Арнет Лем
Шотландска кръв (6)

ГЛАВА ПЕТА

Не съм животно.

Дръмонд се чувстваше немощен, като че ли беше пил прекалено много бира предишната вечер. Стомахът го болеше, а главата му беше пълна с разкаяния. Изтощението увеличаваше нещастието му, защото беше седял на пода до входа и се беше взирал във фенерите, докато пламъците бяха загаснали. После се беше качил на горния етаж.

Дори не се беше опитвал да заспи, тъй като знаеше, че ще бъде безуспешно. Всяка нощ от освобождаването му насам беше спал на открито. В Дънстабъл си беше купил бърз кон и беше държал жребеца в готовност. Всеки миг очакваше войниците на краля да го настигнат и да му съобщят, че Едуард Втори е отменил акта си на снизхождение.

Размишленията върху вероятността да го върнат в затвора служеха просто за разсейване, защото Дръмонд знаеше, че настоящите му терзания бяха причинени от нейните обвинения и болезнените спомени, които те бяха предизвикали.

За да отклони мислите си, той започна да изучава помещението. На розовата светлина на зората стаята, обзаведена с малко мебели, изглеждаше много функционална и изобщо не отговаряше на представите му. Никакви музикални инструменти не украсяваха стените. Това беше работен кабинет.

Счетоводните книги бяха изрядни. Пестеливостта беше позволила на Клеър да изкара печалба на третата година във Феърхоуп. Миналата есен тя беше поръчала да се построи нова църква и в същото време беше успяла да събере доста голяма сума нари, част от която беше изпратила на владетеля на областта. Противно на очакванията на Дръмонд тя не беше харчила пари за тапицирани мебели и скъпи рокли. Перата бяха обикновени, мастилото също, тя дори беше изоставила навика си да украсява буквите със завъртулки. Единственият лукс в тази стая, а и в цялата кула, беше стъклото.

Източните прозорци пропускаха сутрешното слънце и предлагаха хубава гледка към главната порта. Преди малко се бяха завърнали ловците. Върху коня на водача им беше проснат внушителен сръндак, а по останалите висяха окачени катерици и яребици. Някакъв пратеник се беше втурнал в замъка и сега слугите разнасяха вода и подрънкваха със съдове.

Дали жена му скоро щеше да стане? Дали щеше да дойде при него?

Миналата вечер, когато я беше целунал за първи път, тя му се беше отдала, както и преди седем години, но този път беше забелязал у нея любопитство и желание да участва в любовната игра. Това го беше изненадало повече и от собствената му загуба на контрол. Тя беше последната жена, която беше притежавал, преди да бъде заловен, и независимо от случилото се снощи, а може би именно заради това, мисълта, че ще я види отново, разпали страстта му.

Той беше нетърпелив, но действията му не бяха животински. Мъжът трябва да желае съпругата си и постъпката на Дръмонд нямаше нищо общо с животинското поведение. Никога преди не беше заслепяван от желание по нея. Клеър беше приемала съпружеските си задължения, но никога не го беше окуражавала.

Сега тя мислеше и действаше по различен начин. Повърхностността й беше заменена от интелигентност. Егоизмът й се беше превърнал в силен характер, а съпружеските й задължения бяха съзрели в женски копнения. Тогава защо го отблъскваше?

Защото я беше наранил?

Не. Никога. Той затвори счетоводната книга и удари с юмрук по дървената подвързия. Не я беше наранил. Беше я изплашил, но как? Тя познаваше добре страстта му, беше я търпяла в съпружеското им легло, като изключим сутрешните часове при събуждане. Тя винаги беше отказвала да се люби рано сутринта. Но пък и Клеър не беше по ранното ставане.

А и какъв беше този неин категоричен отказ да му роди още деца? Обидата го беше наранила до дъното на душата му. Тя се беше радвала на бременността си, кожата й блестеше от приближаващото майчинство и тя често го беше придумвала да й носи сладкиши и сирена посред нощ.

Сякаш вече не я познаваше. Все едно друга жена беше влязла в кожата й. Абсурдната мисъл го накара да се усмихне, но това беше за кратко.

Дали и той се беше променил толкова за нея? Вероятно, но тя го беше направила рогоносец и никога не беше изразила съжаление за това. Беше се обявила за негова вдовица, без да се потруди поне веднъж да провери дали наистина е мъртъв. Беше го оставила да гние в лондонския Тауър.

Той взе пожълтелия пергамент, кралското дарение, подписано преди седем години от Едуард I, с което й се даваше земята. Заповедта освен това забраняваше на нея и Алисдър да имат каквито и да било връзки с неговия клан. Това нареждане го измъчваше, защото беше напълно безсмислено. По-малкият брат на Дръмонд не се беше подчинил на стария крал, а го беше причаквал да се срещнат в битка. Но докато водеше нова армия на север, Едуард беше умрял.

Вредата, нанесена от заповедта на Едуард I, му носеше само тъга. Това беше една семейна трагедия. Той беше разделил един мъж от сина му, а момчето — от неговата култура.

Сега Дръмонд трябваше да поправи неправдите, причинени от стария крал, без да разгневи новия. Да запознае Алисдър с наследството му щеше да бъде лесно, тъй като момчето беше все още достатъчно малко, за да се поддава на обработка. По-голямото предизвикателство беше да влезе отново в ролята си на съпруг, защото съпругата на Дръмонд не искаше да има нищо общо с него. Трябваше да промени това положение.

Но когато по-късно тя влезе в стаята и спря точно до вратата, Дръмонд можеше само да се взира безмълвно в нея.

Тя носеше риза от твърд бял лен. Високата, кръгла яка и ръбовете на дългите ръкави бяха украсени с малки бродирани листа. От дрехата с цвят на ръжда очите й изглеждаха светлокафяви и още повече засилваха златистите нюанси на косата, която тя беше събрала на кок на тила си. Изглеждаше слаба, млада и далечна като луната.

— Добро утро — поздрави той и се изправи.

Тя отиде до бюрото и погледът й се плъзна по книжата, които той беше преглеждал.

— Какво правиш тук?

— Не можах да заспя и… — Ядосан, че вината го караше да дава обяснения, той отново седна. — Харесва ми тази стая, Клеър.

Тя взе счетоводните книги и кралското дарение.

— Надявам се, че не си разлял мастило по книжата ми.

Той забеляза, че ръцете й трепереха, и малко се отпусна, защото очевидно тя също се чувстваше неудобно като него.

— Книжата ни.

— Прав си, разбира се. — Тя пъхна официалния документ в горната счетоводна книга и върна купчината на рафта. После тръгна към вратата.

— Чакай, искам да говоря с тебе.

Тя спря и се опря с ръка на касата на вратата.

— Колко възхитително.

— Сарказмът не ти подхожда.

— А какво ми подхожда, съпруже мой?

Съпруже мой? Звучеше така, сякаш бракът й с него беше тежък кръст за носене.

— Обикновената любезност би била добро начало.

— Обикновена? — Тя се обърна с лице към него. — Странна дума, а и аз точно така се чувствам след…

— След като се опитах да потърся съпружеските си права ли?

С леко отворените си устни и повдигнатите си учудени вежди тя изглеждаше объркана.

— Ако очакваш да съм ти благодарна, си сбъркал. Обеща да ме уважаваш. С подписаната си клетва ти задължи целия клан Макуин да направи същото.

Кога беше започнала да чете законите на планинска Шотландия? И винаги ли е толкова привлекателна на слънчева светлина? Недоволен от любовните си помисли, той реши да се защитава.

— Ти също даде някои обещания при обричането ни. Съгласи се да ми се подчиняваш.

Уверената й усмивка предвещаваше буря.

— Не си спомням да съм получавала заповед миналата вечер.

Интелигентността не беше сред предишните й качества. Като негова съпруга тя постигаше своето по-скоро чрез цупене.

— Не си спомням да си била толкова пряма.

Изящните й ноздри потрепнаха.

— Тогава паметта ти отново греши.

— Паметта ми е чудесна!

Тя повдигна брадичка, блясъкът в очите й обещаваше отмъщение, но гласът й беше много нежен.

— Прав си, разбира се.

— Престани да бъдеш толкова отстъпчива.

— Отстъпчива — повтори тя, сякаш се опитваше да запомни думата. — Да разбирам ли, че вече не искаш покорна съпруга?

— Да те вземат дяволите, хитрушо. Знай, скъпа моя съпруго, че като извърташ думите ми, няма да постигнеш нищо.

— Значи трябва да съм доволна, защото нищо не искам от тебе. — Тя грабна кошницата си и тръгна да излиза.

— Върни се тук.

Равнодушна като англичанин на Нова година, тя го погледна безизразно.

— Да, господарю. Имате ли някакви нареждания за мене?

Той стана раздразнителен.

— Да. Седни.

Тя огледа стаята.

— Къде? Заел си единствения стол.

В стаята нямаше пейки или столове, като изключим този, на който той беше седнал. Беше готов по-скоро да го обявят за еретик, отколкото да признае грешката си.

— Тогава стой права. Искам да говоря с тебе.

Тя махна с ръка.

— Казвай.

Почувствал се като глупак с вързан език, Дръмонд не знаеше откъде да започне, затова реши да заложи на истината.

— Съвсем различна си, Клеър. Какво се е случило, та толкова си се променила?

— Нямам ни най-малка представа за какво говориш?

У Дръмонд започна да се надига недоволство.

— Миналата нощ.

— Миналата нощ? — Тя си играеше с думите. — Преди или след като се опита да ме изнасилиш?

— Това е абсурдно. Съпругът не може да изнасили жена си.

— Разбира се, че може, ако тя не желае.

— Но ти искаше, Клеър. Защо тогава ме галеше и отвръщаше на целувките ми.

Тя сви юмруци.

— Не съм те галила, Дръмонд Макуин. Освен това ти ме подмами да те целуна по този… този начин.

— Подмами. Много интересна дума и съвсем подходяща.

Тя се втренчи в празната кофа за въглища.

— Може и така да е в изопачения ти речник.

— Изопачен?

— Да. Ти ме подмами. Аз те подмамих. Случката беше пълен провал. И потвърди онова, което винаги съм знаела.

— И какво е то? — изръмжа той.

— Че предпочиташ шотландките пред мене.

Мъжката му гордост настояваше за възмездие.

— Преди приветстваше умението ми да съблазнявам и възхваляваше опита ми.

— Аз и половината жени в планинска Шотландия. Отричаш ли, че си имал любовници?

— Упрекваш ме, че съм имал любовница след всичките тези години?

Напълно сериозна, тя го посочи с пръст.

— Ти ме упрекваш.

Ето ти го нейното признаване на вината. Тя обаче беше успяла да прехвърли тежестта върху него. Възнамеряваше отново да й я върне.

— Моите метреси не са същото като твоя любовник. Съпругата трябва да бъде вярна.

— А какъв трябва да бъде съпругът?

— Трябва да осигурява материално семейството си и да го защитава.

Студеното й презрение й придаде царствен вид.

— Като например да се грижи за крепост като Феърхоуп Тауър! Да защитава моя син от онези, които искат да го наранят. Или да планира бъдещето му и да осигурява благоденствието на всички хора под моя грижа.

Дръмонд беше притиснат до стената и се чудеше как е изгубил контрол върху разговора. Кога тя бе станала толкова интелигентна?

— Обсъждахме начина, по който ме целуна снощи.

Тя отвори уста, за да протестира гневно, но после спря. Успокои се, сгъна ръце и наклони глава.

— Прав си, господарю.

Докато я наблюдаваше как добре владее нервите си — нещо, което той самият изобщо не успяваше да стори, — на Дръмонд му се прииска да закрещи.

— Няма ли да престанеш да говориш така!

— Разбира се, господарю.

— Виж, момиче. — Той заобиколи бюрото и застана пред нея. — Приятно ти беше да ме целуваш. Не го отричай.

Без да се поколебае ни най-малко, тя заяви:

— Отричам го от дъното на момичешкото си сърце.

Господ да му е на помощ, тя искаше да го ядоса. Но защо, след като така пропастта между тях се разширяваше още повече. Тя искаше двамата да се скарат.

— Лъжата е второто най-лошо качество, което може да притежава една съпруга.

— Тогава ще трябва да се упражнявам повече, защото имам малка практика като съпруга.

Той усети аромата на пирен. Подобно на вода, хвърлена върху огън, приятната миризма угаси гнева му. Той си помисли дали да не й каже защо е изгубил контрол предишната нощ, но осъзна, че не й вярва достатъчно, за да разкрие напълно душата си. Все пак й дължеше обяснение, защото тя винаги беше казвала истината но време на краткото им съжителство като съпруг и съпруга. Ласкателството досега беше успявало при Клеър.

Той хвана ръката й и усети, че кожата й е хладна.

— Седем години са доста време, през което да бъда отделен от твоя чар, Клеър.

Тя премигна бавно.

— Спести си комплиментите, Дръмонд. Не можеш да ме укоряваш, че съм невярна съпруга, и в същото време да очакваш да повярвам, че ме искаш.

За да подсили думите си, той се облегна назад и я огледа от главата до петите.

— Всеки мъж би те искал.

От нея се излъчваше увереност.

— Но ти не си всеки мъж, нали така?

— Не. Аз съм съпругът, който трябва да ти прости.

— Или?

Той не беше разглеждал друга възможност, не беше мислил, че кавгата им ще стигне толкова далече. И все пак не можеше да изрече на глас варианта, който щеше да я накара да му се подчини: заплахата да отведе Алисдър от нея беше последната му възможност и негово право. Освен това искаше тя да се разкае и наистина да го пожелае.

Джоана измъкна ръкава на ризата си.

— Или иначе ще ме нараниш?

На китката й имаше белег с големината на палеца му. Значи това се криеше зад гнева й. Въпреки че се чувстваше виновен, той беше принуден да каже:

— Не те боли, а и не съм го направил нарочно.

— Не всички рани са видими, Дръмонд. Думите могат да бъдат също толкова болезнени, колкото и ударите. И те остават за дълго.

В негово отсъствие беше започнала и да размишлява задълбочено. В отговор той вдигна китката й към устните си и целуна белега.

— Никога не съм искал да те наранявам. Съжалявам, Клеър.

Тихо и колебливо тя попита:

— Заклеваш ли се, че никога повече няма да постъпваш така?

Той беше започнал разговора с надеждата да измъкне извинение от нея, но това беше преди да разбере колко дълбоко я е засегнал с липсата си на контрол и колко много не й харесваше мисълта, че го иска.

— Да — каза той. — Имаш думата ми.

Тя въздъхна с такова силно облекчение, че той отново се озадачи. Учудването му се засили още повече, когато тя заяви:

— След като всичко е уредено, сигурна съм, че ще искаш да се изкъпеш и да смениш дрехите си.

— Мириша ли?

Сякаш не се бяха карали изобщо. Тя му се усмихна закачливо, после подсмръкна и се престори, че кашля.

— Не и ако смяташ да гуляеш с ловците. Те са били с дни наред в гората. Ще им бъдеш добра компания.

Дръмонд имаше други планове за сутринта, но се съмняваше, че тя ще одобри той да заведе Алисдър при ковача и да поръча военно снаряжение на момчето. А и наистина се нуждаеше от баня.

— Ще изиграеш ли ролята на домакиня и да ме изкъпеш, Клеър?

Тя се изчерви.

— Съжалявам, но не мога.

Харесваше му реакцията й на девица и знаеше, че ще свикне със срамежливите й отговори.

— Може би някой друг път?

— Дългът ме зове другаде.

Той забеляза уклончивия й отговор, но го остави без коментар, все пак не го беше отрязала направо.

— Къде ще ходиш?

— До Ийстуърд Форк, село отвъд потока, който посетихме вчера.

Ние. Фактът, че тя използва множественото число, намали вината му и му вдъхна надежда, че все пак двамата могат да постигнат съгласие. Тя щеше да признае греха си и отново да разкаже подробностите за връзката си с Едуард. Още една нужда занимаваше Дръмонд, защото колкото повече време прекарваше с нея, толкова повече интересът към съпругата му нарастваше.

— Какво ще правиш в Ийстуърд Форк?

Ъгълчетата на устните й се повдигнаха в замислена усмивка. После тя го погледна право в очите.

— Ще направя нещо, което трябваше да сторя преди години. Ще се върна преди вечерня.

Тайнственият й отговор и решимостта й още повече засилиха любопитството му, но той реши да не настоява. Вместо това й отговори по подобен начин, защото и той възнамеряваше да промени тактиката си.

— Значи и двамата ще имаме изненади, когато се върнем.

* * *

По-късно този следобед Дръмонд стоеше на арената за турнири, облегнат на стълба с мишената. Приятен бриз разхлаждаше кожата му, а високите, пухкави облаци закриваха жаркото августовско слънце. Група деца обграждаха двора, а родителите им ги наблюдаваха. Пресекливото звънтене на ковашкия чук беше придружено от смях и разговори. От отворения прозорец на бараката се чуваше здравото хъркане на изтощените ловци.

Техният водач Суин Хендъл цял следобед беше наблюдавал Дръмонд да показва на Алисдър как да използва меча и щита. Дори и да не беше чул фамилното име на Суин, Дръмонд пак щеше да разпознае в него по-малкия брат на месаря, защото двамата си приличаха като две капки вода, дори и по белия кичур в гъстите си кестеняви коси. Веселото и непресторено държание на мъжа допадна на Дръмонд.

Преди това, когато Алисдър разказа поредната измислена история за Дръмонд и той изрази загриженост да не би да го смятат за легенда, Суин беше проявил обективност в отговора си.

— Само децата вярват в историите на господарката Клеър — каза ловецът. — Това е най-добрият начин да ги приспиш или… поне така казват семейните двойки.

Първоначално Дръмонд беше изненадан да научи, че Суин е ерген, безимотен авантюрист, както го нарече Алисдър. После у него се надигна подозрение и той се почуди дали Суин не е влюбен в Клеър. Това изненада Дръмонд още повече, защото никога досега не беше ревнувал жена от друг мъж, нито пък беше проявявал собственически чувства.

След около час, прекаран в компанията на Суин, той разбра, че чувствата на ловеца принадлежат на друга жена.

През това време Алисдър обикаляше двора. С прекалено голям шлем на главата и с меч и щит в ръцете той се изправи лице в лице с въображаемия враг.

— Перчи се като петел — каза Дръмонд. Суин скръсти ръце пред гърдите си.

— Така е. По-силен е с лявата си ръка, но с дясната пък е по-бърз.

Дръмонд почувства прилив на гордост.

— Ще се научи да върти меча и с двете ръце.

— И вие ли но този начин сте се учили?

В главата му нахлуха спомени от детството. Дръмонд си спомняше за щастливите времена, преди Англия да обяви война на Шотландия.

— Някои казват, че това е талант, даден от Бога, но аз се съмнявам, че съм бил така надарен. С цяло ято момчета по петите ми имах много малък избор и затова трябваше да се науча да се отбранявам и от двете страни — каза той.

Като наклони глава към Дръмонд, Суин сложи ръка на устата си.

— Чувал съм, че планинските шотландци се бият голи. Вярно ли е?

След седем години, прекарани сред англичаните, Дръмонд беше съвсем наясно с погрешните представи за неговия народ. За разлика от тормозещите го пазачи в затвора, Суин го питаше от чисто любопитство, затова Дръмонд не се обиди.

— Аз поне не зная такова нещо, освен ако някой мъж не е бил хванат в погрешно легло.

Суин отметна глава назад и се разсмя.

— Доста позорен начин да умреш.

Дръмонд също се засмя.

— Смъртта сама по себе си е позорна.

Ловецът плясна Дръмонд по гърба с огромната си ръка.

— Амин, и Господ да благослови стария Едуард, че не е излял гнева си върху вас. Не съм виждал някога да проявява милост към враговете си.

Въпреки че и преди беше чувал подобно мнение, Дръмонд усети в тона на Суин по-близко познанство с краля.

— Изглежда, си познавал стария крал?

В този миг Алисдър извика.

— Виж ме! — Като размахваше ръка наляво и надясно, той безмилостно ръгаше въображаемия си противник и го проклинаше.

След като похвали усилията на момчето, Дръмонд му каза да държи китката си стегната и да пести дъха си. После отново се обърна към мъжа до себе си.

— Та какво казваше, Суин?

— Воювал съм с Едуард Първи в Уелс през 82-ра — отвърна просто той.

— Срещу Луелин^[1]? Но това е било преди двадесет и шест години? Трябва да си бил малко момче тогава?

— Бях на петнадесет години. Напуснах службата при него, защото започна война срещу шотландците. Не желаех да убивам хора от рода на майка си.

— Тя от Хайлендс ли е?

— Не, от равнините е, но все пак е шотландка. Ние не правим тази разлика тук. Тя беше от рода Дъглас, със съответстващ на червената й коса характер. — Той примижа срещу слънцето. — Почина през същата година, когато Бърти изгуби жена си.

Дръмонд беше забравил дребната женица, която беше придружила съпругата му в Шотландия преди години. А и защо не? Когато Клеър беше в стаята, той почти не обръщаше внимание на другите жени. Братята му страшно се бяха развълнували при първата си среща с нея. Неговата любима беше станала изключително отстъпчива.

Застанала до Дръмонд на стълбите към църквата, Клеър изглеждаше като непорочна богиня. Той се сети за вида, който тя имаше тази сутрин, и решимостта, която не се беше опитала да прикрие. Каква толкова важна цел си беше поставила?

В мислите му се преплетоха сцени от миналата нощ. Усети стягане в слабините и погледна към портата на замъка. Къде ли беше тя сега?

Сякаш прочел мислите му, Суин каза:

— Ще се върне преди здрач.

— Никога ли не отсъства?

— Никога.

С дрънчащ върху главата му шлем Алисдър нападна стълба. Дръмонд отскочи от пътя му точно преди да му бъде нанесен удар с късото и нарочно тъпо острие.

— Внимавай, момче — предупреди го Дръмонд. — Защото иначе ще ти взема меча.

Насъбралата се тълпа се разсмя, Алисдър се изчерви от смущение, носле се завъртя и започна да сече въздуха.

Дръмонд отново се обърна към Суин.

— Клеър никога ли не посещава владетеля Ред Дъглас?

— Веднъж го направи и се върна с две от поверениците му. Грижеше се за момичетата в продължение на три години. — В погледа му припламна нежност и той поклати глава. — После две седмици не можа да преживее мъката си, когато се върнаха у дома си.

Тогава защо не искаше собствена дъщеря? Най-вероятно не искаше повече деца от Дръмонд? Щеше да я откаже от тази мисъл.

— Кога е било това?

— Някъде преди около година. Алисдър също се цупеше, липсваха му момичетата, които се умилкваха около него.

С щита в лявата ръка, Алисдър размахваше меча в дясната. Втурвайки се напред, той вдигна прах и тълпата го подкрепи да продължи. Едно момиченце на около шест години, с гъсти червени къдрици, се отдели от групата и застана пред Суин.

Той й се усмихна.

— Откъде взе сладкиша, Кърли?

Тя избърса трохите от устата си.

— От майсторката Глори — изфъфли своя отговор тя.

Според слуховете Глори беше местната шивачка и акушерка. Освен това беше влюбена в Суин. Той намигна на Дръмонд.

— Как е дамата?

Слънцето излезе изпод облаците. Като присви едното си око, момиченцето погледна Суин.

— Много е бясна, чичо Суин.

— Каза ли нещо за мене?

Момиченцето кимна почти незабележимо.

— Каза, че ако не я заведеш да събирате билки, ще откъсне ушите ти и ще ги използва за стръв за риба.

Суин обхвана с ръце главата си.

— Кажи й, че ще видя какво мога да направя по въпроса. И може да се опита да открадне ушите ми, но преди това ще трябва да ме хване.

Като се смееше, момичето хукна.

— Воюването е по-безопасно от жените — каза Суин.

Слуховете за Суин и Глори изобилстваха. Нея я намираха за горделива. За него казваха, че е упорит като църквата. Дръмонд все още не беше срещал скандалната Глори, но подозираше, че са лика-прилика със Суин.

— Можеш да се ожениш за момичето — каза той.

Суин ритна едно камъче.

— Този живот не е за мене.

Дръмонд усети някаква тъжна нотка в отговора, но преди да отвърне, към тях се втурна знаменосецът. Със зачервено лице и едва поемащ си дъх, той каза:

— Господарката си идва и води Елтън Сингър със себе си.

— Сериозно ли говориш? — удиви се Суин.

— Кълна се, Суин, видях ги. Стражата ми позволи да надникна през далекогледа.

Днес Дръмонд се беше срещнал с доста нови хора. Суин му беше разказал за други жители, но никой не беше споменал името на новодошлия.

— Кой е Елтън Сингър?

Знаменосецът се изплю на добре отъпканата пътека. Суин го погледна намръщен.

— Той е като цирей на задника и не заслужава семето, което е било нужно, за да го направят.

— Пропаднал е до мозъка на костите си — добави знаменосецът.

Дръмонд се притесни.

— Какво прави с Клеър?

— Въпросът по-скоро е какво прави тя с него? — промърмори Суин.

* * *

Джоана размаха юздите и конят пое в тръс по пътеката, която водеше към главната порта. Въпреки че дрехите му бяха наскоро изпрани, пътникът миришеше на миналогодишна бира.

— Ако изхленчиш още веднъж, Елтън Сингър, ще утроя наказанието ти.

Долният тип задърпа ръцете си, които бяха стегнати за китките и вързани за седалката на каруцата.

— Но господарке, няма да мога да използвам ръцете си!

— Ще го правиш и още как!

Вратарят се втурна и пое коня. Дръмонд й помогна да слезе от каруцата, а сините му очи я гледаха загрижено.

— Какво се е случило?

Зави му се свят при мисълта, че тя може да свикне с оказваното й от него внимание.

— Справедливост. — Тя направи знак на Суин да се приближи. — Отведи мистър Сингър в казармата.

На лицето на ловеца се изписа невярващо изражение.

— Него? Но защо? Той дори не може да сложи стрела на тетивата.

Джоана се развесели. Суин очевидно смяташе, че тя записва Сингър като войник. Всъщност, до известна степен точно това правеше.

— Зная — отговори тя с престорена любезност. — Бях уредила мисис Сингър да помогне тази седмица с почистването на казармата. Но тъй като тя се разболя, мистър Сингър беше така любезен да предложи да я замести. Нали така, сър?

Тълпата от зяпачи се заля от смях. Някой извика:

— Сингър върши женска работа.

Дръмонд изглеждаше объркан.

Подобно на хванато в капан животно, Сингър огледа мъжете в тълпата.

— Господарка или не, тя не може да наказва един мъж за това, че е направил онова, което е имал право. Нали така, събратя?

Нетърпелива и вдъхновена да завърши докрай мисията си, Джоана се обърна към Сингър.

— Първо, законът, който позволява на мъжа да бие съпругата си, е несправедлив — каза тя през зъби. — И второ, юмрукът ти не е с размерите на въже, дебело колкото палеца ти, както повелява законът. Отведи го, Суин, и ако науча, че някой мъж се държи жестоко с жена си, той ще плати още по-висока цена.

— Господарю Дръмонд — започна да го придумва Сингър с присвити като за молитва ръце. — Казват, че сте се завърнали у дома при нас и Бог да поживи ангелите за щастието ни. Страшно се нуждаем от мъжка справедливост. Кажете на господарката за правата на мъжете. Вас ще ви послуша.

Дръмонд протегна ръце напред, сякаш се пазеше от враг.

— Няма да получиш помощ от мене. Господарката цитира правилно закона до буква. — После й се усмихна мило и продължи: — Ще се подчиним на решението й.

На Джоана й се прииска да се смее и да плаче едновременно. Не очакваше хората от Феърхоуп да подложат на съмнение решението й, но не знаеше как ще реагира Дръмонд. Беше тръгнала да му благодари, но после се осъзна.

Предишната нощ едва не му се беше отдала. Беше лежала будна с часове, припомняйки си грешката. Ако беше отстъпила, той щеше да разбере, че е девствена и че е натрапница. С времето щеше да се научи по-добре да изпълнява съпружеската роля и да използва властта, която беше открила миналата нощ.

Но сега имаше работа за вършене.

— Суин, след като Сингър се настани в казармата, заведи Глори в Ийстуърд Форк. Маги Сингър се нуждае от лекарска помощ.

— По-добре Бърти да я заведе.

— Пак ли сте се скарали?

— Тя се караше, аз слушах.

— Бърти ми трябва тук, така че разрешете проблемите си.

— Да, господарке.

Сингър изглеждаше сломен.

— Аз ще се погрижа за скъпата си Маги.

Джоана му отправи победоносен поглед.

— Когато рибата тръгне по сухо! — После взе кошницата си и тръгна към стълбите на кулата.

— Майко!

Алисдър хукна към нея. Върху главата му се клатеше войнишкият шлем, а в ръцете си държеше оръжията.

Тя махна тежкия шлем от главата му и го сложи в кошницата.

Косата му беше залепнала, а лицето му беше покрито с мръсотия и пот.

— Какво е направил Елтън Сингър? — попита той. Тя отметна косата от челото му.

— Набил е жена си. Един мъж не бива никога да вдига ръка срещу жена или дете.

— Затова ти никога не ме биеш… дори когато съм лош.

— Да. Аз съм по-силна от тебе.

Той се изпъчи.

— А аз съм умно момче. — После сериозно добави: — Насилието води до насилие.

Изказването му беше странно, като се имаше предвид облеклото му. Джоана зададе очевидния въпрос.

Той потупа с меча по щита, който носеше отличителния знак на рода Макуин, и с вдигната брадичка обяви:

— Уча се да воювам. Татко казва, че имам бързи крака и добро равновесие.

— Как минаха уроците ти днес? — попита го тя на латински.

Той въздъхна драматично и махна с ръка.

— Не виждаш ли, майко? Вече имам меч. Трябва да се науча да боравя безупречно с него.

Той изглеждаше непоколебим. Трябваше да задуши разрушителната му мания още в зародиш.

— Кой ти каза това?

— Аз го измислих.

Не беше разбрала кога Дръмонд се е приближил. Той застана зад нея. Тя веднага си спомни за предишната нощ, за топлия му дъх на врата й и ръката, прегърнала я през кръста. Прекрасната целувка. Бездънната слабост, която я беше последвала. Девическият страх, който дори и сега стягаше гърдите й и й напомняше, че трябва да се бори с влечението си към него.

— Алисдър трябваше да учи още един час с брат Джулиан.

— Защо не ми каза, че имаш урок, Алисдър? — попита Дръмонд.

— Защото нямаше да ми дадеш да се упражнявам с меча.

Дръмонд остана безмълвен пред изкривената логика на Алисдър. Като се радваше на затрудненото му положение, Джоана му отправи поглед, изпълнен с любопитство.

След дълго мълчание той се наведе към сина си и каза:

— Войникът никога не лъже и никога не бяга от задълженията си. Никакво сладко една седмица.

Алисдър хвърли щита.

— Не е честно. Майка никога не ме е лишавала от сладко за толкова дълго време.

Дръмонд стъпи здраво на краката си и погледна сина си в очите.

— Е, за нещастие сега точно това ще ти се случи.

— Мамо, направи нещо — замоли се момчето. — Мразя латинския. Брат Джулиан казва, че не мога да съм придирчив.

Доволна до дъното на душата си, че Дръмонд я беше подкрепил, тя се усмихна благосклонно на сина си.

— Сигурна съм, че отсега нататък ще го заобичаш повече.

Устата му, която толкова приличаше на тази на Дръмонд, се нацупи.

— Не, няма.

Тя спокойно вдигна щита и меча и тръгна по стълбите.

— Тогава скоро няма да видиш тези неща.

— Върни ми ги — настоя той. — Лош късмет носи, когато жена докосва меча на мъжа.

Джоана застина. Жена. С една дума Алисдър я беше причислил към общата маса. Досега за него винаги беше авторитетна фигура. Някой ден щеше да надживее нуждата си от нея, но дотогава тя щеше да му влияе на думи и на дела.

Тя се обърна и го погледна.

— Още по-лош късмет носи, когато едно момче наставлява майка си.

Той хвана Дръмонд за ръката.

— Татко, накарай я да ми ги върне.

— Предлагам — започна строго Дръмонд — първо да се измиеш на кладенеца. После да отидеш в параклиса, да се извиниш на брат Джулиан и да го помолиш да си вземете урока.

В очите на Алисдър се появиха сълзи и той изглеждаше толкова нещастен, че Джоана едва издържа. Дръмонд сякаш усети, че е готова да се предаде и сложи ръка на рамото й. Стисна я нежно и добави:

— Хайде, Алисдър. Бъди добро момче. Ще се видим на масата.

Една голяма сълза се спусна по прашната буза на Алисдър.

— Но аз трябва да кажа благословията. Аз съм най-малкият.

Със задавен от вълнение глас Дръмонд отвърна:

— Тогава ще те изчакаме заедно с брат Джулиан и ще обсъдим какво си научил.

Алисдър подсмръкна и избърса носа си.

— Добре — промърмори той, после се усмихна. — А кога ще започна да давам заповеди?

— На нас? Никога. — Дръмонд потупа Алисдър но задника. — Изчезвай.

Изпълнена с въодушевление, че Дръмонд беше проявил интерес както към образованието на сина си, така и към наказанието на Сингър, Джоана се обърна и тръгна по стълбите.

Тогава чу гласа на Дръмонд.

— Чудя се защо избра точно днешния ден да накажеш този побойник.

Тъй като не беше готова да обсъжда въпроса, тя само сви рамене.

— Мисля, че знам откъде си се сетила за това. — Той я настигна и вдигна ръката й. Ръкавът на роклята се смъкна и откри малката синина, която той й беше причинил предишната нощ.

Тя издърпа ръката си.

— Винаги съм вярвала на Маги, когато твърдеше, че е тромава. Но сега осъзнах, че я е биел от години. Почувствах се ужасно.

— И аз, и затова ти се извиних, Клеър.

Както винаги, когато чуеше името на сестра си, Джоана изтрезняваше. Този път тя почерпи сила от него.

— И обеща да стоиш далече от мене.

Челото му се смръщи от смущение.

— Съгласих се никога повече да не те наранявам.

— Това е едно и също. — При тези думи изражението му стана толкова пресметливо, че тя побърза да отбележи: — Изглежда, имаш нещо наум.

Той се усмихна дръзко и й отвърна със собствените й думи.

— Ти, разбира се, си права.