Метаданни
Данни
- Серия
- Мики Холър (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lincoln Lawyer, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 109гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „Бард“, 2006
Редактор Боряна Даракчиева
Оформление на корица: „Megachrom“, 2006
Формат 84/108/32. Печатни коли 26
История
- —Добавяне
- —Корекция от notman и hammster
19
В един часа излязох от грамадния нов гараж за автомобили под наем на международното летище в Сан Франциско и потеглих на север към града. Линкълнът, който ми дадоха, миришеше така, като че ли го е използвал пушач — може би предишният клиент или човекът, който го беше изчистил, за да го подготви за мен.
Изобщо не се ориентирам в Сан Франциско. Три-четири пъти годишно се налага да ходя в затвора край залива, „Сан Куентин“, за да приказвам с клиенти или свидетели. Мога да ви обясня как да стигнете там, лесна работа. Питайте ме обаче как се стига до Койт Тауър или Рибарския кей и проблемът е налице.
Докато прекося града и продължа за Голдън Гейт, вече наближаваше два. Бях в добра форма. От опит знаех, че посещенията на адвокати са разрешени до четири.
„Сан Куентин“ е на повече от век и изглежда така, като че ли душата на всеки затворник, живял или умрял там, се е насложила върху тъмните му стени. Никога не съм виждал по-зловещ затвор, а по едно или друго време съм влизал във всички калифорнийски пандизи.
Претърсиха куфарчето ми и ме пуснаха през детектора за метал. После за всеки случай прокараха ръчен детектор по тялото ми. И въпреки това не ми позволиха личен контакт с Менендес, защото не бях съобщил за идването си пет дни предварително, както се изискваше. Затова ме въведоха в помещение, разделено по средата с плексигласова стена, надупчена с отвори, големи колкото десетцентови монети. Показах на надзирателя снимките, които исках да предам на затворника, но той ми отговори, че ще се наложи да му ги показвам през плексигласа. Седнах, прибрах фотосите и скоро доведоха Менендес от другата страна на стъклото.
Преди две години, когато го откарваха в затвора, Хесус Менендес беше младеж. Сега изглеждаше така, сякаш вече е четирийсетгодишен — възрастта, на която му бях казал, че може да излезе на свобода. Очите му бяха мъртви като чакъла на паркинга. Видя ме и неохотно седна. Вече нямаше голяма полза от мен.
Не си направихме труда да се поздравим и аз веднага преминах към въпроса.
— Виж, Хесус, няма нужда да те питам как си. Знам. Обаче се появи нещо и може да повлияе на твоето дело. Трябва да ти задам няколко въпроса. Разбираш ли ме?
— Що сега въпроси, мой човек? Преди нямаше въпроси.
Кимнах.
— Прав си. Навремето трябваше да ти задам повече въпроси и не го сторих. Тогава не знаех това, което ми е известно сега. Или поне, което си мисля, че ми е известно. Опитвам се да поправя нещата.
— К’во искаш?
— Искам да ми разкажеш за оная вечер в „Кобра Рум“.
Той сви рамене.
— Мацето беше там и си полафихме. И ми рече да ида у тях.
И пак сви рамене.
— Отидох у тях, мой човек, ама не съм я убил.
— Върни се на срещата в клуба. Ти ми каза, че е трябвало да й направиш впечатление, да й покажеш парите си и че си похарчил повече, отколкото си искал. Спомняш ли си?
— Аха.
— Каза ми, че с нея се опитвал да тръгне друг мъж. Спомняш ли си?
— Si, и той си лафеше с мацката. Тя отиде при него, ама се върна при мен.
— Трябваше да й платиш повече, нали така?
— Нещо такова.
— Добре, спомняш ли си оня мъж? Ако видиш негова снимка, ще го познаеш ли?
— Оня, дето много плямпаше ли? Сигур ще си го спомня.
— Добре.
Отворих куфарчето си и извадих полицейските снимки. Те бяха шест и сред тях имаше фотография на Луис Рулей. Другите пет бях взел от архива си. Изправих се и една по една започнах да ги вдигам пред стъклото. Мислех, че като разперя пръсти, ще успея едновременно да задържа и шестте. Менендес също стана и се вторачи в лицата.
По аудиосистемата на тавана почти незабавно изкънтя глас.
— Дръпнете се от стъклото! И двамата се дръпнете от стъклото и останете седнали, иначе разговорът ще бъде прекратен.
Поклатих глава и изругах. Събрах снимките и седнах. Менендес последва примера ми.
— Охрана! — високо извиках.
Погледнах затворника и зачаках. Никой не се появи.
— Охрана! — повторно извиках аз, още по-високо.
Накрая вратата се отвори и надзирателят влезе от моята страна на помещението.
— Свършихте ли?
— Не. Искам той да види тия снимки.
Подадох му ги.
— Покажете му ги през стъклото. Той няма право да получава нищо от вас.
— Но аз пак ще си ги взема.
— Няма значение. Не можете да му давате нищо.
— Но щом не му позволявате да се приближава към стъклото, как ще ги види?
— Това не е мой проблем.
Махнах с ръка в знак на капитулация.
— Добре де, хубаво. Тогава може ли да останете тук за малко?
— Защо?
— Искам да наблюдавате. Ще му покажа снимките и ако той разпознае някого, искам да свидетелствате.
— Не ме въвличайте в глупостите си.
Той се запъти към изхода и излезе.
— По дяволите — изсумтях.
Погледнах Менендес.
— Добре, Хесус, въпреки това ще ти ги покажа. Виж дали ще познаеш някой от тях от мястото си.
Една по една вдигнах снимките на трийсетина сантиметра от стъклото. Затворникът се наведе напред. Докато му показвах първите пет, той се вторачваше в тях, замисляше се и отрицателно поклащаше глава. Обаче на шестата видях, че очите му блесват. Явно в края на краищата в тях беше останал някакъв живец.
— Тоя е — посочи Хесус.
Обърнах фотоса да го видя, за всеки случай. Беше Рулей.
— Спомням си го — прибави Менендес. — Тоя е.
— Абсолютно ли си сигурен?
Той кимна.
— И защо си толкова сигурен?
— Щото знам. Тука вътре през цялото време само за оная вечер мисля.
И аз кимнах.
— Какъв е тоя? — попита Менендес.
— Сега не мога да ти кажа. Просто знай, че се опитвам да те измъкна оттук.
— К’во да правя?
— Каквото си правил досега. Кротувай, внимавай и се пази.
— Да се пазя ли?!
— Знам. Но веднага щом имам някакъв резултат, ще ти съобщя. Опитвам се да те измъкна, Хесус, но ще отнеме известно време.
— Ти ми каза да дойда тука.
— По онова време смятах, че няма друг изход.
— Що въобще не ме пита дали съм утрепал оная мацка? Ти ми беше адвокат, мой човек. Не ти пукаше. Не ме изслушваше.
Изправих се и високо извиках охраната. После отговорих на въпроса му.
— За да защитаваш някого, не е нужно да знаеш тия неща. Ако питам клиентите си дали са виновни за престъпленията, в които ги обвиняват, малцина ще ми кажат истината. И ако го направят, може да не съм в състояние да ги защитавам толкова добре.
Надзирателят отвори вратата.
— Готов съм — казах аз.
Погледнах си часовника и си помислих, че ако имам късмет с трафика, може би ще успея да хвана обратния самолет за Бърбанк в пет. Най-късно в шест. Пуснах снимките в куфарчето си и го затворих. Озърнах се назад към Менендес, който още седеше на стола от другата страна на стъклото.
— Може ли само да си поставя ръката на стъклото? — попитах надзирателя.
— Побързайте.
Надвесих се над плота и опрях длан с разперени пръсти върху плексигласа. Зачаках Менендес да стори същото — обичайното ръкуване в затвора.
Той се изправи, наведе се напред и се изплю върху стъклото, където беше дланта ми.
— Ти въобще не ми стисна ръката — рече затворникът. — И аз твойта няма да я стисна.
Кимнах. Струваше ми се, че разбирам точно откъде идва той.
Надзирателят се подсмихна и ми нареди да изляза от помещението. След десет минути бях извън затвора и крачех по хрущящия под краката ми чакъл към взетата под наем кола.
Бях изминал около шестстотин и петдесет километра за някакви си пет минути, обаче тия минути бяха опустошителни. Предполагам, че достигнах най-ниската точка в живота и професионалната си кариера след час, когато качих линкълна на влекача за коли под наем за терминала на „Юнайтид“. Вниманието ми вече не беше насочено към шофирането и мислех само за делото. Всъщност за няколко дела.
Наведох се напред, опрял лакти върху коленете си, и скрих лице в шепи. Най-големият ми страх се беше сбъднал, вече от две години, обаче не го бях знаел. Досега. Бях се сблъскал с невинността, ала не я бях забелязал, не я бях разбрал. Бях я хвърлил в пастта на машината като всичко останало. И сега тая студена, сива невинност беше мъртва като чакъл и скрита в крепост от камък и стомана. И трябваше да живея с тая мисъл.
Не намерих утеха в алтернативата, в мисълта, че ако бяхме хвърлили зара и бяхме отишли на процес, сега Хесус най-вероятно щеше да е в отделението на смъртниците. Не ме успокояваше фактът, че тая участ е избегната, защото вече с абсолютна сигурност знаех, че Хесус Менендес е невинен. Бях срещнал нещо толкова рядко, цяло чудо — невинен човек — и не го бях познал. Бях се извърнал.
— Кофти ден, а?
Вдигнах очи. От отсрещната страна и малко по-напред от мен имаше друг човек. Двамата бяхме сами в това ремарке. Изглеждаше десетина години по-възрастен и оплешивяващата му коса му придаваше мъдър вид. Може дори да беше адвокат, ала това не ме интересуваше.
— Нищо ми няма — отвърнах. — Само съм уморен.
И вдигнах ръка с дланта навън — знак, че не ми се приказва. Обикновено пътувам със слушалки, каквито използва Ърл. Слагам си ги и пъхам жицата в джоба на сакото си. Тя не е свързана с нищо, обаче възпира хората да ме заговарят. Тая сутрин прекалено бях бързал, за да се сетя за тях. Прекалено бях бързал да достигна тоя безутешен момент.
Мъжът отсреща схвана смисъла на жеста ми и не каза нищо повече. Мислите ми се върнаха към Хесус Менендес. В крайна сметка бях убеден, че един от клиентите ми е виновен за убийството, за което друг мой клиент излежава доживотна присъда. Не можех да помогна на единия, без да навредя на другия. Имах нужда от решение. Имах нужда от план. Имах нужда от доказателство. Ала в тоя момент можех да мисля единствено за мъртвите очи на Хесус Менендес, защото знаех, че именно аз съм угасил светлината в тях.