Майкъл Конъли
Адвокатът с линкълна (21)

21

Въпреки водката, минах през слалома, който представляваше Лоръл Кениън, без да разбия линкълна или да ме спрат ченгетата. Домът ми се намира на Феърхолм Драйв, разположен на тераса над южния вход на каньона. Всички къщи са построени отстрани на улицата и на прибиране имах само един проблем — някакъв кретен беше паркирал джипа си пред моя гараж и не успях да вкарам колата вътре. Паркирането на тясната улица винаги е трудно и мястото пред вратата на гаража Ми обикновено само подканя шофьорите, особено в празнична вечер, когато някой неизбежно прави купон.

Продължих нататък и намерих достатъчно място за линкълна на около пряка и половина от вкъщи. Колкото повече се отдалечавах от жилището си, толкова повече се ядосвах на джипа. Представях си всевъзможни отмъщения, от изхрачване върху предното стъкло до строшаване на страничното огледало, от спукване на гумите до сритване на вратите. Но вместо това спокойно написах кратко съобщение върху жълт лист от бележник: „Тук не е паркинг! Следващия път ще повикам паяк“. В края на краищата, човек никога не знае кой кара джип в Лос Анджелис и ако заплашиш някого, задето е паркирал пред гаража ти, той пък знае къде живееш.

Върнах се до вкъщи и понечих да оставя бележката под чистачката на нарушителя, когато забелязах, че джипът е рейнджроувър. Поставих длан върху капака. Беше студен. Погледнах прозорците над гаража — бяха тъмни. Пъхнах предупреждението под чистачката и се изкачих по стъпалата към верандата и входа. Почти очаквах Луис Рулей да седи на един от високите столове, любувайки се на гледката, ала го нямаше.

Отидох в единия ъгъл на верандата и отправих поглед към града. Тъкмо гледката ме беше накарала да купя тая къща. Всичко в нея, щом човек влезеше вътре, беше обикновено и демоде. Верандата и гледката точно над Холивуд Булевард обаче можеха да запалят безброй мечти. Бях погасил първата вноска с парите от друго голямо дело. Само че след като се нанесох и второ такова не последва, се наложи да ипотекирам имота. Всъщност всеки месец ми костваше огромно усилие да платя дори лихвата. Трябваше да се отърва от това бреме, но гледката от предната веранда не ми позволяваше. Сигурно още щях да зяпам града, когато дойдеха да ми вземат ключа и да затворят къщата.

Знам какъв въпрос поставя къщата ми. Въпреки мъчното ми крепене на повърхността, честно ли е, когато прокурорка и адвокат се разведат, адвокатът да получи къща на хълма с гледка за един милион долара, докато прокурорката и дъщеря им останат в двустайния апартамент в Долината. Отговорът е, че Маги Макфърсън можеше да си купи къща по свой избор и аз щях дай помогна с всичко, каквото мога. Обаче тя отказваше да се премести, защото чакаше да получи повишение в Главна прокуратура. Купуването на къща в Шърман Оукс или другаде щеше да създаде грешната представа, че се е примирила с положението. Не беше доволна от работата във ваннайската прокуратура. Не беше доволна от това Джон Смитсън или някой друг от младоците да я изпревари. Беше амбициозна и искаше да отиде в центъра, където се предполагаше, че най-добрите и най-умните поемат най-важните престъпления. Маги отказваше да приеме простата истина, че колкото е по-добър човек, толкова по-голяма заплаха представлява за ония отгоре, особено за изборни постове. Знаех, че никога няма да я поканят в Главна прокуратура. Прекалено много я биваше.

Сегиз-тогиз мисълта за това се процеждаше до съзнанието й и предизвикваше неочаквани реакции. Подхвърляше остри забележки на пресконференция или отказваше да съдейства в следствията на Главна прокуратура. Или в пияно състояние издаваше на своя бивш съпруг адвокат нещо по дело, което той не биваше да знае.

Някъде в къщата зазвъня телефон. Запътих се към входа и припряно отключих вратата, бързайки да вдигна навреме. Моите телефонни номера и хората, които ги знаят, образуват истинска пирамида. Номерът в телефонния указател е достъпен за всички. Над него в пирамидата идва номерът на мобилния ми, който е известен на важни за мен колеги, детективи, клиенти и други колелца от машината. Домашният ми номер, стационарният, беше върхът на пирамидата. Малцина го знаеха. Сред тях нямаше клиенти, нито прависти, освен един.

Влязох и грабнах слушалката от стената на кухнята, преди да се включи телефонният секретар. Обаждаше се оня единствен друг правист, който знаеше номера. Маги Макфърсън.

— Получи ли съобщенията ми?

— Получих едно на мобилния. Какво се е случило?

— Нищо. Оставих друго съобщение на тоя номер много по-рано.

— А, нямаше ме цял ден. Тъкмо влизам.

— Къде беше?

— Ами ходих до Сан Франциско, върнах се и току-що идвам от вечеря с Рол Левин. Защо?

— Просто съм любопитна. Какво имаше в Сан Франциско?

— Един клиент.

— Значи искаш да кажеш, че си ходил в „Сан Куентин“ и си се върнал.

— Винаги си била прекалено интелигентна за мен, Маги. Никога не мога да те заблудя. За нещо конкретно ли се обаждаш?

— Просто исках да видя дали си получил извинението ми и да те питам дали утре ще правите нещо с Хейли.

— Да, и на двата въпроса. Обаче няма нужда да ми се извиняваш, Маги, би трябвало да го знаеш. Съжалявам, задето се държах така, преди да си тръгна. И ако дъщеря ми иска утре да бъде с мен, значи и аз искам да бъда с нея. Предай й, че можем да слезем до кея или да идем на кино, ако предпочита. Каквото пожелае.

— Ами тя всъщност иска да иде в търговския център.

Каза го така, като че ли стъпваше върху стъкла.

— В търговския център ли? Няма проблем. Ще я заведа. Какво има в търговския център? Нещо конкретно ли иска?

Изведнъж усетих чужда миризма в къщата. Мирис на дим. Застанал по средата на кухнята, проверих печката. Изключена. Бях ограничен в рамките на кухнята, защото телефонът не беше безжичен. Опънах кабела до вратата и включих осветлението в трапезарията. Нямаше никого и светлината стигаше до съседната стая, дневната, през която бях минал на влизане. И тя ми изглеждаше пуста.

— Там има едно място, където сам можеш да си направиш мече и да избереш стила и гласа му, и накрая да поставиш сърчице в пълнежа. Много е сладко.

Исках да приключа разговора, за да огледам къщата.

— Добре. Ще я заведа. По кое време е удобно да я взема?

— Мислех за обяд. Първо може да обядваме.

— Заедно ли?

— Това смущава ли те?

— Не, Маги, ни най-малко. Какво ще кажеш да дойда за обяд?

— Върхът.

— Тогава до утре.

Затворих, преди тя да успее да се сбогува. Имах пистолет, но той беше колекционерско оръжие, с което никога не бях стрелял, държах го в кутия в гардероба си в спалнята, в дъното на къщата. Затова тихо изтеглих едно кухненско чекмедже и извадих къс, но остър нож за месо. После минах през дневната към коридора, който водеше към дъното на къщата. Там имаше три врати, за моята спалня, за банята и за спалнята за гости, която бях превърнал в домашен кабинет. Всъщност аз друг нямах.

Настолната лампа на бюрото ми светеше. Не се виждаше от ъгъла, под който бях застанал на вратата, обаче виждах, че свети. Не се бях прибирал два дни, ала не си спомнях да съм я оставил включена. Бавно се приближих към отворената врата, макар да съзнавах, че може би точно това се предполага, че ще направя. Да се съсредоточа върху светлината в едната стая, докато някой чака в мрака на спалнята или банята.

— Влизай, Мик. Аз съм.

Познах гласа, но това не ме успокои. Луис Рулей чакаше в стаята. Спрях на прага. Той седеше на черното кожено кресло зад бюрото. Завъртя се с лице към мен и кръстоса крака. Крачолът на левия му крак се вдигна и видях проследяващата гривна, която го беше накарал да носи Фернандо Валенцуела. Знаех, че ако е дошъл да ме убие, Рулей поне ще остави следа. Това обаче не ме утешаваше особено. Облегнах се на касата, за да мога да държа ножа зад хълбока си, без да ме види.

— Значи тук въртиш страхотната си адвокатска дейност, а? — попита моят клиент.

— Част от нея. Какво правиш тук, Луис?

— Дойдох да те видя. Ти не ми се обади, затова исках да се уверя, че още сме в един отбор, нали разбираш?

— Бях извън града. Току-що си идвам.

— Ами вечерята с Рол? Нали така каза по телефона?

— Той ми е приятел. Вечерях на идване от летището в Бърбанк. Как откри къде живея, Луис?

Той се прокашля и се усмихна.

— Аз продавам недвижими имоти, Мик. Мога да открия къде живее всеки. Даже по едно време бях сътрудник на „Нешънъл Инкуайърър“. Казвал ли съм ти го? Можех да им посоча къде живеят всички звезди, зад колкото и подставени лица и фирми да се криеха. Обаче след известно време се отказах. Парите си ги биваше, ама беше… проява на лош вкус. Нали разбираш какво имам предвид? Така или иначе, престанах. Но все още мога да открия къде живее всеки. Мога да открия и дали е ипотекирал целия имот и даже дали си плаща вноските навреме.

Той ме погледна с многозначителна усмивка. Явно знаеше, че къщата е куха финансова черупка, че вътре няма нищо и че обикновено закъснявам с вноските. Фернандо Валенцуела сигурно нямаше да приеме имота като гаранция и за пет хиляди долара.

— Как влезе? — попитах го.

— Това е най-смешното. Оказа се, че имам ключ. Когато къщата се продаваше… Кога беше това, преди около година и половина, нали? Както и да е, исках да я видя, защото смятах, че имам клиент, който може да прояви интерес заради гледката. Та дойдох тук и взех ключа от кутията, оставена за агенти на недвижими имоти. Влязох, разгледах и веднага разбрах, че не е за моя клиент, той искаше нещо по-хубаво, затова си тръгнах. И забравих да оставя ключа. Имам лошия навик да го правя. Странно, нали, че след толкова много време моят адвокат живее в същата къща? И между другото, виждам, че абсолютно нищо не си променил. Имаш гледката, естествено, обаче трябва да поосвежиш интериора.

Тогава разбрах, че ме е бройкал още от делото Менендес. И сигурно знаеше, че същия ден съм ходил при него в „Сан Куентин“. Спомних си за мъжа във влекача. „Кофти ден, а?“ По-късно го бях видял в самолета за Бърбанк. Дали ме беше следил? За Рулей ли работеше? Може би беше детективът, когото Сесил Добс се бе опитал да натрапи в делото? Не знаех отговорите на всички въпроси, обаче знаех, че няма друга причина Рулей да ме чака в дома ми освен, че знае какво знам аз.

— Какво точно искаш, Луис? Да ме уплашиш ли се опитваш?

— Не, не, аз би трябвало да съм уплашеният. Предполагам, че криеш някакво оръжие зад гърба си. Какво е, пистолет ли?

Стиснах ножа по-здраво, обаче не му го показах.

— Какво искаш? — повторих.

— Да ти направя едно предложение. Не за къщата. За твоите услуги.

— Вече имаш моите услуги.

Той се завъртя на стола, преди да отговори. Обходих с поглед бюрото, за да проверя дали липсва нещо. Забелязах, че е използвал за пепелник керамичната чинийка, която беше направила за мен дъщеря ми и която бе предназначена за кламери.

— Мислех за уговорката ни за хонорара и за трудностите, които възникват в това дело — заяви Рулей. — Честно казано, Мик, смятам, че не получаваш достатъчно. Затова искам да се договорим за нов хонорар. Ще ти платя цялата вече уговорена сума, преди да започне процеса. Но сега ще прибавя и допълнителна премия. Когато съдебните заседатели ме обявят за невинен в извършването на онова отвратително престъпление, хонорарът ти автоматично ще се удвои. Ще ти напиша чека в линкълна, на връщане от съда.

— Много мило от твоя страна, Луис, но Калифорнийската адвокатска колегия не позволява адвокатите да приемат премии в зависимост от резултатите. Не мога да приема. Предложението ти е повече от щедро, обаче не мога.

— Но Калифорнийската адвокатска колегия я няма тук, Мик. И не е нужно да го разглеждаме като премия в зависимост от резултата. Това е просто част от хонорара. Защото, в края на краищата, ти ще ме защитиш успешно, нали така?

Той втренчено ме изгледа и аз прочетох заплахата в очите му.

— В съда никога няма гаранции. Нещата винаги могат да се развият зле. Но все пак смятам, че перспективите са оптимистични.

Лицето на Рулей бавно се отпусна в усмивка.

— Какво мога да направя, за да изглеждат още по-оптимистични?

Спомних си за Реджи Кампо. Все още жива и готова да се яви на процес. Нямаше си представа срещу кого се кани да даде показания.

— Нищо — отвърнах. — Просто кротувай и чакай. Не измисляй никакви шантави идеи. Делото се очертава успешно и всичко ще бъде наред.

Луис не отговори. Исках да го отдалеча от мислите за опасността, която представлява Реджи Кампо.

— Обаче се появи още нещо — продължих.

— Нима? Какво?

— Подробностите не са ми известни. Моят източник не можеше да ми даде повече сведения. Но изглежда, че прокуратурата има доносник от затвора. Нали не си приказвал с никого за делото, когато беше вътре? Спомняш ли си, тогава ти казах да не разговаряш с никого?

— И не съм. Който и да е той, лъже.

— Повечето доносници са лъжци. Просто исках да се уверя. Ще се справя с това, когато се наложи.

— Добре.

— Още нещо. Разговаря ли с майка си за нападението в оная къща? Трябва да подготвим защитата ти и да обясним защо си носил нож.

Рулей сви устни, ала не отговори.

— Искам да поработиш по тоя въпрос. Може да се окаже много важно да го установим солидно пред съдебните заседатели. Възможно е също това да насочи съчувствието към теб.

Той кимна. Виждаше пламъчето.

— Нали ще я питаш?

— Да. Обаче няма да е лесно. Тя не съобщи за случая. Не го е разкрила на никой друг, освен на Сесил.

— Нейните показания са ни нужни. После може да накараме Сесил да свидетелства, за да потвърди. Не е безспорно като полицейски доклад, обаче ще се получи. Тя ни е нужна, Луис. Мисля, че ако даде показания, ще ги убеди. Съдебните заседатели са като стари жени.

— Добре.

— Казвала ли ти е как е изглеждал изнасилвачът, на каква възраст е бил, такива неща?

Луис поклати глава.

— Не можеше да определи. Той носел скиорска шапка и очила. Нахвърлили се още щом влязла в къщата. Криел се зад вратата. Действал много бързо и жестоко.

Гласът му трепереше, докато го описваше. Озадачих се.

— Нали каза, че изнасилвачът бил евентуален клиент, с когото майка ти трябвало да се срещне там? — попитах. — Сега излиза, че вече е бил вътре, така ли?

Рулей срещна погледа ми.

— Да. Някак си успял да влезе и я чакал. Било е ужасно.

Кимнах. В момента не исках да задълбавам повече. Исках да напусне дома ми.

— Виж, мерси за предложението, Луис. А сега, извини ме, но искам да си легна. Имах тежък ден.

Посочих със свободната си ръка към коридора, който водеше към предната част на къщата. Рулей се изправи и се насочи към мен. Отстъпих заднешком в коридора и влязох в спалнята. Стисках ножа зад гърба си, готов за атака. Обаче той ме подмина без инциденти.

— Освен това утре трябва да забавляваш дъщеря си — рече Луис.

Това ме вцепени. Беше слушал разговора с Маги. Не отговорих. Той обаче продължи.

— Не знаех, че имаш дъщеря, Мик. Трябва да е чудесно.

И усмихнато се озърна назад към мен, докато се отдалечаваше по коридора.

— Красавица е.

Инерцията ми се превърна в ускорение. Излязох в коридора и тръгнах подире му. Гневът ми се разгаряше с всяка крачка. Здраво стиснах ножа.

— Откъде знаеш как изглежда тя?

Рулей спря, аз също. Той погледна ножа в ръката ми и вдигна очи към лицето ми.

— От снимката й на бюрото ти — спокойно отвърна моят клиент.

Бях забравил снимката. Малка снимка в рамка на Хейли, която се вози в чаена чаша на въртележка в Дисниленд.

— А…

Луис се усмихна. Знаеше какво си мисля.

— Лека нощ, Мик. Приятно прекарване утре с дъщеря ти. Сигурно не я виждаш достатъчно често.

После се обърна, прекоси дневната и отвори входната врата. Преди да излезе, пак ме погледна.

— Имаш нужда от добър адвокат. За да ти извоюва попечителство.

— Не. Тя е по-добре при майка си.

— Лека нощ, Мик. Мерси за разговора.

— Лека нощ, Луис.

Приближих се, за да затворя вратата.

— Чудесна гледка — отбеляза Рулей от предната веранда.

— Да — потвърдих аз, затворих и заключих вратата.

Останах там с ръка на бравата в очакване да чуя стъпките му по стъпалата към улицата. Ала след няколко секунди той почука на вратата. Затворих очи, приготвих ножа и отворих. Рулей протегна ръка. Отстъпих назад.

— Ключът ти — рече той. — Помислих си, че трябва да ти го дам.

Взех го от протегнатата му длан.

— Благодаря.

— За нищо.

За втори път затворих и заключих вратата.