океана. Когато удареха на злато — или по-точно на кокаин — те арестуваха корабите и екипажите. Много от делата се насочваха към областния съд в Лос Анджелис. В резултат понякога повдигаха обвинение на повече от дванайсет души едновременно. Всеки обвиняем си имаше личен адвокат, повечето назначени от съда с парите на Чичо Сам. Делата бяха доходни, многобройни и страшно се забавлявахме. На някого му хрумна идеята да ги обсъждаме на Додждърс Стейдиъм. Веднъж всички събрахме пари и купихме частна ложа за един мач. И наистина разговаряхме за делото няколко минути през седмия ининг.

Започнаха церемониите преди мача, а от Левин нямаше и следа. На игрището пуснаха стотици гълъби, които заедно закръжиха над стадиона под гръмките овации на публиката и после отлетяха. Прелетелият скоро след това бомбардировач стелт Б-2 събра още по-мощни аплодисменти. Така имаше по нещо за всеки, че и малко ирония отгоре.

Мачът започна, а Левин още го нямаше. Включих мобилния си и се опитах да му се обадя, въпреки че не се чуваше нищо. Тълпата крещеше и ръкопляскаше с надеждата за сезон, който да не свърши пак с разочарование. Отсреща се включи телефонният секретар на Рол.

— Миш, къде си бе, човек?! На мача сме и местата са фантастични, обаче едното е свободно. Чакаме те.

Изключих, погледнах другите и свих рамене.

— Не знам — казах аз. — Не ми отговори.

Оставих мобилния включен и го закачих на колана си.

Преди края на първия ининг съжалявах, задето бях казал на Лорна, че не ми пука дали „Джайънтс“ ще ни опукат яко. Поведоха ни с пет на нула още преди „Доджърс“ да спечелят първата си точка за сезона и публиката бързо се разочарова. Чух хората да мърморят за цените, ремонта и свръхкомерсиализацията на стадиона. Един от адвокатите, Роджър Милс, се огледа наоколо и отбеляза, че на стадиона има повече фирмени емблеми отколкото върху състезателна кола.

„Доджърс“ успяха да стопят преднината на съперника си, обаче в четвъртия ининг положението пак се промени и „Джайънтс“ елиминираха Джеф Уийвър със страхотен удар. Използвах смяната на питчърите, за да се похваля с бързия резултат от обжалването на Кейси. Успях да направя впечатление на другите адвокати, макар един от тях, Дан Дейли, да предположи, че съм получил такъв светкавичен отговор, защото тримата съдии са в списъка ми с коледни подаръци. Отговорих му, че явно е пропуснал паметната записка на адвокатската колегия за недоверието на съдебните заседатели към адвокати с коса, вързана на опашка. Неговата стигаше до средата на гърба му.

Тъкмо по време на това затишие в мача чух мобилния си да звъни. Припряно го смъкнах от колана си и го отворих, без да поглеждам дисплея. — Рол?

— Не, господине, обажда се детектив Ланкфорд от глендейлския полицейски участък. С Майкъл Холър ли говоря?

— Да — потвърдих.

— Имате ли малко време?

— Имам, но не съм сигурен, че ще ви чуя добре. В момента съм на мача на „Доджърс“. Въпросът може ли да почака, докато имам възможност да ви се обадя?

— Не, господине, не може. Познавате ли Рол Арън Ливайн? Той е…

— Да, познавам го. Какво се е случило?

— Боя се, че господин Ливайн е мъртъв. Бил е убит в дома си.

Наведох глава толкова ниско напред, че си чукнах челото в гърба на мъжа пред мен. Отдръпнах се, запуших едното си ухо с длан и притиснах телефона към другото. Изолирах се от всичко наоколо.

— Как се е случило?

— Не знаем — отвърна Ланкфорд. — Тъкмо затова сме тук. Изглежда че той наскоро е работил за вас. Имате ли възможност да дойдете, за да отговорите на някои въпроси и да ни помогнете?

Най-после изпуснах въздуха от гърдите си и се опитах да запазя самообладание.

— Идвам.