Арнет Лем
Шотландска кръв (15)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Следващия следобед Джоана се взираше в счетоводните книги, но мислите й продължаваха да се връщат към предишната нощ. Отново си представяше лекомисления миг, когато двамата с Дръмонд се бяха втурнали да се скрият зад вратата на килера. Беше се чувствала свободна, млада и безгрижна в компанията му и инстинктивно беше усетила, че и той изпитва същото. Възбуждащият разговор между Глори и Суин беше вдъхновил Джоана. Еротичните думи на Глори бяха разбили силната съпротива на Суин. Ако Джоана и Дръмонд постигнеха мир, двамата можеха да се наслаждават и свободно да изразяват чувствата си.

В следващия миг наивността й се изпари и беше заместена от желанието й за любов, което срещаше загрижеността на любимия мъж за нейното здраве. Или това беше съпротива?

Раната беше почти заздравяла, на нейно място беше останала гладка розова кожа. Преди клеймото беше част от Джоана и колкото и да беше чудно, сега малкият белег й липсваше. Тревогите за загубване на собствената й идентичност се бяха оказали безпочвени. Във всяко движение и мисъл, във всяко действие и постъпка тя си оставаше Джоана Бенисън. Щеше да продължи да процъфтява и най-после да престане да мечтае да чуе името си от устата на Дръмонд. Той започваше да държи на жената, за която се представяше тя, защо иначе щеше да проявява такава загриженост за здравето й?

Изпълни я копнеж и тя се опита да задържи чувството, защото знаеше, че краят на терзанията й скоро ще настъпи. Тази вечер щеше да го напие с вино, после щеше да го съблазни. По тялото й пробягнаха приятни тръпки и тя с нетърпение зачака вечерта, представяйки си как ще се озове защитена в прегръдките му. С божията благословия един ден щеше да роди неговите деца.

Твърде разсеяна, за да се концентрира върху цифрите, тя провери запасите от вино и собственоръчно смени завивките на леглото. Разпръсна стръкчета риган и върху масата до леглото сложи свещ с аромат на пирен. После се посвети на банята си.

Когато се върна в стаята, завари Дръмонд да седи на леглото й. В ръцете си държеше зеленото й елече.

Той вдигна очи. Лицето му беше застинало в строг израз, а погледът му излъчваше решителност.

— Влез. — Той й махна да пристъпи навътре. — Чаках те.

Тя се почувства като слуга, хванат да краде сол и извикан да дава обяснение пред господаря си.

— Питах се как си изгорила рамото си по начина, по който твърдиш. Как си могла да държиш чашата така? — Той уви дрехата около лявата си ръка и я изпъна във въздуха. — А желязото по този начин? — После вдигна дясната си ръка. — И си успяла да се изгориш чак тук горе. — Той докосна рамото си.

Джоана беше изпълнена с пустота. Теорията му не я безпокоеше, беше очаквала този разпит. Нараняваше я сигурността, че той вече беше предрешил въпроса за себе си. Можеше да обори възраженията му, но какво щеше да стане, ако съмненията останеха и изплуваха на повърхността при следващата й грешка?

Като част от предварително изградената си защита, тя се престори на равнодушна.

— Много просто, Дръмонд. Вместо да оставя желязото на стойката му, аз го сложих върху полицата на огнището. Тъй като е кръгло, то се търколи и падна върху рамото ми.

Проявеното от нея безразличие не му направи никакво впечатление, той кимна и се вторачи в дрехата, която държеше.

— По някакъв необясним начин облеклото ти изобщо не е пострадало. По него няма дори и прашинка пепел. Много странно, Клеър.

Беше откраднал ключа за сандъка й. Като среднощен крадец се беше ровил във вещите, които държеше за спомен. Дали беше забелязал важността на еднаквите кичури руси коси, дали беше разбрал защо държи две броеници? Трябваше ли да унищожи и последните си останали спомени от детството? Беше загубила сестра си. Нищо ли нямаше да й остане от миналото?

Не знаеше дали да се смее, или да плаче, а липсата на всякаква проява на чувства от негова страна още повече усложняваше нерешителността й.

— Как си успяла да осъществиш този подвиг? Беше махнала зеленото си елече и беше смъкнала роклята от рамото си. Когато свърши с изличаването, Бърти й беше помогнал да се качи горе и беше довел Глори. Версията, разказана на Дръмонд, щеше да издържи.

— Дрехата е непокътната, защото през онази нощ бях облечена с друга.

Сините му очи я гледаха обвиняващо.

— Бърти твърди, че е тази. Той те е открил.

— Да, но Бърти не си спомня правилно. — Тя отиде до по-големия сандък и извади стара торба, в която държеше парцалите, които използваше по време на цикъла си. Извади част от тях и каза:

— Носех една стара рокля, която изгоря толкова, че не можеше да се поправи. От останките направих тези парчета за лични нужди.

Както очакваше, той се изчерви. Въздъхна и прокара ръка през косата си. В погледа му все още се четеше съмнение.

— Изгорила си се нарочно, Клеър. Защо?

Тя беше сигурна, че това няма да е последната лъжа, която ще трябва да изрече. Жалко.

— Не съм, Дръмонд, и съм наранена, че се съмняваш в думите ми.

— Аз ще разбера истината — отвърна той. — Може би не днес или утре, но ще разбера. Това не те ли засяга?

— Да ме засяга, че се съмняваш в мене? — Надеждите й за бъдещето се разклатиха и тя си представи предстоящите години — безкрайни и неописуемо самотни. Той никога нямаше да отвърне на любовта й и щеше да се наложи тя да задържи чувствата си в себе си.

— Бих казала, че това е най-тъжният момент от твоето завръщане насам.

— Аз също.

Трябваше да промени мнението му, но как? Само истината щеше да й свърши работа, но не можеше да изложи на опасност сестра Маргарет заради собствените си романтични копнежи. За да помогне на Джоана в търсенето на самостоятелност, игуменката доброволно беше опетнила душата си с лъжа. Това беше достатъчно за нея.

— Нищо ли повече няма да ми кажеш? — попита той. На съзнанието й тежаха тонове неизречени истини.

— Може ли да получа ключа от сандъка си?

— Разбира се. — Той се изправи и й подаде дрехата. — Все още е в ключалката.

Тихите думи и бавните стъпки, с които напусна стаята, й показаха, че той също е разстроен. Дяволите да го вземат! Беше се влюбила в него и по същия начин можеше да го разлюби, но нямаше да предаде първия човек, който се беше държал добре с нея.

Нямаше да има мъничко момиченце, което да суче от гърдите й и да изпълва живота й с радост. Нямаше да има синове, които да тичат след Алисдър, да наследят неговите играчки и да носят обувките му, които внимателно беше прибрала.

Без клеймото Джоана беше съпругата на Дръмонд и никой не можеше да отрече това. Но тя не му беше истинска съпруга и не искаше и да знае за това. До следващия ден, когато Алисдър поднови кампанията си за малка сестричка.

* * *

Беше влязъл в дневната както си беше облечен в ризницата, с ръкавици и с меч, препасан през кръста. Откакто беше получил военното си снаряжение и се упражняваше всеки следобед, Алисдър беше станал по-уверен. Дори се появяваше сутрин на масата, облечен в него. Бързо беше научил маневрата отстъпление.

— Това не е никакво извинение, майко, за да ми отказваш сестричка. Може да получи моята стая.

Господи, дори беше започнал да говори като баща си.

— А ти къде ще спиш?

Той се потупа по гърдите.

— Достатъчно съм голям, за да спя в казармата при мъжете.

А тя беше венециански лихвар. Дяволите да я вземат, че беше повлияла и на поведението на Дръмонд. Сега трябваше да надхитря и двамата ежедневно.

— Страхотен начин да покажеш обичта си към любимата си сестра, без която не можеш да живееш. Мислех, че я искаш.

Алисдър плесна с ръце по бедрата си и се вторачи в тавана. Мечът му издрънча, коланът се смъкна върху слабите му хълбоци.

— Искам я, но скоро ще стана мъж. Не можеш да го отречеш.

— Ако ти си мъж, значи аз съм баба и съм прекалено стара, за да раждам друго дете.

— Трябва да го направиш! — Той тропна с крак и коланът с меча падна на пода. Наведе се и отново нагласи колана на кръста си. — Коланът на рицаря не трябва да бъде много стегнат — промърмори той.

Ако поощряваше избухванията му, той щеше да стане още по-раздразнителен. Изглежда, най-добре беше да смени темата.

— Къде е баща ти?

Той изведнъж застана нащрек и започна да си играе с ръкавиците.

— Ако ти го доведа, ще намокриш ли фитила му, за да ми дадеш сестричка?

Вбесена от мръсните му думи, тя скочи на крака.

— Последния път, когато ми каза това, не разбираше какво означава. Сега знаеш.

— Да. — Той скръсти ръце пред гърдите си. — Татко ми разказа за онова, което правят възрастните. Сега ще го направиш ли?

Щеше да набучи главата на Дръмонд на кол.

— Къде е баща ти?

— Искам сестричка.

Тя притисна ръце една в друга — всъщност й се искаше да ги извие отчаяно.

— Отговори на въпроса ми.

През стиснатите си зъби той отвърна:

— Чисти краката на Лонгфелоу. Ако разбере, че си ми ядосана, никога няма да ми позволи да спя в казармата.

Искаше й се да се изсмее, защото Дръмонд не даваше пукната пара за нейните чувства. Беше я нарекъл лъжкиня. Дано да не разбереше, че освен това е и натрапница. Но как би могъл? Клеймото вече го нямаше. Тя беше Клеър, съпругата на могъщия предводител на клана Макуин и майка на непослушния му син.

— Не, баща ти няма да те накаже. — Когато Алисдър си отдъхна, тя продължи: — Аз ще го направя.

— Но аз само веднъж съм ял яйчен крем, откакто за последен път ме наказа.

Възнамеряваше да разопакова меча на Дръмонд и да му го даде, за да го подари на Алисдър. Сега обаче промени решението си.

— Този път ще ми предадеш меча си.

Той я погледна смаяно.

— Не.

— И ако продължаваш да протестираш, ще го разнасям из цялото село от сутрин до вечер и ще накарам всички жени да го пипнат.

Преди щеше да се разстрои, сега лицето му се сгърчи от яд и той стисна юмруци.

— Ще си намеря друг.

— Значи ще започна да си правя колекция.

Той извади меча от калъфа и хукна навън от стаята, като крещеше:

— Мразя те.

Думите му я нараниха, но тя знаеше, че той не искаше да бъде жесток. Животът му се беше променил драстично след завръщането на Дръмонд и беше прекалено малък, за да се нагоди към промените без проблеми. Но в сърцето си беше нежно и мило дете. Просто се нуждаеше от напътствия.

Джоана остави оръжието, където беше паднало, и тръгна да търси Дръмонд. От другата страна на двора видя Алисдър да маха оживено и да се моли на баща си, който стоеше до слона с пила дълга колкото ръката й.

Дали Дръмонд щеше да я подкрепи? Преди го беше правил и даже и да не й вярваше за изгарянето, едва ли щеше да разглезва Алисдър само за да й направи напук. В сърцето си Дръмонд Макуин беше добър човек. Съдбата и политиката бяха променили живота му. Той обичаше Алисдър и въпреки че все още се бореше с ролята си на баща, намеренията му бяха добри.

При приближаването й Дръмонд кимна.

— Стопанке.

Щом искаше да се държат официално, така да бъде. Но защо трябваше да я боли сърцето и стомахът й да се свива при вида му? Защото го обичаше.

— Стопанино. Искам…

Лонгфелоу затръби и размаха хобота си пред нея. Тя изчака, докато слонът свърши проверката си и се върна към храната си.

— Какво те води насам? — попита Дръмонд.

— Цялостно извинение. — Тя погледна Алисдър. — Искам да поговорим за мръсната уста и лошите маниери на този хулиган.

Той потупа сина ся по главата и каза развеселен:

— Този Алисдър? Не е възможно.

Навирил брадичка и изпълнен със самодоволство, синът й изглеждаше съвсем като непознат. Промените у него едновременно я тревожеха и предизвикваха. Беше очаквала да превъзмогне нуждата си от майчино одобрение. Това се случваше с всички момчета. Не беше предполагала обаче, че ще се случи тази или следващата година, и то толкова рязко.

— Точно този Алисдър. — Тя предаде на Дръмонд какво беше казало момчето. — Взех му меча.

Той погледна ядосано сина си.

— Не ти ли казах, че това е грубост, и не те ли предупредих, че никога не трябва да повтаряш тези думи в присъствието на дама, особено на майка ти?

Кимването на Алисдър беше почти незабележимо.

— Каза ли й това, Алисдър?

— Не.

Дръмонд погледна Джоана. Стори й се толкова далечен, че тя зачуди дали не си мисли, че тя го лъже.

— Алисдър, кажи истината на баща си.

Момчето подритна едно камъче с върха на ботуша си.

— Да, казах го.

— Защо? — попита Дръмонд.

Сладкото личице на Алисдър се изкриви нещастно.

— Искам сестричка, а никой друг не може да ми я даде.

Дръмонд впери поглед в пилата.

— Алисдър, знаеш ли какво е лъжа?

Момчето отпусна рамене и изви очи.

— Лъжа е, когато кажеш нещо невярно нарочно. Ти ме излъга, защо аз да не мога?

Дръмонд отстъпи назад.

— Това е сериозно обвинение, Алисдър. Кога съм те лъгал?

— Когато прекарахме нощта в гората. Ти каза, че майка мрази гущери.

Сърцето на Джоана заби лудо. Със загриженост в гласа Дръмонд отвърна:

— Майка ти наистина мрази гущери.

Алисдър поклати глава и провлечено каза:

— Не. Ти каза, че когато съм бил толкова малък, че все още не съм бил роден, ти си пуснал гущер в роклята й и тя пищяла. Каза, че мрази гущери, но това е лъжа. Тя дори прави кошници за хващане на насекоми и никога не пищи. — Алисдър ги погледна умолително. — Това не е ли лъжа?

Изпод сведените си вежди Дръмонд впери поглед в Джоана. Тя се сви от объркването, което той не се опитваше и да скрие.

— Клеър, отстъпвам отговора на тебе.

Тя се притесни от двойното наблюдение, но прекалено много беше заложено на тази карта. Честността я задължаваше да подкрепи думите на Дръмонд, но Алисдър също не трябваше да бъде пренебрегван. Трябваше да намери начин да угоди и на двамата.

— Алисдър, гущерите са безобидни животни и са полезни за градината.

Погледът на Дръмонд не се отмести.

— Това не е отговор за момчето. Обясни му.

Бащата и синът изглеждаха толкова еднакви и обединени в каузата си, че Джоана се почувства като външен човек. Хваната в собствения си капан, тя сграбчи единствената възможност за измъкване.

— Преиначих малко историята, Алисдър. Баща ти не лъже. Сестра Маргарет научи мен и Джоана да плетем кошници и да хващаме гущери. Джоана винаги е била по-смела от мене, но аз бях прекалено горда, за да го призная. Когато дойдох тук, преодолях страха си от насекомите.

— Ти си ме излъгала — настоя Алисдър, толкова разочарован, както в нощта, когато беше разбрал, че баща му е обявен за предател.

Беше обзета от вина. Погледна към Дръмонд.

— Как да обясня нюанса?

— Не можеш. Опитвал съм се. — После се обърна към Алисдър и каза: — Две неверни неща не правят едно вярно, сине. Ти си изрекъл вулгарен израз пред майка си, след като изрично ти забраних да го правиш. Това е същността на нашия разговор.

— Но аз излъгах заради сестричката. Това е добра и справедлива кауза.

— Но не е причина да се държиш грубо с майка си.

През стиснатите си зъби Алисдър просъска:

— Искам сестричка.

Дръмонд въздъхна. Джоана му съчувстваше. Той не можеше да отстъпи. Алисдър трябваше да се научи да уважава и да се подчинява на баща си.

— Дай ми ръкавиците си.

С увиснала долна устна Алисдър се възпротиви.

— Не е честно.

Дръмонд погледна Джоана. Изглеждаше объркан и тя му подсказа да отстоява позицията си. Той я послуша и каза:

— Животът не винаги е справедлив, Алисдър. Но ти трябва да се държиш кавалерски и достойно. Ще взема също и ризницата ти.

— Татко!

— Още сега Алисдър. — Той остави пилата и протегна ръка. — Или ще останеш тук да… да чистиш нужниците на казармата.

Алисдър изглеждаше така, сякаш беше сдъвкал кисела джанка.

— Това е работа на слугите. А другите деца ще получат парички за жълъдите.

— Другите деца не са обидили майките си и не те интересуват.

— Но аз трябва да ги ръководя. Аз съм по-висшестоящ от тях.

— По-висшестоящият би трябвало да уважава майка си. Но… Елтън Сингър ще ти покаже къде държи лопатата.

Алисдър свали ръкавиците си и вдигна ръка, като че ли щеше да ги удари в дланта на баща си.

— Ако го направиш, Алисдър — предупреди го Дръмонд, — ще усетиш целувката на тези ръкавици върху голото си дупе.

— Майко. — Момчето я погледна умолително. — Не можеш да му позволиш да ме бие.

Джоана ненавиждаше подобни възпитателни мерки, но Дръмонд беше направил всичко възможно, за да ги избегне. Погледите им се срещнаха и тя усети задоволство от общия им триумф, въпреки че той беше над непослушно седемгодишно момче.

— Обичам те много, Алисдър, но драстичните времена налагат драстични мерки.

Алисдър предаде ценните си вещи съвсем кротко.

— Ето.

Дръмонд взе ръкавиците и ризницата и зачака, като се молеше момчето да се извини на майка си, без да бъде подсещано. Тя прикриваше чувствата си за всичко друго, но не и когато ставаше дума за Алисдър. Беше наранена до дъното на душата си. Дръмонд си спомни думите на вуйчо си. Сърцето на майката е направено от стъкло. Трябва да внимаваш да не го разбиеш.

Алисдър хукна към кулата, но Дръмонд го спря.

— Ще се извиниш на майка си и после ще прекараш следобеда, като направиш нещо хубаво за нея.

С крайчеца на устата си Алисдър попита:

— Какво да направя?

На Дръмонд му се прииска да го разтърси, но насилието щеше само да го лиши от гордостта му. От опит знаеше, че засраменият мъж не е в състояние да подреди мислите си, камо ли да изрази обичта си. Точно сега Клеър се нуждаеше от подкрепа, за да успее да прости на Алисдър.

— Ти трябва да решиш — каза Дръмонд. — Знаеш какво харесва тя.

— Може би — каза тя с изпълнен с достойнство глас — Алисдър може да прекара деня, като обмисля как да изкаже извинението си.

Момчето я погледна, но бързо отмести очи.

— Аз съм единственият, който знае къде расте белият пирен, с изключение на татко. Може ли да си вървя?

— Да, но си сложи палто, преди да излезеш — Дръмонд го наблюдаваше как се отдалечава.

— За какво мислиш? — попита тя.

— Колко прост беше методът на баща ми за възпитаване на деца.

— С опакото на ръката ли? — Тя допря дланта си до бузата.

Сравнението изглеждаше странно, защото страната й беше гладка, а ръката — мека и закръглена. Дланта на баща му наподобяваше тояга и по размер, и на пипане, а и винаги попадаше точно в целта.

— Точно така.

Тя наблюдаваше Алисдър, който се изкачваше по стълбите към кулата. Дръмонд продължи:

— За него е естествено да върви по свой път и да бъде непослушен.

Тя се усмихна тъжно. Беше готов да се обзаложи, че сърцето й се къса.

— Аз си мислех същото.

— Трудно расте.

Тя кимна, но дишането й стана накъсано, ноздрите й се разшириха. На Дръмонд отчаяно му се прииска да я развесели.

— Можем да го обещаем на църквата.

— Тя няма да ни плати.

— Вярно. Папата даде последните си хубави дрехи за каузата.

Още докато я наблюдаваше, тя се оживи. В очите й проблесна интерес, а ръцете й застинаха.

— Колко дълго ще го наказваме?

— Тоест, за колко време ще го лишим от оръжието му ли?

— Да.

Не трябваше да изглежда толкова красива, не и когато той изгаряше от желание да я има. Не и когато беше спала с крал. Не и когато криеше толкова важни тайни.

— Лъжата е сериозно нещо, Клеър. И много лоша черта у син или съпруга.

Тя разбра правилно думите му, но каквито и да бяха причините, тя ги криеше отлично.

— Особено твоята съпруга.

Дано да му дадеше някакво обяснение.

— Още повече, че имам само една.

Тя се засмя.

— Нека те уверя, че твоята съпруга не се е изгорила нарочно.

Говореше така, сякаш съпруга му беше някоя друга жена. Наистина се беше променила и най-голямата разлика беше в способността й да се дистанцира от миналото. Държанието и поведението й не бяха на прелюбодейка. Дори се проявяваше като доста невежа по тези въпроси. Къде се беше научила на това и как можеше да измъкне истината от нея.

Като че ли беше най-добре да подходи направо.

— Напротив, ти си си поставила за задача да се изгориш.

— Бащинството ти подхожда.

Опитът за ласкателство беше толкова неумел, че Дръмонд се разсмя.

— Да, в най-добрия случай се обърквам страшно.

Тя наклони глава настрани и се усмихна.

— Скромността ти отива. Аз, от своя страна, бях лоша майка от самото начало.

Отклоняването на разговора не заблуди Дръмонд, а само предизвика любопитството му.

— Ти?

— Дори повече от лоша. — На лицето й се появи усмивка на самоирония. — Първия път, когато му дадох да опита сок от сливи, той гукаше и, смеейки се, искаше още. Тъкмо се учеше да пълзи. Дадох му толкова, колкото можа да погълне. Изобщо не се замислих, че може да му стане лошо. Глори и аз кръстосвахме стаята в продължение на два дни. Мислех, че съм погубила горкото дребосъче.

Враждебността на Дръмонд изчезна за миг. Това беше лош спомен за нея, но, къде, по дяволите, се беше научила на дипломация и на изкуството да води безобиден разговор.

— Друг път пък — продължи тя съвсем спокойно — го взех със себе си в Карлайл, за да търся купувачи за новата реколта. Беше прекрасен летен ден и пътувахме е една каруца. Бузките и носът на Алисдър станаха на мехури от слънцето, а аз бях твърде егоистична и неопитна, за да забележа.

Мехури. Изгаряне. Дръмонд се зачуди как се поддаваше да бъде отвлечен от чаровното й държание. Тя притежаваше рядката дарба да омайва и да мами едновременно.

— Ти очевидно си станала експерт по изгарянията?

Тя примигна и не успя да скрие разочарованието си.

Миг по-късно оживено попита:

— Как си се сприятелил с Лонгфелоу?

Смяната на темата беше толкова очевидна, че на Дръмонд му се прииска да я предизвика. „По-добре да изчаквам и да наблюдавам“, помисли си той. Със сигурност знаеше, че все някой ден тя щеше да се издаде. Винаги така ставаше с мошениците.

— Пазачът му умря, а помещението му беше съседно с моето.

Чертите й се изостриха от шока.

— Ти си бил държан заедно с…

По гърба му пробягаха ледени тръпки.

— Животните.

— О, Дръмонд. Съжалявам много.

Чистият й поглед и омърлушеният тон издаваха, че беше искрена. Реши да запази този миг за спомен. Имаше достатъчно време и търпение, за да разкрие лъжата й.

— Както казваш, имам истински приятел в лицето на Лонгфелоу.

— Освен това имаш свобода и богато имение — добави тя.

И невярна съпруга — лъжкиня. Напомнянето го преряза като леден вятър и прогони идеалите на влюбения. Тя сигурно беше прочела мислите му, защото каза:

— По-добре да броиш придобивките си, отколкото да посвещаваш вниманието си на нещастията си. Имаш Алисдър, който е смесица от двете и има нужда от тебе.

Той се опита да скрие усмивката си. Не можеше да й позволи да го размеква. Ако се отпуснеше, тя отново щеше да се настани в сърцето му.

— Истински дар.

— Точно така. Ще отпразнуваме ли твоя дар?

Дали това беше опит да поиска прошка? Нямаше да получи прошка толкова лесно от Дръмонд Макуин. Той беше заинтригуван колко ли далеч щеше да отиде тя?

— Искаш да кажеш, да вдигнем наздравица за успеха си като родители ли?

— Ами, да, това е чудесна идея, Дръмонд. Можем да го направим още тази вечер — отвърна нетърпеливо тя.

Значи наистина й се искаше да стане незабавно. В такъв случай щеше да се съпротивлява, защото идеята да бъде обект на нейното внимание му допадаше. Разбира се, щеше да държи желанията си под строг контрол.

— Аха. Можеш да кажеш на кръчмарката да започне да приготвя седемдневна медовина.

— Седемдневна медовина? — Тя се доближи толкова, че можеше да усети аромата на пирен по кожата й. — Мислех, че виното ще ни свърши същата работа.

Устата му се напълни със слюнка и той стисна здраво ръкавиците в ръцете си, за да се въздържи да не я докосне. Корсажът на роклята беше пристегнал гърдите й, а пепеляворозовият й цвят напълно подхождаше на привлекателните й устни. Устни, които можеха да опиват.

— Смяташ да ме напиеш ли, Клеър?

Тя изсумтя възмутено, а изражението й още повече засили царствеността на поведението й и му напомни за Алисдър. Слънчевите лъчи играеха върху кожата й и придаваха на кафявите й очи канелен оттенък. Копнееше отново да ги види как потъмняват от страст. Първо обаче искаше тя да прояви искреност.

— Защо да те напивам, Дръмонд?

Няколко причини му дойдоха наум, но всички изглеждаха безпочвени. Никога не се беше държала като съблазнителка — тази нова Клеър беше прекалено пряма. Дали щеше да го моли за прошка? Интересна възможност, но прекалено наивна дори за старата Клеър Макуин. Като смяташе да обърка плановете й, той попита:

— А какво ще стане, ако ти се напиеш и ми разкриеш защо си изгорила клеймото?

— Аз нямам нищо за разкриване, но двамата имаме много поводи за празнуване. Ти се държа чудесно с Алисдър.

Ето, отново похвала, която звучеше по-скоро като любяща милувка. Увереността й го пришпори.

— Няма да отстъпя по този въпрос.

И не отстъпи.

* * *

На вечерня коленичи до нея и прошепна:

— Да не си започнала да изпитваш срам от клеймото?

Склонила глава, тя докосна рамото си до неговото.

— Не, но се срамувам за тебе.

Невинен като Света Богородица, той отвърна:

— Но аз едва започвам.

Той стоеше зад нея, докато тя измисляше приказка за Алисдър. Наведе се и прошепна:

— Да не си мислила, че аз ще се срамувам от клеймото?

Тя вдигна поглед и отвърна:

— По-скоро се молех да се върнеш у дома и да се грижиш за мене.

Той отскочи назад като ужилен.

Ако нежността й можеше да бъде противопоставена на настоятелността му, то тогава той беше щедро обсипан с нея.

— Смяташе да спечелиш съчувствието ми ли?

— Върви по дяволите, с твоето съчувствие, Дръмонд. Аз се боря за сърцето ти.

Изненаданият му поглед се спря върху устата й. Вземайки пример от Глори, Джоана облиза устните си. Той изстена разстроен и се отдалечи.

Искаше й се да хукне след него, но той винаги беше в компанията на Алисдър, на Бърти или Амори. Никога насаме с нея. Дръмонд изглеждаше решен да избягва случайните им срещи като тази в килера. Спеше на крепостната стена и залостваше вратата. На пръв поглед бяха стопанин и стопанка, родители, семейство.

Но не бяха съпруг и съпруга.

След отпътуването на Суин и Глори Дръмонд често се занимаваше с обучението и предвождането на ловците. Дори беше прекарал една нощ повече в блатото, за да намери охранена жаба, тъй като знаеше, че тя обича месото.

Но не беше преданият й съпруг.

Тя се занимаваше със събирането на жълъди. Проверяваше складовете. Плевеше градината, докато не остана нито едно излишно растение. Едва вчера придружи Дръмонд при шивача, за да му поръчат нови дрехи. Той предложи да посетят и шивачката, така че тя да има нова рокля за посещението в Дъмфрис.

— Нещо с яка около врата, за да скрива белега, който си си направила.

Търпението й се изчерпа и тя отвърна:

— А може би нещо в черно, за да ми напомня за щастливите дни като вдовица.

Той обхвана брадичката й с палеца и показалеца си.

— Печелиш още една точка, Клеър.

— Тогава искам награда.

— Само в замяна на истината.

Беше загубила битката. Независимо колко често или безсрамно го изкушаваше, той винаги се измъкваше.

Но тя беше жена с мисия и когато в края на седмицата медовината беше вече ферментирала, Джоана не пропусна своя шанс.