Джейн Фийдър
Неочакваната годеница (25)

ЕПИЛОГ

Уудсток, Оксфорд, ноември 1646

 

— Виж колко съм дебела, Оливия!

В гласа на Фийби, застанала пред огледалото и обхванала закръгления си корем с две ръце, нямаше негодувание, а по-скоро нотка на скрито задоволство.

Оливия вдигна глава от писмото, което четеше.

— Не си дебела, А лицето ти е по-отслабнало от преди.

— Така ли смяташ? — Фийби защипа с два пръста кожата под брадичката, вглеждайки се в отражението си. — Да, мисля, че си права. Виждам си скулите. Изглеждам доста елегантна, нали?

Тя се засмя на нелепото твърдение и тръгна към прозореца.

— Порция каза, че може би ще успеят д-да дойдат за Коледа… поне тя и децата. Руфъс трябвало пак да иде в Лондон. — И Оливия сгъна писмото.

— О, колко хубаво — възхити се Фийби. — Значи ще могат да участват в моите живи картини за нощта срещу Богоявление. — Тя се загледа в прозореца и в оголеното клонче, което чукаше по стъклото, шибано от резкия ноемврийски вятър. — Всъщност се радвам, че не можахме да ги представим на Еньовден. Толкова много вълнения имаше тогава, шотландците предадоха краля на Парламента, а и Катон нямаше да може да присъства. Хората нямаше да внимават в представлението. Но ще бъде много подходящо като част от коледните тържества, нали?

— Да, наистина — съгласи се Оливия. — Всички ще бъдат много по-настроени за мечти. Кога ще започнем репетициите? И трябва да помислим за…

— О, ето го Катон! — прекъсна я безцеремонно Фийби. Група ездачи тъкмо влизаха в двора, с лорд Гранвил начело. Фийби подбра полите си и побърза към вратата с възторжен вик. — Мислех, че ще се върне поне след няколко дни.

Излезе с бързи стъпки от приемната и се затича по стълбите към вратата, която Бисет вече бе отворил. Профуча покрай иконома и хукна по ниските стъпала към посипания с чакъл двор, където Катон тъкмо слизаше от коня.

— Връщаш се близо седмица по-рано! — притича към него Фийби с блеснали очи.

— Да, работата ми свърши по-рано, отколкото очаквах — каза той. Хвана я за ръка и я привлече към себе си, без да обръща внимание на останалите. — И наистина, скъпа, нямах търпение да се върна при тебе. Добре ли си?

Той обхвана тила й, заравяйки пръсти в рехаво сплетените й плетки.

— О, чудесно се чувствам — увери го Фийби, като се повдигна на пръсти, за да целуне ъгълчето на устата му. — Не мисля, че някога сме се чувствали по-добре.

Катон се засмя меко. Ако бременността стоеше добре на някоя жена, това със сигурност беше Фийби. Всичко в нея излъчваше пищна, богата чувственост, подчертана от собственото й задоволство от състоянието й. Носеше се гордо, излъчваше вътрешна духовна красота, която караше околните да не забелязват небрежно закопчаните дрехи с неравно висящи подгъви. Бе лъчезарна, сияеше дори когато ръцете й бяха изцапани и по лицето й имаше петна.

— Дълго ли няма да те има този път?

Тя пъхна ръка в неговата и двамата се запътиха към вътрешността на къщата.

— Не… но когато замина, заминаваме всички.

— О! — и Фийби сви вежди. — Далече ли ще ходим?

— В Хемптън Корт; кралят е настанен там, докато траят преговорите му с Парламента. Аз ще преговарям с неговите съветници през целите коледни празници, така че можем да ги изкараме там всички, цялото семейство.

— О, тогава трябва да поставя моите живи картини в двореца. — Фийби сви вежди, спирайки на прага на кабинета му. — Ще ги пригодя за нощта срещу Богоявление. Мислиш ли, че е добра идея?

Катон се усмихна почти конспиративно.

— Превъзходна идея, но едва ли ще можеш да играеш Глориана с тоя надут корем.

— Не, но Порция ще дойде и може да я играе. Сигурна съм, че те ще бъдат добре дошли в Хемптън Корт.

— Парламентът вече помоли Декатур да посредничи. И той ще бъде в Хемптън Корт — осведоми я Катон. — Но тогава кой ще играе Дъдли, щом Порция ще бъде кралицата? — Той вдигна изпитателно вежда. — Не аз, предполагам.

— Не, разбира се, че не — възрази оживено Фийби. — Написах ролята за тебе, но само ако я играеш заедно с мене. Може би Руфъс ще я поеме… но той е… толкова обикновен… изобщо не прилича на Робърт Дъдли.

Тайнствената усмивка на Катон стана още по-многозначителна.

— Имам един подарък за тебе. И в дадените обстоятелства ми изглежда забележително подходящ.

— О! — Очите на Фийби се разшириха очаквателно. — Какво ли може да бъде?

— Ами ако влезеш вътре, вместо да заприщваш вратата, може би ще успея да ти го покажа.

И той я побутна да влезе в кабинета му.

Фийби го загледа в ръцете, докато той вадеше от вътрешния джоб на черния си кадифен жакет някакъв тънък пакет, обвит в пергамент.

Подаде й го с усмивка.

— Какво е това? — възкликна Фийби и го заобръща в ръцете си.

— Има един много лесен начин да разбереш.

Фийби разкъса обвивката и зяпна с отворена уста. В ръцете си държеше подвързана с кожа книга със златни букви на предната корица и на гърба. Прочете собственото си име. Отвори книгата и с благоговение заразгръща дебелите веленови листове.

— Това са моите живи картини — каза тя изумена, вдигайки бавно очи към лицето на Катон. — Напечатани. Как така са станали на книга?

— В една печатница в Лондон — отвърна той.

— Но… но как е стигнал печатарят до тях? Откъде ги е получил?

— Аз му ги дадох, съкровище — обясни търпеливо Катон, развеселен и възхитен от реакцията й.

— Но откъде си ги взел? Стояха в приемната горе.

Тя го погледна озадачено.

— Признавам, трябваше ми и малко помощ — каза той. — Оливия тайно ги преписа. За щастие тя разчита почерка ти… съмнявам се, че печатарят би могъл — добави той със смях.

— И през цялото това време си го планирал и не си ми казал нито дума! — извика Фийби. — Никога нищо не си казвал за работата ми. Предполагах, че не се интересуваш.

— Едно време това може би щеше да бъде вярно. — Той отмахна един изскочил кичур коса от челото й. — Но оттогава минаха много месеци. А ти си една напълно завършена поетеса. Позволих си волността да покажа това и някои други твои стихове на няколко души, които с нетърпение очакват да се запознаят с тебе, когато отидем в Лондон.

— Поети?

— Някои — да. По-специално Джон Съклинг и Милтън.

— Те са харесали работата ми? — Фийби го зяпна невярващо.

— С резерви, особено господин Милтън. Според него не е възможно една обикновена жена да се изявява в неговата област, но са го чули да си мърмори, че там имало много интересни станси… и някои лирични излияния дори — усмихна се Катон.

— Кога ще можем да отидем? — запита Фийби, обръщайки книгата в ръцете си с изражение на неверие и почуда.

— Скоро, защото трябва да се настаним подобаващо, преди да е дошло бебето.

— Трябва Мег да ми акушира — каза Фийби, откъсвайки се най-накрая от прекрасното нещо, което държеше в ръцете си. Сложи нерешително книгата на масата. — Не искам никоя друга.

— Значи, ако Мег е склонна, трябва да дойде с нас.

— И котаракът — заяви Фийби.

— Да, разбира се. И всеки, с когото ще ти е добре — отговори той убедително.

— Не мислиш ли, че съм чудесно закръглена? — каза Фийби, обръщайки се с профил към него. — Виж колко съм се издула. Чудя се дали няма да са две момчета. Какво мислиш?

И тя вдигна очи към лицето му, усещайки, че връзката помежду им е силна като магнит.

— Бих казал, че е едно — отвърна Катон, отмахвайки още един кичур разбъркана коса от челото й. — Но ако трябва да си говорим истината, скъпа, ти си всичко за мене и не бих искал да те загубя дори заради цяло племе синове.

Фийби се мушна в прегръдките му.

— Няма — обеща тя. — Родена съм, за да ти давам синове, милорд. — Облегна се на ръката му, с която я бе обгърнал, и му се усмихна дяволито. — А ти си роден да ми ги даваш — прошепна, докосвайки устните му с пръст. — Човек не може да има синове без любов… или без любене.

— Тогава предвиждам голяма и пълна детска стая — отвърна Катон, но страстният пламък в очите му опровергаваше лекотата на изречените думи. Облегна се на масата, обхвана талията й с две ръце и повтори нежно: — Ти си всичко за мене, моя любов.

Фийби се облегна на него с огромния си корем. Детето в нея ритна и тя видя, че Катон усети движението му. Блесналият й поглед улови неговия и прочете в напрегнатите му тъмни очи онова, което тъй дълго бе търсила.

Неговият живот, неговото сърце принадлежаха на нея, както нейните — на него.