Джейн Фийдър
Неочакваната годеница (24)

22

Фийби бе последвала Брайън и сподвижниците му до „Черното лале“. Бе стояла отвън, подритвайки камъчетата, подсвиркваше си небрежно през зъби и се опитваше да не буди подозрение, като същевременно не преставаше да наблюдава вратата.

За нея ролята на шпионка беше съвършено нова и тя се чувстваше неуверена, питаше се дали облеклото й няма с нещо да я издаде, дали достатъчно добре се преструва на млад безделник, който и пет пари не дава за околните. За щастие никой не се заглеждаше в нея и тя започна да се успокоява, когато един от другарите на Брайън се появи на вратата на кръчмата.

Беше мъж с гъста брада, як, със здрави бицепси и огромни ръце. Хвърли поглед нагоре-надолу по улицата, пъхна пръсти в устата си изсвири здравата. Пронизителният звук като че ли се завихри и затрептя в студения прозрачен въздух.

Фийби се шмугна зад ъгъла, откъдето можеше да наблюдава, без никой да я забележи. В същото време по уличката, идваща откъм пристанището, се зададе едно дрипаво дете. То спря пред здравеняка, застанал на прага на кръчмата.

Фийби чу как гласът на мъжа се извиси и доби заканителен оттенък. Детето се сви, сякаш очакваше да го ударят. Удар не последва, но то се сви още повече, бълвайки порой от думи, които здравенякът изслуша с все по-нарастващо внимание.

Когато детето млъкна, на прага се появи Брайън. Той каза нещо на здравеняка, Фийби не можеше да чуе какво си говорят, но Брайън, изглежда остана доволен, защото хвърли една монета на камъните в краката на момчето и влезе обратно в кръчмата.

Детето грабна оскъдното си възнаграждение и се изгуби към края на уличката. Едрият му събеседник се изплю на камъните и извади едни нож от калъфа на пояса си. Вдигна острието към слънцето, после го прокара по каменния горен праг на вратата на кръчмата.

Жестът бе така заплашителен, че кожата на Фийби настръхна.

Брайън и останалите трима излязоха навън при здравеняка. Поговориха малко и тръгнаха към града.

Фийби ги последва на безопасно разстояние, като се прикриваше край вратите и се плъзгаше зад ъглите, опитвайки се да направи така, че ако някой от тях се озърне, да не заподозре, че ги следят. Те обаче не забелязваха нищо край себе си и така стигнаха до тясната пресечка.

Вървяха, без да се прикриват, сякаш в намеренията им нямаше нищо заплашително, и на Фийби това й се стори още по-страшно от всичко. Инстинктивно съзнаваше, че намеренията им са зловещи, и мисълта, че не дават и пукната пара, дали някой ще го разбере, беше направо ужасяваща. Това подсказваше, че убийствата посред бял ден не привличат ничие внимание тук, в Ротердам.

Когато стигнаха на средата на уличката, спряха, Фийби изостана, макар че искаше да се приближи достатъчно, за да чуе какво казват. Здравенякът махна с ръка към края на уличката. След като размениха няколко думи, петимата продължиха, но сега вече тръгнаха в дясната част, придържайки се плътно към варосаните, облицовани с дъски стени на къщите, за да не може никой да ги вижда отгоре.

Фийби се запромъква подир тях от отсрещната страна на уличката, прибягвайки от врата на врата. Неколцина души я изгледаха любопитно и тя пусна една усмивка, която се надяваше да я е представила като създание с доста скромни умствени възможности. Нямаше никаква представа какво ще прави, само знаеше, че трябва да направи нещо.

Брайън и съзаклятниците му спряха вдясно от къщата, в самия край на уличката. Постройката не се отличаваше с нищо, имаше тясна врата, прозорец на приземния етаж и още един на горния, точно под надвисналите червени керемиди на покрива.

Брайън и здравенякът започнаха да се съветват помежду си, обърнати с гръб към улицата, Фийби се стрелна във вратата на отсрещната къща. Погледна нагоре към прозореца и сърцето й трепна. Катон стоеше там. Гледаше надолу, но не можеше да види Брайън и съзаклятниците му, които се бяха притиснали до стената от двете страни на вратата.

Ще я види ли, ако му направи знак? Не, как би могъл? Фийби прехапа устни, осъзнавайки безсилието си, но мускулите й се напрегнаха, сякаш за да уловят всяка предоставила се възможност.

Вратата зад нея беше затворена. Една саксия с мушкато стоеше на перваза на прозореца точно до нея. Фийби посегна и грабна саксията. Беше красиво мушкато, на розови и бели ивици.

Тя хвана саксията с две ръце, пое си дълбоко дъх и я хвърли по отсрещната къща. Не улучи прозореца и саксията се разби с трясък в каменната стена, разпръсквайки наоколо глинени чирепи, пръст и клонки от растението.

За миг настана объркване. Брайън и хората му отскочиха инстинктивно, сякаш се бяха озовали под обстрел. Катон изчезна от прозореца. Фийби се метна настрани и се скри под един храст, който растеше до къщата.

— Май става нещо лошо — отбеляза Уолтър Стрикланд с интонацията на човек, свикнал с подобни затруднения. Насочи се към камината. — Оттук можем да се измъкнем.

— Не — каза Катон и се запъти към вратата.

— Човече, не ставай глупав! Ами ако има засада на улицата?

— Може и да има — съгласи се мрачно Катон. — Но не е само това. — Той извади пистолетите от колана си. — С мене ли си?

Стрикланд го изгледа смаяно, после вдигна рамене.

— Разбира се. — Извади сабята си и се запъти към стълбите. — Свикнал съм на доста по-потайни операции — отбеляза той с весел тон, стъпвайки на първото стъпало. — Предполагам, няма да ми кажеш какво ни чака там долу?

— Освен съпругата ми, само моят приятел, както ми се струва. Но поне бяхме предупредени.

Стрикланд поклати глава, още по-смаян. Гранвил като че ли говореше със загадки. Последва го обаче с вдигната сабя. Кой знае все пак…

Излязоха навън в слънчевата утрин. Погледът на Катон се кръстоса с този на Брайън. Студен и твърд над прицеления пистолет. Катон прочете убийствените намерения в очите на доведения си син и разбра, че го е подценявал. В амбициите на Брайън присъстваше не само политиката. Той и само той беше мишената на Брайън на тази уличка в Ротердам. Изстрелът прозвуча в мига, когато Катон осъзна намеренията на доведения си син. Хвърли се рязко настрани с придобития от битките инстинкт и куршумът изсвистя над рамото му, забивайки се в мекото дърво на рамката на вратата.

Катон се поколеба дали да стреля. Пръстът му беше на спусъка, прицели се точно, взирайки се в дулото на пистолета на Брайън, но противно на всякакъв войнишки инстинкт някакво дълбоко чувство на морален дълг задържа ръката му. Брайън обаче бе стрелял с цел да убие. И сега Катон осъзнаваше само студената си решителност да победи врага. А враговете бяха петима. Фийби не се виждаше никъде и той отправи към небето гореща благодарствена молитва. Трябваше да се надява, че където и да е тя сега, ще прояви здрав разум да си остане на мястото.

Той се хвърли настрана и стреля с двата пистолета по двамата мъже, които се биеха със Стрикланд. Единият изкрещя от болка и падна, а Стрикланд се отърси от другия като куче, което се отърсва от вода, и също отскочи, размахвайки сабята си.

Един отстранен. Четирима срещу двама. Катон съзнаваше положението, мъчейки се същевременно да забрави, че неговият доведен син и наследник имаше намерение да го убие. Хвърли вече безполезните пистолети и изтегли сабята си.

Фийби още стоеше свита под храста. Късно бе разбрала, че това е глог, и сега гърбът я болеше от тръните, които се забиваха при всяко вдишване, дори най-плиткото. Звънът на оръжието я оглушаваше, но тя не можеше да види какво става. Все пак съзнаваше какво е някой да се изправи срещу Катон. Един ботуш, който веднага позна, че не е неговият, се появи близо до нея. Тя го сграбчи с две ръце и дръпна силно. Притежателят му тупна на земята с изненадано оскърбен крясък.

Горда от себе си, Фийби се измъкна от бодливото си прикритие. Бе загубила шапката на камериера още когато се мушна под храста и плитките й се бяха разплели, но в този момент видът й ни най-малко не я притесняваше. Тревожният й поглед търсеше Катон.

Сега на улицата нямаше никой освен седмината мъже и Фийби. Обитателите на къщите се бяха изпокрили още при първия изстрел.

Мъжът, когото Фийби бе свалила на земята, се изправи и понечи да я сграбчи. Тя отскочи настрана. Сабята на Катон изсвистя, засягайки ръката на мъжа. Фийби видя очите на Катон — тъмни, блестящи, страшни, като че ли гледаше през нея. Тя се наведе и хукна към далечния край на уличката.

Една ръка се пресегна към нея, дръпна я болезнено, изви лакътя й зад гърба и тя едва не извика от болка.

Всичко замря.

Катон свали сабята. Уолтър Стрикланд застина на място с насочена сабя.

Брайън Море държеше здраво Фийби пред себе си; болката в извитата й ръка бе непоносима. Тя стисна устни и се загледа в земята, борейки се с напиращите сълзи.

— Я виж ти — измърмори Брайън, разплитайки със свободната си ръка спуснатите й плитки.

Не би предпочел точно това, но човек се хваща за изникналите възможности. Имаше много други жени, също толкова привлекателни като тая невъзможна Фийби. Страшно много, готови и склонни да дадат живота си за новия маркиз Гранвил.

Той се изсмя късо.

— Ах, Фийби, човек не може да не съжали съпруга ти!

Вдигна очи и погледна с нескриван триумф към Катон.

— Свалете сабята, милорд — изрече с мек глас, докато изваждаше камата си, за да я опре в шията на Фийби. — И вие, господин Стрикланд. — Усмихна се на агента. — Сигурен съм, че маркиз Гранвил ще удовлетвори молбата ми.

Уолтър Стрикланд погледна към Катон. Лицето на лорд Гранвил бе като изрязано от лед. Стрикланд го погледна въпросително, но не получи отговор, затова остана с насочена сабя.

— Хайде, сър — и Брайън размърда камата, чието острие се опираше в гърлото на Фийби. — Оставете оръжията или тя ще умре… веднага.

Обърна леко камата, за да може тя да почувства остротата й под нежната си брадичка.

Фийби вдигна очи и срещна студения поглед на Катон. Страх пропълзя по гърба й и накара косата й да настръхне. Острието притисна гърлото й и тя разбра с вледеняваща сигурност, че ще умре… че Катон няма да я спаси. Беше се набъркала в мисията му, а той нямаше да позволи нищо и никой да застане между него и дълга му. Винаги го бе знаела.

Брайън повтори:

— Оставете оръжията, милорд.

Катон се взираше във Фийби с празен поглед. Сякаш гледаше през нея.

— Ти си по-глупав, отколкото мислех, Брайън — каза Катон с рязък тон. — Нямам време за чувства. С майка ти нямах. Защо трябва да имам с това незначително момиче?

Той се извърна и сабята му блесна на слънцето, разчупвайки замръзналата жива картина.

Движението беше толкова внезапно, чувството така изненадващо, че Брайън за миг отклони вниманието си. Тогава Фийби силно ритна назад и нагоре, забивайки в същия момент другия си лакът в корема на Брайън. И когато той се преви, задъхан от внезапната болка в корема и слабините, тя впи зъби в ръката, която се бе озовала свободна пред гърлото й.

Той я отпусна и тя отскочи от него, като същевременно силно го ритна в бедрото.

Катон я хвана, отхвърли я настрана и се втурна към Брайън. Изпълваше го студена ярост, която имаше една-единствена мишена. В душата на Катон сега нямаше място нито за съчувствие, нито за угризения, нито за семейни връзки. Имаше само едно желание — да убие мъжа, който без малко не бе убил Фийби.

Фийби се спъна и падна на колене. Изправи се и се огледа. Катон се биеше с Брайън. Приятелят на Катон бе притиснат от другите. В канавката лежеше един нож. Фийби го вдигна, затвори очи и се метна с него към един от нападателите на Уолтър Стрикланд. Ножът прониза рамото му.

Мъжът изпусна сабята, изруга диво и Фийби отскочи назад, без да издърпа ножа. Наведе се, взе изпуснатата сабя и стисна дръжката с две ръце. Нямаше представа дали да я използва, но се почувства по-полезна с нея. Чуваше зад гърба си звънтенето на оръжия; Катон неотстъпно притискаше Брайън към стената на отсрещната къща.

Катон беше по-добър фехтувач от Брайън и по-младият мъж нямаше никакъв шанс. Брайън го знаеше. Диво затърси с поглед нещо, което би му помогнало да надвие умението на втория си баща. Само съзаклятниците му можеха да му го дадат, но виковете му за помощ попадаха в глухи уши. Погледна в очите на Катон. Черни като ахат. Безмилостни, каквито никога преди не бе ги виждал. Брайън разбра, че е загубен.

Когато сабята на Катон се плъзна под ръката му и потъна като нож в масло, Брайън въздъхна почти облекчено, че всичко е свършило. Падна на едно коляно, после бавно се отпусна и се сви на земята.

Двамата мъже, които още се държаха на крака, го погледнаха и после, с почти комичен примирителен жест, отстъпиха назад и изчезнаха в един пасаж, оставяйки ранените си другари сами да се погрижат за себе си. Невидими очи наблюдаваха битката от всеки прозорец, гледащ към улицата.

Катон стоеше и наблюдаваше Брайън с непроницаем поглед.

— Мъртъв ли е? — запита Фийби задъхана, все още държейки тежката сабя с две ръце.

— Не съвсем.

Катон прибра окървавената си сабя. Метна й бърз, но внимателен поглед. Повдигна брадичката й и огледа мястото, където Брайън бе притиснал камата си, после кимна, като че ли удовлетворен.

— Дай ми това. — Взе сабята от ръцете й и се приближи към другия ранен. Погледна го, без да каже нищо, после се обърна към Стрикланд, който прибираше сабята си. — Всичко наред ли е?

— Да — отвърна той. — Но трябва да кажа, не се надявах на такова съотношение на шансовете. — Погледна любопитно към Фийби, която още стоеше до Брайън, без да знае какво да каже или да направи. Лека усмивка раздвижи твърдите устни на Стрикланд. — Макар че явно се поизравниха.

Катон не отговори.

— Хайде да се махаме оттук — каза той. — Скоро ще тръгнат по петите ни. — И повика Фийби с пръст. — Ела тук.

Фийби се приближи бавно.

— Ще оставиш ли Брайън?

— Ако вече не съм го убил, няма да го убивам — отговори Катон. — Сега тръгвай.

Строгият тон вдъхваше страх, но Фийби не можеше да си представи, че отсега нататък няма вечно да се страхува от Катон. Погледна още веднъж към ранените мъже. Уличката беше пуста. Не виждаше никого, но чувстваше, че мнозина ги гледат.

Катон положи ръка на кръста й и я побутна напред; Фийби, смутена и потисната, се подчини, защото не виждаше какво друго да направи.

— И така, коя е тя? — полюбопитства Уолтър Стрикланд, изтривайки камата в панталона си.

Изгледа Фийби с доста голяма доза изумление.

— Ще повярваш ли? Съпругата ми — отговори Катон, изваждайки един трън, който стърчеше от жакета на Фийби.

— Не — каза искрено Стрикланд.

Огледа я и Фийби почувства как се изчервява.

— Тогава повярвай, приятелю. — Катон защипа една гънка на жакета с палец и показалец. — Това е най-съвършената маскировка. Откъде го взе?

— Трябва да го върна — каза жаловито Фийби. — Дадох му един соверен за него. И май съм изгубила шапката.

— Не отговаряш на въпроса ми — бе язвителният коментар на Катон. — Но да предположим, все някак ще разбера всичко. — Поклати глава с израз на подигравателно недоумение. — Да не би да виждам една от моите ризи облечена под този отвратителен жакет?

Фийби беше така смутена от внезапната промяна на тона, че не можа да отговори. Катон изглеждаше развеселен, рязкостта в гласа му бе изчезнала. На лицето му нямаше гняв, но тя не видя и благодарност, задето се е намесила. От цялата ситуация й беше ясно само едно — че Катон е жив и здрав; нищо друго нямаше значение.

Но след този изблик на интензивна физическа и душевна активност последва бездната на депресията. Тя не можеше да забрави очите му — студени, празни, отхвърлящи. Той се бе отвърнал от нея. Бе казал на Брайън, че само дългът му има значение. Тя сама се бе спасила. Катон не бе направил нищо за нея. Той се бе отвърнал от нея!

— Съпругата ти ли, Гранвил? — Уолтър Стрикланд бе окончателно изваден от обичайното си равновесие.

— Лейди Гранвил… Уолтър Стрикланд — каза Катон с церемониален жест.

— Много се радвам да се запознаем, сър — изрече вяло Фийби. После на помощ й дойде внезапен проблясък на духовитост. — Но не трябва да съдите по външността.

— О, повярвай ми, Стрикланд, точно в този случай трябва — заяви Катон.

— Очарован съм да се запозная с вас, лейди Гранвил. — Уолтър Стрикланд се поклони с весел блясък в очите, отговаряйки на неуместната в тези обстоятелства протоколност на представянето. — Добра услуга ни оказахте тази сутрин.

Фийби зачака и Катон да й изкаже известна благодарност, но той каза с глас, сух като есенни листа:

— Съпругата ми е многостранна жена. И всички нейни страни са ексцентрични като сегашния й непредставителен костюм.

Бяха стигнали до пристанището; на борда на „Бялата дама“ цареше спокойствие, разтоварването бе свършило, екипажът се бе разпръснал из града, да си почине малко под топлите лъчи на обедното слънце, Фийби усети сълзи да бодат под клепачите й. Катон я правеше за смях. Най-напред я изоставя, после й се подиграва. Може би я наказваше по този начин; може би мислеше, че го заслужава; но това беше несправедливо и грубо.

Тя се дръпна малко от него и се насочи към подвижното мостче, копнеейки за усамотението на малката каюта.

— Сигурно ще искаш да се уговориш с капитан Алън да те превози, Стрикланд — каза Катон, полагайки твърдо ръка на рамото на Фийби, за да я обърне без думи към себе си. — Мисля, че ще го намериш в „Чайката“. Тази сутрин ми каза, че ще прекара там по-голямата част от деня.

Стрикланд погледна към въпросната кръчма, после стрелна косо Фийби, застанала сковано под ръката на Катон.

— Добре, ще го намеря. Сега вече сигурно мога да се показвам открито из града. Освен ако няма още някоя банда негодници, които да ме преследват.

Засмя се, сякаш мисълта му се стори нелепа, и тръгна към „Чайката“.

— Искам да ида в каютата — каза Фийби и пак се опита да се освободи от задържащата я ръка на Катон.

— Точно там отиваме — отвърна той невъзмутимо. — Имаме много да си говорим.

Ръката му се плъзна надолу към лакътя й и тя волю-неволю тръгна към „Бялата дама“.

— Искам сама да отида в каютата — протестира Фийби. — Не се чувствам много добре.

— Това едва ли е изненадващо, след такова приключение — отвърна той, кимвайки спокойно, без да отпуска хватката. — Да видим какво може да се направи, за да подобрим положението.

Фийби като че ли нямаше избор. Той щеше да дойде с нея независимо от желанието й.

— И на кого точно принадлежи този ужасен жакет? — запита той, когато двамата останаха сами в каютата.

Затвори вратата и се облегна на нея, с ръце на кръста и несъмнено весело пламъче в очите.

— На камериера — каза Фийби, докато сръчно се измъкваше от дрехата. Започваше да усеща гняв. Подигравките му бяха последната капка в чашата на търпението й. — Дадох му един соверен, но загубих шапката, така че ще трябва да му я платя.

— Това момче ли ти помогна да се качиш на кораба?

Фийби му метна яростен поглед.

— Той ме пусна на борда в Харуич.

Катон подсвирна тихо.

— Аз така и не попитах как си се озовала на кораба. Какъв глупав пропуск от моя страна. Само да знаех, смея да кажа, че бих предотвратил тазсутрешната ти авантюра. С какво успя да убедиш това момче?

— С гвинеи — изсъска Фийби. — Общо четири. Катон бе смаян.

— И откъде, по дяволите, имаш толкова пари, Фийби?

Тя се обърна с гръб към него, разкопчавайки ризата му.

— От заложната къща в Уитни.

Настъпи мълчание. После Катон каза със съвсем обикновен глас:

— Извини ме, но ти бях забранил да посещаваш заложната къща. За жалост, паметта ми изневери.

Фийби стисна устни и хвърли настрана ризата му. Взе своята, която още лежеше на табуретката.

— Разбира се — продължи Катон със същия равен тон, — това беше по времето, когато все още живеех със заблудата, че имам някакъв съпружески авторитет относно действията ти. Не мога да си представя как съм могъл така глупаво да се заблудя.

Гневът прогони и последните остатъци от самосъжалението.

Фийби се обърна към него, стиснала ризата си в ръце, а очите й горяха насред побледнялото й лице.

— Необходимо ли е и да ми се подиграваш? Какво значение има какво правя аз, щом не ти се пречкам? — извика тя. — Много добре знам къде ми е мястото покрай тебе, милорд.

Катон се стъписа. Веселото пламъче в очите му угасна.

— За какво говориш, Фийби? — запита той с внезапно притихнал глас.

— Няма нужда да се тревожиш — каза тя с предишния си огорчен тон. — Вече няма да заставам между тебе и работата ти. Знам си мястото, сър. Признавам, много време ми трябваше, но обикновено бавно научавам нещата. Трябва някой с чук да ми ги набие в дебелата глава, но повярвай ми, накрая схванах смисъла.

Тя вдигна ръка, сякаш за да го възпре, докато се мъчеше да облече собствената си риза, чиито ръкави като че ли сами се бяха обърнали навътре.

Катон грабна дрехата от ръцете й и я хвърли на койката. Хвана я за раменете и пръстите му се плъзнаха под тънките презрамки на долната й риза, обгръщайки плътно голата кожа под тях.

— Не съм сигурен за какво говориш, Фийби, но мисля, че трябва да ми го обясниш пределно ясно, и то без никакво отлагане.

Фийби вдигна към него дълбоките си сини очи, в които напираха сълзи на гняв, разочарование и бездънно огорчение.

— Не е ли очевидно? — запита тя с надебелял, но сигурен глас. — Знам, че никога не съм била за тебе нещо повече от удобство… или през повечето време неудобство — прибави саркастично. — Опитвах се да ти покажа, че мога да бъда за тебе нещо повече от това, че съм достойна за твоето доверие, че мога да вземам участие в твоята работа, във всичко, което те засяга, но ти не искаш да видиш, не искаш да чуеш… просто не искаш да отвориш ума си!

Фийби прокара ръка по клепачите си, но потокът от гневни думи не спря.

— И сега наистина знам какво струвам! Нищо! Не е ли така?

— Ей… ей! — Катон я разтърси, опитвайки се да спре яростната й тирада. — За какво говориш, по дяволите, жено? Разбирам, че преживя нещо ужасно, но не можеш да ме държиш отговорен за това! Безброй пъти си заявявала съвсем ясно, че ще правиш каквото си искаш, Фийби, и че сама ще си носиш последствията.

— Да — каза Фийби с отпаднал глас. — Истина е. Но не мислех, че означавам толкова малко за тебе, че да… да…

Гласът й трепна. Не можеше да го изрече.

— Какво? — запита Катон и гласът му изведнъж стана мек като коприна.

— Да ме пожертваш — каза Фийби. — Ако не бях се спасила сама, щеше да ме оставиш на ножа на Брайън.

Катон я зяпна, не можейки да повярва на чутото.

— Мислиш, че съм щял да направя какво?

Фийби се опита да се измъкне от хватката му.

— Няма значение — каза тя. — Трябваше да си го знам. Винаги си показвал съвсем ясно, че на първо място е дългът ти. Аз ти попречих. Разбира се, ти не би пожертвал мисията си заради моята глупава грешка.

Катон постепенно започна да разбира за какво говори тя. Но това беше непонятно. Не беше възможно тя да си представя, че той е способен на подобно варварство.

— Нека се опитам да разбера. Защото наистина искам да съм сигурен, че съм схванал правилно.

Пръстите му се свиха около раменете й и болезнено ги притиснаха.

— Обвиняваш ме, че съм бил готов да те предам на Брайън? Това ли наистина искаше да кажеш, Фийби?

Фийби почувства как обоснованото й убеждение започва да се разклаща.

— Но ти го направи — каза тя. — Каза му, че не е грижа за мене. Отвърна се от мене. Не знам как можа да го направиш, но го направи.

— Боже господи! Как си могла дори да си представиш подобно нещо? Какво, по дяволите, съм направил, че да повярваш, че съм способен на подобна постъпка? — запита Катон.

— Ти го каза.

— И какво се случи, когато го казах? — настоя той и един мускул заигра в ъгъла на устата му.

В този мускул имаше нещо опасно, Фийби започна да мисли, търсейки правилния отговор. Още чувстваше острието на ножа под брадичката си. Още виждаше очите на Катон, толкова черни, толкова безчувствени, гледащи право през нея. Не отговори, но несъзнателно вдигна ръка към гърлото си.

— Неочакваното извади Брайън от равновесие — отговори Катон на въпроса, който сам беше задал. — Ако не беше действала достатъчно бързо, за да се възползваш от моментното му смайване, аз щях да го направя.

Да не би да беше сгрешила? Дали под влияние на болката и несигурността не си бе извадила погрешно заключение?

— Ела! — заповяда той и властно щракна с палец и показалец. Фийби видя решително стиснатите му устни, тъмния блясък в очите му, забеляза, че едва сдържа гнева си. — Дължиш ми обяснение за това нелепо обвинение. И искам да го чуя незабавно.

Защо изведнъж сега я изкарва виновна? Това беше толкова нечестно. Всичките месеци осуетени надежди изведнъж нахлуха в главата й и тя се изправи срещу него, отприщвайки най-дълбоките си чувства в непрекъснат поток от думи, които рукнаха като водопад от устата й:

— Ти не ме обичаш. Аз те обичам толкова много, а ти не изпитваш нищо към мене. О, понякога ме смяташ за забавна играчка. Добра за в леглото. Веднъж каза, че ме харесваш, и смея да твърдя, през повечето време е така, освен когато не застана на пътя ти. Знам, че не съм важна за тебе, не съм наистина важна. Много пъти си го показвал съвсем ясно. Единственото, което има значение за тебе, е твоят собствен свят, така че защо да правиш подобна жертва за мене?

Тя отвърна очи от него, не можеше да го погледне, докато изливаше сърцето си.

— Не разбираш ли? Имам нужда ти да ме обичаш. Толкова отдавна те обичам; ти си моят живот. Имам нужда аз да бъда твоят живот. Но знам, че не можеш да ме обичаш, и тъй като не представлявам за тебе нещо наистина важно, едва ли е учудващо, че приемам сериозно думите ти.

— Боже господи, Фийби! — Катон обхвана лицето й е две ръце и я накара да го погледне. — Как можеш да кажеш подобно нещо! О, признавам, че понякога си ме докарвала почти до лудост. Толкова, че на моменти почти губех самообладание. Не знам какво да правя с тебе. Не мога да се справям с тебе. Но, господи, момиче!

Той млъкна, вглеждайки се в напрегнатото й лице, в широката, щедра уста, в заоблената брадичка и чипото носле. Взря се в изпълнените й със страст очи. Сякаш я виждаше за пръв път. Видя нейната несигурност, нейната уязвимост, вярата, с която му бе отдала сърцето си. Видя и бездната от любов и страст, надникна в самите дълбини на душата й… и най-накрая Катон разбра собствената си душа. Чувството беше замайващо и смущаващо, но беше истина — любовта го държеше в плен. Бе отричал това, защото се боеше. Най-големият му страх беше да не загуби контрол над себе си. Не бе приемал гнева, не приемаше и любовта. Но Фийби го бе заразила с яростта си точно така, както го бе обляла с любовта си.

Прокара пръсти през косата си в жест на примирение.

— Не мога да си представя как бих дишал, ако ти не си до мене — каза той, без да се опитва да скрива удивлението си от това откритие. — Много време ми трябваше, за да те разбера, но господ да ми е на помощ, това е част от твоето очарование. Ти си ме омагьосала. Не мога без тебе.

Фийби го гледаше замаяна. Дори в най-развихрените си сънища не бе допускала, че един ден ще чуе подобно обяснение в любов. То не беше нежно, не беше сладко, не беше любящо. Бе направо възмутена. Но звучеше в ушите й като истинска музика.

— Не знаех — успя тя да промълви накрая. — Но откъде можех да знам?

— Можеше да използваш разума, който господ ти е дал — каза Катон. — В този момент не знам какво по-напред да направя, дали да се любя с тебе, или да ти извия вратлето. И двете възможности ми изглеждат еднакво привлекателни.

— Мога ли да избирам?

Фийби метна ръце около шията му. Усмихна му се с треперещи устни, но в тази усмивка прозираше внезапно придобитата власт на жената, която най-накрая бе опознала сама себе си. И знаеше, че е обичана.

Катон прочете това в присвитите, съблазняващи очи така ясно, сякаш бе написано на пергамент.

— Божичко! — простена той. — Какво ли съм отприщил?

— Каквото поискате, сър — отвърна Фийби. — Мога да бъда каквото и да е… и всичко… което поискаш.

Той вплете ръце в косите й и ги приглади назад, за да открие лицето й.

— Повярвай ми, стърчиопашчице моя, ти си точно това.

Фийби не се заблуди от примирението в гласа му. Как би могла, когато очите му грееха в такава великолепна смесица от любов и страст?

Когато най-накрая всичко в света беше както трябва.

— Обичам те — прошепна тя и усети как любовта му нахлува в нея с нежния му дъх, когато той долепи устни до нейните.