Джейн Фийдър
Неочакваната годеница (19)

17

— Това е толкова обезсърчаващо, Мег! — На другата сутрин Фийби се разхождаше нетърпеливо напред-назад из спалнята на Мег, връщайки се към вчерашния разговор. — Защо мъжете се държат така? Жените са също толкова способни, колкото и те. Може да не сме толкова добри войници, макар че Порция струва колкото всеки мъж, но има неща, в които повече ни бива. И ние можем да имаме мнения, нали?

Тя спря при леглото, където Мег седеше облегната на куп възглавници, Фийби с радост бе забелязала, че приятелката й изглежда доста по-добре тази сутрин; светлината се беше върнала в помръкналите й очи, фината й уста отново бе насмешливо извита. Косата й се спускаше на две дълги плитки по раменете и това я правеше да изглежда доста по-млада, отколкото някога я бе виждала Фийби. Дългите ръкави и високата яка на нощницата, с която госпожа Бисет й бе услужила, скриваха синините и белезите от убожданията, но раираната батиста, прилепнала плътно до тялото й, я правеше да изглежда доста по-крехка от обикновено.

— И ние можем да имаме мнения, да даваме съвети и да бъдем полезни, нали? — настоя Фийби.

— Без съмнение — изрече Мег със спокойна усмивка. — Но се съмнявам, че този твой мъж би признал нещо подобно.

— Но той е длъжен! — извика Фийби. — Не искам да оставам извън нещата, които го засягат… да ме държи увита в някакъв пашкул, да казва, че не трябвало да си измъчвам хубавата главичка с мъжки грижи. Не че имам хубава главичка — оплака се тя.

— Това, което ти притежаваш, е доста по-привлекателно от обикновената хубост — каза Мег и грейна в усмивка.

— О? — Интересът на Фийби се пробуди. — И какво е то?

— Характер — отвърна Мег.

— О!

Фийби бе разочарована. Характерът беше доста безцветна дарба, в сравнение с красотата и елегантността.

— И акъл — добави Мег.

— Е, той не ми върши никаква работа, ако никой не го признава и не ми позволява да го използвам както трябва — пророни натъжено Фийби.

— Но ти защо искаш да се забъркваш в работите, които толкова занимават съпруга ти? — запита Мег. — От личен опит знам, че мъжете често отдават голямо внимание на банални неща.

— Войната не е нещо банално.

Мег поклати глава.

— Става дума за власт, Фийби. Войните се водят само заради власт и от алчност. Натрапчивите идеи на мъжете. Жените имат работа с живота и смъртта; с раждането, болестите и здравето. Това е смисълът на съществуванието, а не надутите пози и речи и фанатичната вяра, които карат мъжете да вярват, че управляват света, когато се избиват взаимно заради личен интерес.

Мег беше права, както винаги, Фийби се намръщи.

— Може би имаш право, но аз не мога да върша чудеса. Трябва да се справям с налични средства. Катон трябва да разбере, че аз имам какво да му дам, че може да ми се довери.

Тя се отпусна на ръба на леглото.

— Е, щом трябва да говориш по такива теми, намери начин да докажеш на мъжа си, че те бива… ако например можеш да го спасиш от някое критично положение…

— Ти просто се шегуваш — нападна я Фийби. — Катон никога не изпада в критични положения, освен може би на бойното поле. А пък там не мога да му помогна кой знае колко… А, кой може да е? — Когато на вратата се почука, тя се смъкна от леглото. — Влез.

Брайън Море влезе в стаята, носейки куп листа.

— Извинете, че нахлувам така, но ви търсих навсякъде, Фийби. Исках да ви дам това.

Държеше се така, сякаш жената в леглото не съществува.

— Я, моят спасител — обади се Мег. — Страшилището за „търсачите на вещици“ из цялата страна.

Тази студена ирония накара кафявите очички на Брайън Море да блеснат гневно, но той не обърна внимание на Мег и продължи да говори на Фийби.

— Госпожа Бисет ми каза къде да ви намеря. Донесох ви моделите за онези рокли, които ви обещах. — Той протегна листовете към нея. — Трябва да ви ги покажа и да обсъдим кои са най-подходящите платове.

— Леле, леле. Нямат ли край талантите ви, млади човече? — измърмори Мег. — Немезидата на „търсачите на вещици“ бил и моделиер.

Фийби опита да скрие усмивката си. Добре осъзнаваше, че надменното държание на Брайън е ядосало Мег. И я разбираше. Той се държеше с нея така, сякаш е нищожество.

— Нека ги разгледаме тук. На Мег също ще й е интересно да ги види. И с радост бих чула мнението й.

Фийби отново се покатери на леглото, отправяйки към Брайън слънчева усмивка, в която обаче се криеше решителност. И протегна ръка към рисунките.

Брайън изглеждаше комично смаян, сякаш му бяха измъкнали почвата изпод краката. Спомни си, че тя и друг път го бе изненадвала така. Тогава духът й по-скоро го бе заинтригувал, отколкото да го ядоса, но да го изложи по този начин сега пред някаква безсрамна селянка с лоша репутация… И да намеква, че мнението на тази селянка за неговите скици щяло да бъде ценно за нея… Това беше непоносимо!

Задържа рисунките, изричайки студено:

— Може би когато не сте толкова заета. — Завъртя се на пета и затвори внимателно вратата, но не преди да дочуе едно приглушено изкискване, от което ушите му пламнаха.

— О, скъпа — каза Фийби с блеснали от смях очи, — той е доста високомерен, но наистина те спаси. Трябва да му се доверим.

— Мъж с извънредно високо мнение за себе си — изрече Мег. Изражението й стана сериозно. — Не бих му се доверила за нищо на света, Фийби.

— Защо не? Какво знаеш за него?

Тя бе заинтригувана.

— Не знам нищо за него, но те уверявам, че не може да му се вярва.

Фийби много уважаваше интуицията на Мег.

— Като че ли всички смятат така — съгласи се тя. — Но аз си мислех, че може би мога да го използвам… да се поровя в мозъка му, да науча нещо повече за политиката и военната тактика… за всичко, което Катон не ми казва. Тогава бих могла да изненадам Катон с нещо, което знам. Ти какво мислиш?

— Мисля — проточи Мег, — че си играеш с огъня и ще си изгориш пръстите.

— Ще внимавам — увери я Фийби, слизайки от леглото. — По-добре да ида да му досаждам. Сигурна съм, че е разбрал, че сме му се присмивали.

— Бъди нащрек — каза мрачно Мег. — Той може да стане сериозен неприятел.

— Ще ти донеса чай на връщане — обеща с весел тон Фийби, излизайки от стаята.

В коридора тя се спря нерешително, питайки се къде ли може да е отишъл Брайън. Намисли да провери в библиотеката и хукна към стълбите. Но не стана нужда да ходи твърде далече. Стъпи на първото стъпало и видя Брайън Море се качва нагоре.

— Мога ли да се надявам, че ще ми отделите няколко минути? — запита той с все още мрачно лице и забулен поглед. — Работих много време над тези рисунки.

— Моля за извинение, ако съм ви обидила — изрече чистосърдечно Фийби. — Но Мег ми е приятелка и вие я оскърбихте, като я пренебрегнахте.

— Нямам обичай да влизам във взаимоотношения със селяни — заяви той. — Но има някои неща, които бих искал да обсъдя с нас, затова нека оставим този епизод зад гърба си.

„Надменен“ беше меко казано, реши Фийби. Но му се усмихна и предложи:

— Моля, покажете ми рисунките. Нямам търпение да ги видя.

Брайън й ги подаде, изричайки:

— Има и друго нещо… нещо извънредно сериозно. Страхувам се, че със съпруга ви не всичко е наред.

— Какво искате да кажете? — запита остро Фийби, вдигайки очи от скиците. Цялото й желание да си играе на интриги с този мъж бе изчезнало. — Какво се е случило? Върнал ли се е от главния щаб?

— Не, още не. — Брайън хвана ръката й над лакътя. — Но дочух някои смущаващи сведения.

— Какви? — изгледа го стреснато Фийби. Брайън се огледа на всички страни.

— Както казах, това е особено деликатно. Къде можем да говорим, без никой да ни прекъсне?

— Тъкмо отивах в килера да взема билки за чая на Мег. Там никой няма да ни обезпокои.

Фийби хукна по коридора, следвана от Брайън.

В ароматната тишина на килера, където късното сутрешно слънце влизаше като огромно златно петно през кръглия прозорец високо на стената над претъпканите лавици с ухаещо на лавандула бельо, Фийби се обърна към Брайън без никакво предисловие.

— Е, и, какво има? Какво имате да ми кажете?

Брайън изглеждаше загрижен.

— Чух, че лорд Гранвил има неприятности с висшето командване… че съществуват големи съмнения в лоялността му.

— О, каква глупост! — възкликна Фийби с блеснали от негодувание очи. — Кой е могъл да ви каже подобно нещо?

— Имам много източници на информация — каза Брайън със сериозен тон. — Повярвайте ми, знам много от нещата, които се случват в двата главни щаба.

— Искате да кажете, че шпионирате? — Фийби несъзнателно набърчи нос. — Как бихте могли да имате шпиони в лагера на Парламента? Вие сте роялист.

— Бях — напомни меко Брайън. — Но повярвайте ми, Фийби, работата ми винаги е била да се ровя за информация. Отблъскваща работа, бихте казали, но тя е от съществено значение за воденето на войната. Предполага се обаче, че една жена не би могла да разбере това — добави той с усмивка, която трябваше да бъде мила, но по-скоро беше открито снизходителна.

— Пфу! — изпухтя Фийби. — Говорите като Катон. Не виждам каква мъжка тайна се крие в това, да убиваш и да бъдеш убиван.

— Е, може би ние, мъжете, сме свикнали да мислим за това като за наша запазена територия — каза примирително Брайън.

— Погледнато исторически, винаги е било така.

Изражението на Фийби говореше, че историческият прецедент не й прави никакво впечатление.

Той продължи:

— Но, Фийби, Катон наистина има неприятности и бих искал да му помогна, да му докажа моята лоялност.

— Но защо не говорите с него?

— Защото не иска да ме изслуша! Господ знае, опитах се, но той е упорит като муле. И още не ми вярва, сигурен съм, въпреки всичките сведения, които му дадох.

— Какво точно сте чули?

Фийби се извърна и започна да търси из бурканчетата на лавицата зад себе си. Опитваше се да прикрие интереса си. Може би това беше удобният случай да блесне пред Катон.

— Знам, че главното командване на партията му подозира Катон. Кромуел се е усъмнил в неговата вярност. Това е много сериозна ситуация и вчерашното бягство на краля само я влоши още повече. Изглежда така, сякаш той му е позволил да се измъкне.

— Откъде знаете това?

Фийби осъзна, че е затаила дъх.

— Преди две-три седмици имаше схватка и хората на краля плениха няколко души. Те се разбъбрили…

Брайън сви рамене, оставяйки Фийби сама да стигне до заключение какво са могли да кажат.

— Също знам от достоверни източници, че лорд Гранвил се е усъмнил в мотивите на Кромуел за продължаването на тази война. Подобно обвинение не се изрича лесно.

Това беше майсторски удар, реши Брайън. Бе чул двама войници да разискват слуховете предната вечер, когато бяха развързали езиците си над каните с бира около огньовете в двора на конюшнята. Можеше да е вярно, а можеше и да не е, но във всеки случай мощно раздухваше огъня, подклаждан тук от него.

Фийби отмери билките, сложи ги в хавана и взе чукчето. Докато работеше, не каза нито дума, а замайващият аромат на счуканата хвойна и мащерка изпълни килера. Думите на Брайън звучаха искрено, но тя помнеше предупрежденията на Мег и реши да внимава.

— Мислите ли, че съпругът ви ще се вслуша във вас? — Брайън наруши ароматната тишина.

— Не. Той смята, че неговите работи са само негова грижа.

Брайън кимна, доволен, че чува нотка на раздразнение. Значи беше на прав път.

— Може би има начин това да се преодолее — изрече той, наблюдавайки я изпод спуснатите си клепачи.

— Какъв начин?

— Ами ако лорд Гранвил отказва да разбере, че е необходимо да убеди собствената си партия в своята лоялност, може би неговите истински приятели ще трябва да я убедят вместо него.

Фийби се обърна бавно, все още с чукчето в ръка.

— Какво искате да кажете?

Брайън като че ли се позамисли за миг, после полека изрече:

— Мисля, че ако някой прати до Парламента документ с печата на Гранвил… нещо, което да докаже със сигурност лоялността на Катон. Това би било добър начин. Но трябва да има достъп до печата му…

Фийби сви вежди.

— Какъв документ?

— Някаква информация от лагера на краля — отвърна незабавно Брайън.

— И откъде ще я вземем?

— Аз ще я доставя. — Брайън сви устни. — Кралят ще търси помощ от шотландците. Но за да я получи, трябва да им обещае някои неща. Имам сигурни доказателства, че той няма да изпълни тези обещания. Ако шотландците разберат това, ще предадат краля на Парламента. Ако Катон даде на Парламента тази информация, никой вече няма да се съмнява в неговата лоялност и в ангажираността му.

Фийби поклати глава. Това беше твърде много за нея. Почувства се ужасно неуверена. Знаеше, че Брайън дава на Парламента информация от лагера на краля, но откъде знае толкова много за работите на Парламента? От друга страна, имаше право. Какво знае тя за подмолната работа на един шпионин?

Едно нещо, обаче, изглеждаше достатъчно просто.

— Защо вие лично не дадете тази информация на Катон? Тогава той сам би могъл да свали подозренията от себе си.

— Вие наистина не сте голяма конспираторка, нали? — Усмивката на Брайън беше почти съжалителна. Той сложи ръка на рамото й. — Нека бъдем малко по-потайни, Фийби. Имам намерение да убия два заека с един удар. Вие се чувствате изключена от живота му, нали?

Кафявите очички се вгледаха напрегнато в нея. Брайън продължи:

— Знам колко е трудно, защото ми е известно как той се държи настрана от онези, които го обичат. Постъпваше така с майка ми, винаги е постъпвал така и с мене. Ще ви помогна да промените това. Щом разбере колко сте способна, колко много искате да му помогнете и да му бъдете другарка, тогава е възможно да промени навиците си, които наскърбяват толкова много хора. Помислете за това.

Всяка изречена от него дума беше вярна. И Мег казваше същото. Тя трябваше да покаже на Катон на какво е способна.

— Имате ли този документ? Това доказателство за намеренията на краля? — изрече бавно Фийби.

Брайън кимна.

— Разбира се, бих могъл просто да го занеса лично на Парламента и така да докажа своята лоялност, но ми е болно, че Катон не ми вярва. Аз съм негов наследник, в края на краищата.

Изричайки тези думи, той я наблюдаваше внимателно и забеляза как бледността на бузите й се смени с лека червенина, как пълната й уста потрепна.

— Докато, разбира се, вие не му дарите син — добави той с лека усмивка. — Простете ми неделикатността, но това до известна степен ме интересува.

— Да — съгласи се Фийби. — Предполагам, че е така.

Брайън изчака един миг, за да види дали тя няма да каже още нещо, да му намекне дали вече не носи дете, но тъй като нищо подобно не последва, той продължи разговора, сякаш последните реплики изобщо не бяха изречени.

— Затова, от моя гледна точка, този по-потаен подход би могъл да му даде основание да бъде благодарен както на мене, така и на вас.

Това като ли беше разумно, Фийби бе свидетел на напрежението между Катон и доведения му син, макар че Катон никога не бе говорил открито за това. И мисълта, че Брайън има собствени мотиви да й помага, някак си я успокояваше. Пълната липса на интерес, помисли тя, щеше да бъде подозрителна.

— Как ще направим това? — Сега вече не се опитваше да крие готовността си.

— Както казах, трябва да можем да използваме печата на Катон. Документът трябва да носи неговия печат, иначе няма да доказва, че произхожда от него.

— Понякога подпечатва нещата с пръстена си — изрече бавно Фийби. — Но никога не го сваля.

— Така е, но той има и големия печат на Гранвил. Държи го заключен в чекмеджето на бюрото си в кабинета.

Брайън я наблюдаваше с присвити очи. Беше се хванала. Неволният архитект на падението на собствения си съпруг.

— Щом е заключен, не виждам доколко ще ни е от полза — изтъкна Фийби.

Боже господи, каква невинност!

— Трябва да го вземем — каза той търпеливо. — Трябва да вземем ключа и да заемем печата. Да го сложим на документа и да пратим документа на Кромуел.

Фийби го гледаше недоумяващо.

— Това би било кражба — заяви тя.

— Заемане — продължи Брайън със същия търпелив тон. — Не кражба, а заемане. И то само за няколко минути. Той няма да разбере, или поне докато доброто дело не излезе наяве, за да можете вие да му го обясните.

— Но не мислите ли, че ще ми се разсърди, задето съм заела печата му? — запита недоверчиво Фийби.

— Може би малко — съгласи се Брайън. — Но целта оправдава средствата. Ще го разбере. Разумен мъж е, но просто малко упорит за някои неща.

Изражението му отново стана сериозно.

— Не знам как да ви убедя колко сериозна е ситуацията, Фийби. Ако висшето командване реши, че Катон го е предал, като е допуснал кралят да му се изплъзне, той ще бъде унищожен. — И Брайън тупна с юмрук в дланта на другата си ръка. — Това е толкова ужасно, защото не иска да види колко напрегнато е положението. Не разбира защо някой би могъл да поставя под съмнение лоялността му.

— И аз не виждам — каза кисело Фийби.

— Но те наистина се съмняват.

Фийби прехапа устни. Знаеше, че е вярно. Колкото и нелепо да беше. Небрежността, с която Катон бе отрекъл това, никак не му помагаше. Във вчерашните отговори на Джайлс Крамптън тя бе доловила неизречена критика.

— Катон държи ключовете на колана си. — Виждайки, че тя се колебае, Брайън започна да я притиска. — През нощта можете да ги заемете. Направете отпечатъци в топка восък и аз много лесно ще направя копия. После ще отключим чекмеджето и ще заемем печата… само за минута.

— Къде е този документ? — запита Фийби.

Още не беше сигурна. Всичко беше толкова гладко, убедително и изглеждаше много лесно. Но беше и толкова нередно! Не можеше да си представи да краде ключовете на Катон, докато спи. Това беше толкова… толкова невъзможно нередно!

— В личните ми книжа.

— Добре, но трябва да го видя, преди да се съглася на каквото и да било — заяви Фийби. — Може би, както казвате, целта оправдава средствата, но искам да видя каква е целта.

Всеки път, когато си помислеше, че се е хванала, тя се изплъзваше отново. Всеки път той смяташе, че е разбрал как да я манипулира, но тя изведнъж изпречваше пред него някакво препятствие. Наивна в един момент и влудяващо разумна в следващия. Трябваше да се научи да не приема отговорите й буквално. Беше непредсказуема и решително не толкова лесен обект за манипулации, каквато изглеждаше.

Той искаше да свърши с тази работа. Искаше да види Катон повален в прахта. Искаше да го види мъртъв. Искаше да види себе си като законен собственик на титлата и владенията. И тогава щеше да намери начин да се справи с това странно създание, което му причиняваше само безпокойства. Тя беше някакво размъкнато, непонятно подобие на жена, но въпреки това притежаваше особен потенциал. Всеки път, щом я погледнеше, той го виждаше. Не можеше да разбере откъде идва.

Сега трябваше да й поднесе един несъществуващ документ, и то в убедителна форма. Това беше трудна задача, която щеше да му струва часове, дори след като бе сложил ръка върху необходимите материали.

— Може ли да го видя сега? — настоя тя.

— Личните ми книжа не са тук. Държа ги на сигурно място другаде — каза той. — Ще ги донеса и утре сутрин ще можете да го видите.

— Струва ми се, че биха били на най-сигурно място пред очите ви — изтърси Фийби с обичайната си прямота. — Странно изглежда да ги криете на друго място. Нямате друг подслон освен покрива на втория ви баща, поне така винаги сте казвали, след като вече сте загубили доверието на краля. Къде ще скриете лични документи? В някое дърво, под някой камък? Или са у ваш приятел? Макар че не мисля, че са ви останали такива документи, след като сте преминали на другата страна.

Брайън слушаше тези искрени думи, които засягаха болезнено единствения недостатък на набързо представеното обяснение.

— Ако ви кажа къде са, вече няма да са на сигурно място — обясни той с извинителен тон. — Не знаете нищо за работата, която върша. Това е извън вашата компетентност, скъпо момиче.

Фийби се замисли. Ако неговата работа беше да краде, да заема, да шпионира и да крие, тогава тя не беше сигурна, че не иска да знае нещо повече за нея. Но си оставаше факт, че той знае какво говори и й предлага да й помогне, като същевременно помага на себе си. Защо тя да не се възползва от това?

— Значи ще ми го покажете сутринта — съгласи се тя. — Сега може ли да погледнем скиците ви?

— Разбира се — и Брайън разстла листовете на лавицата с бельото. — Тази трябва да бъде направена от лен, рехаво изтъкан, за да подчертава падането на полите.

— Какъв цвят?

Той я изгледа замислено.

— Златист бронз — отвърна. — А тази трябва да е от батиста. Проста батиста на цветчета.

— Изглеждат много изтънчени — забеляза благоговейно Фийби. — Като за всекидневни рокли, искам да кажа.

— В сравнение със сегашните ви всекидневни рокли наистина са изтънчени — каза той безцеремонно. — Шивачката би трябвало да може да ви ги ушие за не повече от една седмица. И още по-скоро, ако има кой да й помага. После ви предлагам да изхвърлите тези ужасни дрехи, които упорствате да носите. И защо не си направите косата така, както ви препоръчах?

— Много време отнема — каза извинително Фийби. — Не си струва, защото аз се занимавам само с обикновени неща в къщата или в селото.

— Това — намръщи се Брайън — е една огромна глупост. Винаги трябва да изглеждате добре, независимо какво правите. Катон винаги е оценявал красивия изглед на женското облекло. Какво според вас ще си помисли, като ви вижда така облечена? — И той посочи старата й рокля. — Че не се стараете да му се харесате?

— О, напротив! — възкликна Фийби. — Старая се.

— Е, да аз го знам, но той дали знае? — Брайън внезапно се усмихна. — Хайде, Фийби, трябва да се покажете в най-добрата си светлина. Много неща има да направите, за да го постигнете.

Той се обърна към вратата, преди тя да е успяла да се опомни от небрежния комплимент, изречен през рамо.

— Ако съпругът ви се върне тази нощ, може би ще успеете да вземете отпечатъци от ключовете му. Имате ли восък?

— Восък се намира лесно — измърмори Фийби, все още объркана от посоката, която бе взел разговорът.

Тя непоклатимо вярваше на преценките на Брайън за тези неща, но макар да знаеше, че е прав, й бе доста неприятно да й се кара, а поради същата причина подобен комплимент звучеше с голяма доза истинност. Това беше също толкова противно, колкото и упрекът.

Брайън кимна и излезе от килера; още преди вратата да се бе затворила зад него, умът му веднага се насочи към следващата стъпка. Трябваха му материали, за да скалъпи документ, който да задоволи Фийби. За целта му бе необходимо да иде до Оксфорд. В главния щаб имаше хора, които щяха да му дадат нужното. Копие от подписа на краля и плътен пергамент, който кралят обикновено използваше, снабден с убедителен печат.

Можеше да се направи; беше просто досадно забавяне. Но в крайна сметка щеше да си струва. Щом се добереше до печата на Гранвил, можеше да предизвика небивал смут у членовете на Парламента.

Разбира се, на Кромуел нямаше да бъде поднесен никакъв уличаващ краля документ, но лорд Гранвил щеше да бъде отговорен за всякакви тайно изнесени документи, съдържащи свръхсекретни сведения, които щяха да постъпят при краля, носейки неговия печат. Щом Брайън се добереше до ключовете от бюрото на маркиза и следователно до личните му книжа, можеше да му нанесе каквито си иска вреди.

През годините Брайън се бе упражнявал да имитира подписа на втория си баща, но досега никога не бе имал такава обещаваща възможност да се възползва от това. Не след дълго цялата структура на главния щаб на Парламента щеше да се разпадне. И ако Катон бъдеше екзекутиран като предател, мръсната работа на Брайън щеше да бъде приписана на другиго.

Всичко беше твърде добре замислено, с изключение на възникналото малко неудобство. И Брайън препусна в галоп към Оксфорд.

* * *

— Бягството на краля съществено променя нещата.

Лорд Феърфакс почеса нос с върха на ножа си, навеждайки се над картата, разпъната на огромната маса.

— Не виждам начин да му пресечем пътя към границата, въпреки че пратихме след него цял отряд. Има много пътища, по които може да тръгне — каза намръщен Кромуел.

— Това забавя нещата — вметна Катон. — Но в края на краищата той ще се отметне от обещанията, които ще даде на шотландците… или те ще му наложат условия, каквито никога не би могъл да приеме… и ще ни го предадат.

— Така ли предполагаш? — изгледа го мрачно Кромуел.

— Уверен съм — отсече Катон. — Ще разискваме какво да правим с него после, чак когато попадне в ръцете ни. Не виждам защо да говорим за това, щом още не сме го пленили.

— Гранвил казва истината — обади се лорд Манчестър. — Нека не говорим празни приказки за крайното решение, докато нямаме изгледи да приложим подобно крайно решение.

— Щяхме да ги имаме, ако една голяма група от нашата милиция не беше допуснала кралят да й избяга — заяви Кромуел.

В голямата приземна зала на фермерската къща имаше само четирима мъже. Катон каза тихо:

— Оливър, ако това е било грешка, моля за снизходителност. Стъмняваше се. Натъкнахме се внезапно на тях. По нищо не личеше, че кралят е сред тях.

— Не би трябвало да очакваш да личи — изръмжа Кромуел.

— Да, в това има известна истина — заяви лорд Манчестър. — Нека минем на други въпроси, Оливър. Работата с Уолтър Стрикланд е извънредно належаща. Вече два месеца нямаме известия от Холандия. Двамата агенти, които пратихме да се свържат с него, не се върнаха. Според мене е крайно необходимо да разберем дали Стрикланд е още жив. Ако е, значи съобщенията му не са достигнали до нас.

— А сега, с това ново развитие е жизненоважно да разберем каква позиция ще заеме Оранжкият крал, дали ще подкрепи Чарлз в молбата му за помощ към шотландците — каза лорд Феърфакс.

— Ще го подкрепи, ако той се съгласи да учреди презвитерианска църква в Англия — отбеляза Катон, отдалечавайки се от масата, докато ръката му разсеяно поглаждаше дръжката на сабята. — Но дали роднинските връзки ще надделеят, ако Чарлз загуби подкрепата на шотландците?

Настъпи моментна тишина, докато четиримата мъже обмисляха това. После Кромуел се обади:

— Трябва да пратим някого да намери Стрикланд и да го доведе, ако е още жив. Необходим ни е разговор лице в лице, пратениците стават несигурни.

— Аз ще отида — каза тихо Катон. — Тази ситуация изисква нещо повече от обикновен пратеник. Още повече сега, щом няма належащи военни задачи, докато кралят се отдалечава към Шотландия. Огнищата на съпротива засега са потушени.

Кромуел го изгледа замислено.

— Имаш право, Гранвил. Но според мене мисията носи известен риск.

Катон вдигна вежда. Ръката му застина на дръжката на сабята.

— Мислиш, че мога да избягам от риска, така ли, генерале?

— Не, разбира се, че не намекваме подобно нещо, Гранвил! — възкликна Феърфакс. — Никой не би се усъмнил в смелостта ти.

— Подобна дързост не би останала ненаказана — съгласи се Катон с хладен тон, но очите му останаха вперени в тези на генерала, докато ръката му бавно изтегли сабята на един инч от ножницата.

Оливър Кромуел прихвана брадичката си, после бавно поклати глава.

— Това беше просто забележка, Катон. Изпратихме двама агенти, които се изпариха във въздуха. Стрикланд изчезна. Явно тази мисия е доста рискована. Но вярвам, че ти си извънредно подходящ да я поемеш, ако имаш това желание.

— Вече го казах — отвърна Катон, пъхайки сабята в ножницата. Атмосферата като че ли се разведри.

— Ще взема кораб от Харуич, после ще стигна до Ротердам — продължи той.

— Обикновено се свързвахме със Стрикланд в „Черното лале“ — каза Феърфакс. — Колко мъже ще вземеш със себе си?

— Николко.

— Дори и Джайлс Крамптън? — попита недоверчиво Феърфакс.

— Дори Джайлс. Нямам желание да привличам вниманието към себе си — изтъкна Катон. — А ако тръгна из Ротердам да разпитвам хората в компанията на едър йоркширец, това непременно ще събуди подозрения. Джайлс е великолепен войник, но не го бива особено в шпионажа.

Той взе наметалото и ръкавиците си от скамейката до студеното огнище.

— Ще пътувам като английски търговец, който се занимава с дантели и порцелан. Това ще ми даде повод да скитам из пристанището. Ако има какво да се научи, ще го науча сред моряците и разните съмнителни типове.

— Да — съгласи се Кромуел с крива усмивка. — И поради същите причини най-добре ще е да си пазиш гърба.

— Свикнал съм с това, Оливър. — Възможният намек потъна в настъпилото мълчание. — Във всеки случай, не съм свикнал да гледам за нож в ръцете на приятелите си — добави нарочно Катон.

— Не ми се иска да се проваляш — изръмжа Кромуел след малка пауза. И протегна ръка. — С бога напред, Катон.

Катон пое ръката му, стисна я кратко и силно, после стисна ръцете на останалите и излезе навън под яркото слънце, викайки Джайлс Крамптън.