Джейн Фийдър
Неочакваната годеница (7)

5

След една седмица Катон влезе в голямата зала в една дъждовна утрин и за миг му се стори, че е попаднал в чужда къща. Чиято и да беше, приличаше повече на лудница.

Обяснението се появи в образа на едно куче с цвят на горчица. Който видеше веднъж Джуно, трудно я забравяше. А Катон я бе виждал няколко пъти и добре я помнеше. Тя се хвърли с възбуден лай върху стопанина на къщата, абсолютно сигурна в себе си.

— Долу! — изкомандва Катон с мек глас, който обаче предполагаше подчинение.

Джуно седна с въздишка на задните си крака и вдигна очи към него с изплезен език.

След като овладя ситуацията, Катон обърна вниманието си към другите източници на хаоса. Две миниатюрни момченца се плъзгаха ужасно смело по перилата, изтърсваха се на пода и веднага се закатерваха обратно нагоре по стълбите. Едно невероятно мъничко момиченце пълзеше нагоре по стъпалата така упорито, че Катон не можеше да не му се възхити. Момчетата не му обръщаха внимание, докато то не стигна най-горното стъпало, и тогава едното момче го вдигна и се опита да го сложи на перилата.

Моментът изглеждаше подходящ за намеса. Катон мигновено стигна горното стъпало и смъкна момиченцето от перилата секунда преди то да се устреми надолу, подпомогнато от братско тупване по гърба.

Катон наблюдаваше извънбрачните синове на Руфъс Декатур с вдигната вежда. Те го погледнаха с ярките сини очи на баща си изпод обърканите кичури червени къдрици.

— Това не беше добра идея — заяви Катон.

— Но на Ийви й харесва — осведоми го тържествено едното момченце. — Тя плаче, когато не й даваме да прави това, което ние правим.

— Същинска дъщеря на майка си — измърмори Катон. Държейки момиченцето, което изглеждаше очаровано от прегръдките на непознатия, той се обърна и заслиза по стълбите. Когато стигна долу, видя двете си по-малки дъщери застанали в единия ъгъл на преддверието с широко отворени очи. Те явно бяха твърде плахи, за да вземат участие в цирка — дъщерите на Даяна, макар и по-големи с година-две, не притежаваха безстрашието на дъщерята на Порция, — но несъмнено имаха огромно желание да го сторят.

Когато Катон им махна, те пристъпиха напред, направиха по един плах реверанс и после хукнаха нагоре по стъпалата към собственото си царство. Ийви се задърпа, изглежда искаше да слезе на пода и да ги последва.

Катон обаче я задържа.

— Порция! — извика той.

Вдясно на преддверието се отвори една врата и оттам изскочи една слаба млада жена с потресаващо оранжева коса, цял куп лунички и яркозелени очи. Беше облечена в кожени панталони за езда, ботуши, бяла ленена риза и жакет. Това облекло изобщо не учуди Катон. Порция Уърт се бе омъжила на бойното поле, с панталони и сабя на кръста.

— О, лорд Гранвил, моля за извинение. Ако знаех, че идвате, нямаше да ги оставя да вилнеят така. Сигурно сте се запитали дали не влизате в чужда къща.

Тя пристъпи към него с протегната ръка.

Катон я пое и се наведе, за да целуне племенницата си.

— Точно това ми мина през ума.

— Нали разбирате, валеше и те не можеха да излязат навън — обясни Порция с очарователна усмивка.

— Тъкмо щяха да пуснат малката по перилата.

Изгледа я изпитателно и си помисли, че женитбата с граф Ротбъри не е причинила съществени промени у незаконната дъщеря на доведения му брат. Не изглеждаше много по-различна от кльощавото, недохранено същество, което бе преобърнало къщата му с главата надолу в онази паметна първа зима на войната.

— О, те много внимават за нея — каза Порция, вземайки Ийви от него. — Но тя не обича да остава извън играта.

— Мм. Дъщеря на майка си — повтори си полугласно Катон. Порция му отговори със съзаклятническа усмивка:

— Тя е и дъщеря на Руфъс Декатур, сър.

— Съпругът ти тук ли е?

В тихия му глас се промъкна сериозна нотка.

— Не — отговори със същия тон Порция. — Той само ни остави тук. Има работа в Лондон. Среща с лорд Манчестър относно вербуването на хора за армията. Руфъс не се радва на особена благосклонност — добави тя.

— Аз също, но не виждам големи възможности за избор — отвърна Катон.

Толкова естествено беше да говори с Порция за войната, че той дори не осъзнаваше колко необичайно е за него да споделя такива мисли с жена.

— Той каза, че ще дойде да ни вземе в края на седмицата.

Катон кимна. Двамата с Руфъс Декатур бяха погребали кръвната вражда, която бе разкъсвала живота им и бе смразила семействата им за цели две поколения. Бяха я погребали на бойното поле, когато Порция, дъщерята на брата на Катон, се бе омъжила за Руфъс Декатур под звуците на бойните барабани. Сега те се държаха любезно един към друг пред хората, бяха работили съвместно, за да постигнат сключването на мир между краля и Парламента, и щяха да продължават в тази насока, но нямаха намерение да поддържат частни контакти и Руфъс би се възползвал от гостоприемството на Гранвил не повече, отколкото Катон от неговото. Руфъс обаче не пречеше на жена си и децата си да се възползват от гостоприемството на Катон и това беше достатъчно. Старата вендета нямаше да засегне новото поколение.

— Милорд, вие се върнахте. Не ви очаквах.

Цяла минута бе потребна на Фийби, за да се съвземе при неочаквания звук на богатия, плътен глас на Катон. Тя се втурна в преддверието, осъзнавайки, че бузите й са зачервени и пулсирането в основата на корема й оповестява предусещането на насладата.

— Не очаквах да… внимавай!

Катон в миг видя опасността и пристъпи напред точно когато кракът на Фийби се заплете в ресните на килимчето.

Тя се спъна, разпервайки ръце, и той я сграбчи, преди да бе успяла да се строполи на пода.

Фийби инстинктивно се вкопчи в него, обхвана здраво кръста му и двамата останаха така неподвижни близо минута. Тя вдъхваше мириса му, чуваше биенето на сърцето му под жакета, обгърната от здравите ръце, които плътно притискаха гърба й. Никога не я беше прегръщал. Може би да си тромав си има своите предимства, помисли тя огорчено. В сегашния момент това изглеждаше единственият начин, по който да постигне съкровеното си желание.

После Катон я изправи, ръцете му се отдръпнаха и тя бе принудена да застане на собствените си крака.

— Извинете ме, сър — каза задъхано Фийби. Направи реверанс и се опита да измисли някакъв поздрав, подходящ за завърналия се съпруг. — Добре ли вървят работите ви, милорд?

Катон се забави с отговора си. Погледна я леко смръщен. Нещо не беше наред с лицето й. Вгледа се по-внимателно в нея. Устата й беше синя от мастило.

— Нещо не е наред ли? — запита тревожно Фийби.

— Да не би да пиеш мастило?

— О! — Тя притисна ръце към устата си. — Тъкмо пишех драмата си. — Потърка петното, но успя само да насини и брадичката си. — Сигурно съм налапала мастиления край на перото. — Сви рамене, оглеждайки посинялата си длан. — Често ми се случва, когато се замисля.

Според Катон обяснението беше достатъчно. Като че ли и Фийби мислеше така.

Той отбеляза разсеяно колко дребна изглежда съпругата му пред високата Порция и колко неугледна е пред нейната яркост. Бледата кожа на Фийби и светлата й коса се губеха пред оранжевия ореол на Порция и яркозелените й очи. Не че някой би сметнал Порция за красавица, тя дори не беше и хубавичка. Но в нея имаше нещо поразително.

Катон обаче установи, почти с изненада, че Фийби не губи от сравнението. Стилът й беше, общо взето, по-мек, но и тя си имаше привлекателни черти. Странно, но той го забеляза за пръв път едва сега, въпреки мастилото и непредразполагащата вълнена рокля, която, както повечето й дрехи, изглеждаше така, сякаш й е била ушита, когато тя е имала съвсем други размери. Още един пример за икономичността на лорд Карлтън.

— Както казвах, не очаквах да се върна толкова скоро. Но преди три дни превзехме Бейсинг Хауз.

Сянка премина по лицето на Катон. Тъжно нещо беше тази обсада. Къщата се бе предала и Кромуел не бе проявил никаква милост. По-голямата част от войниците бяха екзекутирани, слугите бяха арестувани и отведени във вериги. Това щеше да послужи за пример за другите роялистки домове из цялата страна, които се съпротивляваха срещу обсадителите. Сега войната се бе трансформирала в обсадна тактика — уморително, дълго и изтощаващо занимание, което поглъщаше човешка сила и ресурси. Катон разбираше стратегическото значение на поуката от съдбата на Бейсинг Хауз, но въпреки това тя го натъжаваше.

Зад тях се чу трополене. Двете момчета, уморени от разговора на възрастните, бяха подновили пързалянето по перилата. Възторженият вик, идващ от най-горното стъпало, бе последван от настоятелен плач на дете, който се разнесе някъде от горния етаж.

— О, това е Алекс. Събудил се е. — Порция остави Ийви на пода и побърза към стълбите. — Люк, Тоби, стига толкова — нареди тя за облекчение на Катон. — Можете да излезете. Дъждът почти спря.

Двете момчета изтичаха навън с радостни крясъци, предшествани от Джуно.

Една бавачка се зададе по стълбите, прегърнала бебе. Порция взе детето, което бе престанало да хленчи и гледаше обитателите на преддверието със сериозните си сини очи. Косата му беше червена като на баща му.

— Това е виконт Декатур, сър — представи бебето си Порция с нескривана майчинска гордост.

Значи Руфъс Декатур имаше законен наследник. Катон почувства острото бодване на завистта. Вдигна очи към Фийби, чиито сини като великденчета очи го погледнаха без никаква самоувереност.

— Хубаво дете — изрече той толкова топло, колкото можа. — Радвам се, че си имала компания в мое отсъствие, Фийби. Има ли нещо друго, за което трябва да знам?

— А, ами да… — започна въодушевено Фийби. — Циганите. Трябва да знаете за тях, сър.

— И какво трябва да знам за тях?

— Намерих две техни деца сирачета в един ров.

— Ров ли?

— Да, малко сложно е — Фийби отмахна един кичур от очите си. — Но знам, че ще се съгласите, че съм направила единственото, което е можело да се направи.

Катон си спомни за зелето.

— Да не би случайно да си копала в рова, когато си намерила децата?

— Не, разбира се, че не — възрази разгорещено Фийби. — Беше ров в една селска къща, целият пълен с вода и кал.

— Така е с рововете — промърмори Катон.

— Не сте сериозен, сър — нападна го Фийби с войнствен блясък в очите. — Това е много сериозно нещо.

Катон прокара ръка през косата си, разрошвайки я от челото чак до темето с жест, който караше корема на Фийби да се свива от желание.

— Добре, ще се поправя — продължи той сухо. — Може би ще продължим разговора в кабинета ми.

И той тръгна пред нея по коридора, който водеше към неговото светилище. Фийби го последва със стремителна стъпка, изпреварвана от думите си.

— Нали разбирате, както узнах, е имало борба за водачество в това племе и бащата на децата, който е бил водачът, бил победен в бой с ножове и умрял от раните си. Затова децата му били оставени в рова, защото новият водач взел жената на стария и не искал децата да бъдат заплаха за него… ако някое друго семейство реши да се противопостави на водачеството му. Като Ромул и Рем, изхвърлени извън Рим.

Катон затвори вратата.

— Защо съпругата ми се занимава с междуособиците сред циганите?

— Не можех да оставя горките малки създания да умрат в рова — изтъкна Фийби. — Те бяха на ваша земя, милорд, освен другите човеколюбиви съображения. Не бихте искали да се каже, че…

— Чакай малко, Фийби. Това са циганчета. Не са мои поданици и нямат право да разчитат на милосърдието ми.

— Но какво общо има това? — запита Фийби. — Те са дечица. Разбира се, че трябваше да им помогна.

— И как точно им помогна? — Катон отиде до шкафа и си наля вино.

— Оставих ги за отглеждане в селото, но трябваше да обещая, че ние ще плащаме за издръжката им. Никой няма достатъчно, за да отделя за още две гърла. Но вие имате.

И тя го изгледа с израза на човек, който току-що е нанесъл последния смъртоносен удар.

— Тонът ти не ми харесва, Фийби, и друг път съм го казвал — каза хладно Катон.

— Тогава моля за извинение, милорд. Но когато вие като че ли не разбирате колко е важно, тогава как по друг начин да ви накарам да видите какво трябва да се направи?

И Фийби посрещна хладнокръвно студения му поглед.

— И трябва да ставаш съдия на постъпките ми, така ли? — отбеляза Катон. — Мисля, че каза всичко, което би могла да кажеш.

Той й кимна кратко и взе с премерено нарочен жест някакви книжа от бюрото си.

Фийби се поколеба, после отстъпи и напусна кабинета, затваряйки вратата зад себе си с преувеличено внимание.

Катон пусна книжата на бюрото. Сякаш го бяха влачили зад колесница. Покъртителни, умиращи от глад, бездомни сирачета в рова! За бога!

Посегна към шнура на звънеца и закрачи из кабинета, докато чакаше слугата.

— Веднага пратете да повикат кмета — нареди той.

Фийби сигурно го беше осведомила за действията си. Човекът щеше да знае къде са настанени децата и какво е необходимо, за да имат храна и дрехи.

Фийби остана в преддверието за минута, питайки се дали е постигнала нещо пред Катон. Но той така твърдо я бе отпратил, че сега нямаше какво друго да направи. Къде са Оливия и Порция?

Порция вероятно хранеше гладния Алекс в гостната. Тя изтича нагоре към спалнята и с яростни движения изтри мастилото от устата си. После се отправи към квадратната гостна в задната част на къщата.

Порция се бе настанила на широката скамейка под прозореца, Алекс доволно сучеше от гърдата й. Ийви се бе облегнала на коленете на майка си и сънливо смучеше палеца си.

— Това щеше да бъде истинска картина на майчинска идилия, ако не изглеждаше така непривично — каза Фийби. — Никога вече ли няма да носиш рокли?

— Само ако Руфъс каже, че ме предпочита с тях — изрече Порция с хитра усмивчица.

Премести Алекс на другата гърда.

— Къде е Оливия?

— В стаята си, чете Плиний, предполагам.

Порция хвърли кос поглед на Фийби, докато тя се разхождаше неспокойно между камината и вратата.

— И какво мислиш за брачното състояние, миличка? — осведоми се Порция. — Доколкото си спомням, и ти не го харесваше особено, също както и аз.

— Не съм преставала — заяви Фийби. — Ужасно е да не си вече отделна личност, Порция. Да принадлежиш на съпруг.

Порция кимна разбиращо.

— Законите, правени от мъже, облагодетелстват мъжете — отбеляза тя с цинична усмивка. — Но ние не сме безпомощни, нали знаеш. Дори съпрузите могат да бъдат оформяни.

— Може би… ако забележат, че съществуваме — пророни Фийби, спирайки пред масичката.

Отвори лакирания капак на кутийката и започна да рови в бродираните копринени кърпички, без да поглежда към Порция.

— Какво искаш да кажеш?

Порция вдигна нахраненото бебе и го облегна на рамото си, потупвайки го по гърба.

Фийби беше цялата почервеняла, но освен Порция нямаше на кого друг да се довери.

— Хората винаги ли се любят на тъмно, с дръпнати завеси, без да казват нищо, и всичко да свършва така бързо, преди да си осъзнал, че е започнало, и…?

— Чакай! Чакай малко! — прекъсна я Порция. — Това ли се случва?

— Всяка нощ — каза отпаднало Фийби. — И ще бъде така всяка нощ, докато не зачена. Не ме намира привлекателна, нима не виждаш? Как би могъл след Даяна?

— Даяна беше кучка… коравосърдечна — констатира Порция. — Сигурно тя е предпочитала тъмното. Навярно би предпочела всичко да се случи, когато е заспала, та да не узнае нищо.

И тя изви презрително устни.

Тази мисъл се стори на Фийби забележително проницателна.

— Не съм се сетила за това — каза тя. — Може би Катон мисли, че и аз съм същата?

— Но не си? — Това явно беше въпрос.

— Не! — извика Фийби. — Не, не съм. Боли ме, Порция. Толкова съм жадна за него, за допира му. Искам да го видя гол, искам да го докосвам, всеки инч от тялото му. Бих могла да го изям — добави тя, изхленчвайки. — Такова мъчение е всичко това.

Порция леко зяпна. Не че не разбираше подобно желание, но се изненада, че го чува от Фийби.

— Да не искаш да кажеш, че обичаш Катон?

— Любов, страст, не знам! — Фийби хлопна капака на кутийката. — Само знам, че когато чуя стъпките му, стомахът ми се свива. Когато прокара ръка по косата си така, както го прави, краката ми се разтреперват, а когато ме докосне, дори случайно, започвам да вибрирам като струна. Омеквам като желе. Искам го… целия!

— Господи, каква силна страст!

Порция залюля заспалото бебе на гърдите си и погали със свободната си ръка червеникавите къдрици на Ийви. Бе свила вежди, мислейки какво мъчение е да чувстваш онова, което Фийби така ярко бе обрисувала, и да не можеш да задоволиш жаждата си.

— Но какво да правя? — запита Фийби. — Трябва да има начин да привлека вниманието му… някакъв начин да му покажа какво чувствам, без да го отблъсна.

— О, не мисля, че ще го отблъснеш — каза Порция. — По-скоро ще го поласкаеш.

— Но нали се предполага, че жени от моето… от нашето… потекло не могат да чувстват такива желания?

— От твоето, не от моето — припомни й сухо Порция. — Аз съм копеле, не забравяй. А и потеклото няма нищо общо с това.

— Така ли?

— Не — заяви твърдо Порция. Погледна замислено Фийби. После каза:

— Мисля, че трябва да направиш нещо драматично.

— Да, но какво?

Фийби седна на ръба на масата. Имаше чувството, че Порция ще отключи кутията на Пандора. Някаква чума ли щеше да изскочи оттам или божествени тайни?

— Игри — изрече Порция. — Представления.

Това нямаше никакъв смисъл, Фийби я зяпна неразбиращо.

— Нали ти разправях за предпочитанията на Руфъс. Понякога му харесва да се обличам по определен начин… или да се правя, че съм някоя друга… играем си игри. Понякога го изненадвам, като му представям пиеса, сцена… о, трудно е да се опише. Но мисля, че това трябва да направиш, ако искаш да привлечеш вниманието на Катон. Трябва да го изненадаш. Да му покажеш друга своя страна.

Фийби бе отворила широко очи. Започва да си представя възможностите. Ами ако не стане така? Ако Катон се ужаси, ако се отврати? Ако я намира толкова непривлекателна в какъвто и да е вид, че…

— Може да е малко рисковано — каза Порция, отгатвайки мислите й. — Не знам дали Катон не е пуритан. Всеки, който би се оженил за Даяна, трябва да е доста ограничен, както ми се струва…

— Той се ожени за Даяна заради съюза с баща ми — изтъкна Фийби. — Точно както се ожени и за мене. За това и заради наследника — добави тя.

— Мммм. — Порция облиза долната си устна, мислейки. — Имам една идея — обяви тя и спусна крака от подпрозоречната скамейка. — Първо ще опитаме нещо, само да видим как ще реагира.

— Какво?

— Дрехи — обяви Порция и тръгна към вратата, понесла Алекс. — Нали ще вземеш Ийви? Време е да спи. После ще ти покажа какво имам предвид.

Фийби взе Ийви и последва Порция, любопитна да разбере какво точно е намислила. Но Порция не каза нищо, докато не предаде двете деца на бавачката и двете не се усамотиха в нейната стая с плътно затворена врата.

— Имаш ли пари?

— Пари ли? — сви вежди Фийби. — За какво са ми пари?

— Ами за да си купиш разни неща. Руфъс ми остави малко, но не мисля, че са достатъчни за това, което съм си наумила.

Докато говореше, Порция отвори една малка кожена кесия и изтърси съдържанието й върху покривката на леглото. Златните монети се посипаха като дъжд върху зелената тафтена завивка.

— Пет гвинеи. Може да стигнат.

— Не мога да използвам твоите пари. — Фийби бе озадачена и започваше да губи търпение. — Дори да знаех за какво са.

Порция се настани на ръба на леглото.

— Нови дрехи — натърти тя. — Това, което носиш сега, сигурно ти е било ушито още когато си нямала нито гърди, нито нищо.

— Така е — потвърди Фийби, необезпокоена от тази брутална истина. — Баща ми не обичаше да харчи пари за моя гардероб. Даяна беше друго нещо — добави тя кисело. — Но аз никога не съм се притеснявала за подобни работи. Има много други неща, за които да мисля.

— Да, но те не ти вършат работа — каза твърдо Порция. Изгледа Фийби, наклонила глава на една страна. — Трябват ти рокли, които да подчертават фигурата ти.

— Не, обратното — побърза да възрази Фийби. — Трябва да я скривам. Много съм дебела.

Порция поклати глава.

— Ето тук грешиш, скъпа. Закръглена си точно както трябва и точно където трябва. Необходимо е да изтъкнеш това, а не да го криеш. И не бива да ходиш с превити рамене, все едно искаш да скриеш гърдите си. Те са красиви, заоблени и твърди. Искаше ми се и аз да имах такива, но… — прибави тя, потупвайки собствения си бюст със замислен вид — напоследък изглеждат по-големи, защото кърмя Алекс.

— Руфъс обича ли големи гърди? — запита Фийби, увлечена от този разговор.

— Надявам се… повечето мъже обичат. Но трябва да се задоволи с това, което има — каза весело Порция. — Във всеки случай, не говорим за Руфъс, а за Катон. Ако искаш той да те забележи, трябва да му се набиеш на очи. Което ни връща към парите.

Фийби поклати глава.

— Нямам. И никога не съм имала. Когато дойде амбулантният търговец, двете с Оливия купуваме каквото искаме, а Катон плаща. Няма панаири заради войната. Няма къде да си харчиш парите.

Тя сви вежди.

— Предполагам, че мога да повикам шивачката да ми ушие нова рокля. Не мисля, че Катон е толкова стиснат като баща ми. — Тя си спомни как равнодушно бе приел икономията по отношение сватбената й рокля, и добави с леко съмнение: — Макар да не съм сигурна.

— Това изобщо няма да ти свърши работа — заяви Порция. — Не искаш домашно ушита рокля. Трябва ни нещо екзотично. А за това са ни необходими пари. Да заложим нещо? Бижута, нещо такова?

Фийби се замисли.

— Има няколко пръстена, останали от майка ми.

Знаеше, че мисълта да заложи пръстените на майка си трябва да я ужасява — дори да й се стори греховна, — но не изпитваше никакво угризение.

— Добре. — Порция скочи от леглото. — Сега, къде е най-близкият по-голям град? Не познавам района.

— Байстър или Уитни. Но как да стигнем дотам?

— Ще яздим, разбира се. Как иначе?

Фийби можеше да изтъкне няколко възражения срещу този план. Не обичаше да язди. Трябваше да вземат военен ескорт; напоследък никой не пътуваше невъоръжен, а така трябваше да кажат на Катон за екскурзията, без да му казват каква е целта й. Той сигурно щеше да намери това пътуване странно, нещата щяха да станат много сложни и щеше да се наложи тя да се издаде. Но въображението й вече бе разпалено и възможността да се предприеме нещо не можеше да бъде пожертвана заради някакви дребни подробности.

— Ще яздя зад тебе и можем да вземем хората на Декатур за ескорт, така няма да се налага да казваме на Катон. Ще кажа на икономката, че отиваме на езда. Тя е свикнала аз да ходя често някъде. Никой нищо няма да се досети, а ние ще се върнем надвечер.

Порция кимна одобрително.

— Донеси пръстените, а аз ще видя дали Оливия иска да дойде.

Оливия беше толкова заинтригувана от възможността за тази екскурзия, колкото и Фийби. За своите шестнадесет години бе ходила твърде малко и твърде рядко в града.

— Мисля, че трябва да си купиш кадифена рокля — обяви тя. — От ч-черно кадифе. Или нещо наистина тъмно.

— Откога се интересуваш от такива неща? — запита изненадана Порция.

Оливия се замисли.

— Не знам точно — каза тя, изглеждайки също толкова изненадана, колкото и Порция. — Просто се интересувам. Но съм сигурна, че имам право.

— Да — съгласи се Порция, наблюдавайки Фийби със замислен поглед. — Мисля, че имаш право.