Арнет Лем
Шотландска кръв (3)

ГЛАВА ВТОРА

Само с крайно усилие на волята си Джоана успяваше да запази самообладание, докато той я водеше по извитите стълби. С каменната стена отляво и с нов съпруг от дясната си страна, тя се чувстваше като хваната в капан. Нуждаеше се да остане сама, да помисли, да изгради план. Но как щеше да се измъкне, ако Дръмонд настояваше да я следва както котката мишка? Едва ли се бе появил в живота й, за да остане завинаги. Дали беше така?

Като неин съпруг той можеше да прави каквото поиска — с нея, с Феърхоуп Тауър и с Алисдър.

— Тази кула изглежда нова — отбеляза той, взирайки се в стените от червен камък.

Гордостта от дома й малко успокои притесненото й сърце.

— Беше завършена преди около пет години.

— Камъкът има странен цвят.

— От каменоломна близо до Дъмфрис е. Абатството Суитхарт е взело името на цвета на този камък.

Той спря за миг на втория етаж и надникна през отворената врата към кухнята. Евелин чистеше на масата все още шаващата пъстърва и си тананикаше популярна балада. На откритото огнище, което разделяше кухнята от главната зала, едно момче бавно въртеше бута еленско месо над огъня. От тавана висяха китки изсушени билки. Покрай извитите стени бяха подредени кожени мехове и дървени бъчви, готови за успешното завръщане на ловците.

Евелин вдигна поглед и любопитно огледа първо Джоана, а после и Дръмонд.

— Алисдър и Бърти са наловили доста риба, господарке — каза тя.

— Виждам. Кажи на готвача да я приготви с праз и масло. Ще проверя дали на пазара има пресни боровинки за сладкиша.

Прислужницата беше заинтригувана от карираната наметка на Дръмонд.

— Да сложа ли още едни прибори на масата тази вечер? — попита тя срамежливо.

Преди Джоана да успее да отговори, Дръмонд каза:

— Да, начело на масата.

Евелин възкликна и ръцете й закриха бузите й.

— Господарю! Предполагахме, че сте починали и са ви погребали. — Рибата се изхлузи от ръцете й върху пръстения под. Прислужникът, който въртеше шиша, се шурна да я вдигне. Влюбеното момче хвърли унил поглед към Джоана.

— Съвсем жив съм — обърна се Дръмонд към всички присъстващи в стаята. — И много се радвам да се прибера у дома.

Колкото може по-спокойно, Джоана рече:

— Стегни се, Евелин, и кажи на Амори, че съм наредила да прибере багажа на господаря.

Дръмонд я хвана за ръката и я поведе обратно към извитите стълби.

— Откога живееш тук?

Въпреки че очакваше да възникне спор, не можеше да избегне темата за неговия престой в затвора. Не можеше и да лъже.

— Когато се възстанових от раждането на Алисдър, дойдох тук и веднага наех строители.

— Ти? Изградила си всичко това без ничия помощ?

Контролът върху положението беше нещо напълно естествено за Джоана. Но точно сега трябваше да се преструва, че е онази Клеър, която той познаваше, а близначката на Джоана би трябвало да даде някакво обяснение за смелото си поведение.

— След ареста ти положението ми се промени.

— Кой проектира крепостта?

Дали да се поколебае, както би направила Клеър? Да, Дръмонд трябваше да повярва, че времето и събитията бяха променили съпругата му, но тя трябваше да действа бавно, за да го убеди.

— Симон дьо Кентърбъри.

Дръмонд кимна одобрително.

— Той има добра репутация в Лондон. Защо си го нарекла Феърхоуп?

Сега Джоана се чувстваше по-уверена в ролята си на негова съпруга, тъй като Клеър й беше говорила надълго за краткия им брак.

— Защото това обсъждахме през първата си брачна нощ.

Той вдигна веждата си и се усмихна дръзко.

— Това беше и най-интелигентният разговор помежду ни тогава, ако правилно си спомням.

Под горещия му поглед тя ставаше все по-неспокойна.

— Не е така, господарю мой. Обсъждахме и бялото перо, което прислужницата беше сложила в леглото ни за късмет. А също и децата, с които възнамерявахте да ме дарите.

Той се изсмя.

— Точно правенето на деца доминираше в разговора ни и в действията ни. След като ти свикна с акта, почти не напускахме леглото.

Актът? Обзе я объркване и притеснение, защото разказът на Клеър за онази нощ беше съвсем различен. Тя беше използвала романтични думи, беше й разказала как са се боготворели един друг и са изследвали всички страни на любовта. В замечтаните си спомени тя беше използвала думи като лелея и обожавам. А сега безцеремонното описание на Дръмонд опетняваше второто най-щастливо преживяване в краткия жизнен път на Клеър. Само раждането на Алисдър го предхождаше.

Защо не можеше Дръмонд, мислеше си с тъга Джоана, да си позволи поне един хубав спомен за миналото. Беше твърде малко признанието му за жената, която беше умряла с неговото име на уста.

Разгневена от грубостта му, тя заслиза бързо надолу но стълбите, прекоси общата стая и стигна до главния вход на крепостта, откъдето взе кошницата и наметката си.

— Мислех, че искаш да ме придружиш до селото.

— О, исках и продължавам да искам. — Той взе наметката и обви раменете й с нея. — Но приказките ти за правене на деца ме разсеяха.

Джоана беше толкова ядосана, че й се искаше да закрещи. Преброи до пет и пое дълбоко дъх, преди да отговори:

— Повече няма да ви разсейвам, господарю.

Погледът му се спря на гърдите й.

— Сигурен съм в това — каза той, като очевидно имаше предвид обратното.

Първият й импулс беше да го предизвика, но после промени решението си. Имаше намерение да поддържа помежду им определена дистанция.

Преметнала кошницата на ръка, тя тръгна пред него към вратата.

— Какво би искал да видиш първо?

Тебе, гола и извиваща се под мене, понечи да отговори Дръмонд, но успя да сподави плътските си желания. Преди да приемеше отново Клеър за своя съпруга, тя трябваше да му разкрие всички подробности за прелюбодейството си с мъжа, който сега беше станал крал. Но, Господи, днес тя беше още по-съблазнителна и му принадлежеше.

С тази приятна мисъл Дръмонд затвори вратата зад себе си и се огледа наоколо.

Построена по модерния тогава концентричен модел, Феърхоуп Тауър се издигаше върху висок хълм. В основата на могилата крепостта вместо с ров беше обградени със слама. Зад празната сега улица, опрени на подпорната стена, бяха наредени дървени къщи, толкова нови, че дори не бяха хлътнали. Сред тях имаше колиби на занаятчии и сергии на търговци. Сградата за войниците беше най-голямата. От едната страна граничеше с просперираща ковачница, а от другата — с конюшните.

В двора се отглеждаха ръж и просо, въпреки че стадата породисти овце и говеда също пасяха там. Слонът Лонгфелоу, със свадливия другар на Дръмонд на гръб, стоеше насреща сред тълпа от любопитни граждани и фермери. По-нататък имаше друга стена, още по-дебела от първата, с бойници за отбрана, обграждащи цялото имение.

Силно впечатлен, Дръмонд погледна към съпругата си и отново се почуди как беше успяла да постигне толкова много. Крепостта не отстъпваше на никоя от другите по границата и беше много по-богата, отколкото той очакваше. Онази Клеър, който той си спомняше, не можеше да смята и да прави планове дори и за най-малкото домакинство. Тази добре укрепена и процъфтяваща крепост беше още едно доказателство за това, колко много се беше променила или пък беше получила съвети от познавач.

Клеър, невярната съпруга и майката на неговия син.

Дръмонд се почувства като притиснат от тежест при мисълта за момчето, единствения му останал син. Отношението му към жената до него се посмекчи.

Винаги е била красива, с гладка и безупречна кожа, която лесно се изчервяваше, с гъста и блестяща като злато коса. Но сега хубавите й кафяви очи го изучаваха внимателно и дори да се опитваше, тя не можеше да скрие интелигентността си. Кога и от кого я беше получила?

Погледът му се спря на устните й и той си помисли, че са по-пълни отпреди и по-склонни да се усмихват естествено, отколкото да се цупят превзето. Изглеждаше горда, самоуверена и страстна. Последното й качество пресече възхищението му. Тя беше спала с мъжа, който сега управляваше тази земя. А ако Едуард II възнамеряваше да я задържи като своя любовница?

Тя премести кошницата от едната ръка в другата.

— Трябва ли така да ме зяпаш? Караш ме да се чувствам като свиня на пазара.

Дръмонд не можеше да не се разсмее.

— Всеки, който те сравни с прасе, трябва да изгние в кочината, а аз ще излъжа, ако не призная, че е удоволствие човек да те гледа. Винаги е било така.

Тя тръгна надолу по стръмните стълби.

— Благодаря, господарю. Имате ли някакви въпроси относно крепостта?

Имаше цяла дузина, но също и години, през които да получи отговорите.

— Какво е имало преди тук?

— Буйна папрат с пирен и прещип за цвят и торфени блата за мирис.

Той се разсмя от безгрижната й забележка и в отговор получи усмивка. Безмълвната размяна беше странно удовлетворяваща и напълно неочаквана.

— Колко земя притежаваме?

Тя се спускаше грациозно надолу по стълбите, а лекият вятър повдигаше шапката й и откриваше навитите й на тила плитки с цвят на пшеница. Освен това ухаеше на пирен, което беше любимата му миризма.

— Притежавам земята и контролирам водата на разстояние един ден езда във всички посоки, според дарението на стария крал за мене.

За мене. Подчертаването на единствено число потвърждаваше новата й независимост. Щеше да я отучи от този лош навик.

— Колко земя обработваме?

— Давам я под наем на фермери. В замяна на това получавам първите плодове от работата им.

Ако искаше състезание на тема местоимения, с удоволствие щеше да й го достави.

— А какво правим с печалбата?

— С миналогодишните данъци построих четири нови къщи, от които сега събирам наеми. — Тя спря на средата на хълма и посочи няколкото сгради, от които той се бе възхищавал преди минути. — Освен това оставям достатъчно пари за обогатяването с вар на угарта. Оказа се, че почвата се засилва много така.

Стегнатият отчет за стопанисването на земята го шокира толкова, колкото и силното му желание към нея.

Изучаването на женските й достойнства щеше да почака, сега възнамеряваше да се порови в ума й.

— Мислех, че поемането на отговорност натъжава сърцето ти.

Устните й се свиха и привлякоха вниманието му към добре очертаната й брадичка. Искаше му се да я целуне, да усети вкуса на цветята на Шотландия върху кожата й.

Тя погледна към портата.

— Преди време беше така, но обстоятелствата ме принудиха да преодолея слабостта си.

Тя го упрекваше за това, че беше защитавал земята си срещу Едуард I и я беше оставил сама да се грижи за себе си.

— Ако не беше спала с принца, кланът Макуин щеше да те прибере. Можеше да живееш в безопасност сред моите хора.

Тя сви рамене.

— Тук съм щастлива. — Тя хвана полите на наметката си и заслиза надолу по останалите стълби.

Засега Дръмонд реши да изостави темата за това, какво е трябвало да направи тя. Беше прекарал години в терзания по делата на клана Макуин и най-накрая се беше отказал от надеждата, че някога ще може да се върне в Шотландия. Подобно на сухи листа, паднали върху горещи въглени, копнежът му по Шотландия избухна буйно. Ако тя признаеше изневярата си, той щеше да й остави имението, да вземе Алисдър със себе си и да се отправи на север. Семейството му щеше да го приеме. Освен това щяха да обявят Алисдър за син на курва, защото всички те знаеха, че тя е спала с англичанин.

Години наред Дръмонд я мразеше за това.

— Кой ти помогна? — изръмжа той.

От гневния му тон тя се отдръпна и го погледна.

— Цяла легия римски инженери станаха от гробовете си и ме молеха да ги оставя да изградят тази крепост — отвърна рязко тя. — Аз седях върху копринен трон с пискюли и похапвах нарове и смокини, докато те строяха замъка на моите мечти.

Миг след като осъзна думите й, Дръмонд се задави от смях. Колко странно, помисли си той, станала е толкова забавна и очарователна.

Тя прекоси добре поддържаната ливада.

— Научих много неща в абатството.

Дали съжаляваше за нелепото си избухване? Защо?

Изведнъж му се прииска да научи повече за нея. Спомни си за разказите й за детството.

— От сестра Маргарет ли?

— Някои от нещата научих от нея.

Очевидно не желаеше повече да обсъжда този въпрос. Това беше доста странно, тъй като преди детството беше една от любимите й теми за разговор.

— Тогава сигурно от някои от приятелите ти там? Меридин или другото момиче. Как се казваше? Джули?

Сякаш несигурна накъде да тръгнат, тя огледа сградите покрай стената. После тихо отвърна:

— Казваше се Джоана.

Той усети промяната в настроението й, отново същата бдителност, която беше забелязал и преди.

— Да, сега си спомням. Винаги твърдеше, че тази Джоана може да се справи и с цяла армия кръстоносци.

В отговор тя прошепна „наистина можеше“ и се отправи към магазина на месаря.

— Скоро ще се върнат стрелците. Сигурна съм, че ще искаш да се срещнеш с ловеца. Той ще дойде първо тук, яко ловът е бил успешен.

Безсмисленото бъбрене преди беше един от любимите й начини за прекарване на времето. А сега изглеждаше притеснена. Решен да открие причината за лошото й настроение, той я настигна.

— Защо трябва да се радвам на компанията на тези хора? — Тя вдигна поглед и той видя сълзи в очите й. — Защо плачеш?

— Не плача — възпротиви се тя, докато изтриваше сълзите от бузите си. — Това е от силната слънчева светлина.

— Да, а аз съм венециански лихвар. Кажи ми защо споменаването на твоята приятелка от абатството така те разстрои?

— Остави, Дръмонд. Просто хората ми липсват.

— Тогава ги покани на гости. — Тъй като не можеше да се въздържи да не я подразни, той добави: — Имаш моето разрешение.

В очите й проблесна възмущение, а лицето й придоби цвета на избелялото й палто.

— Може и да го направя.

Ако беше умен и внимателен, щеше да разбере от живеещите наоколо дали никой мъж я посещава често.

— Постигнахме съгласие. И след като посетим месаря, ще ме представиш на всички останали в селото.

— Да те представя? Не си казал на никой друг освен на Амори, че си моят… съпруг?

Той потисна желанието си да я докосне и да преодолее колебанието й.

— Оставих това удоволствие за теб.

Тя понечи да му отвърне рязко, но промени решението си. Това разочарова Дръмонд, но на него му харесваше новата, пламенна Клеър.

— Разбира се — каза тя, сякаш се примиряваше със светско задължение. После се промуши през завесата на вратата и изчезна в месарския магазин.

Дръмонд се ядоса. Трябваше да отбележи по подходящ начин завръщането му. Трябваше да го представи на хората с цялото уважение, което му се полагаше като господар на замъка. Трябваше да бъде доволна, че съпругът й отново я е приел.

— Идвате ли, господарю?

Веселият й тон го накара да се раздвижи. След като влезе вътре, той я видя застанала до някакъв брадат мъж, с големи колкото свинските бутове ръце. Гъстата му кестенява коса беше ниско остригана, на лявото му слепоочие имаше бяло петно. Носеше мръсна престилка, провиснала над заобления му корем и когато се усмихна, Дръмонд реши, че усмивката му е искрена.

Клеър му направи знак да се приближи и после каза:

— Господарю, запознайте се с Джон Хендъл, праведен християнин и отличен касапин.

Мъжът направо грейна.

— Добре дошли у дома, господарю Дръмонд, и слава на Бога. Какво се случи? Мислехме, че сте мъртъв?

Дръмонд не беше очаквал милост от Едуард I. Но Едуард II явно изпитваше някакво перверзно удоволствие да върне Дръмонд на жената, която го беше направила рогоносец. Макар това да се знаеше от всички, той нямаше намерение да го обсъжда с един касапин.

— Спасих се си правосъдието на стария крал.

Хемдъл кимна енергично.

— И се скрихте в Шотландия, докато той умре. Господ да благослови сина му, че ви е простил. Новият крал това е направил, нали?

— Аха. Няма да обсади Феърхоук Тауър, — „Освен ако не дойде за любовницата си“, помисли си Дръмонд.

— Нейно благородие ни е разказала всичко за вас — продължи касапинът. — Любимият ми разказ е как сте убили глиган, въоръжен само с кама. Той е любим и на Алисдър. Детето ви мисли за светец.

Изненадан, Дръмонд погледна, жената до себе си. Навела глава, тя си играеше с розовите панделки, които украсяваха кошницата й. Защо ли е съчинила тази истории? Беше пълна измислица. Никои нормален човек не можеше да убие глиган без копие и меч. Почти напълно объркан, Дръмонд се почувства горд, че е говорила само хубави неща за него пред сина му.

Решавайки, че трябва да каже нещо, той изрече първите думи, които дойдоха в ума му:

— Нейно благородие прекалено много ме ласкае.

Джон Хендъл се усмихна мило.

— Такава си с тя, милорд. Няма по-мил и щедър човек от нея. Тя получава същата дажба торф като останалите. Ако има нужда от защита, веднага ще сменя сатъра с меч.

Дръмонд беше очаквал презрение от хората. След освобождаването си през април, той беше протакал решението си да се подчини на заповедта на Едуард II да живее във Феърхоуп Тауър. Лонгфелоу беше надебелял по ливадите на Англия.

Дръмонд не беше очаквал обективност от хората във Феърхоуп. Трябваше да провери лоялността им. Дали този месар щеше да потвърди подозренията му, че съпругата му все още забавляваше новокоронясания Плантагенет? С тази мисъл Дръмонд посочи късовете месо.

— Запасите ти изглеждат напълно готови дори и за новия ни суверен.

Джон Хендъл наклони озадачен главата си настрани.

— Свинското? Той не обичаше ли повече говеждо?

Така… значи месарят беше запознат с предпочитанията на крал Едуард… Без съмнение той отделяше специално внимание на монарха при всяко негово посещение във Феърхоуп Тауър. Като хвърли поглед на невярната си съпруга, Дръмонд почувства как у него отново се надига старият му гняв. После попита касапина:

— Негово Кралско височество ли ти е казвал това?

Сякаш ръгнат с нещо, месарят се скова.

— Кралят не разговаря с такива като мене.

Дръмонд предчувстваше победата си, сега щеше да хване в първата й лъжа. Съвсем небрежно той попита:

— Тогава откъде знаеш, че предпочита говеждо пред свинско?

— Брат Джулиан твърди, че е така. Той го е чул от игумена на абатството Суитхарт, който пък го е чул от самия архиепископ, когато той е бил в Карлайл, за да въздигне в светейшество онзи уелсец. Вие друго ли знаете?

Дръмонд се обърка, понесен внезапно сред море от недоразумения. Съпругата му отмести поглед, но не преди да забележи разочарованието в очите й. Той се засрами и се опита да измисли някакъв отговор. Месарят изглеждаше напълно стъписан както от плана на Дръмонд, така и от реакцията на жена му.

Като се надяваше да се измъкне, Дръмонд се усмихна изкуствено:

— Истина е, че новият ни крал предпочита говеждото пред свинското, но мисля, че ще промени мнението си, ако види това прясно месо.

Клеър повдигна вежди и се намръщи възмутена.

Месарят се изпъна сковано.

— Благодаря, господарю.

Нетърпелив да излезе заедно с жена си, Дръмонд протегна ръката си.

Като го пренебрегна напълно, с пресилена любезност тя се обърна към месаря.

— Джон, изпрати един бут от това месо за милостивия ни господар. — После излезе първа, така както бяха влезли.

След като се озова на улицата, тя се отправи към работилницата на тъкача. Опитвайки се да надвика тракането на становете, Дръмонд отново реши да провери разказите на Едуард Плантагенет за флиртовете му със съпругата на Дръмонд. Тъкачът беше верен на Клеър, както и обущарят, момичето на пазара и свещарят.

За изненада на Дръмонд всеки, с когото разговаряше, му разказваше история за неговата смелост, която съперничеше или превишаваше разказа на месаря, С протрито и оръфано въже той беше слязъл по тясна и опасна долчинка и беше спасил своенравно дете. И всичките разкази за геройства идваха от Клеър Макуин. Защо трябваше първо да му сложи рога, а след това да измисля тези приказки?

Когато излязоха от магазина за свещи, тя се обърна към Дръмонд:

— Това са добри хора и не заслужават да ги използваш като пионки в глупавата си игра.

Тя говореше истината. И той смяташе, че хората са честни, искрени и наистина доволни да го видят сред тях. Но тяхната благодарност не я оневиняваше.

— Отричаш ли връзката си с Едуард? — настоя той.

— Не отричам, че една тринадесетгодишна булка може лесно да стане жертва на принц.

— Никоя свястна шотландка не би вдигнала доброволно краката си за един англичанин.

— Какво ще кажеш за наследничките на Дъглас, които се омъжиха за английски благородници?

Как смееше да бъде толкова образована и логична, когато ставаше дума за изневярата й, сякаш не беше имала никакъв избор.

— Не ме интересуват тези хора от равнините.

— Аз също нямах избор.

— Трябваше да потърсиш съвета ми — възпротиви се той.

Тя се доближи толкова близо до него, че дрехите им се докоснаха.

— Заклевам се в душата на Алисдър, че тогава нямах възможност да те търся, Дръмонд!

Проницателният й поглед докосна душата му и той отново си помисли колко се е променило държанието й.

Колкото повече я гледаше, толкова повече се уверяваше, че и външният й вид също се е променил. Беше загубила детските си лунички и вече не пърхаше с мигли, за да привлече вниманието и възхищението му, Очевидно не държеше вече на тях.

Но той щеше да получи онова, което искаше от нея.

— Доста смели думи от твоя страна.

Тя му се усмихна насила.

— Ти си смел мъж.

Той забеляза, че му харесва начинът, по който слънцето придаваше на кожата й цвят на сметана, а и всеки мъж би се възхитил на топлите й кафяви очи и изразителната й уста. Животът му щеше да бъде по-лесен, ако и характерът й беше така приятен. Ех, и моралът й да беше така безупречен.

— Мога да стана и още по-смел — изръмжа той.

— Тогава покажи куража си на сина си — отряза го тя. — Сигурна съм, че ще оцени проявата на животинско поведение повече от мене.

Той се сви при хапливите й думи.

— Ядосана ли си ми?

Тя пусна вече пълната кошница.

— Да. Прекарах по-голямата част от деня да те наблюдавам как се опитваш да ме изкараш проститутка пред моите хора. Те ме уважават и търсят моите съвети. А сега, ако ме извиниш, трябва да поработя със счетоводните книги и да нагледам прислугата.

Само баща му беше успявал да го скастри така жестоко.

— Накарай иконома ти да го направи.

— Аз съм си иконом.

Умът му изведнъж отказа да го проумее.

— Ти?

Чу се някаква камбана.

— Четири часа е — каза тя. — Алисдър сигурно е приключил с уроците си. Обеща да му покажеш слона. Надявам се, че няма да го разочароваш. Вечеряме в осем часа.

След тези думи тя се обърна и започна да изкачва стръмните стълби на кулата. Дръмонд я наблюдавай как се отдалечава: стегнатия й гръб, люлеещите се хълбоци, празните й ръце.

— Забрави нещо — извика той след нея.

Тя се извърна и го погледна. Справедливият й гняв раздвижи кръвта му. Изглеждаше като жена, готова да защитава дома си.

Напълно непочтително, той продължи:

— Според разказа на свещаря, когато съм влизал битка с Едуард I, ти винаги си награждавала рицарството с прощална целувка. Мисля, че завръщането ми от света на мъртвите заслужава такава изява на привързаност.

Тя се приближи към него. Почувствал се като кавалер от разказите, които беше чул днес, той се приготви да получи ласките й. После щеше да я упрекне, а можеше и да се въздържи.

Вместо обаче да го целуне, както той очакваше, тя грабна кошницата си.

— Върви по дяволите!

Докато се отдалечаваше с бързи и решителни стъпки, Дръмонд продължи да й се възхищава. Не трябваше да прави заключение, но, по дяволите, тя го караше да се чувства като безполезно украшение в собствения му дом. Освен това изваждаше наяве хлапето у него. Изведнъж ужасно му се прииска да хукне след нея по стълбите и да я ощипе по задника. От предишния си опит знаеше как ще реагира тя.

С тази приятна мисъл той започна да си представя предстоящата нощ.

* * *

Джоана тъкмо беше притиснала восъка към писмото до сестра Маргарет, в което я осведомяваше за завръщането на Дръмонд, когато Бърти Стейпълдън влезе в дневната.

С шапка в ръка и загрижена физиономия, която набръчкваше челото му, той се облегна на затворената врата. Носеше обемиста туника, захваната с колан на хълбоците му, и къси бухнали панталони, които сам беше кърпил.

— Трябваше да бъда тук, за да ви предупредя за пристигането му.

Доволна от лоялността му, тя се опита да омаловажи ситуацията.

— Тогава кой щеше да заведе Алисдър на риба?

Като човек, който обичаше забавленията и имаше слабост към тлъстата пъстърва и лова, вдовецът беше неизменен спътник в живота на Джоана. Както винаги, той пое ролята на наставник.

— Мислили ли сте какво ще правите?

— Почти за нищо друго не съм мислила. Изглежда, ще трябва да се науча как да му бъда съпруга.

— Евелин ми каза, че той е настоял да заеме вашето място на масата тази вечер.

Тя сви рамене.

— Винаги съм смятала това просто за церемония.

— И е вързал примамка пред носа на Алисдър, за да не се поддава на желанията си да скита късно вечер между бойниците на кулата.

Джоана се разнежи. Едва ли би обичала Алисдър повече, дори и да му беше истинска майка. Когато изпитанията на майчинството я тревожеха, Бърти винаги беше до нея, за да й помогне.

— Съмнявам се, че скоро ще използва тази закана. Един слон е винаги по-впечатляващ.

— Откъде лорд Дръмонд се е сдобил с това същество?

Тя се втренчи в сандъка за дрехи, който доминираше в стаята, така както неговият собственик властваше в мислите й.

— Не зная, но това поне е безопасна тема, която мога да обсъждам с него.

— А за вас, скъпа приятелко?

Гальовното обръщение беше възникнало в нощта, когато съпругата му беше умряла. Тогава Бърти беше отчаян и самотен и Джоана го беше окуражила да излее душата си пред нея. Тъжната случка беше заздравила приятелството им.

— Объркана съм, Бърти. Чувствам се уязвима, сякаш съм на крачка от пълния провал.

Той приближи едно дървено столче до масата, където беше седнала тя.

— Сигурно сте били шокирана, когато го видяхте.

— Не толкова, колкото когато ти го повика по име. Мислех го за натрапник.

Бърти се разсмя, но когато тя не се присъедини към смеха му, отново стана сериозен.

— Извинете ме, но предполагам, че той също е бил объркан, както и вие.

Джоана усети облекчение.

— Не бях помислила за това.

— Напълно нормално.

Старите й грешки започнаха да се изреждат пред нея като демоните около огъня на Вси светии.

— Трябваше да се заинтересувам за него — поне веднъж през всичките тези години.

— Защо? Старият Едуард не носеше прозвището „Чук за шотландците“ само защото се смяташе за дърводелец. Мразеше шотландците от планините повече и от уелсците. Никой не би очаквал, че ще подари живота на вожда, а и колкото по-малко Клеър Макуин общуваше с този Плантагенет, толкова по-добре. Ако бяхте писали от нейно име, можехте да привлечете вниманието към сина му.

Бърти знаеше за аферата на Клеър с Едуард II и беше напълно прав за опасността, която можеше да възникне. Според Дръмонд кралският любовник на Клеър не я беше забравил.

Джоана имаше по-големи тревоги в момента.

— Дръмонд е убеден, че аз съм любовница на новия крал.

— Защо?

— Изглежда, Едуард му го е казал.

— Господ да ни помага тогава, защото дори най-добрите хора казват, че от него ще излезе ужасен крал. Спомням си го като безполезен принц.

При други обстоятелства тя би се измъчвала от страшните предсказания за управлението на новия принц. За момента обаче си имаше собствени грижи.

— Кажи какво си спомняш за Дръмонд.

— Не бях много близо до него, разбирате ли? Имаше цял куп по-малки братя и роднини в онази крепост и планините. А и те най-често бяха извън нея, по войни и по набези. Но дори и сред тълпата той изпъкваше — горд като мъж, току-що произведен в рицар, още от деня, в който за първи път го видях. Баща му казваше, че е предопределен за велики дела.

— Дръмонд вярваше ли в това?

— Ако правилно си спомням, той се смееше и твърдеше, че това е бремето на родените на празника на Света Троица.

— Популярен ли беше?

— Да, но все пак беше първородният син, носеше благословията на баща си. Беше истински дявол с меч й дясната ръка и с кама в лявата.

Тъй като се нуждаеше от постъпка, която да се равнява на греха на Клеър, Джоана попита:

— Предполагам, че е имал метреси.

— Не бих могъл да зная — отвърна твърде бързо и отбранително Бърти.

— Разбира се, сега може да сме сигурни, че поведението му е прилично.

— Така е, защото не е довел жена със себе си.

— Само един уелсец, който говори много претенциозно, казва се Морган Фоур.

— Дали г-н Фоур ще се нуждае от стая в кулата?

Без злоба Бърти каза:

— Не, той е обитател на конюшните. — Той кимна към сандъка. — Виждам, че Амори не се е престарал да занесе горе багажа на лорд Дръмонд.

В коя стая, запита се тя за стотен път и отново не можа да си отговори. Бе принудена да се изправи пред голата истина, че нямаше никаква представа какво ще прави с Дръмонд Макуин.

— Все още не съм наредила на Амори да го стори.

— Можете да пратите Алисдър при мене, а вие да се преместите в неговата стая.

Феърхоуп Тауър нямаше стая за гости. Когато Ред Дъглас или шерифът Хей идваха на гости, Джоана по традиция отстъпваше своята спалня на важните гости. Бърти беше предложил временно разрешение на проблема със спането.

— Кажи на Евелин да премести нещата на Алисдър в твоята стая, а моите — в неговата, преди да започне да слага масата. Предай й да не споделя моите тайни или ще я изпратя обратно при семейството й.

— Ще й кажа, но тя вече гукаше като гълъбица, когато преди малко заговори за лорд Дръмонд. Рано или късно ще му разкаже всичко, което той поиска да узнае. Ако тя не го стори, тогава Алисдър ще го направи.

Това беше истина и Джоана трябваше да има готови отговори на всички въпроси на Дръмонд. Най-напред обаче трябваше да научи повече за него.

— Мислиш ли, че е обичал Клеър?

Бърти погледна към тавана.

— Никога не й го е казвал, въпреки че тя често го питаше. Бяха твърде млади, когато се ожениха — той на двадесет и три, а Клеър почти на тринадесет. Държеше се добре с нея, но никога не се отказа от флиртовете с други жени. Една от тях му роди двама синове. Горките дребосъчета умряха преди дори да проходят, или поне така твърдяха слуховете.

Джоана съзнаваше какво щеше да изпитва самата тя, ако съпругът й си вземеше метреса и тя имаше деца от него. Щеше да се чувства предадена, да започне да се съмнява в собствената си значимост. Горката Клеър. Тя трябваше да отпрати Дръмонд колкото се може по-бързо към планините при неговия клан.

— Съмнявам се, че ще остане — отвърна тя.

— Съмнявам се, че ще си тръгне.

Обзе я страх.

— Не говори така, Бърти. Може да си тръгне, преди да открие, че не съм Клеър.

— Печелили сте и срещу по-важни особи от него и може да ме канонизирате за светец, ако шерифът е доволен от присъствието му. Трудно ще преглътне новината.

Рамзи Хей, шериф на Дъмфрис, беше неин предан защитник, докато носеше жалейните дрехи. После се беше превърнал в неин ухажор. Въпреки че беше откровена и непреклонна в отношението си към него, той продължаваше да бъде все така настоятелен. Тя не се тревожеше, че други мъже ще й досаждат, тъй като Рамзи ги държеше на разстояние от нея. Но дали щеше да успее да пропъди съпруга й?

Тя потупа купчината с писма на масата.

— Написала съм му съобщение. Писах също и на сестра Маргарет, както и на Меридин.

По смръщеното лице на Бърти се появи нежност.

— Игуменката ще изтърка цяла броеница, докато се моли за вас. Мадам Меридин ще ви изобрази на едно от нейните ръкоделия.

Едва ли други деца са били такива късметлии като Клеър и Джоана, а по-късно и Меридин, защото сестра Маргарет се грижеше за тях като истинска майка. Толкова много бдеше над тях, че Джоана понякога си мислеше, че игуменката е сбъркала призванието си.

— Поканих я да ни посети.

— Ще бъде чудесно да ни посети, но да не бърза, защото Рамзи Хей ще пришпори коня си до припадък, за да дойде. Съжалявам всеки, който го изпревари.

Подтиквана от силната си привързаност към дома и сина си, тя се приближи до прозореца и огледа външната стена.

— Първото посещение на Рамзи ще бъде интересно и забавно. Когато той пристигне, ще разреша на Алисдър да патрулира заедно със стражата.

— Той би се отказал от крема си заради това.

— Ако има някакъв сблъсък между Дръмонд и Рамзи, не би било хубаво Алисдър да присъства на него.

В погледа на Бърти се появи закачливост.

— Освен това трябва да забраним достъпа на нервни жени и неспокойни бебета до масата.

Джоана го слушаше само наполовина. Най-после беше видяла слона. Сърцето й се разтуптя силно. Животното се виждаше само като малка сива точка на хоризонта.

Дръмонд беше извел Алисдър на разходка. А ако го отвеждаше завинаги?

Тя се обърна и хукна към конюшнята, докато страхът се надигаше в гърлото й.