Майкъл Конъли
Адвокатът с линкълна (14)

14

Тед Минтън беше уредил да обсъдим делото „Рулей“ насаме, определяйки ми среща по време, когато знаеше, че прокурора, с когото делеше кабинета, има изслушване в съда. Посрещна ме в чакалнята и ме заведе в офиса си. Изглеждаше ми на не повече от трийсет, обаче се държеше самоуверено. Сигурно имах преднина от десет години и стотина процеса, но той не проявяваше никакви признаци на уважение. Като че ли срещата ни беше досада, която трябва да изтърпи. Нямаше проблем. Бях свикнал. Това ме зареждаше с още гориво.

Когато влязохме в малкия кабинет без прозорци, прокурорът ми предложи стола на партньора си и затвори вратата. Седнахме и се погледнахме. Оставих го да започне.

— Добре, първо, исках да се запозная с теб — рече той. — Още съм нов тук, в Долината, и не познавам много адвокати. Знам, че си от хората, които работят в целия окръг, обаче досега не сме се засичали.

— Може би защото не си имал много наказателни процеси. Минтън се усмихна и кимна, като че ли бях спечелил точка в някакъв мач.

— Възможно е. Така или иначе, трябва да ти кажа, че когато следвах в Южнокалифорнийския, прочетох една книга за баща ти и неговите дела, май че се казваше „Холър от името на защитата“. Нещо такова. Интересен човек, интересни времена.

Беше мой ред да кимна.

— Той почина преди да мога да го опозная, но има няколко книги за него и съм ги чел всичките по няколко пъти. Сигурно затова сега се занимавам с тоя занаят.

— Трябва да е било мъчително да опознаващ баща си от книги.

Свих рамене. С Минтън не бяхме чак толкова добри познати, особено в светлината на това, което се канех да направя с него.

— Случва се, предполагам — прибави той.

— Да.

Прокурорът плесна с ръце, жест, подканващ да преминем към работа.

— Добре, тук сме, за да поговорим за Луис Рулей, нали така? Я да видим, имам тук някои неща за теб.

Той се завъртя на стола си, за да се обърне към бюрото, вдигна тънка папка и пак се обърна към мен.

— Искам да играем честно. Това са следствените материали, събрани до тоя момент. Знам, че не съм длъжен да ти ги дам преди повдигането на обвинение, но по дяволите, айде да я караме приятелски.

Когато прокурорът ти заявява, че ще играе честно и даже нещо повече, опитът ми показва, че трябва да имаш очи и на гърба. Запрелиствах папката, но без да чета нищо. Папката, която бях получил от Левин, беше поне четири пъти по-дебела. Не бях въодушевен, че Минтън разполага с толкова малко неща. Подозирах, че крие нещо от мен. Повечето прокурори те карат да се бръчкаш, за да се сдобиеш със следствените материали, като те принуждават постоянно да ги изискваш до такава степен, че да ходиш в съда и да се оплакваш на съдията. Обаче Минтън с лека ръка ми даваше поне някаква част от тях. Или имаше да учи за наказателните дела повече, отколкото предполагах, или ми играеше номер.

— Това ли е всичко? — попитах.

— Всичко, което съм получил.

Винаги ставаше така. Щом не разполагаше с тях, прокурорът можеше да разтакава предаването им на защитата. Тъй като съм бил женен за прокурорка, със сигурност знаех, че не е необичайно прокурор да инструктира полицаите, които разследват дадено дело, да не бързат да предават всички материали. Така можеха да заявят на адвоката, че искат да играят честно и всъщност не му предават нищо. Адвокатите често наричаха правилата за следствените материали „правила за мошеничество“. Естествено същото се отнасяше и за самите адвокати. Следствените материали трябваше да са „двупосочна улица“.

— И с това ще отидеш на процес, така ли?

Размахах папката, сякаш за да му покажа, че съдържанието й е мижаво досущ като аргументите на прокуратурата.

— Нямам никакви притеснения. Но ако искаш да обсъдим признаването на Рулей за виновен, ще те изслушам.

— Не, в това дело няма да има признаване на вина. Отиваме на таран. Ще се откажем от предварително изслушване и пристъпваме направо към процес. Без отлагане.

— Няма ли да се откаже от правото си на бърз процес?

— Не. Имаш шейсет дни, броени от понеделник.

Минтън сви устни, като че ли това представляваше съвсем незначително неудобство и изненада за него. Добре се владееше. Знаех, че съм му нанесъл силен удар.

— Ами тогава, предполагам, че трябва да поговорим за твоите сведения. Какво имаш за мен?

Беше оставил любезностите.

— Все още събирам материали — осведомих го. — Обаче до повдигането на обвинение в понеделник ще съм готов. Но повечето неща сигурно вече са в папката, която ми даде ти, не смяташ ли?

— Най-вероятно.

— Предполагам, вътре пише, че предполагаемата жертва е проститутка, която е съблазнила моя клиент, нали така, и че след предполагаемия инцидент е продължила да работи като такава, нали?

Устата на Минтън се отвори поне на сантиметър и половина и после се затвори, но това беше добър признак. Бях му нанесъл още един силен удар. Ала той се съвзе бързо.

— Всъщност известно ми е, че упражнява такава професия — заяви прокурорът. — Изненадан съм обаче, че ти вече го знаеш. Надявам се, че не си душил около жертвата, Холър?

— Викай ми Мики. И това, което върша, е най-малкият ти проблем. По-добре внимателно проучи делото, Тед. Знам, че си нов в наказателните и не искаш да излезеш победен. Особено след фиаското с Блейк. Само че тоя случай е като зло псе — хапе.

— Нима? Как така?

Озърнах се над рамото му към компютъра на бюрото.

— Оная бракма там има ли дивиди?

Минтън се обърна. Машината имаше древен вид.

— Би трябвало. Какво носиш?

Разбирах, че ако му покажа записа от охранителната камера в „Морганс“, преждевременно ще му разкрия най-силния си коз, обаче бях сигурен, че щом го види, в понеделник прокурорът няма да повдигне обвинение и делото ще приключи. Моята работа беше да го неутрализирам и да измъкна клиента си изпод стоварилата се отгоре му тежест на прокуратурата. И по тоя начин щях да успея.

Подадох му диска, който по-рано бях получил от Левин. Той го зареди в компютъра.

— Това е от бара в „Морганс“ — поясних, докато Минтън се мъчеше да пусне записа. — Вашите хора изобщо не са ходили там, обаче моят човек отиде. Това е от неделя — вечерта на предполагаемото престъпление.

— И това може да е фалшифицирано.

— Може, обаче не е. Ако искаш, дай да го проверят. Оригиналът е в моя детектив и ще му кажа да ви го предостави след повдигането на обвинение.

След кратка борба прокурорът най-после се справи с дивиди устройството. После мълчаливо изгледа записа, докато аз му посочвах часовника в ъгъла на екрана и всички подробности, на които ми беше обърнал Внимание Левин включително господин Хикс и факта, че е левак — Минтън превъртя записа на бързи обороти, както го инструктирах, след това го пусна нормално, за да види момента, в който реджи Кампо се приближава към моя клиент на бара — Лицето му изразяваше мрачна съсредоточеност. Когато Дискът свърши, той го извади и го вдигна.

— Може ли да го задържа, докато получа оригинала?

— Моля.

Прокурорът го върна в кутията и го постави върху купчината папки на бюрото си.

— Добре, нещо друго? — попита той.

Беше мой ред да пусна малко светлина в устата си.

— Какво искаш да кажеш? Това не ти ли стига?

— За какво?

— Виж, Тед, защо не свършим с баламосването?

— С удоволствие.

— За какво става дума тук? Че дискът праща всичките ти аргументи по дяволите. Хайде да забравим за повдигането на обвинение и процеса и да поговорим за това как Другата седмица ще отидем в съда и заедно ще поискаме от съдията да прекрати делото. Искам да се откажеш от всякакви претенции, Тед. Да не почнете пак да тормозите моя човек, ако някой тук реши да си промени мнението.

Минтън се усмихна и поклати глава.

— Няма да стане, Мики. Оная жена е пострадала сериозно. Пребил я е истински звяр и няма да се откажа от…

— Сериозно пострадала значи? Върти си опашката цяла седмица. Ти…

— Откъде знаеш?

Сега пък аз поклатих глава.

— Божичко, аз се опитвам да ти помогна. Да ти спестя срама, а ти се вълнуваш дали не съм престъпил някаква граница с жертвата. Е, имам новина за теб. Тя не е жертвата. Не виждаш ли с какво си имаш работа? Ако това ТУК стигне до съдебни заседатели и те изгледат записа — всички чинии падат, Тед. Делото ти ще се провали и ще трябва да се върнеш тук и да обясниш на своя шеф Смитсън защо не си го предвидил. Не познавам Смитсън чак толкова добре, обаче знам за него едно — не обича да губи. А след случилото се вчера предполагам, че тия му чувства са се поизострили.

— И проститутките могат да бъдат жертви. Даже любителките.

Поклатих глава. Реших да му покажа всичките си козове.

— Тя е инсценирала всичко. Знаела е, че Рулей има пари, и му е поставила капан. Иска да го съди и да го обере. Или сама се е ударила, или е накарала гаджето си от бара, оня левак, да го направи. На света няма съдебни заседатели, които да повярват на твоята версия. Кръвта по ръката и пръстовите му отпечатъци по ножа — всичко е инсценирано, след като тя го е повалила в безсъзнание.

Минтън кимна, като че ли приемаше логиката ми, обаче после ме изненада с нещо напълно неочаквано.

— Безпокоя се, че може би се опитваш да сплашиш жертвата, като я следиш и подлагаш на тормоз.

— Моля?

— Знаеш какъв е законът. Остави жертвата на мира, иначе ще се оплачем на съдията.

Поклатих глава и широко разперих ръце.

— Ти изобщо слушаш ли какво ти говоря?

— Да, изслушах те много внимателно и това не променя курса, който съм поел. Но имам едно предложение за теб, което важи само до повдигането на обвинение в понеделник. После анулирам всички залози и твоят клиент рискува да се изправи пред съда и съдебните заседатели. И не ме е страх нито от теб, нито от твоите шейсет дни. Готов съм и чакам.

Почувствах се така, сякаш се намирах под вода и всичките ми думи се превръщаха в мехурчета, които течението отнасяше. Никой не ме чуваше. Тогава разбрах, че нещо ми е убягнало. Нещо важно. Нямаше значение, че Минтън е зелен — той не беше глупав и аз просто грешно си бях мислил, че се прави на глупак. В лосанджелиската окръжна прокуратура работеха едни от най-добрите възпитаници на юридическия факултет. Той вече беше споменал Южнокалифорнийския и аз знаех, че оттам излизат отлични прависти. Всичко беше само въпрос на опит. На Минтън може и да му липсваше опит, обаче това не означаваше, че му липсва юридическа проницателност. Осъзнах, че трябва да потърся проблема в себе си, а не в него.

— Какво ми убягва? — попитах.

— Не знам. Ти си защитникът с тежката артилерия. Какво може да ти убягва?

Втренчих се в него и след няколко секунди ме осени. Имаше липси в следствените материали. В неговата тънка папка имаше нещо, което отсъстваше в дебелата, получена от Левин. Нещо, което щеше да помогне на прокуратурата да прескочи факта, че Реджи Кампо ги е излъгала. „И проститутките могат да бъдат жертви.“

Прииска ми се да прекратя всичко и да прегледам следствените материали на прокуратурата, за да ги сравня с цялата известна ми информация по делото. Обаче не можех да го сторя пред него.

— Добре. Какво предлагаш? Той няма да приеме, но ще му предам.

— Ами ще трябва да полежи в затвора. Това е неизбежно. Готови сме да го сведем до нападение със смъртоносно оръжие и опит за сексуално насилие. Ще се придържаме към средните изисквания, което ще му донесе около седем години.

Кимнах. Седемгодишната присъда най-вероятно щеше да означава четири години зад решетките. Не беше чак толкова кофти оферта, обаче само при положение, че Рулей наистина бе извършил престъплението. Ако беше невинен, не можехме да приемем никакво предложение.

Свих рамене.

— Ще му предам.

— Не забравяй, че е в сила само до повдигането на обвинение. Така че, ако той се съгласи, най-добре ми се обади рано сутринта в понеделник.

— Ясно.

Затворих си куфарчето и станах да си вървя. Мислех за това, че Рулей сигурно очаква да му телефонирам и да му съобщя, че кошмарът е свършил. А аз щях да му предам предложение за седем години затвор.

С Минтън се ръкувахме и аз обещах да му се обадя, после си тръгнах. В коридора, който водеше към приемната, се натъкнах на Маги Макфърсън.

— Хейли е прекарала чудесно в събота — рече ми тя. — Още говори какво сте правили. Каза, че и тоя уикенд ще се видите.

— Да, ако си съгласна.

— Добре ли си? Изглеждаш ми малко замаян.

— Тая седмица ми е много напрегната. Радвам се, че утре нямам нищо. Как е по-удобно за Хейли, в събота или неделя?

— Без значение. Да не идваш от среща с Тед за делото? Рулей?

— Да. Изложи ми предложението си.

Повдигнах куфарчето си, за да покажа, че нося офертата на прокуратурата в себе си.

— Сега ще трябва да се опитам да му я пробутам — прибавих. — Няма да е лесно. Човекът твърди, че не бил го извършил.

— Нали всички казват така.

— Не като него.

— Е, успех.

— Мерси.

Разделихме се и тръгнахме в противоположни посоки. После си спомних нещо и извиках подире й:

— Ей, честит Свети Патрик.

— А?

Тя се обърна и се запъти към мен.

— Стейси ще поостане няколко часа с Хейли, а ние отиваме след работа в „Четирите зелени полета“. Какво ще кажеш за една половинка зелена бира?

„Четирите зелени полета“ беше ирландски пъб недалеч от общинския център. Често го посещаваха и прокурори, и адвокати. Враждебността поомекваше под въздействието на гинес със стайна температура.

— Не знам — отвърнах. — Май че ще се наложи да отида в Долината, за да се срещна с клиента си, обаче човек никога не знае, може и да се върна.

— Е, аз ще остана само до осем, после трябва да отида да освободя Стейси.

— Ясно.

Пак се разделихме и аз напуснах сградата на съда. Пейката, на която бях седял с Рулей и после с Кърлин, беше свободна. Седнах, отворих си куфарчето и извадих следствените материали, които бях получил от Минтън. Прелистих докладите, които Левин вече ми беше дал. Като че ли нямаше нищо ново, докато не се натъкнах на сравнителен анализ на пръстови отпечатъци, който потвърждаваше, че кървавите следи по ножа принадлежат на моя клиент Луис Рулей, нещо, което още отначало знаехме.

Това все още не беше достатъчно, за да оправдае поведението на прокурора. Продължих да търся и най-после го открих в анализа на оръжието. Докладът на Левин тотално се различаваше от тоя, сякаш се отнасяше за друго дело и за друго оръжие. Докато го прелиствах, по челото ми избиха капки пот. Бяха ме прекарали. Бях се посрамил на срещата с Минтън, нещо повече, бях се издал преждевременно за коза си. Той разполагаше със записа от „Морганс“ и имаше колкото си иска време, за да се подготви за него в съда.

Накрая затръшнах папката и извадих мобилния си. Левин отговори след две иззвънявания.

— Как мина? — попита той. — С премии за всички ли?

— Не точно. Знаеш ли къде е офисът на Рулей?

— Да, на Канън в Бевърли Хилс. Имам точния адрес.

— Чакай ме там.

— Сега ли?

— Ще пристигна след половин час.

Натиснах бутона и прекъснах разговора без повече дискусии. После се обадих на Ърл. Трябва да беше със слушалките, защото вдигна на седмото иззвъняване.

— Ела да ме вземеш — наредих. — Отиваме в Долината. Затворих и станах от пейката. Докато вървях към отвора между сградите на двете съдилища, откъдето щеше да ме вземе Ърл, кипях от гняв. Към Рулей, към Левин и главно към себе си. В същото време обаче осъзнавах и положителната страна на нещата. Едно беше сигурно — на хоризонта пак се мержелееха много пари. Щеше да се стигне до процес, освен ако Рулей не приемеше предложението на прокуратурата. А ми се струваше, че вероятността за това е горе-долу същата като вероятността, в Лос Анджелис да завали сняг. Можеше да се случи, само че нямаше да повярвам, докато не видя.