Джейн Фийдър
Неочакваната годеница (21)

19

— Мисля, че някой ни следва, милорд.

Джайлс накара коня си да се доближи до този на Катон. Хвърли към уличката свъсен поглед през рамо.

— Имам това чувство от пет мили насам. Нещо все ме гъделичка в тила.

— Нищо ли не видя?

— Не — поклати глава Джайлс. — Само имам такова усещане.

Катон кимна.

— Да застанем зад този ъгъл и да изчакаме, а?

— Аха. — Джайлс живна и челото му се разведри. — Може нищо да няма, ама все пак трябва да видим.

Той поизостана, за да даде нареждания на шестимата войници, които ги придружаваха.

Защо ли някой ще ги следва, зачуди се Катон. Ако е човек, които иска да разбере накъде са се запътили, със сигурност щеше повече да се прикрива.

Осмината мъже завиха зад ъгъла и Катон дръпна юздите, обръщайки коня си към средата на уличката. Джайлс и войниците застанаха в полукръг зад него.

— Дръжте оръжията готови, но не ги вадете — нареди тихо Катон. — Не искаме да изплашим невинни минувачи.

Той седеше на коня си, олицетворение на спокойствието, държейки с едната ръка юздите, небрежно облегнат на лъка на седлото, докато другата ръка, тази с камшика, почиваше на бедрото. Зачака любопитно да види какво ще се покаже иззад ъгъла.

В полезрението му се появиха Фийби и Сорел. Сорел изцвили нервно, усещайки блокадата пред себе си, и се задърпа назад. Фийби се вкопчи в нея, притискайки колене към седлото, и се замоли да не тупне позорно в калта пред смаяната си публика.

Успя някак да спре Сорел; или пък самата кобила реши да се подчини — Фийби не беше сигурна кое точно.

— Ти спря — каза Фийби, леко възмутена. — Не очаквах да спреш преди обяд.

Катон си възвърна дар слово.

— Какво правиш? Или това е глупав въпрос?

— Имаше нещо, за което трябваше да поговорим — каза Фийби. — Затова реших да тръгна след тебе. Яздех на малко разстояние от вас, колкото да не ме виждаш, за всеки случай — добави тя, сякаш това можеше да прогони евентуалните му страхове за нейната безопасност.

— Невероятно утешително — промърмори Катон. — Но какво смяташе да направиш, ако кобилата те беше хвърлила? Доколкото си спомням, конете имат такъв навик.

— И дума не може да става за това — заяви самоуверено Фийби. — Казах, че ще се науча да яздя както трябва за два дни, милорд, и се научих.

Катон поклати глава.

— Не — каза той замислено. — Не бих удостоил стойката ти на гърба на тази кобила с подобно определение. Изглеждаш като особено неуверен чувал с картофи.

— Това не е честно! — възрази Фийби. — Преди два дни никога нямаше да мога да измина всичките тия мили. И Сорел щеше да побегне. Но тя не показа и най-малкото желание да го стори.

— Защото има добър характер — отвърна Катон. — Именно затова я купих.

— Е, значи е нещо, свързано с мене — натъжи се Фийби. — Хвърляли са ме коне с равни като тепсия гърбове, и то не по-диви от полуумряла крава.

Джайлс Крамптън се изкашля. Катон погледна през рамо и видя ухилените физиономии на своите хора.

— Във всеки случай — продължи Фийби, — щом така и така съм стигнала толкова далече, помислих, че ще мога да те придружа до края на пътя. Има едно много важно нещо, за което трябва да говоря с тебе.

Катон разбра, че е надхитрен. Можеше да я прати обратно с някого от хората си, но разбра, че няма ни най-малко желание да го стори. Наклонила глава, тя го гледаше мило и както би казал, кокетно. Това беше една нова Фийби и тя го омагьоса. Невъзможно бе да повярва, че някога я е смятал за безлично нищожество.

— Яздихме десет мили тази сутрин. Искам да стигна Ейсбъри преди пладне — това са още тридесет мили — и да минем още десет мили след обяд.

Тонът му бе безкомпромисен, прикриващ всичките му мисли. Фийби пребледня. Десетте мили вече я бяха изтощили. Но си беше наумила нещо и нямаше да се откаже.

— Мислите ли, че ще мога да издържа, сър?

— Точно това намеквах — съгласи се той с хладно кимване.

— Знам, че мога — заяви тя.

Катон я заразглежда — цели пет изнервящи минути. Тя издържа на изпитателния му поглед и накрая, извивайки леко устни, той изрече:

— Твоята приятелка те оприличи на лавина. Забележително точно описание… Господа, да продължаваме.

Катон се наведе, хвана юздата на Сорел и я придърпа до своя кон, отбелязвайки небрежно:

— Учудвам се как за твоите деветнадесет години не си се научила да приемаш „не“ за отговор.

— Наистина имам да ти съобщя едно много важно нещо — каза Фийби.

— Е, ще почака до довечера. — Той смушка коня си да препусне в тръс начело на групата, водейки Сорел за юздата. — Сега нямаме време за приказки.

Фийби потисна хапливия си отговор. Той още мислеше, че й угажда, като й е позволил да го придружи. Не му идваше на ум, че тя може да има да му съобщи нещо наистина важно и интересно. Беше снизходителен съпруг, който, като се съди по замисления блясък в очите преди минута, очакваше тази снизходителност да му донесе известно удоволствие в замяна.

Пътуването беше кошмарно. За човек, който никога не бе прекарвал повече от час на гърба на коня, следващите шест часа бяха нескончаемо мъчение. Но Фийби не каза нито дума, само стискаше унило юздите на Сорел и подскачаше на седлото, когато конете преминаваха в тръс, без да обръща внимание на тъпата умора в бедрата и гръбнака и на острата болка ниско в корема.

Катон не показа никакво съчувствие, нито пък я укори. След като обядваха, й помогна да се качи на седлото без никакъв коментар, макар че тя едва не се разплака, когато набитите от ездата мускули трябваше отново да заемат това съвсем неестествено положение.

Катон отлично знаеше какво й е. Но Фийби сама трябваше да каже, щом силите й се изчерпят; когато това станеше, той щеше да уреди да я върне у дома, придружена от двама войници. Пътят им минаваше през множество градчета, където можеше да се купи покрита носилка, и тя щеше да се върне в Уудсток по сравнително удобен начин.

Той чака целия следобед Фийби да признае, че се предава, но това не стана — тя само седеше пребледняла, упорито стиснала устни. Не можа да не се възхити на упорството й, въпреки че я съжаляваше. Смешно беше тя да се мъчи така.

Когато точно преди здрачаване Катон й помагаше да слезе от седлото в двора на един малък хан в селцето Астън Клинтън, Фийби почти се строполи в ръцете му. Отказа обаче да се опре на него и вдървено се запъти към хана, макар че всеки мускул в тялото й крещеше от болка.

— Имам отделна стая над банята, милорд, ако желаете — рече стопанинът. — Иначе другото е таванът над конюшнята. Не идват много чужди хора да търсят подслон за през нощта.

В други обстоятелства таванът би бил подходящ за Катон, както и за хората му, но присъствието на Фийби променяше положението.

— Няма значение къде е! — заяви Фийби, проговаряйки за първи път от часове насам, с глас, изпълнен с отчаяние. — Само ми я покажете!

Стопанинът се поклони и ги поведе по коридора, после минаха през кухнята и се качиха по тясното задно дървено стълбище. Стаичката лъхаше на домашен сапун от врящите на долния етаж котли, но имаше доста голямо легло с дюшек, напълнен с конски косми, Фийби освободи придружителя си с неопределен жест и се стовари по лице на леглото, сподавяйки стона си в шарения юрган.

Нямаше представа колко време е минало, когато чу отварянето на вратата и познатите сигурни стъпки на Катон по скърцащия дъсчен под.

— Не спя — измрънка тя. — Готова съм да сляза за вечеря.

— След малко ще видим и това — каза той весело. Пусна нещо на пода и то издрънча.

Фийби обърна глава, насилвайки се да отвори натежалите си като олово клепачи, докато в същото време се опитваше да се изправи. Но една ръка между плешките й я натисна обратно.

— Лежи мирно, Фийби. Не съм знахарка и нямам лечителските умения на приятелката ти, но знам някои средства за облекчаване на известни болки.

Гласът му беше леко подигравателен, но на Фийби й се стори като балсам върху ухапано от оси.

Той свали ботушите й, докато тя лежеше напряко на леглото, запретна полата на роклята й за езда и взе да разкопчава копчетата на панталоните. Събу ги и ги хвърли на пода.

Фийби въздъхна облекчено, когато хладният въздух облъхна натъртените й и пламнали бедра.

— Господи боже! — възкликна Катон, виждайки състоянието й. — Защо не каза нищо?

— Нямаше нужда да казвам нещо — възрази Фийби. — Нищо ми няма.

Той поклати невярващо глава, потапяйки кърпа в димящата вода в легена, който бе донесъл. Изстиска я и я сложи на кръста й.

— О — изстена Фийби с неизразимо облекчение, когато топлината от кърпата започна да отпъжда острата болка. — Вълшебно е. — Тя протегна ръце над главата си и се отпусна, докато топлината прогонваше умората.

— Утре можеш да си починеш тук, а после Адам и Гарт ще те придружат до дома. Ще купя носилка, така че…

— Не! — Фийби се обърна и седна, събаряйки топлите кърпи. — Не, няма да си ида у дома, Катон. Каза, че мога да те придружа до Харуич, и ще го направя. Само съм малко уморена. Ще мине, когато мускулите ми свикнат. Утре ще мога със сигурност да продължа.

Катон изстиска поредната гореща кърпа.

— Не ставай смешна, Фийби. Легни. Цялата си една голяма рана от кръста до коленете. Не можеш да яздиш и един ярд.

— Мога и ще яздя — заяви тя. — Няма ти да кажеш какво мога и какво не мога.

— Така ли? — Катон вдигна вежда. — Тъй като това е военна мисия, със сигурност аз трябва да кажа. Стига толкова лудории, Фийби. Един ден беше по твоему, но сега вече стига.

Фийби се измъкна тромаво от леглото, разтърсвайки поли.

— Брайън Море каза, че имал документ от краля, който бил явно доказателство, че кралят няма намерение да се съгласи с исканията на шотландците — заяви тя. — Това дойдох да ти кажа.

Катон застина на място с кърпата в ръце.

— Говорила си с Брайън за това?

— Да. И също защо Кромуел и някои други се съмняват в твоята… лоялност… и… — тя забърза, виждайки, че Катон иска да я прекъсне. — И защо не искаш да се защитиш срещу тези обвинения. Може би те пращат на тази мисия, за да се освободят от тебе. Може би не искат да се върнеш.

— Как смееш да разискваш мене и моите грижи с Брайън… или изобщо с някого?

— Аз не ги разисквам с Брайън, той дойде да ги разисква с мене — и Фийби го погледна право в очите.

Катон я погледна намръщено, после гневът в очите му се стопи и на негово място дойде нещо твърдо и ярко, което според Фийби беше дори още по-страшно от гнева. Пусна кърпата в легена и се отправи към вратата. Извика към стълбите:

— Стопанино, донеси една пинта бяло вино и две чаши.

После се обърна към Фийби:

— Добре. Сега можеш да ми разкажеш какво точно се е случило между тебе и Брайън. Всяка дума, всеки жест. Нищо няма да пропускаш.

Гласът му и каменната твърдост в очите я накараха да замръзне, Фийби внимателно приседна на ръба на леглото.

— Откъде да започна?

— От началото.

Фийби затърси точката, от която бе започнало всичко, когато стопанинът пристигна, пухтейки, с кана вино и две калаени чаши.

— Ще искате ли вечеря, сър? — Той остави каната и чашите на разклатената маса в ъгъла на стаята. — Жената е направила чуден задушен заек, има и хубаво шкембе.

Обърса челото си с някаква мръсна кърпа.

— Много е топло за април.

— Да — съгласи се Катон. — Ще вечеряме скоро.

— Добре, сър.

Мъжът приведе обемистото си туловище в някакво подобие на поклон и се измъкна.

Катон спусна резето на вратата, наля вино в чашите, подаде едната на Фийби и заповяда късо:

— Започвай.

Фийби не пропусна нищо, освен това, колко малко остана да се съгласи да участва в плана на Брайън. Само като си помислеше, я обливаше студена пот. Със сигурност не искаше Катон да го узнае.

Катон слушаше мълчаливо, вмятайки по някой въпрос. Но Фийби облекчена видя, че изражението му се променя и вече не й е сърдит.

Когато тя свърши, той кимна замислено.

— Значи е така, както през цялото време съм подозирал.

— Кое?

Вместо да отговори, Катон запита с лека усмивка:

— Защо ми казваш това едва сега? Можеше да ми го кажеш когато и да било в последните два дни, преди да замина, нали?

— Не ми беше изгодно — изтърси Фийби.

Катон поклати глава, но в гласа му се долавяше смях.

— Каква потайна стърчиопашка съм си взел за жена.

— Е, щом не ми се доверяваш, трябва да поема нещата в свои ръце — отвърна Фийби и в очите й блесна войнствено пламъче.

Катон се намръщи.

— Ти имаш много по-охлабена юзда от другите съпруги, Фийби. Трябва да го знаеш.

— Не искам юзда — избухна Фийби. — Аз не съм кон. Искам да бъда съпруга във всяко отношение. Не само в леглото или да се занимавам с домакинството, или…

— Не съм забелязал да се занимаваш особено много — прекъсна я сухо Катон.

Хвана я натясно. Фийби призна с тъжен глас:

— Госпожа Бисет се справя по-добре от мене. Освен това, имам други, по-важни неща за вършене.

— Да, като например да те вземат за вещица и да се бъркаш в работите ми заедно с тая змия — доведения ми син!

— О, но това е толкова нечестно! — извика тя.

Той обхвана брадичката й в дланта си и повдигна лицето й към себе си, за да я накара да го погледне в очите.

— Правя всичко по силите си, за да угодя на чудатостите ти, Фийби. Но има части от живота ми, които не искам да споделям… с тебе или с когото и да било. Трябва да разбереш това.

— Не искам да се натрапвам — каза Фийби с нисък глас. — Но аз те обичам.

Нямаше намерение да каже това, но вече беше късно.

Катон я загледа вторачено. Жена, омаяна от любов… Любов. Такава дива, непокорна страст.

Нещо се въртеше в периферията на мисълта му. Нещо аморфно, топло и неназовимо.

— Ти означаваш много за мене, скъпа — каза той и я целуна. — Сега нека кажем да затоплят водата в банята, за да полежиш във ваната. После ще си легнеш и аз ще накарам слугинята да ти донесе вечеря.

Фийби се дръпна леко от него, извръщайки очи, за да не види той блясъка на сълзите в тях. Разбира се, че Катон нямаше да се преструва, че изпитва нещо, което не изпитва.

— Ваната ще помогне — каза тя. — След това ще съм готова за утре.

— Фийби, не можеш сериозно да възнамеряваш…

— Идвам — заяви тя. — Ще можеш ли, моля те, да кажеш на някого да ми донесе куфара, който съм привързала на седлото на Сорел? Там имам някои необходими неща.

Катон вдигна рамене. Упорството й носеше собственото си наказание.

— Много добре. Но не очаквай никакви отстъпки.

— Не очаквам! — каза тя така яростно, че той се сепна. — Мисля, че го казах съвсем ясно, милорд.

Изтощена е, напомни си Катон. Обърна се към вратата, подхвърляйки през рамо:

— Ти беше права. Трябваше да знам всичко за Брайън. Но няма защо да се тревожиш. Положението е в мои ръце.

Фийби не отговори нищо и в следния миг той излезе от стаята.

* * *

Когато Катон се върна в леглото доста по-късно, стори му се, че Фийби спи дълбоко. Той се съблече, духна свещта и легна до нея.

Тя измърка сънено, обърна се и посегна към него, както винаги, щом той си легнеше.

— Май ми вземаш гардероба — забеляза шеговито Катон. Фийби бе облякла една негова батистена риза.

— Моята беше мокра и исках да съм свежа след банята — прошепна тя, притискайки устни към ямката на шията му. — Исках да съм свежа за тебе.

— Ти винаги си свежа — каза той съвършено искрено. Свежа, изненадваща, красива. Вбесяваща, ексцентрична, упорита… възхитителна.

Той я привлече към себе си.

* * *

На следващата сутрин Фийби излезе от хана точно след разсъмване с изражението на човек, когото ще водят на изтезание.

Катон вече бе яхнал коня си и говореше с Джайлс Крамптън и един от войниците. Сорел стоеше при камъка за качване, а един от слугите в хана държеше юздата й.

Фийби стисна зъби и се покатери на седлото. Не беше чак толкова зле. Топлите компреси и порядъчният нощен сън бяха свършили добра работа. Тя смушка кобилата и тръгна към Катон.

— А, ето те и тебе — и той й се усмихна малко разсеяно. — Реших да те оставя да се наспиш, затова не те събудих, когато станах. Закуси ли?

— Ханджийката ми направи малко овесена каша — отговори Фийби. — Колко ще яздим днес?

— До Бишъп Стортфорд. — Той я изгледа внимателно. — Ханджията има носилка и е готов да ми я продаде. Том трябва да се върне в главния щаб и двамата с Адам ще те придружат до Уудсток.

Фийби поклати глава.

— Добре съм, милорд.

Катон се задоволи да вдигне вежда, после се обърна към Том.

— Много добре, Том, тогава бързай колкото можеш повече. Съобщението трябва да стигне лично до Кромуел или лорд Феърфакс.

— Да, сър.

Войникът потупа жакета си, където бе скрил документа до главния щаб на Парламента, описващ подробно най-новите постъпки на Брайън Море. Катон препоръчваше Брайън да бъде проследен и задържан, докато Катон се върне от мисията си, за да го разпита лично.

Катон даде знак за тръгване и Фийби, стиснала устни, смушка Сорел да препусне в тръс.

След един час тя се унесе в някакъв транс; сякаш физическите несгоди се бяха преплели и бяха станали неотделима част от нея. Само да си позволеше да помисли за часовете път, които й предстояха, щеше да се разплаче, затова пусна мисълта си да броди в царство на меки зелени поляни и обрасли с изтравниче хълмове, пенливи потоци и свеж мирис на прясно окосена трева.

Не забеляза кога Катон е дръпнал юздите на коня си. Сорел щеше да продължи да препуска, ако Катон не се бе пресегнал да хване юздите й.

Внезапното спиране стресна Фийби от транса й. Тя се върна със стон в действителния свят, в света на истинската болка.

— Ела, не мога да те гледам вече така — изрече рязко Катон. — Ще те вдигна. Прегърни ме през врата.

За миг Фийби го изгледа смаяно, зачудена и от нееднозначното му изражение. Устата бе нетърпеливо стисната, но тъмните му очи бяха пълни със съчувствие.

— Фийби, чуваш ли ме? — Той се наведе към нея. — Надигни се на стремената и ме прегърни през врата.

Тя послушно се подчини, обвивайки ръце около шията му. Той я вдигна с лекота и я премести на коня пред себе си.

— Сега се облегни и освободи напрежението в гърба. Джайлс, води кобилата.

Джайлс вече бе поел юздата на Сорел и кавалкадата потегли отново.

Фийби се облегна на широките гърди на Катон.

— Съжалявам — каза тя. — Наистина не исках да се предавам.

Той сведе очи към нея и лека усмивка заигра на устните му.

— Справи се по-добре, отколкото очаквах.

— Утре ще яздя.

Той кимна.

— Около един час. Трябва ти време, за да станеш издръжлива, особено щом яздиш на такова ужасно седло.

Фийби не протестира, това беше самата истина. Сега седеше настрана и това отнемаше тежестта от натъртените й меса; и тъй като мястото й беше колкото удобно, толкова и безопасно, тя започна да се наслаждава на околния пейзаж.

След малко се обади:

— Струва ми се, че сега имам най-доброто и от двата свята.

— Какво точно? — Той отмахна една къдрица, която го гъделичкаше по брадичката.

— Наслаждавам се на ездата от възможно най-хубавото място — възможно най-близо до тебе. Дори чувам как бие сърцето ти — усмихна му се тя. — О… и няма да съм уморена, когато спрем за нощувка, затова ще можем да си поиграем повече от снощи.

— Непоправима си — каза Катон, широко усмихнат. Ръката му я притисна за миг. Дланта му обхвана гърдите й под наметалото и той усети как бие сърцето й.

Джайлс, който яздеше мълчешком от едната им страна, не чу разменените думи, но видя усмивката и се зачуди. Откакто служеше при маркиз Гранвил, никога не го беше виждал да се усмихва така широко. Усмихваше се, понякога се смееше, но такава усмивка?! И да вземе жена в експедицията си! Това беше смайващо. Лорд Гранвил никога не допускаше някой или нещо да се намесват във военните му задължения… или поне никога преди не го бе правил, отбеляза мрачно Джайлс.

Нямаше никакво обяснение на този факт.

* * *

Когато с помощта на малко въпроси и с цената на няколко монети Брайън Море узна, че Катон пътува за Харуич, това веднага го заинтригува. Защо ще тръгва за Италия през Харуич? Много по-разумно беше да вземе кораб от южно пристанище, например Портсмут или Саутхамптън.

Явно Катон му бе спестил част от истината. Не че това го учуди кой знае колко. От Харуич лорд Гранвил можеше да отива единствено в Холандия. Повечето кораби от това пристанище отиваха именно там. Което пораждаше многобройни интересни възможности. Ако Катон иска да установи контакт с Уолтър Стрикланд, значи Брайън трябва на всяка цена да предотврати това.

Собствените агенти на краля в Ротердам бяха успели да отстранят двама от пратениците на Парламента, преди да се бяха срещнали със Стрикланд. Но тези хора не бяха особено важни. От друга страна, маркиз Гранвил беше един от най-влиятелните членове на главното командване на Парламента. Да се отърват от него, докато изпълнява тази мисия — това щеше да бъде наистина огромен удар.

Брайън щеше да осъществи този удар. Нямаше никакво намерение да отклонява така внезапно дошлия подарък от самия дявол. И за да станат нещата още по-прости, Катон явно нямаше намерение да вземе в Холандия никого от своите войници, дори Джайлс Крамптън. Прекалено хубаво, за да е истина.

Имаше нещо неизмеримо приятно в перспективата да удари два заека с един изстрел. Убивайки Катон, Брайън щеше да всее смут сред началниците му. Тогава самият той щеше да наследи земите и титлата на Гранвил. Щеше да впрегне името и влиянието на рода Гранвил на страната на краля и Парламентът горчиво щеше да оплаква тази загуба.

Ако изиграеше картите си добре, щеше да стане дори дук, щом кралят се върнеше на трона.

И Брайън щеше да си изиграе добре картите. Единствената възможна пречка беше Фийби. Ако е бременна, трябва да се отърве от нея. Наистина, отказът й да му сътрудничи го бе вбесил, но ядът му вече беше минал. Сега виждаше по-добре възможностите. Новият маркиз Гранвил щеше да има нужда от съпруга. Защо не сегашната маркиза? Можеше да я вкара във форма, сигурен беше в това. В тези пищни форми имаше голям потенциал.

Брайън потегли за Харуич само няколко часа след Катон. Пое по друг път, разбира се, защото нямаше никакво желание да влиза в бой. Стигна в Харуич следобед на третия ден, отседна в странноприемницата „Пеликан“ на пристанището и тръгна да разузнае дали Катон е пристигнал с придружителите си в някой от останалите ханове.

Мъж, пътуваш, с осем войници, нямаше как да остане незабелязан в това малко пристанище, затова Брайън беше уверен, че скоро ще ги намери.

Седеше в кръчмата „При кораба“, подхвърляйки невинни забележки, когато дочу сочния йоркски акцент на Джайлс Крамптън да гърми пред вратата:

— Ей, стопанке, трябва ни една прилична отделна стая за лорд Гранвил. Другите ще се сместим на тавана или над конюшнята.

— Не знам дали имаме отделна стая — отговаряше ханджийката, докато Брайън незабелязано се сви в ъгъла край огнището. — Ако негова светлост няма нищо против, имаме една голяма стая долу. Дадох я на трима джентълмени. Те сигурно няма да имат нищо против да се посгъстят.

— Аз и жена ми обаче имаме нещо против — намеси се повелителният глас на Катон. — Ще взема стаята и ще ви платя добре за нея, госпожо.

Дочу се звън на монети и стопанката изрече с известно удовлетворение:

— Смея да кажа, че ще мога да извадя оттам другите джентълмени, сър. Ще иска ли нейна светлост някоя прислужница да й помогне?

— Не, не вярвам — отвърна Катон. — Но сме много гладни и с нетърпение очакваме вечерята.

— О, ще ви приготвя нещо много вкусно, милорд. Шкембе с чесън и едно хубаво парче пача.

— Предполагам, че нямате печено пиле? Вчера ядохме шкембе.

Брайън удивен чу гласа на Фийби. Какво, за бога, прави тя тук? Катон не може да възнамерява да я води в Холандия със себе си.

Той се сви още повече в ъгъла. Присъствието на Фийби нямаше да окаже никакво влияние. Щом разбереше къде отива Катон, щеше да вземе следващия кораб за същото пристанище.

И щеше да се върне от Холандия с кръвта на Катон по ножа си.

По тънките устни на Брайън пробягна усмивка.