Арнет Лем
Шотландска кръв (7)

ГЛАВА ШЕСТА

Тъй като не можеше да престане да мисли за събитията от деня, Джоана кръстосваше непрестанно малката стая на Алисдър. В ума й непрекъснато витаеше образът на Маги Сингър. Независимо от подутото си око и разцепената устна, жената не желаеше да обвини съпруга си, че я бие жестоко. Единственото им дете, сладко петгодишно момиченце, се беше държало за полата на майка си и беше гледало със страх баща си, който хъркаше на леглото.

Дали биеше и дъщеря си?

Възможността за това разпали гнева на Джоана. Сега тя интуитивно разбра как един човек може да бъде докаран до насилие, защото й се беше приискало да забие юмрука си в носа на Елтън Сингър.

Той дори не се размърда, когато завърза ръцете и краката му. Едва когато го беше измъкнала на следобедното слънце, той се беше събудил. Възмущението му я беше отвратило. Удовлетворението беше дошло, след като Дръмонд и останалите бяха приветствали действията й. Подкрепата на Дръмонд не беше спряла дотам.

От мига, в който беше заел мястото си на масата, той се бе държал безкрайно внимателно и мило. Беше облечен в светлосин кожен елек, който допълваше очите му, и дяволски тесни панталони, които неудържимо привличаха погледа й. Никога досега тя не се бе чувствала така привлечена от очарованието на мъжкото тяло. Никога досега не се беше замисляла върху силата и изяществото на мъжките ръце. Никога досега не беше оценявала боботещия мъжки смях и не беше обръщала внимание на прясно обръсната буза.

Веднъж, когато я хвана да го наблюдава, той й беше намигнал дяволито и я беше попитал дали не иска да се оттеглят на по-усамотено място, за да може да погледне отблизо. При спомена главата й се замая. И все пак зад възбудата тя усети копнеж и тъга, защото той всъщност не ухажваше нея — Джоана Бенисън. Той дори не знаеше, че тя съществува.

Изпълнена с меланхолия, тя се загърна и отиде до прозореца. Лунната светлина обливаше двора със сребърни отблясъци и дългата сянка на кулата приличаше на огромно черно острие, надвесено над каменните стени. Двама стражи стояха близо до главната порта и си говореха тихо. От време на време с мъжките гласове се смесваше лаенето на куче или ненавременното кукуригане на петел.

Спокойните звуци й помогнаха да се отпусне и тя си помисли дали да не се върне в стаята на Алисдър и да се опита отново да заспи.

Скърцането на кожени панти я спря. Някой беше отворил вратата, водеща към назъбените стени на върха на кулата. Кой и защо искаше да обикаля кулата нощем? Ако това беше Алисдър, решил да шпионира стражата, щеше да бъде лишен от десерта си за дълго.

Тя взе шала си от закачалката на стената до вратата и тръгна да проследи непоправимия си син.

Откри Дръмонд увит в карирана наметка и взиращ се в звездите. На фона на зъбера на високия до раменете му парапет, той изглеждаше твърде самотен.

— Здравей, Клеър.

Пръстите й обвиха твърдия ръб на вратата и тя се отдръпна в сянката.

— Откъде знаеш, че съм аз?

— Бих те познал навсякъде.

Иронията на ситуацията я накара да се засмее. Той й направи знак да се приближи към него, но тя не помръдна.

— Много добре. — Той се отдалечи от стената. — Ще ти докажа. По-висока си и по-закръглена от Евелин и мисля, че никой друг не носи бели нощници и няма коса, която да блести като злато на лунната светлина.

Очарователен беше прекалено слаба дума за подхода му, по-точната беше подлъгващ.

— Благодаря ти. Много си мил.

Беше негов ред да се усмихне и той отново протегна ръка.

— Съвсем не съм такъв и ти много добре знаеш това. Присъедини се към мене. Нощта е прекрасна, а и имаме много неща за обсъждане.

По-благоразумно беше да се върне в стаята си, но той имаше право. Тук, на върха на кулата, той не представляваше никаква опасност за нея. Въпреки че стояха на открито, никой не можеше да ги види. Стражите пазеха стената отдолу и ако извикаше, те щяха да пристигнат тичешком.

Тя се приближи към него. Меките й кожени пантофки заглушаваха стъпките й. Вятърът разбъркваше разпуснатата й коса. Събра разпилените кичури и ги затъкна под шала си.

— Не можеш ли да заспиш? — попита той.

Тъй като не желаеше да разкрие причината за безпокойството си, тя мълчаливо се хвана за един зъбер, облегна се на стената и погледна надолу. Някаква котка прекосяваше двора с вдигната опашка подобно на корабна мачта.

— Клеър?

Тя се стресна, което беше доста странно, като се имаше предвид колко дълго време беше отговаряла на името на сестра си.

— Събудих се, когато отвори вратата. Пантите са изсъхнали и скърцат.

— Никога не си ставала толкова рано, не и преди обяд.

Сестра Маргарет обичаше да казва, че дори нахлуваща армия не би могла да събуди Клеър преди пладне. Като обяснение тя му предложи една полуистина, обвита в приказките на акушерките.

— Раждането на Алисдър промени навиците ми на спане.

Той кимна в отговор.

— Слава на майката, която откликва на плача на детето си в нощта.

— И щастие да споходи бащата, който държи демоните далече от погледа им.

— Не си спомням по-нататък стиховете — призна той. — А ти?

Джоана ги помнеше, но реши да се държи по-предизвикателно с мъжа, когото едва познаваше. Тя се обърна с лице към него.

— Ти никога не си харесвал особено поезията.

Преценяващият му поглед се спря върху косата й.

— Нещо, от което ти често се оплакваше.

Тя продължи с истината.

— Сега вече нямам време за оплаквания.

— Все още ли свириш на арфа?

Джоана по-скоро можеше да просвири на вила. Преди години се беше принудила да продаде арфата на Клеър. Четиридесетте пенита, които беше получила от нея, бяха послужили за заплатата на Суин през първата година. В ума й изникна бързо извинение.

— Бях изцяло заета да се грижа Алисдър да бъде нахранен, чист и в безопасност. Той имаше непрекъснато желание да изследва забранени територии, особено тук.

— Това е черта на Макуин, сигурен съм. Баща ми се хвалеше, че баба ми е трябвало да го връзва с кожени каиши.

Непринуденият им разговор не изненадваше Джоана. След завръщането й от Ийстуорд Форк Дръмонд се беше държал като агънце. И тъй като Клеър не беше споменала нищо за бащата на Дръмонд, Джоана се страхуваше да не направи грешка, ако темата на разговора им остане същата.

— Какво казваше майка ти за тебе?

— Тя е умряла при раждането ми.

Мяученето на котки наруши тишината. Джоана беше притисната от тежест.

— Съжалявам, Дръмонд. Бях забравила. Сигурно ме мислиш за груба.

— Много често — промърмори той — съм в пълно недоумение какво да мисля за тебе.

Уплашена от дрезгавата чувственост в гласа му, Джоана погледна към вратата и се запита дали ще може бързо да се измъкне.

— Остани — каза той.

Примирена, тя се закле да бъде по-внимателна.

— За какво искаше да говорим?

Той се облегна с лакът на единия от зъберите. Наметката му се отвори и откри горната дреха, на която тя се бе възхищавала преди.

— Лонгфелоу се нуждае от по-просторен покрив, отколкото външните стени могат да позволят — отвърна той. — Свикнал е с по-топъл климат и по-големи удобства.

Щом беше загрижен за постоянното жилище на слона, значи възнамеряваше да остане тук. Духът й падна още повече, защото досега беше сигурна, че той ще поиска да се прибере у дома в Хайлендс. Когато го погледна, разбра, че той очаква отговор. Разбитите й надежди я оставиха безмълвна.

— Мислех да построя навес до вътрешната стена близо до главната порта — продължи той.

Съгласяващият се Дръмонд беше едно, а колебаещият се — нещо съвсем различно.

— Разрешение ли искаш от мене?

Хубавите му бели зъби проблеснаха на лунната светлина.

— Също и мнението ти.

Първата й мисъл беше, че за слона щеше да бъде най-добре, ако беше някъде другаде, например във Франция. Но като знаеше, че Дръмонд няма да оцени мнението й, тя се съгласи с предложението му.

— Не зная дали Лонгфелоу ще се примири с непрекъснатото движение около портата.

— Не се притеснявай за това. Той е свикнал с хора. Те непрекъснато се тълпяха да го видят в Тауър.

Тя си спомни какво беше казал Алисдър за животното.

— Мислех, че се е опитал да събори някаква стена.

— Така е. Но аз си тръгвах без него, а той много ме харесва.

И защо не, помисли си тя. Когато поискаше да бъде приятен, Дръмонд можеше да очарова дори и някоя стара мома. Джоана не можеше да си позволи да се привърже към него.

— Ако Лонгфелоу се нуждае от подслон, тогава несъмнено ще трябва да наредим на дърводелеца да му направи. Да говоря ли с него?

— Аз ще свърша тази работа утре. — Той се загледа в далечината. На фона на обсипаното със звезди небе, той имаше вид на предводител на мъжете и покорител на женските сърца. Нищо чудно, че кланът Макуин го беше избрал за свой вожд. Сигурно беше великолепен в тази роля. Жалко, че Клеър не се беше разпростряла повече върху този въпрос.

Оценяването на физическата му красота премина в копнеж, който разтопи сърцето й и замъгли съзнанието й. Може би нямаше да забележи, че е девствена. Може би нямаше да си спомни разположението на клеймото върху кожата й. Интимността може би щеше да запълни пропастта помежду им и с времето той може би щеше да започне да я приема такава, каквато е. Ако имаше късмет, топ щеше да я дари с дъщеря. Щеше да настоява да кръстят момичето Джоана, защото много й се искаше отново да започне да чува името си.

Потърси място, откъдето да започне.

Нека се сдобрим. Клеър, а аз ще се опитам да ти простя.

Споменът за думите му я измъчваше, защото Джоана осъзна опасната посока, която поемаха мислите й. В миг на слабост тя си беше представила немислимото: да стане негова съпруга в истинския смисъл на думата. Той щеше да забележи, че тя не е Клеър. Здравият разум щеше да му подскаже, че е роднина на съпругата му. Ако истината се разкриеше, щеше да бъде търсена отговорност от сестра Маргарет. Товарът на Джоана нарасна и тя се закле да чака благоприятен случай за да се отърве от него. А дотогава трябваше да пази сърцето си.

— Защо си ме зяпнала така? — внезапно понита той.

Лъжи, лъжи, лъжи. И не можеше да потърси опрощение за нито една от тях. Тя си помисли, че ако греховете са като белези, душата й сигурно вече е страшно погрозняла, а точно в момента нямаше сили да понесе вината за още една.

— Наблюдавам те, защото, колкото и странно да ти звучи, ние почти не се познаваме.

Дръмонд знаеше какво има предвид, защото самият той понякога не се разбираше.

— Ти също ми изглеждаш много различна, но никога няма да се опознаем наново, ако ме държиш на разстояние.

Тя се приближи и той разбра, че започва да отстъпва.

— Така е по-добре. Онази Клеър, която аз си спомням, никога не би въздала справедливост на мъж, който бие жена си, или на който и да е друг престъпник. Освен това би се хвърлила в прегръдките ми.

Тя се втренчи в шията му.

— Както казваш, аз не съм същата. Вече съм различна.

Той би могъл да добави още, че е станала смела, измамно почтена и изключително интересна личност.

— При подходящи условия смелостта на една жена може да бъде привлекателна черта.

— Мислех, че мъжете се интересуват повече от размера на наследството или от красотата на жената.

— Така е, но когато тя притежава в изобилие и двете, тогава мъжът търси интелигентност, както и някои други достойнства.

Тя наклони глава на една страна.

— Защо изобщо ще си създава такива грижи?

Дръмонд беше очаквал да се колебае и ласкае в отговор. Почувства се неудобно от нейната прямота и ако не внимаваше, щеше да се изпусне и да й каже колко го е заинтригувала.

— Най-вероятно от скука.

— Ръце без работа или нещо подобно?

Той се сещаше за няколко неща, с които да занимава ръцете си, но всяко от тях включваше физическото удоволствие да изследва женските й прелести. Особено когато знаеше, че е гола под робата си. Въпреки вятъра започна да се сгорещява под вълнената си наметка.

— Един мъж винаги ще бъде любопитен да разбере как е станала толкова смела.

Погледите им се срещнаха, нейният тъмен и тайнствен на лунната светлина.

— Ако не се бях научила да се защитавам, сега щях да бъда просякиня, а Алисдър безпризорно дете.

Списъкът от погрешни представи за нея се удължи, защото той прибави и качеството работлива.

— Не критикувах мотивите ти, Клеър. Особено след като и аз имам полза от тях. Благодарение на тебе имението ни просперира.

— Но Феърхоуп е малко владение в сравнение със земите ти в Шотландия. Как може да му обръщаш толкова голямо внимание?

Дали се преструваше? Не очакваше това от тази нова Клеър и последното нещо, за което искаше да говори сега, беше Шотландия. Имаше други въпроси и лични теми за обсъждане. Той избра проблема, който го занимаваше през по-голямата част от деня: отказа й да му роди още деца.

— Феърхоуп ще бъде зестра за най-голямата ни дъщеря.

Очите й се уголемиха от ужас и пръстите й се сплетоха.

— А бъдещето на Алисдър?

Той отново забеляза предпазливостта й и завидя на сина си, че се радва на майчината й любов.

— Той ще наследи земите на майка ми.

— В Шотландия — прошепна тя и думите й прозвучаха, сякаш беше настъпил краят на света.

— Да.

— Разбирам.

— Така че не бива да пренебрегваш важността на Феърхоуп.

Дори и на неясната светлина той забеляза как тя побледня.

— Нямам такова намерение. Просто си помислих, че не обръщаш достатъчно внимание на другите си имоти. Какво ще остане тогава за Алисдър?

— Изглеждаш много нетърпелива да се отървеш от мене. Така ли е?

— Разбира се, че не.

Неискреността в бързия й отговор беше истинско предизвикателство.

— Ти си моя собственост. Вехнеш ли от занемаряване?

Тя се засмя нервно.

— Най-точно е да се каже, че съм изгубила способността си да вехна. Надявам се, че ще го признаеш.

Срещу стеснителността, която беше загубила, тя беше придобила силен характер — очарователна черта у една вече интересна жена.

— Признавам само, че не си същата Клеър, за която се ожених, и аз, като твой съпруг, имам правото да открия разликите.

— Ха! — Тя се отдръпна. — Искаш да кажеш, че ще ми направиш отново бебе, после ще ме оставиш да го родя и да го отглеждам сама.

Той я последва, като съжаляваше, че стената беше кръгла, защото по-добре можеше да я хване натясно в някой ъгъл.

— Дори ако не се сражавах срещу Едуард Първи, нямаше да ми бъде позволено да присъствам в родилната стая. А и обикновено майките отглеждат момичетата в семейството.

— В това семейство майката отглежда всички деца.

Изненадан, той бе в състояние само да я зяпа глупаво. Когато дойде на себе си, започна да се отбранява.

— Извини ме, че съм поставил бъдещето на кралството пред благоденствието на една бременна жена.

— Трябваше да преговаряш с англичаните, вместо да се впускаш във война и да застрашаваш сигурността на тази бременна жена. Постави в опасност жена си.

Все повече се изненадваше от нахалството й.

— Впуснал съм се във война? Като се има предвид, че срещу нас напредваше цяла армия, нямах особен избор. Освен това мислех, че носиш кралското копеле.

Желанието за борба я напусна.

— Можеха да те убият на място и замъкът Макуин да бъде разрушен.

Събитията от онзи черен ден преди толкова време бяха надвиснали като лош спомен в съзнанието му. Тогава беше сигурен, че смъртта ще го намери преди зазоряване. Не беше и помислил за положението на Клеър.

— Коя съм аз, че да те укорявам?

Нямаше отговор на това, ето защо подхвана друга трудна тема.

— Трябваше да ме извикаш да дойда заедно с тебе днес в Ийстуорд Форк.

— Не беше необходимо.

— Там ми беше мястото.

— Точно така. И отговорност на шерифа Хей.

Никога ли нямаше да признае, че има съпруг, заклел се да я защитава?

— Безопасността ти е моя грижа.

— Не бях в опасност. Сингър страдаше от последиците от пиенето на прекалено много бира. Беше му трудно дори да пристъпва.

Ако всяка жена беше способна като нея, мъжете щяха да станат напълно безполезни.

— Това преди или след като го върза беше?

Тя вирна брадичка.

— И в двата случая.

Прииска му се да я нахока, но тя изглеждаше толкова горда, че той избра логиката като по-добър подход.

— Той е склонен към насилие, Клеър. Точно това е причината, заради която ти отиде при него.

— Знаеш ли, всъщност не мислех за него или за онова, което може да ми стори. Бях загрижена за сигурността на Маги.

Безкористността се прибави към списъка с достойнствата й. Но не можеше да не се запита дали тя някога щеше да бъде толкова загрижена за него или за фалшивия им брак.

— Сигурността на една жена често зависи от настроението на половинката й.

Лицето й изразяваше недоверие.

— Щастието на жената зависи от доброто настроение на съпруга й? Глупости!

— Тогава как ще обясниш думите си, че никога не си познавала щастието, преди да се ожениш за мене. Каза, че ще посветиш живота си на задоволяването ми.

Тя наведе глава и промърмори.

— Сигурно си ми бил завъртял главата.

Той оцени високо смелостта й.

— Значи сега не съм.

— Не зная какво да мисля за тебе. Затруднена съм.

Дръмонд се подразни, че предишните му думи този път бяха насочени срещу него. Тя се нуждаеше от силна, умела ръка, а той беше имал седем години на разположение да размишлява какво иска от нея. Наведе се към нея и прошепна:

— Можеш да сложиш край на несигурността си и да се държиш като добра съпруга.

Тя се изправи на пръсти и когато носовете им бяха на сантиметър разстояние, заяви:

— Толкова добра съпруга съм, колкото и ти си съпруг.

Беше го хванала натясно.

— Тогава може би и двамата ще започнем отначало.

— Как? — изсмя се тя.

— Като се държим като нормални съпрузи.

— Тоест?

Той се усмихна на наивността й.

— Сближават се.

— А ако единият от тях откаже да се сближава?

— Другият ще изиска обяснение или ще потърси другаде близост.

Смелата жена беше изчезнала. На нейно място той видя срамежливо и нерешително момиче, което подръпваше с пръсти края на шала си.

— Искаш да кажеш, че ще си вземе любовница — каза тя. — Ти си правил това и преди, и то без основание.

А тя беше спала с мъжа, който сега беше крал на Англия. Господи, какъв фарс беше техният брак. Дръмонд не можеше да й прости, не и докато не го помолеше за прошка. Но както стояха нещата между тях, в момента нямаше големи шансове за успех. Ако искаше той да диктува положението, трябваше да действа бавно.

Той протегна ръка и спокойно каза:

— Сега просто искам някой да подържи ръката ми.

Тя погледна към главната порта, а после промуши пръстите си през неговите. Кожата й беше хладна, по-мека, отколкото си я спомняше, а китката й беше толкова крехка, че можеше да я счупи с едно извиване на пръстите си. Помисли си за Елтън Сингър, биячът на жени. Дали Клеър отказваше да сподели леглото на Дръмонд, защото беше виждала отблизо жестокостта, на която е способен един съпруг?

— Защо спиш в леглото на Алисдър? — попита я той.

— Защото е прекалено малко за тебе.

Той се опита да сдържи смеха си, но не успя. Когато тя се опита да измъкне ръката си, той я хвана здраво.

— Трябваше да те попитам защо избягваш съпружеските си задължения.

— Задължения? — Тя рязко дръпна ръката си. — Правенето на любов за тебе задължение ли е?

Леденото й неодобрение попари радостта му.

— Не би трябвало да е така, не и ако отново се опознаем.

— Моля те, поясни какво точно имаше предвид под „опознаем“.

С дълги разходки в гората и тихи, интимни вечери тук, едва не отвърна той. После се осъзна и спря. Майчице, та той правеше планове за съблазняването на собствената си съпруга. Част от него се противопоставяше на идеята, но свободата на безкрайната небесна шир го омайваше. Може би беше и проява на слабост от негова страна — прекалено дълго самотата беше негов постоянен спътник и затова се нуждаеше от компанията й.

Тя щракна с пръсти.

— Сетих се. Нека забравим какво е било, преди да те заловят. Всеки ден ще си разказваме по нещо, което се е случило по време на раздялата ни.

Какви игрички играеше тя? Преди да успее да попита, тя продължи:

— Ще ти разкажа коя е първата дума на Алисдър. Мога да ти опиша първите му стъпки. Или как сложи сол в сандъка с овеса. Тогава се смях до припадък. Много от постъпките му са толкова забавни…

Той престана да я слуша. Не искаше да чува думите й. Ако знаеше за сина си, мрачните и самотни дни в затвора биха били непоносими. Вместо това се беше отдавал на фантазиите си за Клеър. Представяше си, че тя често го посещава, носи му от любимите му ястия и топли нови дрехи, които сама е ушила. Въпреки че изглеждаше като Клеър, жената, за която мечтаеше, беше не невярната съпруга, а преданата другарка. Още по-жалко, помисли си той.

— Дръмонд, слушаш ли ме?

Той заряза фантазиите и се върна към реалността.

— И какво да ти кажа, Клеър? — процеди през зъби той. — Да ти опиша ли луксозната обстановка в английската затворническа килия? Може би искаш да научиш за деликатесите, които ми сервираха, или за певците, които ми осигуряваха.

— О, Дръмонд, не съм мислила за тебе като… — Тя прехапа долната си устна и очите и заблестяха.

— Като какво?

Тя го прегърна и положи глава на гърдите му.

— Не мислех за тебе само като за човек, лишен от свободата си.

Винаги се беше грижила за болните в селището, но въпреки това той не искаше от нея съчувствие, искаше признание, а после и молба за прошка заради изневярата й.

Тя беше топла и отзивчива и физическите му нужди надделяха над принципите му. Беше прекарал без жена твърде дълго време и ако продължаваше да гали гърба му, щеше да я има на всяка цена.

— Нямаха право да те затварят и да ни казват, че си мъртъв. Защо семейството ти нищо не ми е съобщило?

— След първата година са казали на роднините ми, че съм обесен и… — Гласът му изневери. Не можеше да се изправи лице в лице с ужаса. Независимо от случилото се помежду им той нямаше намерение да й предава кървавите подробности от описанието на Едуард I за смъртта на Дръмонд. — Обесен.

— Тези години сигурно са били много тежки за тебе.

Отвътре го разяждаше горчивина. За нея е било по-ценно това парче земя на границата, отколкото брачната й клетва. Сърцето й биеше силно и равномерно до гърдите му. Сякаш тялото й предлагаше да поеме неговия товар. Не се тревожи, аз съм тук, за да споделя болката ти.

Коленете му затрепериха и той престана да се чувства измамен съпруг, превърна се в обикновения мъж, за когото говореше тя. Ръцете му я прегърнаха и той потърка буза в косата й. Миришеше на дом, а нежното й докосване възбуди една от чувствените му мечти.

Стоеше върху добре укрепен замък, със свободна шир, докъдето стигаше погледът, и със златокоса богиня до себе си. Тя го галеше а меките й устни и танцуващи пръсти изпълняваха еротични мелодии върху кожата му. После тя стана нетърпелива и като стенеше в забрава, поведе ръцете му към заоблените си форми. Тъкмо когато очакваше жената от мечтите му да го моли да я люби до сутринта, тя го погали за последно и се отдръпна назад.

Желанието замъгли съзнанието му. Когато най-после погледът му се избистри, забеляза учуденото й изражение. А дали не беше объркано?

— Аз, ъ-ъ… — Тя се спря и погледна към вратата. — Трябва да ти кажа лека нощ, лорд Дръмонд.

Официалното й държание сложи край на физическите му копнения. Инстинктивно усети, че тя е обзета от чувства, които нито приветстваше, нито разбираше. Колкото и странно да беше, той имаше усещането, че продължава да е потопен във фантазията си. Защото тя беше и не беше Клеър. Все още не можеше да я пусне.

— А ако ти заповядам да останеш?

Тя придърпа шала около раменете си.

— Ще те помоля да не го правиш.

По-искрена молба не беше чувал в живота си.

— Оттегляш ли думите си на съчувствие?

— Не. — Гласът й беше изпълнен с тъга. — Увивам ги в блестяща нишка и ги поставям в краката ти.

— Значи си уморена.

Тя сведе поглед.

— Никога не съм била по-малко уморена в живота си.

— Тогава си болна?

— Напълно здрава съм.

Погледите им се срещнаха и той изпита странно усещане, защото в очите й видя терзание и силен страх.

— В лошо настроение си.

— Бих могла да забавлявам цяла компания.

Желанието го обливаше като топло вино с мед и той я покани с жест. Тя отстъпи назад.

— Утре е пазарен ден и трябва да стана с пукването на зората. Лека нощ, лорд Дръмонд.

Влажните й очи проблеснаха на лунната светлина, след което се обърна и изчезна през портата.

Миг по-късно се показа Алисдър с щит и сабя в ръка.

— Какво й е на майка?

Отговорът заседна в гърлото на Дръмонд и той се загледа в отворената черна порта. Искаше му се тя да се върне при него, да довърши онова, което беше започнала, и да му каже какво тежи на сърцето й.

— Тя дори не ме видя. Нали няма да й кажеш, че съм бил тук, татко? Ти каза, че обучението ми на войник трябва да започне и аз реших да попатрулирам по кулата. За да защитавам мама и Бърти.

Дръмонд поклати глава в опит да изтрие образа й. Дали щеше да отстъпи? Не можеше да бъде сигурен, но се обзалагаше в името на всичките си бъдещи синове, че й се беше искало и едновременно беше уплашена и възбудена от това.

— Обещаваш ли, татко?

Решен да изпита границите на самообладанието й, Дръмонд измисли план. С начертаната вече стратегия, той разроши разбърканата от съня коса на сина си.

— Ще запазя тайната ти, Алисдър, но и ти трябва да направиш нещо за мене.