Арнет Лем
Шотландска кръв (2)

ГЛАВА ПЪРВА

Седем години по-късно

Феърхоуп Тауър

 

Вратата на кухнята се отвори.

— Дошъл е някакъв непознат, господарке — изрече портиерът Амори, така задъхан, сякаш беше пробягал целия път от Карлайл дотук. — Твърди, че ви е съпруг.

Джоана се обърна толкова бързо, че широкият маншет на връхната й дреха закачи глинения съд с мед. Като се бореше с паниката, тя изправи гърнето, преди лепкавото му съдържание да се разтече по пейката. Ако не беше страхът в погледа на прислужника, тя щеше да го обвини, че си прави шеги с нея.

— Нищо друго ли не каза?

Амори се намръщи.

— Каза само, че името му е Дръмонд Макуин.

Дръмонд Макуин беше мъртъв, обесен преди години от крал Едуард I. Не беше получила официално извееше за екзекуцията му, но тя и не очакваше съболезнования от краля. Известно беше, че Едуард I е безмилостен към враговете си. Пристигането на този натрапник изглеждаше странно точно в този момент, след като старият крал беше умрял предишната година. Новият крал, синът му Едуард II, беше коронясан наскоро.

Вероятно мъжът си правеше някаква шега или се надяваше да спечели нещо, представяйки се за неин съпруг. Съвсем скоро щеше да разбере, че вдовицата Макуин не е лесна плячка за мошеници.

— Не се притеснявай, Амори. Покани го вътре. Кажи на Евелин да му поднесе бира, но да не разговаря с него. И не внасяй багажа му.

— Да, лейди Клеър. — Той се поклони и се обърна.

Джоана беше отговаряла на това име толкова дълго време, че то вече звучеше съвсем естествено. Не съжаляваше, че е изгубила своята идентичност — като прие името на Клеър, тя беше запазила спомена за сестра си жив. След като вече бяха изминали седем години, Джоана беше убедена, че така следва и собствената си съдба.

Портиерът спря.

— Какво да правя със слона му?

— Кое?

— Слонът му. — Слугата сложи ръцете си от двете страни на главата и размаха пръсти. — Масивно животно с огромни уши, хобот колкото миналогодишния Бъдник и очи като мъниста.

Джоана го изгледа намръщено.

— Зная как изглежда слонът. Виждала съм такива животни в книжките на Алисдър.

От смущение слугата се изчерви. Той заопипва връзките на късото си кожено палто.

— Извинете ме, господарке. Не исках да ви обидя. Всички знаят, че сте умна колкото шамбелана на краля.

При всеки друг случай тя щеше да се надсмее над възхвалата му, но сега се нуждаеше от цялата си увереност, особено като се имаше предвид предстоящата й среща.

— А ти си принц сред портиерите, Амори. И къде е сега това същество?

— Завързано към един стълб на външната стена на замъка и привличащо тълпа от хора. Работниците от Седлърс Дейл зарязаха работата си в нивата и наобиколиха животното. А жената на обущаря припадна.

Джоана си представи суматохата, която то причиняваше. Чудеше се откъде нейният посетител се е сдобил с това странно животно. Беше чувала само за един слон на острова и той се намираше в кралската менажерия.

Започваше да се притеснява. Кралската менажерия се намираше в лондонския Тауър. Дръмонд беше отведен там за екзекуцията си. Но какво, питаше се нейният здрав разум, щеше да прави с този слон мъжът, който се представяше за шотландски вожд?

Като се опитваше да успокои препускащото си сърце, тя освободи портиера.

— Не се занимавай с животното, освен ако не започне да прави бели. Притежателят му няма да остане дълго тук. — После тя бавно смъкна ръкавите на роклята си и излезе.

В двора на замъка коларят се пазареше с ковача за цената на гвоздеите. До тях буен прислужник разменяше с някаква млада слугиня красиви светски предмети. Откъм пералнята се носеше свеж мирис на лавандулов сапун. Някъде в далечината плачеше бебе. Изпръхтя кон. Няколко овце побягнаха, подгонени от джафкащо куче.

Познатите звуци поуспокоиха опънатите нерви на Джоана и й помогнаха да разсъждава логично. Първоначално тя беше живяла под страх от разкриване, но сега, седем години по-късно, вече беше напълно привикнала с идентичността на сестра си. Всички, от шерифа на Дъмфрис до най-бедния фермер, й бяха верни и покровителстваха Алисдър.

При мисълта за сина си тя отново се уплаши и спря до развъдника за зайци. Това беше любимото му място за игра до момента, в който не видя как касапинът закла един от тях. Алисдър се беше зарекъл никога повече да не яде заек. Въпреки че не го беше родила, Джоана се смяташе за негова майка. Беше го носила и успокоявала, когато ставаше нервен и раздразнителен заради поникващия му нов зъб. Беше го наблюдавала щастлива и със сълзи в очите, когато правеше първите си неуверени стъпки. Беше правила грешки. Беше му обръщала прекалено много внимание. Накратко, беше го разглезила.

Какво щеше да стане, ако този непознат се опиташе да й отнеме Алисдър? Тя се паникьоса от тази възможност. Успокои се едва когато се сети, че Алисдър не е в замъка. След обяда беше отишъл с Бърти Стейпълдън да лови риба, но те се връщаха винаги преди да се мръкне. Инстинктът й подсказваше, че трябва да се отърве от непознатия, преди синът й да се върне у дома.

Нетърпелива да го стори, тя свали мръсната си шапка и повдигна края на работната си рокля. После прекоси бързо двора и хукна нагоре по стръмните стълби към укреплението. Докато вървеше към залата на горния етаж, тя състави план как да се справи с мъжа, който я очакваше. Щеше да го поздрави мило. Щеше да изслуша абсурдната му история. Щеше да го обяви за лъжец и да го изгони от имението си. Ако откажеше да напусне, щеше да нареди на стражата да го задържи. После щеше да съобщи на шерифа и да настоява да заслужи предварително платената му такса, като изпрати обратно измамника и слона му там, откъдето са дошли.

Но в мига, в който видя непознатия, дори от другия край на залата, се наложи да преосмисли цялата си стратегия.

В профил той толкова много приличаше на Алисдър, че Джоана отново беше обхваната от паника. Високият му прав нос и леко разширените му ноздри показваха, че е роднина. Гарвановочерната му коса й напомняше за буйната грива на сина й. Чувствената уста и силната квадратна брадичка потвърждаваха приликата. Но тя беше разтърсена не толкова от чертите му, а от съсредоточеността, с която разглеждаше бродерията на паравана пред камината. Така, както се беше привел, той й напомни за Алисдър, когато бе видял за първи път костенурка да се скрива в черупката си. Този мъж изглеждаше напрегнат и любопитен. И невероятно красив.

Несъмнено беше Макуин.

Ужасена, тя не можеше да се реши да влезе в стаята и да съобщи за присъствието си. Стоеше и продължаваше да го наблюдава незабелязана. Вместо къси бухнали панталони и късо кожено палто, той носеше кожени панталони и вълнена риза с дълги ръкави. С дълги стройни крака, тесен таз и широки като на ковач рамене. В ръката си държеше шотландска барета, украсена с пера и блестяща сребърна емблема, която тя не виждаше ясно, но предполагаше, че е изправен на задните си лапи вълк, символът на клана Макуин. Същият мотив беше повторен на брошката, която прикрепваше към рамото му характерната карирана къса наметка.

През годините тя беше измисляла всякакви истории за Дръмонд, приказки, които да внушат гордост в момчето без баща. За Алисдър баща му беше герой с чисто сърце и силна воля. Дали този мъж, вероятно братовчед или чичо на Макуин, щеше да опровергае или да засили легендите?

— Забелязвам голямо подобрение в бродерията ти, Клеър — каза той, докато все още изучаваше ръкоделието.

Изненадана, Джоана отстъпи назад. После се стегна. Нямаше да се смути от този мъж, нито щеше да пропусне да отбележи пренебрежението му към етикета.

— Надявам се същото да е вярно за вашите маниери, сър, защото нямате право да се обръщате към мене толкова фамилиарно.

Той се изправи и отиде при нея. С нехайно изражение започна да я изучава от главата до петите. И все пак сините му очи бяха напрегнати.

— Нямам право ли, Клеър? Изглежда, си забравила колко много права имам по отношение на теб.

Тя се засегна и стисна юмруци, за да не му удари шамар.

— Кой сте вие?

Той се засмя и поклати глава.

— Засрами се, скъпа. Не че съм очаквал да ме посрещнеш с отворени обятия. Предпочиташ да спестиш прегръдките си за други мъже.

Един гълъб кацна на перваза на отворения прозорец. За да отклони вниманието си от този властен мъж и справедливите му обвинения, Джоана отпъди птицата. После небрежно каза:

— Попитах за името ви, сър.

Устата му се изкриви в усмивка.

— Не съм се променил чак толкова. Много добре знаеш кой съм. Защо иначе ще се преструваш?

Като едва устояваше на желанието си да го нарече мошеник, Джоана се насили да бъде търпелива.

— Защото Дръмонд Макуин е мъртъв. Старият крал нареди да го обесят.

— Не е вярно. Едуард Първи, Бог да го прости, реши да прояви снизхождение. Синът му се оказа милосърден и когато го коронясаха, ме освободи. — В очите му проблесна гняв и той стисна зъби. — Но както си спомням, ти много добре познаваш новия ни крал, нали така? Роди ли му още копелета?

Той говореше за връзката на Клеър с принца Плантагенет, който сега беше станал крал. Ужасена, Джоана си спомни, че всички от клана Макуин знаеха за това.

Слава Богу, че земите им бяха далече в Шотландия, защото сърцето й се свиваше, като си помислеше, че Алисдър може да бъде презрян заради чужд грях. Но как си позволяваше този грубиян да напомня за грешката на Клеър? Тя въздъхна и вирна брадичката си.

— Кой сте вие и какво искате?

Тихо, като дърводелец, избиращ дърво, Дръмонд отбеляза:

— Тук имаш клеймо — малък тъп меч. — Той дръпна ризата си и докосна твърдия мускул точно над дясната си ключица. — Затова носиш скромни рокли.

Забелязала силната му ръка, спомняйки си разказите на Клеър за страстните преживявания в брачното легло, Джоана се опита да заглуши гласа на копнежа у себе си. Нямаше да рискува да загуби независимостта си или да разкрие истинската си самоличност, не и заради страстта.

— Това, че знаете за клеймото, не доказва нищо.

— Не е възможно да си ме забравила. — В думите му се прокрадна болка, а широките му рамене се отпуснаха.

Тя реши да се възползва от слабостта му. Клеър беше рискувала безсмъртната си душа заради съпруга си, а и Джоана щеше да загуби прекалено много.

— Да забравя такъв натрапник? — сряза го тя. — Може да сте незабравим в някои кръгове, но тук… — Тя не довърши обидните си думи.

Той сърдечно се разсмя.

— Много добре. Ще ти предложа по-интимно доказателство. — Той се стовари внезапно върху пейката. Облегна ръце на колената си и се втренчи в чашата. — Имаш страшни спазми по време на менструациите си, които са редовни като неделни литургии. Ти се сгушваше до мене в леглото или стоеше будна, докато и аз не се присъединях към тебе. Кой друг, освен съпруг, би могъл да знае това?

Ужасена, Джоана усети, че се изчервява. За разлика от Клеър тя не страдаше от женски проблеми. Фактът, че знаеше подробности за цикъла на Клеър, пося първите съмнения в увереността на Джоана. Но тя не беше успяла в живота, отстъпвайки пред всеки мъж, който я предизвиква.

— Вие не сте ми съпруг.

Изненадата придаде елегантност на неугледния му външен вид. Той отпи голяма глътка бира.

— Анулирала ли си брака ни?

Искаше й се да го наругае, вместо това тя започна да крачи по разпръснатия по пода папур.

— Докога ще продължавате този фарс, сър? Не съм ви съпруга.

Той се изсмя горчиво.

— Не си особено добродетелна съпруга.

— Достатъчно с тези грубиянщини! — Тя се обърна и се приближи към него. — Виждам, че сте Макуин. Това го признавам.

— Е, имам напредък. Ура за мене.

— От кои Макуин сте точно?

Той се втренчи в гърдите й.

— Единственият, който ти познаваш в сексуално отношение — поне аз мисля така.

Обидата заслужаваше равностоен отговор.

— За пари ли сте дошли?

Той почти се задави, а погледът му се премести към лицето й.

— Пари?

Беше го накарала да се чувства неудобно.

— Ако е така, пътуването ви е било напълно безполезно, тъй като нямам пари, които да пилея за човек, неспособен да си ги изкара честно.

Той извърна глава и започна да изучава с преувеличен интерес бродериите по стените, месинговия мангал и стъклата на прозорците във формата на диаманти.

— Искаш да те мисля за бедна сред цялото това богатство? Предполагам, че е резултат от щедростта на Плантагенет.

За да построи крепостта, Джоана беше продала всичките свои бижута, както и тези на Клеър. Тъй като парите не й стигнаха, тя беше задлъжняла на съседния земевладелец от клана Дъглас. Докато крепостта се строеше, двамата с Алисдър бяха живели в колибата на един арендатор. Беше изплатила дълга си и до този ден работеше толкова неуморно, колкото и всеки друг в имението й.

— Не знаете нищо за мене или за произхода на Феърхоуп Тауър.

— Не е нужно да ми обясняваш, Клеър. Явно имаме един и същи благодетел. — Лицето му се вкамени и той стовари халбата върху масата. — Но аз повече няма да те деля.

Собственическото му чувство я накара за момент да замлъкне, защото Клеър й беше разказала за ревността на съпруга си. Може би това беше един от многото недостатъци на семейството. Клеър беше обичала Дръмонд повече от живота си. Можеше още да бъде жива, ако не беше непримиримото му държание.

— Имате отровения ум на луд.

— Интересно наблюдение — изръмжа той. — Особено от невярна жена.

Решена час по-скоро да се отърве от него, тя го изгледа заплашително.

— Ще повикам стражата.

Той махна с ръка.

— Ако искаш, повикай и новия крал, щом така ти харесва. Между другото, той ти изпраща благопожеланията си. Но аз съм сигурен, че ти често получаваш неговите поздрави.

Беше виждала Едуард II само веднъж. Тогава беше още принц. Истината беше лесна за изричане.

— Не съм имала честта да видя Негово Височество откакто съм дошла тук.

Не трябваше да го казва. Очите му се стесниха и така дългите му мигли изпъкнаха още повече.

— Хайде сега. Милостивият ни нов суверен нямаше достатъчно думи за начина, по който си го удостоила с почит. Той беше особено обстоятелствен за миналогодишното си пребиваване в Карлайл.

През януари 1307 старият крал беше свикал парламента в близкия град Карлайл, но нито той, нито синът му се бяха срещали с нея. Каква игра играеше този мъж? Тъй като не знаеше как да го убеди и уморена да се защитава пред един непознат, тя повтори казаното.

— Погрешно сте информиран. Питайте някой от тукашните хора.

— Няма да ми кажат истината. Тези хора са ти верни. — Той й се усмихна подкупващо. — Но това ще се промени. Земята, крепостта и всичко в нея принадлежи на мен.

— Майко! — гласът на Алисдър огласи крепостта.

Джоана въздъхна. Непознатият повдигна вежди.

Тя чу тропота на ботуши по стълбите. Сърцето й биеше в такт със стъпките. Минута по-късно Алисдър нахлу в стаята, а но петите му го следваше пухтящият Бърти Стейпълдън.

С разрошена коса и със светнали от почуда очи, синът й спря рязко и разпиля папура.

— Има слон в двора на замъка, мамо. — Той разпери ръце. — Слон!

Непознатият беше обзет от благоговение.

— За Бога — промърмори той, — това момче е мой син.

Джоана погледна Бърти, слугата, който беше придружил Клеър преди години, когато беше заминала за Шотландия. За голямо нейно учудване, той свали шапката си и се поклони.

— Лорд Дръмонд — заекна той и хвърли загрижен поглед на Джоана. — Мислехме, че сте мъртъв.

Джоана се разтрепери от страх. Този мъж наистина беше Дръмонд Макуин. Седем години беше гнил в затвор, наранен от изневярата на съпругата си. Владението на Джоана беше просперирало под нейните грижи, а Алисдър беше израснал като добро и будно момче, с което всеки баща би се гордял. Дръмонд имаше правото да предявява претенции и към двамата. Дали щеше да успее да го убеди, че тя е жената, която той мразеше и чието тяло и душа познаваше така добре?

Трябваше да го убеди да напусне. При всички случаи обаче не се нуждаеше от публика.

— Алисдър, върви с Бърти — тя посочи с глава вратата.

Без да се вслуша в думите й, момчето се приближи към Дръмонд Макуин. С вдигната брадичка, изпълнен с момчешка гордост, която искреше като блестяща мантия, Алисдър попита:

— Кой сте вие?

Дръмонд изглеждаше пленен от хлапето.

— Баща ти.

Алисдър посочи към гърба на мъжа.

— Тогава къде са крилата ви?

— Крилата ми? Защо трябва да имам крила?

Като пърхаше с ръце, Алисдър въздъхна драматично.

— Защото, ако вие сте баща ми, трябва да сте ангел. Майка казва, че е така.

В погледа на Дръмонд проблесна изненада.

— Така ли? — Той я изгледа преценяващо. — И какво друго ти е разказвала за мене?

Алисдър сви рамене.

— Разни случки. Стотици. Не — хиляди. — После се обърна и погледна умолително Джоана. — Той баща ми ли е?

С гърло, пресъхнало като миналогодишна орлова папрат, Джоана се опита да преглътне. Събра кураж и като се мъчеше да говори спокойно, каза:

— Ще поговорим после, Алисдър. А сега излез.

— Той ми е баща. — Момчето започна да вика от радост и се обърна с гръб към нея. — Слонът твой ли е?

Все още зашеметен, бащата на Алисдър се усмихна искрено на хлапето.

— Аха. Казва се Лонгфелоу.

— Искам да го пояздя. — Алисдър пъхна палците си в колана. — Яздя добре, да знаеш.

Дръмонд се изкашля тактично, но Джоана забеляза, че той се забавлява. Трябваше да поговори с него сериозно и насаме.

— Алисдър, излез от стаята с Бърти.

Когато момчето не се подчини, изражението на Дръмонд стана сурово.

— Прави каквото казва майка ти.

Алисдър се залюля на пети и се усмихна лукаво.

— Ще ми разрешиш ли да пояздя слона, ако го направя?

— Нека го кажем така — заяви Дръмонд с престорена любезност. — Ако имаш желание да се доближиш до слона, ще слушаш майка си. Веднага.

За Джоана беше много важно положението да е под неин контрол. Тя хвана Алисдър за рамото.

— Хайде, тръгвай. Имаш урок с брат Джулиан.

— Но…

— Тръгвай! — Тя посочи към вратата.

Докато Бърти го извеждаше от стаята, синът й погледна през рамо Дръмонд Макуин. Само при мисълта за името му Джоана потрепера.

Съпругът на Клеър беше тук. Момент. Не съпругът на Клеър. На Джоана. Не. О, Господи.

Не знаеше как трябва да се държи една съпруга и съвсем не беше наясно как да контролира всяка своя дума. Може би беше дошъл само за да й се подиграе.

— Не е копелето на Плантагенет.

Тя се приближи до масата, взе два лешника от купата и започна да ги търкаля в дланта си.

— Не. Той е мой син.

Той се изправи и се приближи към нея, ботушите му леко мачкаха пресния папур.

— Извинявам се. След като го видях, няма да му откажа нито името, нито закрилата си.

Близостта му я караше да се чувства неудобно, струваше й се, че е много малка до извисяващия се Дръмонд. Той миришеше на кожа и топъл летен въздух и съзнанието й се изпълни с изображения на интимностите, които той щеше да очаква от нея и за които тя беше мечтала, но никога не беше мислила, че ще сподели с някого. Объркана от собствените си романтични мисли, тя се опита да си възвърне самообладанието.

— Алисдър няма нужда от твоята закрила. Досега се справях много добре сама.

Той взе шепа лешници.

— Разглезила си го.

— Как смееш да ме съдиш! Той е всичко, което имам.

Прекалено спокойно той отвърна:

— Вече не. Имаш и мен… отново. — Дръмонд счупи ядките.

Звукът накара Джоана да подскочи.

— Не те искам. Ако новият крал наистина те е освободил, тогава се върни към шотландския си клан.

Той извади ядката от черупката и я сложи на перваза.

— Защо да го правя, след като имам проспериращо имение, син и хубава жена… тук?

Хубава жена? Комплиментът предвещаваше участта Как щеше да го накара да повярва, че тя е съпругата му и в същото време да ускори заминаването му? Тази ужасяваща мисъл й придаде смелост.

— Не си хаби комплиментите за мене.

— Съмняваш ли се? — Лицето му придоби невинно изражение, което толкова напомняше на Алисдър, че Джоана се отчая.

— Дори не те познавам.

Той потупа с ръка емблемата на клана си.

— Никога от устата ми не са излизали по-честни думи.

Как можеше да е толкова хладнокръвен, когато бъдещето й беше застрашено?

— Миналото не ме интересува — каза тя със стиснати зъби. — Ще кажа на Евелин да приготви стаята.

— Променила си се.

Сърцето й подскочи. Дали подозираше, че е натрапница? Не, не беше възможно. По заповед на стария крал Клеър не беше казвала на Дръмонд, че има сестра близначка. Едуард I беше особено настойчив в желанието си никой да не знае за съществуването на Джоана и сестра Маргарет се беше съгласила. Иронията на уловката беше утеха за Джоана — точно тя го беше нарекла измамник.

— Трябва ли да те изненадва, като се има предвид, че те е нямало цели седем години, а аз бях едва петнадесетгодишна тогава.

— Възрастта те е разхубавила. А и си се променила.

Тя отвори ръката си и пусна лешниците в купата. Влагата от дланта й беше направила ядките по-тъмни от останалите.

— Променила съм се много повече, отколкото подозираш.

Доста сдържано изказване, помисли си Дръмонд докато погледът му се спускаше по тънкия й кръст и привлекателния й бюст. Истинско изобилие от женски достойнства, особено за съпруг, който седем години е бил лишаван от тях.

— Чакам случай да разуча новата Клеър.

Кафявите й очи хвърляха искри.

— По-добре ще е да разучавате някой таралеж, господарю мой.

Господи, тя наистина се беше променила.

— Какво се е случило с покорната ми булка?

— По необходимост се промени в твое отсъствие. Възпитана в манастир, доскоро тя беше доста наивна.

На Дръмонд страшно му се прииска да си отмъсти за греховете й срещу него. Повечето мъже приемаха ролята на рогоносци, особено ако един Плантагенет им беше отнел жената. Но не и Дръмонд Макуин.

Израснал сред четирима братя и двойно повече чичовци, в младостта си той беше имал малко собствени неща, като изключим една ветровита стая в шотландска крепост, оръжията и породистият му кон. А после, в опит да предотврати завладяването на Шотландия от Англия, беше взел за своя съпруга девицата Клеър.

Здравият разум му напомни, че тя му е родила снажен син — никой не можеше да се съмнява в неговото бащинство. Ако Бог е милостив, щеше да му роди и други синове.

Мислите му бяха прекъснати от някакъв шум. Красивият сив гълъб отново кацна на перваза, изгука и взе ядката. След това, размахвайки крила, отлетя. Дръмонд се сети за шумните свраки, които обитаваха лондонския Тауър.

В главата му нахлуха мрачни спомени: постоянните подигравки на английските стражи, които го наричаха животно и дивак. А той беше започнал да им вярва. Те показваха жените си пред него и веднъж дори му доведоха някаква болна проститутка.

Сигурно ще се хареса на едно животно — бяха казали.

Младият и силен Дръмонд беше обърнал гръб на нещастната жена. Стражите никога повече не доведоха при него жена и никога не престанаха да го наричат „животно“.

Той погледна към съпругата си и разбра, че го изучава. Стана му неловко под твърдия й, уверен поглед, почувства се сякаш езикът му бе вързан. Но други части на тялото му реагираха по-естествено, макар и не по нейно желание. Той си представи как прокарва пръстите си през копринената и златна коса. Спомни си как двамата се любеха и как я хапеше там, където беше мистериозното й клеймо. Връщането към онези дни му се струваше страшно привлекателно.

Внезапното му желание го накара да се ядоса.

— Тогава ще процъфтяваш и под съпружеските ми напътствия.

— Не се нуждая от съпруг.

— О, напротив — сряза я той. — А също и от стопанин и господар.

Уверена, като кралица в двора си, тя не се огъна.

— Вярвам ти, че си Дръмонд Макуин, но не мога да разбера какво искаш от мене. Прислужничката Евелин ще ти покаже стаята.

Дръмонд се почувства като гост натрапник, от когото се опитват лесно да се отърват.

— А ти какво ще правиш?

— Това, което правя винаги. Ще управлявам владението си — тя се обърна и понечи да излезе.

Той я сграбчи за рамото и я обърна.

— Феърхоуп Тауър е нашето владение. Ще те придружа.