Арнет Лем
Годежът (7)

СЕДМА ГЛАВА

„Дами, които се явяват в обществото в неизискан вид, не могат да очакват опити за сближаване от страна на господата.“

Боу Неш

„Правила на Бат“

Подредените като ресни шушулки капеха от покрива в приспивен ритъм. Те бяха толкова примамливи, че й бяха нужни усилия, за да откъсне очи от тях.

Погледът й се насочи към бюрото и нещата върху него. В центъра се намираше купчината с разписания за кралската поща, като всяко едно беше различно за отделните пощенски станции в нейния район. За обществеността разписанията бяха полезни, а за разбойниците представляваха планове за обири. Същия ден тя трябваше да предостави на Тобаяс Пондз оригиналите, за да бъдат напечатани, а после — разпространени из целия район. Стисна зъби при мисълта, че работеше в съдружие с нейната Немезида, но Тобаяс беше наел най-добрия гравьор в Бат, а тя беше отказала да се примири с по-некачествена работа заради собствените си пристрастия. От дясната страна на разписанията лежеше абсурдната скица на Блейк Честърфийлд. В стил, наподобяващ на Хогарт, Блейк беше нарисувал някакво подобие на Марджъри, отпусната в леглото си с разпилени коси, устните й бяха уловени в усмивка на пълно блаженство, а очите преливаха от екстаз.

През нея премина страх — ръката й се разтрепера, а хартията зашумоля, тъй като погледът напомняше на Джулия Пепджой, когато се заглеждаше в Боу Неш с мисълта, че никой не я наблюдава.

Подобно на тежък товар, легнал на сърцето й, горчивината се загнезди у Марджъри. Как се осмеляваше да я рисува в такава скандална поза? Тя се беше надявала един ден наистина да гледа с подобна страст и любов някой мъж, но той щеше да бъде преданият съпруг, когото сама щеше да си избере, а не раболепен слуга на баща й. При мисълта за баща си тя сграбчи рисунката и я смачка, а после я изхвърли в кошчето за боклук до бюрото си. Като се поуспокои, насочи вниманието си към други предмети пред нея — към отговора на госпожа Керолайн Шарп, адресиран до лорд Блейк. Таг беше донесъл писмото на Марджъри веднага щом се беше върнал от Лондон.

Описанието на дребната жена и на неочакваната й реакция, предизвикана от съобщението на Блейк, не излизаха от ума й. Тази безочлива проститутка! Ухаещият на люляк плик, адресиран със завъртулки, характерни за почерка на гувернантка, заинтригува Марджъри. О, тя със сигурност щеше да предаде писмото заедно със собственото си съобщение.

Вратата рязко се отвори. В стаята влезе Тобаяс Пондз. Малко хора се осмеляваха да дойдат в този отдалечен ъгъл на горния етаж на къщата. Това беше нейното царство и мразеше да я обезпокояват тук.

— Добър ден, Марджъри.

Тя закри бързо писмото с ръка и го мушна в едно чекмедже.

— Няма ли някога да почукате?

Той мушна една кожена папка под мишницата си и започна да сваля ръкавиците си.

— Не е необходимо да криете любовните си писма от мен, скъпа моя — каза той с фамилиарност, която винаги я измъчваше, дори и след шест години. — Това е ирония, не мислите ли?

Той прокара ръката си по етажерката с книги, а след това огледа пръстите си за прах. Носеше модерна перука, напудрена в сиво, с три рула над ушите и грижливо прибрана опашка на тила. Той никога не гримираше лицето си като някои мъже, защото това щеше да бъде само разхищение на козметични средства. Тобаяс Пондз беше надарен с превъзходна кожа. Винаги се обличаше елегантно, но в консервативни тонове. Днес носеше панталони и добре ушито палто от тъмносиньо кадифе. Беше преуспял в Бат благодарение на Марджъри. С намръщено изражение взе един от моливите й.

— Държите се като носач на столове колички с пришки по краката.

— Колко остроумно, Марджъри, но тогава всеки трябва да говори по този начин. Точно тази сутрин баба ви се хвалеше в банята „Крос“ с ума ви и разказваше наляво и надясно колко много сте заета. Горката! Трябвало е да наеме някой си чужд човек, както тя се изразява, за да й помогне да се задържи на краката си във водата.

Горката Роуина. Марджъри оцени чувството, криещо се зад отзивчивостта на баба й. След време обаче усилията й винаги даваха нежелан резултат. Спомни си епизода около писмата на лорд Блейк. Обеща си, че ще прекарва повече време с баба си, щом веднъж си осигури отново пощенска отстъпка и лорд Блейк си тръгне по пътя, но дотогава можеше да наеме на баба си придружител за банята. Най-напред трябваше да се справи с врага.

— Благодаря за тази информация, Тобаяс.

Той смачка ръкавиците в юмрука си.

— Държите се грубо, както винаги.

Доволна от себе си, тя плъзна към него новите разписания.

— Предполагам, че това е всичко, заради което сте дошли.

— Не бива да си мислите, че съм ви спестил едно идване до ателието ми. Просто бях в този район — без да чака покана, той се настани на пейката до вратата и изви врата си, за да огледа стената. — Трябва да боядисате прозорците и да им сложите завеси. Ужасно пуританска е атмосферата тук.

Дори и най-малкият от пощальоните можеше да седи удобно в тази стая, без да събаря украшенията или да цапа мебелите. Освен това тя не можеше да си позволи кадифени завеси със златни шнурчета или плюшени дивани с рогозки от магазина на Доили. Погледна го злобно.

— Това е място за работа, а не клуб за развлечения. Стаята ми харесва точно в този си вид.

— Угаждайте си, докато имате тази възможност.

Сарказмът му я подразни.

— Разписанията ще ми бъдат нужни възможно най-скоро.

— Вие наистина сте се променили с годините, нали Марджъри? Някога бяхте първата дама на бала, а сега работа, работа, работа.

— Да, имам да свърша много работа. Знаете изхода.

Той каза невинно:

— Но аз не съм ви казал защо дойдох.

— Ако сте тук, за да проверите как управлявам пощенската станция, пет пари не давам за това. Ако е заради миналото ми, още по-малко ме интересува.

— Надявам се — каза той подигравателно, — че като се омъжите за лорд Блейк, ще ви остане малко време да се грижите за изпращането на писмата и за приютяването на уличните малчугани, ако съмнителното ви минало не го накара да се подвоуми дали да се ожени за вас.

„Мижитурка“ — помисли си тя. Той никога нямаше да признае ролята си за това, което й се беше случило преди години. Като се усмихна насила, тя отговори:

— Смятам, че трябва да си гледате вашата работа. Разписанията! — тя му ги подаде.

Той дръпна листовете и започна да ги преглежда един по един. Марджъри му каза, прикривайки раздразнението си:

— Можете да ги вземете със себе си.

Тобаяс отвори уста, за да отговори, но се спря, защото вниманието му беше съсредоточено върху едно от разписанията.

— Отбелязали сте неправилно времето между Лондон и Брентфорд. Прекалено е дълго — погледна следващата страница, а после следващата. — Вижте тук, отново сте го сгрешили — на Хаунслоу и Колинбрук.

Марджъри се усмихна, защото Тобаяс предполагаше, че пощата все още ще бъде разнасяна с кон. Въпреки че каретата беше по-бавна, качеството на обслужването щеше да се подобри. Почуди се дали да му каже за новия начин на обслужване, но реши да не го прави.

— Времето е дадено правилно, Тобаяс, но все пак благодаря за загрижеността ви. Правя някои промени.

— Какви например? — самодоволна усмивка разкри счупения му зъб. — Да оседлавате костенурки вместо коне ли?

Откакто беше пристигнал в Бат преди шест години, той я беше тормозил неведнъж. Можеше да му прости предишните заяждания, защото тогава беше безразсъден и отчаян. Но сега искаше да заеме мястото й и тя щеше да бъде безпощадна.

— Напечатайте само разписанията. Трябва да се залавям отново за работа.

— Но те са съставени погрешно.

— Не се тревожете за това.

— Наистина се тревожа за това, защото ще стана управител на пощенската станция — каза той меко.

Дори и да предложеше по-висока отстъпка от нея, пощенската кола гарантираше успеха й. Момчетата щяха да имат дом, образование и надежда за бъдещето. Тя щеше да си осигури прехраната и самоуважението — това трябваше да бъде достатъчно.

— Никога не забравям, че сте амбициозен, Тобаяс, а сега, ако няма нищо друго…

С умението на актьор той изви лицето си в усмивка.

— Да, всъщност има нещо — той извади от папката няколко листа хартия. — Лорд Блейк поръча тези съобщения. Мислех си, може да желаете да им хвърлите един поглед — той ги остави на бюрото и ги плъзна към нея. — Много е деликатен, не мислите ли?

С красиво изписани букви се оповестяваше официално годежът й с лорд Честърфийлд. Тя прехапа език, за да се въздържи да не каже нещо, за което да съжалява, тъй като Тобаяс можеше да го използва против нея.

— Жалко, че това ще отиде на вятъра. Вашият гравьор е свършил чудесна работа, както винаги.

Като се изпъчи, той отговори:

— Лорд Блейк ви поръча също нови канцеларски принадлежности, лейди Марджъри Честърфийлд. Кръгчето е хубаво, нали?

Тя погледна хартията и забеляза монограма си под омразния шеврон. Това беше прекалено и тя не можа да се въздържи. Блъсна с ръка листовете и те се разхвърчаха по пода в краката на Тобаяс.

— Махайте се, заедно с всичко това и вашите предположения и доказателства!

Подобно на скъперник, изпуснал златна монета, той се втурна да събира хартията си. Премаляла от яд, Марджъри се запъти към прозореца и се загледа навън към улицата. Чуваше го как лази по пода зад гърба й. Със своята непохватност събори кошчето за отпадъци.

— Ще почистя това след минута — разшумоля се хартия. Навън на двора Камбър носеше кофа с вода към пилчарника, едната му ръка беше вдигната за равновесие. Никога ли нямаше да си тръгне този Тобаяс? Чу го да се отправя към вратата и да я отваря.

— Ще напечатам разписанията точно както сте ги написали — каза гневно той. — Ще ги имате след седмица-две.

Вратата се затръшна. Когато стъпките му се отдалечиха, Марджъри се отпусна на стола до прозореца. Трябваше да приключи с този годеж. Досега беше проявявала търпение и разбиране. Отсега нататък щеше да бъде самоуверена и неотстъпчива.

 

 

 

Блейк крачеше по килима в библиотеката на Кливлънд, а празната къща сякаш го притискаше. След като дълго беше живял с постоянния шум и буйните моряци на „Доверие“, фалшивата любезност на града го притесняваше. Колкото по-дълго останеше тук, толкова по-голям риск поемаше, защото можеше случайно да се издаде. Той потръпна при мисълта, че клюкарите можеха да научат тайната му. Бат му предлагаше само едно удоволствие: Марджъри Ентуисъл. Възможността да я види отново пробуждаше чувствата му и раздвижваше кръвта му. Първоначалният му план беше да се ожени за нея, да я дари с наследник и да се захване със собствената си работа. Сега му се искаше да я ухажва, да я обича и да я води навсякъде със себе си. Кога беше настъпил този обрат? Той, който винаги беше отбягвал продължителни връзки, откри, че искаше да я вижда всеки ден и да се люби с нея всяка нощ.

Часовникът удари десет. Неговата прекалено морална, благовъзпитана и толкова прецизна управителка на пощенската станция трябваше да бъде скоро тук, за да вземе пощата, мислеше си той. Господи, той не беше писал толкова много писма, откакто капитан Дженкинс беше загубил едното си ухо и беше обещал да започне война между Англия и Испания. Блейк също беше започнал собствена война и ако Марджъри не се отбиеше при него, той щеше да предприеме истинско настъпление.

Обзе го мрачно настроение. Какво щеше да каже тя за последното му среднощно промъкване в спалнята й? Какво щеше да каже за рисунката? Щеше да бъде шокирана, когато разбереше колко близо беше до свалянето на дрехите и до мушването в леглото й. Той потрепера, като си представи дългите й крака, обвити около кръста му, а сочното й тяло — да го приканва и му се отдава.

Макар желанието да го беше изпълнило изцяло, съвестта му успешно се противопоставяше на страстта. Не можеше да я насилва. Беше неморално да я прелъстява. Но Блейк трябваше да я спечели не заради собствения си отвратителен недостатък или заради егоистичния каприз на баща й.

Напоследък той беше забелязал зрялото момиченце у Марджъри. Едно любящо, страстно създание живееше под строгите одежди на управителка на пощенската станция в Бат като нещо, което плава под повърхността на океана. Той искаше да разкрие сам това същество. В опита си да се пригоди към нейния живот Блейк беше запомнил хората, с които тя общуваше, и се беше запознал както с враговете й, така и с приятелите й. Дори всяка сутрин посещаваше минералните бани, но тя повече не придружаваше баба си до там. Той изскърца със зъби при мисълта за Роуина. Онази стара вещица би направила магьосниците на Макбет да изглеждат като великодушни кръстници. Вдовицата на херцога на Локсбърг не правеше нищо добро за внучката си. Не можеше ли Марджъри да види жестоката манипулация зад изопачената обич на Роуина?

Той се размисли за собствените си родители, прекалено погълнати от удоволствията си, за да се главоболят с някакво буйно момче, което обожаваше приключенията в класната стая; момче, което беше ненадминато в командуването, но подбило тъй ужасно собствената си цена. Блейк никога не се беше чувствал удобно, докато не замина в морето.

Представи си и изражението на майка си, когато отвори писмото и научи за предстоящата сватба. Тя щеше да се усмихне и да отпразнува новината, като си поръча десетина нови рокли. Единствените случаи, в които си спомняше, че има син, бяха, когато той получаваше ново звание или когато баща му поверяваше да ръководи още някоя своя собственост. Освен случайните срещи при редките му посещения в Лондон, единствената му редовна връзка с херцогинята на Ендърли беше писмото, което му изпращаше всяка година по случай рождения му ден. Това едва ли можеше да се нарече поздравление, защото текстът винаги беше един и същ — кога най-после щеше да има наследник и да изпълни задължението си към дома на Честърфийлд.

Как можеха родителите така силно да желаят наследници, а след това с лека ръка да ги подхвърлят на бавачки и да ги затварят в детски стаи, чудеше се Блейк. Той винаги се беше чувствал като някакъв прибор в техния живот, който избърсваха от прахта и излъскваха, когато им беше нужен, а след това прибираха, когато празненството свършеше. Херцогът и херцогинята на Ендърли проявяваха по-голяма загриженост към личната си прислуга, отколкото към собствения си син. Но Блейк също имаше вина за това, защото признаваше повече Евърсън, за баща, отколкото своя собствен.

С Марджъри си приличаха в това отношение — и двамата не бяха познали семейната обич, поне не искрената привързаност или истинските грижи. Но това не му пречеше да желае и двете, ако не и повече. От него би излязъл добър баща. Той щеше да обича децата си и да ги държи около себе си. Щеше да ги обожава и нямаше да се срамува да показва чувствата си. Какво желаеше Марджъри? Три неща му беше казала тя. Той не можеше да й предложи честност, защото щеше да бъде отвратена от истината за него. Но не можеше и да става въпрос за независимост, защото искаше тя да бъде с него всеки ден и нощ. Усамотението в брака, което беше очаквал да споделя с нея, беше като далечен зов. Но той можеше и щеше да й даде вярност. Щеше да й бъде опора, докато корабите можеха да плават и да предизвиква всеки, който се осмеляваше да очерни името й. Щеше да я обича да края на света. Само една-единствена пречка стоеше на пътя му — трябваше да я спечели най-напред.

Вратата се отвори. Блейк се развълнува силно. В стаята влезе Евърсън с купчина писма в ръка и с проницателен поглед.

— Разочарован сте, че ме виждате? Може би сте очаквали някой друг?

Блейк закрачи отново.

— Къде е тя?

— Позволете ми да се коригирам. Разочарование е слаба дума — каза Евърсън. — Всъщност изглеждате като онази пантера в клетка, която видяхме на майския панаир миналата година в Бостън. Наистина имаше много зелени очи. Спомняте ли си случайно това животинче?

— Да, спомням си също и едно кльощаво момче, което мушкаше животното с една пръчка и плати за глупостта си.

— О, не! — като се престори на ужасен, Евърсън вдигна ръцете си. — Пантерата откъсна ли му ръката? Това животно имаше ужасен нрав.

След обичайната шега Блейк усети, че напрежението му спада.

— А ти имаш непоносимо чувство за хумор. Виждал ли си я?

Като се захили ехидно, Евърсън вдигна сакото на Блейк.

— Ето, облечете го. Тя е в съседната къща, у херцога на Кингстън.

Блейк се обърна и мушна ръцете си в ръкавите. Евърсън оправи раменете и се погрижи за реверите. Всеки момент щеше да влезе плавно в стаята, преметнала през рамо чантата с писмата, вдигнала високо брадичка, с далечен поглед в чудесните си сини очи. Но официалните й задължения сякаш забулваха със саван жената, за която копнееше.

След няколко минути, когато Сенфорд я въведе в стаята, Блейк разбра, че беше сгрешил за едно нещо: очите. Отчуждеността им беше изчезнала и те проблясваха като тюркоази на слънцето.

— Добър ден, милорд — поздрави го тя с по-малка топлина от тази на снежна буря.

— Здравейте, Марджъри.

Евърсън застана помежду им.

— Може ли да взема пелерината и ръкавиците ви, милейди?

— Това не е официално посещение. Но, както и да е, вземете ги.

Тя остави чантата си на един стол. След като подаде пелерината с качулката и ръкавиците си, каза:

— Моля да ни извините, Евърсън, но бих искала да разговарям насаме с господаря ви.

Сетивата на Блейк се изостриха. Каква хитрост се таеше зад прекрасните й очи? Той я огледа изпитателно. Тя имаше чудесен вкус към платовете и избираше модели, които подчертаваха необичайния й ръст. Днес носеше лъскава колосана памучна материя в нюанс малко по-червеникав от оранжево. Разцепена в кръста, както беше модата, полата разкриваше фуста от жълт атлаз, която подхождаше на бухналите ръкави. Без панделки, фестони или сложна бродерия, роклята подчертаваше красотата й, без да я засенчва. Корсажът с квадратно деколте разкриваше изящната линия на костите около врата й и намекваше за сочните форми на гърдите й.

Той си помисли, че едно бижу би изглеждало добре там, сгушено между гърдите й. Усети топла вълна, като си припомни формата на зърната и усещането, което оставиха в устата му.

— Гладен ли сте, милорд? Да донеса ли чай?

Сарказмът на Евърсън откъсна Блейк от похотливите му мисли. Но го предупреди също за очевидността на желанието му.

— Да.

— Не си правете труда заради мен — каза тя с прямота, която изчерпваше търпението на Блейк. — Това, което имам да казвам, няма да отнеме много време.

Когато вратата се затвори зад Евърсън, Блейк разбра, че слугата нямаше да се върне.

Марджъри посегна към пощенската си чанта. С грациозно движение, което навярно беше правила хиляди пъти, тя натисна катарамата и повдигна кожената каишка.

Той се загледа в косата й, лишена от пудра и прибрана в плътно златисто руло, което изглеждаше прекалено тежко за нежната й шия. Забеляза, че отново не носеше никакво украшение, а само една панделка и се зарадва, че тя нямаше нужда от никакви бижута. Един ден обаче той щеше да й подари известното колие от честърфийлдските диаманти. Тези скъпоценни камъни щяха да я накарат да полети в ръцете му, така както думите не бяха успели.

Тя му подаде едно писмо.

— Пощата ви, милорд.

Нежеланият аромат на люляк стигна до ноздрите му. В своята замаяност той позволи на бъдещата си съпруга да постави в ръката му писмо от бившата му любовница. Милостиви свети Криспин, колко по-странно щеше да става това ухажване?

Подобно на някакъв моряк новак, хванат да пуши в отделението за барута, Блейк натъпка осъждащото го доказателство в джоба си.

— Благодаря — промърмори той. Протегнала ръката си, тя се усмихна прекалено нежно и каза:

— Четири пени, милорд.

Значи беше решила да изпълнява ролята си.

— Вие сте дръзка, Марджъри.

— И какво от това? А вие сте особен тип.

— Какво искате да кажете с това?

— Няма значение. Четири пени, моля.

— Четири пени за какво? — попита той.

— За пощенските разходи.

Блейк се почувства като глупак и възрази:

— А не бихте ли приели една целувка вместо това?

Усмивката й помръкна, а изящните й ноздри се разшириха.

— Не ставайте многословен. Писмата от и за вашата любовница са си лично ваша работа, а събирането на пощенските такси е моя.

Срамът охлади желанието му за флиртуване.

— Извинете.

Взе една златна монета от бюрото и я постави в ръката й.

— Две гвинеи? Но аз нямам да ви върна ресто — каза тя. Той затвори нежно пръстите й около монетата.

— Използвайте рестото, за да платите за пощенската кола — „И за компенсация на това, че се държах като простак“ — помисли си той. Кога щеше да се научи как да се държи с тази жена?

Тя погледна монетата за момент, а след това поклати глава.

— Не, не мога да я приема. Изпратете я на госпожа Шарп. Тя и синът ви се нуждаят повече от нея, отколкото аз… особено сега, когато сте им обърнали гръб.

Ужасен от упрека в гласа й, Блейк отговори:

— Не съм си помислял, че ще стигнете дотам, да четете чужди писма. А Робърт не ми е син.

Тя се изправи и направи крачка към него. Приятният аромат на лавандула заличаваше всяка следа от този на люляка.

— Не съм чела писмата ви, Блейк Честърфийлд. Никога не чета нечии писма освен собствените си. Таг връчи писмото ви лично. Той ми каза, че госпожа Шарп е плакала, а после се е смяла, защото вие сте прекратили отношенията си с нея. А какво искате да кажете с това, че онова момче не е ваш син?

„Не губи търпение — каза си Блейк. — Тя е свикнала да защитава беззащитни деца.“

— Момчето е на пет години, а аз… познавам госпожа Шарп само от година-две. Въпреки това се бях погрижил за обучението му. Сигурен съм, че за това пише в писмото си.

Брадичката на Марджъри увисна, а една бръчка набразди гладката повърхност на челото й.

— О, простете ми! Не трябваше да си правя такова прибързано заключение.

Откакто се запозна с Марджъри Ентуисъл, Блейк непрекъснато беше смайван от прямотата й. Искаше му се да я прегърне, да я направи зависима от себе си. Искаше му се да я попита защо се беше нагърбила с огромната отговорност за пощенските услуги. Нямаше да е лесно да я ухажва с думи, не и когато такива неподходящи теми като тази за бившата му любовница се вмъкваха в разговорите им. Но като размисли, реши, че те с Марджъри никога не бяха водили нормален разговор.

— Извинена сте, скъпа — каза той весело. — Сега, след като изяснихме това, кажете ми какво правихте, след като ви видях за последен път?

Тя мушна монетата в чантата си.

— Последния път, когато сте ме видели, спях.

Той си спомни колко сладка, като ангел, изглеждаше тя тогава, с разтворените си устни и завивки, вдигнати до брадичката й.

— И много сладко при това.

— Вие сте пакостливо джудже от скандинавските приказки.

— Не, не съм.

— Изхвърлих в боклука скандалната ви рисунка.

— В боклука ли? — думите й сякаш му зашлевиха плесница. Той не беше рисувал от години и тази рисунка не отговаряше на възможностите му, но с практиката умението му щеше да се върне.

— О, аз нараних чувствата ви! — сега тя се опитваше да изглежда срамежлива, така ли? Но той можеше да й го върне.

— Струва ми се, че искате да кажете, че няма да ми позирате повече.

Тя започна да настъпва към него с достойнство, което сякаш образуваше ореол над главата й.

— Изобщо не съм ви позирала. Вие сте нахълтали в стаята ми…

— Не, не съм — прекъсна я той, като се надяваше, че ще охлади гнева й. — Бях много тих.

Тя изглеждаше страховита и непреклонна, както беше изглеждала в шивашкото ателие, когато защитаваше Камбър Стоукс. Споменът за това се понрави на Блейк.

— Очарователна сте, когато сте сърдита.

Тя се засмя, а огънчетата в очите й се превърнаха във весели пламъчета.

— Да не би да очаквате, че ще се развълнувам от такъв банален комплимент?

Блейк сякаш се луташе в непознати морета и осъзна, че не беше напреднал в спечелването й. Предизвикателството разбуди ленивия му мозък. С хумор не беше успял. Дали нямаше да постигне по-голям успех, ако действаше направо?

— Какво е нужно, за да се развълнувате?

Тя тръгна към камината. Като прокара ръка по полицата, докосна железните войници, които бяха радостта и гордостта на Кливлънд. Тъмната, излъчваща мъжество стая, изглеждаше по-светла с нейното присъствие. Така беше и с живота на Блейк.

— Ако исках да бъда развълнувана — заяви тя, — това нямаше да стане от мъж, притежаващ способностите на нощен крадец и въображението на свинар.

Тя се завъртя и размаха пръста си към него.

— Приемете съвета ми, Блейк Честърфийлд! Запазете художествените си наклонности за колелата на файтони и фруктиери с плодове, а опитите си за любовни приключения — за леглото на някоя, която ще ги приеме с удоволствие.

Ако гордостта можеше да се оприличи на благоприятен вятър, то той беше като в мъртво море.

— Ще бъде нужно нещо повече от пресилени обидни думи, за да бъда обезкуражен — каза той в своя защита. — Особено след като много бързо се хвърлихте в обятията ми и покрихте с целувки почти цялото ми лице, като по този начин предизвикахте нежните чувства, които изпитвам към вас. Ако баба ви и онзи дърдорко не бяха в стаята с пощата, щях да продължа нагоре по онези стъпала и да ви отнеса в украсеното ви с волани легло и да получите пълна представа за моите опити за любовни приключения.

Тя запази равновесието си, а единственият признак на гнева й беше бързото повдигане и спадане на гърдите й.

— Щях да се осъзная много преди да ме бяхте ограбили…

Тя наистина се беше осъзнавала — няколко пъти.

— Това означава, че си признавате, че бяхте развълнувана и ме желаехте.

Страните й се изчервиха силно.

— Бях… любопитна и прекалено ядосана, за щастие.

— Сега също сте ядосана.

— Винаги ме хваща яд на вас.

„Внимавайте, Марджъри — помисли си той. — Надвиснала е опасност над главата ви.“

— От това следва, че винаги ме желаете.

Тя вдигна ръцете си.

— Не знам защо си правя труда да разговарям с вас.

Блейк я привлече в обятията си с напрегнато от желание тяло.

— Правите си труда, защото ме харесвате.

— Не — тя се опита да се отскубне. — Не ви харесвам! Поне не по начина, по който си мислите. О, по дяволите! Това, което исках да кажа, е, че се заблуждавате!

Тъй като тя не се отдръпна, той наблегна на тази тема.

— Какво си мисля?

Тя стоеше толкова близо, че можеше да види ресниците й, наподобяващи перца.

— Мислите си, че ще сломите волята ми и че ще ви отдам целомъдрието си — каза тя меко. — А ако не ви се отдам, сам ще го отнемете.

Бързо препускащите му мисли внезапно се заковаха.

Целомъдрие! Защо беше допуснал, че не е девствена? Заради първата им среща. Освен че имаше примамлива външност, тя беше най-независимата и находчива жена в Англия. Беше допуснал, че си има любовник. А защо не? Понеже беше като зашеметен, той остави изключително приятната информация без коментар. Някоя нощ, много скоро, той щеше да посвети тази изящна и изключителна жена в радостите на любовта. Тялото му също откликна по неуловим начин.

— Е? — каза тя, като направи крачка назад. — Нямате ли какво да кажете? Ще се опитате ли да ме лишите от целомъдрието тук? — очите й проблеснаха дръзко. — Сега ли?

Той преглътна и отвори уста да отговори, но изражението й го възпря. Наблюдаваше с интерес как погледът й се плъзна по отвора на панталоните му.

— Колко сте предсказуем, милорд!

Хитростта й го подразни.

— Вижте, Марджъри.

— Вече видях, благодаря, и ни най-малко не съм заинтригувана от последния дар на баща ми.

Блейк се засмя, за да прикрие смущението си.

— Повярвайте ми, скъпа. Баща ви няма нищо общо с това, което мога да ви предложа.

— Не бих ви повярвала, дори и самият архиепископ на Кентърбъри да гарантира за вас.

— Тогава кралят…

— Защо му писахте? — попита тя равнодушно.

— Това тревожи ли ви?

— Ни най-малко — отговори тя уверено.

— О, струва ми се, че сте разтревожена — и трябваше да бъде. — И мисля също, че се страхувате от мен.

— Ха! Не се ласкайте толкова. Въобразявате си, че ще се влюбя във вас.

— Да, вярно е. Аз съм добра партия, а вие сте неочаквана награда, Марджъри.

Тя сви ръката си в юмрук и удари силно по полицата над камината, като събори фигурите на пехотинците.

— Не съм награда, Блейк — каза тя, като вдигна железните войници. — Аз съм залог — също като вас.

Истината в думите й сякаш изчерпа силите му и той отпусна ръцете си.

— Говорите за годежа, нали?

Изражението й се смекчи и тя изглеждаше толкова уязвима, сякаш щеше да се разплаче.

— Да, за това говоря. Защо иначе щяхте да ме желаете? Та вие можете да имате всяка знатна и не толкова знатна жена в Англия, а можем да прибавим и Франция, и Испания. Не се преструвайте. Знам защо сте тук.

Хрумна му една смела идея.

— Стойте тук. Веднага ще се върна.

Преди да обмисли последиците, той се втурна към стаите си и се върна с документа.

— Ето — мушна го в ръцете й. — Той не струва и пет пари без подписа ви. Скъсайте го, хвърлете го в огъня или го вдигнете на флагщог, Марджъри! Мене не ме засяга това!

Нараненото й достойнство я накара да се изчерви.

— Знаех, че не искате да се ожените за мен — тя размаха листа. — Доказва го вашето безразличие към този документ.

Беше го разбрала погрешно. Търпението на Блейк се изчерпа.

— Разбира се, че искам да се оженя за вас! Не съм скривал желанието си, но кога всъщност съм ви направил предложение?

— Не сте ми правили истинско предложение — докато говореше, тя милваше навития на руло пергамент по такъв недвусмислен начин, че Блейк се сви. — Вие заявихте пред целия град, че ще се оженим.

Макар да съзнаваше, че жестът й беше невинен, той си представи как ръцете й го галят по подобен начин.

— Отричате ли се от думите си? — попита тя. Коленете му заплашваха да се огънат и ако не побързаше да вземе документа от нея, щеше да съжалява.

— Не, не се отказвам от това, което казах, но откъде знаете, че няма да пожелаете да се омъжите за мен? Вие дори не желаете да ме опознаете.

— Повярвайте ми, че знам достатъчно. Казвам го в случай, ако сте забравили, че съм играла по този сценарий вече шест пъти.

— Аз съм по-различен от останалите.

Огледа го от главата до петите.

— О, така ли? И по какво се различавате?

Тя никога нямаше да научи отговора.

— По това, че ви желая. Другите не са били достойни за вас. А аз желая да докажа, че съм — той гледаше съсредоточено документа. — Скъсайте го.

Вместо да го направи, тя го притисна към гърдите си.

— Не може да говорите сериозно. Вие не познавате баща ми. Той съсипа четирима почтени мъже и ги разори всички, с изключение на един. Става безпощаден, когато реши да ми намери съпруг и да се сдобие с внук.

Страхът изправи косата му и го смрази, но Блейк се насили да се усмихне и да излъже.

— Не се страхувам от баща ви и разбирам, че не може да ви принуди да се омъжите.

— Тогава каква е идеята ви? Как ви накара да се замесите в това?

Това можеше да й каже. Взе документа от ръцете й и го хвърли леко на безопасно място върху бюрото на Кливлънд. Успокоен, че маневрата му беше успешна, той каза:

— Идеята ми е в това, че ние не се познаваме. Вие сте една интелигентна жена, а аз съм доста хитро джудже от скандинавските приказки — като видя усмивката й, той побърза да продължи. — Нашето ухажване е подложено на изпитания. Проверете дали няма да ме харесате.

— Въпросът не е в това, че не ви харесвам, Блейк. Не мога да се омъжа за човек, който се опитва да ме излъже.

— Как мога да разбера дали аз мога да ви вярвам?

— Не можете.

— Готов съм да поема риска. Хайде да започнем, като отидем във вторник вечерта в залата на Симпсън.

— Не мога — каза тя и започна да подрежда фигурките на войниците върху полицата над камината. — Трябва да се срещна с господин Неш и фелдмаршал Уейд.

— Тогава да отидем в Уилтшър в сряда вечерта.

— Съжалявам, но трябва да отидете сам. Налага се да придружа Алберт до Бристол и няма да се върнем до четвъртък.

— Това са само извинения.

— Не са. Чиновникът в Бристол е нов. Трябва да проверя документите му.

— Тогава да отидем в Симпсън в четвъртък.

Красивите й бели зъби си играеха с ъгълчето на устните.

— Вие четете програмата за светските увеселения.

Той загуби част от самонадеяността си, но не искаше да се предаде.

— Ще дойдете ли с мен?

— Ще отида на танци с вас в петък, но ще трябва да приемете две условия. Обещайте ми, че ще прекратите среднощните си посещения и че ще анулирате поръчката за сватбените покани и канцеларските принадлежности.

— Кой ви каза за това? — попита той смаяно.

— Тобаяс беше бърз да ги предложи на вниманието ми.

— Вие не го обичате. Защо?

Тя въздъхна.

— Това е много стара и банална история — премести едно малко оръдие към предния отряд, който беше сформирала. — Ще ви се стори скучна.

— Любопитен съм да я чуя. Разкажете ми я.

— Не — отвърна остро тя.

Трябваше да отстъпи сега, когато беше спечелил предни позиции.

— Много добре. Спазете обещанието си, управителке на пощенската станция, и аз ще спазя моето.

Тя му подаде ръката си.

— Ще станем приятели и когато един ден се ожените и се върнете с вашата маркиза в Бат, ще се чувстваме удобно в присъствието си. Ще си стиснем ли ръцете?

Пръстите й се плъзнаха в неговите и той веднага се настрои за по-интимна прегръдка. Тя щеше да бъде неговата маркиза, за бога!

— Разбира се. Ще дойда да ви взема на сутринта след завръщането си и ще отидем в банята „Крос“.

— Колко хубаво. Баба ще се зарадва да ни придружите.

В него настъпи рязка промяна.

— Защо се разстроихте толкова, Блейк? Тя не хапе.

Това беше меко казано, защото Роуина, херцогинята на Локсбърг можеше да сдъвче всичките си врагове, а след това да ги изплюе. Познаваше я добре и знаеше също как да се справи с нея. Но можеше ли, без да навреди на Марджъри, да я накара да види истината за баба си?

— Блейк?

Като отпъди мислите си за жестоката жена, Блейк отвърна:

— Разбира се, че не хапе. Къде отивате сега и как ви се струва идеята за придружител?

Тя сви рамене.

— Отивам в кафенетата, за да занеса последните издания на „Тетлър“ и „Джентълменс Куотърли“. Нямам нужна от придружител.

— О, имате.

— Защо?

Той почеса голата си горна устна.

— Според госпожа Сърли кафенетата са неподходящи места за деликатната природа на нежния пол и гъмжат от тежки разговори за религия и философия.

Тя се засмя.

— Никога не забелязват присъствието ми, освен ако „Куотърли“ не е скъсан при превозването. Мисля да вляза и изляза преди тежкия разговор да ме повлече надолу.

Изведнъж почувства, че може да се изкатери с една ръка по мачта, поставена зад гърба му.

— И без това отивам там — излъга той.

— Постъпете както желаете.

Той я хвана за ръката и я поведе към вратата.

— Мисля да се отбия у Тобаяс и да го попитам защо не го обичате — каза той, за да я подразни.

Тя го сграбчи за ревера, а в очите й проблесна тревога.

— Не трябва да го правите.

— А защо не? — попита я, като покри ръката й със своята.

Тя започна да движи нервно погледа си от вратовръзката му към мястото за пушене, а оттам — към портретите на стената. Накрая каза:

— Той иска да ме измести от пощенската станция.

Блейк постави ръката си на бузата й.

— Погледнете ме! — а когато тя го погледна, каза: — И какво още криете за него?

Тя отново призова достойнството си, но не можеше да го заблуди, защото Блейк Честърфийлд познаваше срама, щом го видеше. В него се породи дълбоко съчувствие.

— Кажете ми.

— Преди шест години баща ми изпрати Тобаяс тук, за да се ожени за мен.