Джейн Фийдър
Неочакваната годеница (5)

3

Фийби не можа да хапне нищо на сватбената гощавка. Не я изкушиха дори марципановите сладкиши, захаросаните сливи и бадеми. Тя гледаше с пълно безразличие сребърните блюда, които минаваха пред нея по дългата маса, леко учудена, че не изпитва обикновения си апетит за сладки неща.

Менестрелите свиреха в дългата галерия над голямата зала и когато вечерта смени следобеда, безброй восъчни свещи започнаха да хвърлят мек златист отблясък по зачервените лица на сватбарите.

Катон седеше до Фийби в средата на издигнатата маса. Не показваше склонност да пие много, рядко допълваха чашата му, но на Фийби й се стори, че не е особено весел, макар че беше внимателен към гостите си и наблюдаваше отблизо слугите, които обикаляха около дългите маси с гарафи с вино и големи подноси с димящо месо. Когато двете му по-малки дъщери, децата на Даяна, започнаха да клюмат и да затварят очи, той веднага забеляза това и даде знак на бавачката да ги заведе в детската стая.

Въпреки това Фийби имаше смущаващото впечатление, че на него би му се искало да бъде където и да е другаде, само не и на тази маса начело на пируващите сватбари. Той като че ли не съзнаваше, че тя седи до него, а собственият й баща, лорд Карлтън, потъваше все по-дълбоко в изобилно леещото се бургундско. Булката сякаш не представляваше интерес за никого, единствено Оливия й обръщаше внимание.

Оливия седеше срещу Фийби, доста далече, за да водят интимен разговор, но тъмният й поглед не изпускаше притесненото изражение на приятелката й. Оливия мислеше за предстоящата нощ. Сватбената нощ. Затова ли Фийби изглежда така смутена? Дали и тя не мисли за часовете, които наближават? За момента, в който щеше да престане да принадлежи на себе си? Оливия стисна фините си устни. На нея това няма да й се случи. Тя бе твърдо решена.

Фийби отпрати с отпаднал жест една кошница със захаросани плодове и Катон погледна косо към невестата си, осъзнавайки, че не е обърнала внимание на нито едно от сочните лакомства, които минаваха пред нея.

— Не си ли гладна? — запита той, донякъде учуден; апетитът на Фийби бе пословичен в тази къща.

— Май не съм — отвърна тя, отмести почти насила очи от изумруда на пръста му и го погледна за пръв път, откакто излязоха от черквата.

Усещаше близостта му с всеки инч от кожата си. Седяха един до друг на високия, подплатен с кадифе стол и тя чувстваше бедрото на Катон до своето; ръката му я докосваше всеки път, когато я раздвижеше, физическият му допир караше главата й да се върти. Когато вдигнеше поглед към него, тъмните му очи я изпълваха. Тя виждаше отражението си в неговите ириси и сякаш потъваше там. Езикът й, необяснимо защо, бе залепнал за небцето, не можеше да изрече дори една ясна дума.

Държеше се като лунатичка… като селска идиотка, замаяна от пълнолунието, помисли си тя с упрек, посягайки към чашата с вино. Ръката й трепна, чашата се изплъзна от пръстите й и едно пурпурно петно се разля по чистобялата покривка.

— О, толкова съм несръчна! — възкликна тя смазана и се хвърли да попива петното със салфетката си.

Трескавите й движения заплашваха да разширят петното в опасна близост до облечената в бяла коприна ръка на Катон, която почиваше на масата. Той хвана забързаната й ръка съвсем навреме.

— Фийби, недей! Не виждаш ли, че става по-лошо? Остави, слугите ще го изчистят.

Той изтръгна с ловко движение мократа салфетка от ръката й тъкмо когато тя щеше да я върне в скута си.

— Не! Ако сега сложиш това на роклята си, ще си изцапаш полите!

Тонът му бе остър, нетърпелив и породи внезапна досада в безразличния до момента поглед на Фийби. И той, също като баща й, бе отговорен за катастрофално икономичния избор на сватбена рокля.

— Не виждам какво значение би могло да има, сър — отговори тя кисело. — Тази рокля е ужасна и не ми стои добре.

— Какво искаш да кажеш, за бога? Роклята е изключително елегантна и скъпа — каза Катон, свил вежди. — Сестра ти…

— Да, точно така! — прекъсна го Фийби. — На Даяна стоеше изключително! Но на мене стои отвратително. Цветът не ми подхожда.

— О, не бъди глупава, Фийби. Цветът е много красив.

— За някои хора.

Катон й бе хвърли само бегъл поглед, докато се приближаваше към него по пътеката в църквата. Сега я погледна внимателно. Изглеждаше толкова раздърпана и омачкана, с кичури коса, изплъзваща се от сложната прическа, дори несравнимо красивите перли висяха някак накриво на врата й. Може би роклята не й стоеше така добре, както на Даяна, но за този развлечен вид нямаше никакво извинение. Тя сякаш се разпадаше буквално през очите му.

Фийби продължаваше с див тон:

— Но, разбира се, новите рокли са лекомислено пръскане на пари.

Катон се почувства виновен, без да знае защо.

— Война е, Фийби. Баща ти сметна…

— Той сметна, милорд, че парите трябва да се харчат за пики, мускети и кожени дрехи — отново го прекъсна Фийби. — И щом трябва да нося тая кремава безвкусица, така да бъде.

— Правиш от мухата слон — заяви Катон. — Изглеждаш много добре в тази рокля. Нищо му няма на цвета.

Фийби го изгледа с възмутено недоверие и само появата на един слуга с парцал и чиста салфетка, която да сложи върху изцапаното, прекъсна разговора за облекчение на Катон.

Фийби трябваше да се наведе към Катон, за да може човекът да действа свободно. Бузата й докосна изумруденозеленото му кадифено рамо и цялото й възмущение изчезна като сламка, издухана от вятъра. Сърцето й отново започна да бие ускорено. Дъхът на вино и лавандула, който се излъчваше от него, и помадата, която караше косата му да блести под светлината на свещите, разтърсваха сетивата й. Слугата сръчно прибра салфетката на Фийби и я смени с чиста.

— Благодаря — промърмори тя неловко.

Изведнъж усети, че краката й не достигат пода от този висок стол и стъпалата й висят на височината на прасците на Катон. Почувства се глупава, несръчна и ужасно неопитна.

Когато видя как баща й и Катон си кимват, почувства как бузите й пламват. Лорд Карлтън направи красноречив жест към лелята на Фийби, една от двете роднини по женска линия, които бяха рискували да пътуват дотук чак от Лондон, за да присъстват на сватбата на племенницата си и най-вече да участват в съществения ритуал — да положат булката в леглото.

Фийби преглътна.

— Време ли е? — прошепна тя.

— Да, време е — отговори меко Катон. — Върви с лелите си. Те ще се погрижат за тебе.

Фийби погледна лелите, които се приближаваха към нея рамо до рамо. Двете имаха мрачни лица — сестри на майка й, която Фийби не помнеше. Бяха обожавали Даяна. И без изключение тези, които обожаваха Даяна, нямаха време да се занимават с Фийби.

Фийби отправи отчаян поглед към Оливия. Само да можеше Оливия да бъде до нея в този жертвен ритуал. Но тази церемония трябваше да се ръководи от жени, които сами са минали през нея.

Катон стана, взе ръката на жена си и учтиво й помогна да се изправи. Всички я гледаха. Той вдигна ръката на Фийби към устните си, после отстъпи настрана и я предаде на лелите й. Гостите пускаха многозначителни усмивчици, а някои дори се хилеха широко и неприкрито сладострастно.

Лицето на Фийби отново пламна. Мразеше да бъде в центъра на вниманието. Обикновено забелязваха нейните несръчни или смущаващи постъпки, но този път беше по-зле от всичко друго. Тя искаше това, което й предстоеше, искаше го с учудваща настоятелност, но не можеше да си понесе представата за мислите, които се таяха зад ухилените пиянски физиономии.

Оливия извади нещо от джоба си и го сложи внимателно на видно място на бялата салфетка пред чинията си. Фийби се вгледа в предмета. Позна пръстена на Оливия, единия от трите еднакви пръстена, които Порция бе направила преди години, преплитайки кичури от косите им. Ръката на Фийби се плъзна към джобчето на роклята и стисна собствения й пръстен. Мигновената паника отстъпи. Тя се усмихна едва-едва към Оливия и се остави да бъде отнесена от приливната вълна на лелите.

* * *

Стоеше насред спалнята на Катон. Никога преди не бе влизала в тази стая. Всичко тук изглеждаше тъмно и масивно. Креслото, придърпано пред пращящата камина, резбованият скрин в краката на леглото, махагоновият шкаф край стената, огромният гардероб с гигантския си бронзов ключ. Завесите на прозорците бяха от тъмночервено кадифе, увиснало на масивни дъбови корнизи. Подът беше от почти черен на цвят дъб, полиран и постлан с бродирани елизабетински килимчета.

Погледът й се плъзна нерешително към грамадата на резбованото легло, обградено с пищни завеси. Изглеждаше много високо, тя зърна мъничката табуретка, която, изглежда, бе поставена тук заради нея. На Катон едва ли щеше да му трябва. Двете табли на леглото представляваха резбована плетеница от нещо, което приличаше на змии и дракони. Покрито бе с богата кувертюра от тъмносиня коприна, Фийби се почувства бледа и смалена.

— Хайде, дете, няма време за зяпане — смъмри я лейди Моуркъм, докато откопчаваше кукичките по роклята й. — Не бива да караш съпруга си да чака.

Фийби потрепери и се приближи към огъня, а леля й тръгна подир нея, пляскайки с ръце, като се опитваше да дооткопчае роклята й.

— Стой мирно де!

Фийби спря пред огъня и застана мирно, няма като кукла, докато двете жени се суетяха наоколо й, подавайки дрехите на камериерката, която стоеше наблизо с протегнати ръце. Когато Фийби остана гола, донесоха мокра кърпа от тоалетната поставка и изтриха тялото й от глава до пети, въпреки че тя се беше къпала тази сутрин. Изсушиха я бързо.

— Сега си изплакни устата с тази есенция от карамфил — нареди едната леля, подавайки на Фийби чашка, пълна с тъмна течност. — Свежият дъх е много важен в спалнята. Не го забравяй.

— Но не очаквай съпругът ти да го помни — додаде сурово лейди Моуркъм.

Собственият й съпруг беше известен пияница, пушеше лула и обожаваше маринования чесън.

Фийби се давеше в думите им. Изплакна послушно устата си и плю в легена. След това й облякоха меката нощница и я закопчаха на гърба.

— Много е красиво — каза лейди Барет. Това бе първата одобрителна дума, която Фийби чу днес. — Сега да разпуснем косата.

Фийби седна на скрина в краката на леглото, лелите извадиха фуркетите от косата й и отстъпиха настрана, а камериерката започна да реши дългата светлокестенява коса със силни ритмични движения, докато тя се накъдри на бляскави вълни по гърба й.

— Сега лягай в леглото.

Двете лели подгънаха кувертюрата и пригладиха колосаните чаршафи под нея. Стръкчета лавандула бяха разхвърляни по възглавниците.

Фийби се качи на леглото с помощта на табуретката. Казаха й да се облегне на възглавниците, завиха я с кувертюрата и подредиха косата по раменете й.

— Ето така — възкликнаха двете почти в един глас. Лейди Моуркъм се обърна към камериерката.

— Разчисти бързо, момиче. Слизаме долу да кажем на лорд Гранвил, че невестата му е готова за него.

Инспектираха за последен път жертвата, която бяха подготвили, и оставиха Фийби сама в очакване.

* * *

Лорд Карлтън забавляваше съседите си по маса с една доста разпусната историйка, когато лелите се върнаха в голямата зала. В изражението на Катон се долавяше леко, но неосъзнато отвращение, защото шегите на пияните гости заглушаваха приятната музика на менестрелите от галерията.

— Невестата ви ви очаква, лорд Гранвил — обяви със сериозен тон едната леля.

— О, хайде, на работа! — провикна се лорд Карлтън, избутвайки стола си толкова силно, че той тупна на пода. — Хайде, джентълмени, да съпроводим младоженеца до неговото празненство.

Подканата бе посрещната с неприлични подвиквания. Катон леко разтегна устни, но усмивката му не стигна до очите.

Обкръжиха младоженеца и го избутаха пред себе си нагоре по стълбите, допивайки по пътя чашите с песни и смях, докато се изкачваха по извитите стълби към втория етаж.

Фийби чу приближаващата се врява, високия смях и песните. Изправи се стреснато в леглото; прилоша й и едновременно с това изпита странно вълнение. Обърканите сладострастни сънища, които от толкова седмици бяха отнемали съня от нощите й, най-сетне щяха да получат своята разгадка.

Вратата на спалнята се отвори с трясък и на прага се струпа цяла тълпа. Тя се вгледа в размазаните зачервени лица, шокирана и ужасена. Седнала във високото легло, се чувстваше така, сякаш е гола и завързана на оградата на селската мера.

Тогава Катон се обърна към тълпата зад гърба му, сграбчи вратата с две ръце и я затръшна пред пияните муцуни. Спусна резето напук на протестиращия тропот от другата страна на дъбовата врата. Зачака, опрял здраво ръце на рамката от двете страни на вратата. Накрая тропането спря и пиянските подвиквания се отдалечиха — гостите се връщаха към питиетата си долу в залата.

Обърна се с лице към стаята.

— Не знам защо, но сватбите превръщат мъжете в животни — забеляза той, приближавайки се към леглото.

Вгледа се внимателно във Фийби. Ако тя беше уплашена и напрегната, предстояха му неприятни и мъчителни минути.

Първата му жена, майката на Брайън Море, беше вдовица и той запомни брачната нощ преди всичко със своята неопитност. На седемнадесет години бе имал сравнително малко сексуални преживявания, повечето от които бяха кратки прегръдки, завършващи с внезапен изблик на удовлетворение. Нямаше представа как да достави удоволствие на жената.

Майката на Оливия, а после Даяна, бяха девствени в брачната си нощ. И на двете тя не бе донесла почти никакво удовлетворение. И в двата случая безуспешно се бе старал да им достави удоволствие. Майката на Оливия, Нан, се бе опитвала да скрие неприязънта си към задълженията на брачното легло. Бракът им бе изпълнен с нежни чувства, но Нан никога не бе изпитвала удоволствие от жадното сексуално съвкупление. Даяна дори не бе полагала усилия. Просто бе изпълнявала дълга си.

Изглеждаше, сякаш жените от висок произход, жените, които ставаха съпруги, не харесваха забавленията в леглото и Катон се бе научил да не очаква несдържаните от нищо реакции, на които се радваше с жените, за които страстният секс беше едновременно професия и удоволствие. Беше се научил да не протака.

Обърна се и свали ботушите си.

Фийби усети първия прилив на разочарование. Той не й бе казал нищо. Просто я бе погледнал замислено, почти студено, сякаш я измерваше. После се бе извърнал, сякаш недоволен.

Тя го загледа как сваля изумруденозеления жакет и го хвърля небрежно на един стол. Не носеше сабя, само малка кама на колана. Откопча колана и го хвърли на стола. Дългите му бричове от същата материя като жакета бяха стегнати под коляното с широки черни панделки. Тя го гледаше как ги разкопчава на кръста, как се навежда да отвърже панделките и сваля панталоните, измъквайки се от тях с едно плавно движение.

Фийби затаи дъх. Той хвърли поглед към нея, застанал в дългите си до коленете долни гащи, с чорапи и бяла копринена риза с обшити с дантела маншети. Погледът на Фийби бе прикован в шията му, към пулсиращата в основата й вена. Съзнаваше как гърдите му изпъват тънката коприна на ризата. Очите й се спуснаха плахо към бедрата му, към издутината, която ясно личеше под бельото. Тя прехапа устни.

С плавни движения Катон се приближи към свещника и духна свещите, потапяйки спалнята в тъмнина, осветявана само от огъня. После свали останалите дрехи. Тялото му се губеше в плътна сянка, докато той приближаваше към леглото. Посегна и дръпна плътно завесите, за да не пусне дори лъч светлина в това затворено пространство.

Дебелият пухен дюшек поддаде под тежестта му. Фийби не различаваше нищо в тъмнината. Пожела си да можеше да го види. Би искала да знае как изглежда той без дрехи. Но явно тези съвкупления ставаха на тъмно.

Почувства го над себе си. Усещаше топлината, излъчвана от тялото му. Различаваше тъмната фигура, извисяваща се в сянката, когато той коленичи над нея. Искаше да го докосне. Вдигна нерешително ръка и я положи на гърдите му.

Катон дори не забеляза беглата милувка.

— Скоро всичко ще свърши — прошепна той. — Не искам да ти причинявам болка, но първия път е неизбежно. Лежи спокойно и се опитай да се отпуснеш.

Той не искаше тя да го докосва. Не искаше и да се докосва до нея с изключение на абсолютно необходимото. Това не можеше да е редно! Просто не можеше! Смущение и протест се надигаха дълбоко от душата на Фийби дори когато разтвори бедрата си.

Острата болка от проникването я накара да извика. Той започна да й шепне, обещаваше, че след минута всичко ще свърши. Помръдна веднъж-дваж в нея, после се отдръпна с въздишка на явно облекчение. Вдигна се от нея и настана тишина.

Значи това беше! Фийби лежеше, потресена и объркана. Значи това било… това, за което тя бе мечтала, което си бе представяла, от което се бе плашила, за което бе копняла. Само това навътре-навън и после нищо! Съвсем ясно бе, че не може да е така! Тя знаеше с всяка фибра от съществото си, че не бива да е така. Да не би той да я намира толкова невзрачна, толкова непривлекателна? Този мъж, който бе имал Даяна в леглото си, вероятно не можеше да издържи повече от необходимите секунди с нея… А щом заченеше, той дори нямаше и това да иска да прави с нея.

Тя лежеше, обливана от горещи вълни на разочарование. Не беше Даяна, но имаше толкова много да му даде… много повече, отколкото сестра й някога бе давала на когото и да било! Но той бе сляп за онова, което лежеше под видимата повърхност.

Катон лежеше до неподвижната й фигура, чувствайки се като животно. Чуваше обидата в мълчанието й. Актът очевидно я бе шокирал. Никой ли не я беше подготвил? Чувстваше се така, сякаш я бе взел насила… сякаш я бе изнасилил… но подобно понятие бе смешно, приложено към съпружеското легло.

Стисна здраво устни, легнал в тъмнината. Всичко бе свършило. А този съюз, колкото и да беше противен и за двамата, щеше да му донесе син. Когато това станеше, щеше да остави жена си на спокойствие.

Стори му се, че е заспала. Вече не беше така скована, дишането й бе станало по-дълбоко. Почти две години не бе споделял леглото си с жена. Даяна бе боледувала много месеци, преди да почине. Парадоксално беше в тези обстоятелства, но му се струваше доста приятно да има едно топло тяло толкова близо до себе си.

Той се унесе, а звуците от веселбата долу продължиха до късно посред нощ.

* * *

Когато Фийби се събуди сутринта, беше сама в голямото легло. А когато слезе долу, съпругът й не се виждаше никъде и в тихата, подредена къща нямаше никакви признаци, че тя се бе омъжила предния ден.

Дори баща й си бе тръгнал, без да се сбогува. Беше се заел отново с военните работи, щастлив, че е оставил дъщеря си на грижите на съпруга й — не само в едно отношение, помисли с горчивина Фийби. Дъщеря му вече не беше негова грижа.