Настанил се на масичката за сортиране на писма, Алберт даваше подробна и очевидно разкрасена версия за залавянето на пощенския разбойник. Групичка от по-малки момчета с прехласнати физиономии се беше скупчила около него. Алберт сви ръката си в юмрук и като мърмореше високо, го размахваше ожесточено, имитирайки удар изотдолу.

— Проснахме го, за да каже откъде идва. Марджъри се изкашля и влезе в стаята.

— Брей!

Алберт скочи на земята, публиката му се обърна и я загледа глуповато. Той наведе свенливо глава. Камарите писма и списания на пейката и празните прегради на шкафа за сортиране говореха, че той беше прекарал следобеда в повторно преживяване на приключението, вместо в подреждане на пощата в торбите. Тя го стрелна с властен поглед.

— Алберт, пощата заминава за Бристол призори, нали?

— Да, милейди. Сигурно е, както това, че кралят се казва Джордж — той грабна бързо един вързоп списания и каза: — Хайде да се хващаме на работа, момчета!

Както дивите гъски се разбягват, като видят лисица, така и те се разпръснаха към определените им секции. Писмата сякаш летяха в сръчните им ръце. Камбър Струкс — най-малкият, който беше само на девет години — пристъпи към нея с купчина писма в ръката си.

— Милейди, цялата сте нагиздена в черно и перли.

Тя се усмихна широко. Черната вечерна рокля и подхождащите й високи пантофки бяха подарък от баба й. Марджъри никога не ги беше носила. Обувките прибавяха още два инча към високия й и без това ръст. Тази вечер обаче тя не трябваше да се притеснява, че може да се извисява над партньора си за танци. Блейк Честърфийлд беше най-високият мъж, с когото някога бе танцувала.

Камбър поклати глава.

— Вие сте по-величествена от кралица в приказките!

— А вие сте истински млад ласкател, господин Стоукс.

Камбаните на абатството забиха. Момчетата спряха да работят и започнаха да броят всеки удар на глас. На двадесет и четвъртия Алберт каза:

— Ричмъндският херцог е пристигнал. Лизи ни каза.

Биенето на камбаните за оповестяване пристигането на гостите с благороднически титли беше друго правило на Боу. Но тази вечер Марджъри не можеше да присъства на церемонията.

— Камбър — каза тя, — преброил ли си писмата, които не са за Бристол? — огромните лешникови очи се втренчиха в гроздовете перли върху долната част на кадифената й рокля.

— Не, милейди — той отскочи назад. — Виж ти, току-що ги извадих от торбата за събиране на местната поща. Няма да ги изпратя пак по грешка в Лондон, обещавам.

— Какво си правил досега?

Той посочи останалите момчета.

— Алберт ни разказваше как е заловил Клод Дрюмон и е изкарал мерзавеца от шубраците. Не можел да го остави да офейка с откраднатата поща и да вземе парите от ръцете на бедняците.

Благодарността, примесена с раздразнение, заседна като буца в гърлото й. Тя щеше да отхвърли лорд Блейк, както беше постъпила и с мъжете преди него. Но не можеше да го направи веднага, не точно когато си беше създал главоболия, за да й помогне. Той беше прекалено важен, за да може да бъде прогонен така. Започна да си сваля ръкавиците. Без надзора на Таг момчетата щяха да се бавят с часове. Не можеше да включи Мерлин, защото обслужваше баба й и свещеника, който беше дошъл на вечеря.

— Пощата трябваше да е поставена в торбите, господа — тя примирено остави ръкавиците и чантичката си.

— Ще успеем, милейди — опита да се извини Алберт. — Вие идете в Уилтшър — той погледна часовника. — Шест без десет е, ще закъснеете.

— Една дама винаги закъснява, Алберт, но пощата — не.

Гъстите му вежди се повдигнаха и се събраха към средата на челото.

— Лорд Блейк каза, че ще танцувате с него. Вярно ли е?

Представата за това й повлия по особен начин. Тя се опита да преодолее смущението с решителност. Защо трябваше да се тревожи? Беше обещал да не я целува повече. В замяна на това тя щеше да се погрижи той да напусне Бат с ненакърнена честърфийлдска гордост.

— Може би ще танцувам с него.

Алберт каза:

— Готов съм да се обзаложа, че той ще накара ветрилата на дамите да щракнат. Той ми разказа как по време на жътва стигнал почти до дуел заради една дама от колониите. Една дъщеря на корабостроител му хвърлила око и това не се харесало на ухажора й.

— Сигурна съм, че е имала нужда от очила — промърмори Марджъри едва чуто.

Тя тръгна към масата, взе купчинка писма и се обърна към шкафа, в който ги разпределяха. Преградите за лични писма, написани върху напарфюмирана хартия с много тънки букви, деляха официални документи върху тежък пергамент с фантастични печати. Списанието „Джентълменс Куотърли“ беше присъединено към „Крул Стрийт Джърнъл“ и Календара с конните надбягвания. Шум от плъзгаща се по дърво хартия и дрънчене на монети в пликове изпълни стаята.

„Толкова много работа — мислеше си тя — за толкова малко възнаграждение.“ Огледа момчетата, те бяха отдадени на задълженията си. Тези младежи щяха да имат шанс в живота си, докато тя е управителка на станцията в Бат. Като се сети за опасните последици от обира, каза:

— Господа.

— Внимание — заяви Алберт.

Те застанаха мирно с доверчиви лица, обърнати към нея.

— Трябва да запазим обира в тайна. Ако Тобаяс Пондз или някой друг научи за злополуката с Таг…

— Никой от нас няма да разказва за това, милейди — каза Алберт.

— Всеки, който изпусне дума, ще трябва да отговаря пред мен. Разбрахте ли, момчета?

Те кимнаха, отворили широко очи. С ъгълчето на окото си Марджъри забеляза Алберт да поглежда отново към часовника. Вината се събра в ъгълчетата на юношеските му устни.

— Лорд Блейк каза, че си му оказал голяма помощ при залавянето на Клод Дрюмон — каза тя.

— Дадохме на този негодник възможност да вкуси от кралското правосъдие — той се усмихна накриво.

Този израз също напомняше за лорд Блейк. Нямаше полза от величаенето на герои. Тези момчета трябваше да разберат, че лорд Блейк беше просто човек. Тя не искаше къщата й да бъде пълна с тъжни физиономии, когато той си заминеше.

— Разбрах, че господин Дрюмон имал жесток десен удар.

— Дрюмон изобщо не е докосвал капитана — сви рамене Алберт.

Капитанът! Ако не направеше нещо, тези впечатлителни момчета щяха скоро да пеят балади за нейния заблуден ухажор.

— Ударил го е! Лорд Блейк има конци на бузата си за доказателство.

— Имате предвид белега на лицето му? — попита Алберт с тънкото си гласче.

— Да. Резултат от жестокия десен удар на Дрюмон, надявам се.

— Той има доказателства, за да ви обори, милейди — момчето хвърли един брой от „Джентълменс Куотърли“ на масата. — Този Дрюмон нямаше никакъв шанс да отговори на удара. Капитанът се подхлъзна на леда навън и си сцепи бузата върху изтривалката за обувки.

Ръката на Марджъри замръзна.

— Какво?

Алберт каза през рамото си:

— Не е ли така, Камбър?

Камбър застана неподвижно. Пухкавите му пръстчета бяха омотани в кълбо връв.

— Алберт каза истината, милейди. Видях със собствените си очи.

Жесток десен удар значи. Този лукав дявол! Сети се, че се беше тормозила заради това, че е пострадал, за да я защити. Той я беше излъгал, за да предизвика състраданието й, а след това я беше изиграл, за да получи благодарността й. Как можа да бъде толкова лековерна?

Парен каша духа. Може би дори не му дължеше запазването на гордостта му.

— Капитанът ви е излъгал? — Алберт я погледна като гладно дете, надничащо през прозореца на някоя сладкарница.

Тя не можеше да го разочарова.

— Не, капитанът не ме е излъгал. Той ме обори с доказателства, както ти ми каза.

Той подръпна нагоре панталоните си.

— Добре тогава — каза, като изимитира любимото изражение на Таг.

Тя нямаше да ходи в Уилтшър. Не трябваше да се отнася почтено с един лъжец. След като взе това решение, отново се върна към задълженията си.

Но с наближаване края на вечерта гневът й нарастваше. Искаше й се да разхвърля списанията из стаята и да накъса на парчета формулярите на конните надбягвания. Смутена от мисълта за такава бурна реакция, тя се опита да уталожи яростта си. Накъсването на любовни писма и търговски каталози не беше разрешение. Но все пак продължи да хвърля писмата в преградите с по-голяма сила, отколкото бе необходима, и да връзва връзките с писма толкова здраво, че канапът набразди пликовете.

Тя си представи Блейк Честърфийлд да крачи наперено в изпълнената с хора бална зала доволен, че я беше направил на глупачка. Очакваше от нея да се хвърли в обятията му и да танцува с него цяла нощ. Погледна часовника. Беше седем и половина. Гневът й се охлади. Тя щеше да даде на лорд Блейк Честърфийлд добър урок. Какво по-подходящо място от балната зала в Уилтшър в петък вечерта? А кой можеше да бъде по-добър съучастник от „краля“ на Бат?

Отиде до бюрото и написа една бележка. Като я сгъна, извика Камбър.

— Искам да занесеш тази бележка на господин Неш. Предай му я лично.

Тя се спря пред стената с палми в саксии, деляща фоайето от балната зала. Звуци от менует се носеха над сдържаните гласове и чуруликащия смях. Познати звуци. Празнични звуци. Звуците на Бат, когато се забавляваше. Марджъри тръгна през навалицата уверена в себе си. Не беше нужно да търси Блейк Честърфийлд, защото знаеше къде е. Нека той да я намери, ако имаше шанса.

Госпожа Сърли кимна официално.

— Честито, лейди Марджъри. Лорд Блейк ни информира, че скоро ще бъдем поканени на сватбено тържество — тя погледна зад Марджъри. — Нейна милост не ви ли придружава? Колко жалко. Нали така, Джорджина? — и като сви устни, се обърна към приятелката си, лейди Шеридан от Уелс. Дръпвайки назад главата си, за да погледне Марджъри в очите, лейди Шеридан отправи отговора по-скоро към гърдите й:

— Моите поздравления!

Ядът бавно започна да се разгаря у Марджъри. Как се осмеляваше този празнословен франт?

— Той е прочут шегаджия — каза Марджъри, сякаш говореше на пауна в перуката на лейди Шеридан: — Не вярвайте на нито една дума. Вие ми казахте, че Блейк Честърфийлд се е заклел да се ожени за Мериан Болингброук миналата година, ако не се лъжа.

Лейди Шеридан вдигна очи нагоре, а в тях се четеше слаба надежда.

— Бях дочула слуховете за сватбата.

— Разбира се, че сте ги чули — отговори Марджъри. Тази жена разказваше толкова неверни неща, че би могла да запомни и едно повече. — И бяхте достатъчно любезна да разпространите информацията? А сега ме извинете.

Тя кимна с глава и се отдалечи. Само в Бат благородниците общуваха така свободно с простолюдието. Под диктовката на Боу Неш търговците се срещаха с незначителни лордове, а благородниците седяха на една маса с печатари. Класовите бариери бяха заличени, а носенето на оръжие — забранено. Удоволствие и добри обноски бяха законите на деня, на всеки ден. Тя забеляза „краля“ на Бат близо до дансинга. Приличаше на истински монарх в белия си брокат и перуката с масури, стигащи почти до реверите му. Тръгна бавно към него. Светлината на свещите от кристалните полилеи искреше като дъждовни капки и осветяваше елегантната тълпа. Чисто белите стени служеха за екран, на фона на който подскачаха танцьори, облечени в пъстроцветни дрехи.

Една тъмносиня униформа привлече погледа й. Сред океана от нашити със скъпоценни камъни коприни, снежнобели дантели и ватирано кадифе, палтото, украсено със златни еполети и висящи ширити, създаваше образ на мъжко достойнство. Блейк не носеше перука, но беше събрал гъстата си черна коса на тила с обикновена панделка.

Докато той водеше графинята на Бюли в стъпките на менуета, Марджъри наблюдаваше широкия му гръб и се възхищаваше от грациозните му движения. Лявата му ръка беше поставена на кръста, а с дясната придърпваше възрастната дама близо до себе си, след което се завърташе в полукръг. Разнообразни панделки, значки и медали красяха униформата му. Четири бода с бял копринен конец се показваха на бузата му.

Мерзавец, лъжец, интригантстващ мошеник!

— Поразителна двойка, нали?

Марджъри се усмихна на Боу и пое чашата с пунш, която той й предложи.

— О, униформата е главозамайваща, но на мъжа му липсва нещо — излъга тя.

Боу извъртя очи.

— Говорех за госпожа Пепджой и адвоката Мортън.

Развеселена от комичното му изражение, Марджъри отговори:

— Джулиана би била поразителна с всеки. Не съм я виждала да носи тези сапфири преди. Може би ви е простила.

Той гледаше любовницата си с блестящи очи, в които се четеше обич.

— Тя е изключително нагла. Изпрати ми двойка кози с документ, провъзгласяващ ме за „повелител на козите“ в Бат.

— Какво направихте?

— Подарих животинчетата на кралската менажерия — захихика той — и тогава се опомних. Това беше или шега, или времето на безразличието. Тя е горда жена.

Завистта се загнезди у Марджъри. Някога беше мечтала да отдаде сърцето си на мъж, който да я обича и уважава, да се смее на шегите й, да й купува подаръци без всякакви поводи, освен заради това, че я обича. Баща й беше превърнал тази мечта в кошмар.

— Вие си подхождате много, Боу. Много сте умни и двамата.

Той скръсти ръце и като огледа поданиците си, каза:

— Ти си умна. Получих бележката ти и, както виждаш, съм ти изготвил план.

— Надявам се той да проработи — тя докосна бродирания ръкав на официалната му горна дреха. От деня, в който пристигна в Бат преди десет години, Боу Неш винаги е бил постоянна величина в живота й.

— Той е толкова честолюбив — каза Марджъри.

— А ти не си ли? Или му липсва нещо, или е допуснал някаква голяма грешка, иначе баща ти нямаше да го улови — Боу Неш спря да говори, за да представи херцога на Кливлънд, който водеше лейди Шеридан към дансинга.

— Той постоянно дрънка, че ще се ожени за теб.

Марджъри беше задушена от познато безсилие.

— Знам — каза тя.

— Какви доказателства може да има баща ти срещу наследника на Честърфийлд? — прошепна Боу със страхопочитание и смущение в гласа си. — Това е толкова объркващо.

— Какво наистина? — промълви тя, като гледаше как лорд Блейк се покланя на дамата си. Как беше станало така, че един толкова почитан мъж, с такова стабилно положение в аристокрацията на Англия, беше попаднал под робството на баща й? Тя огледа изпитателно едрото му тяло и аристократичните му черти, за да открие макар и най-малък недостатък. Не откри нищо, а само един скандално красив подлец.

Музиката заглъхна. Той пое ръката на графинята в своята и изведе от дансинга дамата си, която каза нещо, като изви шия. Той се засмя и златният ширит на раменете му се разлюля. Прошепна й отговора си, като се наведе по-близко до нея. Възрастната жена го стрелна с недоверчив поглед, след което вдигна ветрилото към устните си, за да прикрие самодоволната усмивка.

Боу изливаше негодуванието си до Марджъри.

— Ако главнокомандуващият — изрече ядно той — продължава да пръска още от този честърфийлдски чар, жените ще започнат да припадат по местата си.

— Така е — съгласи се Марджъри и огледа набързо залата. — Лейди Шеридан мига толкова бързо, че чак бенката на бузата й се тресе. Кливлънд смята, че флиртува с него.

— Лорд Блейк каза на всички, че ще се ожените след месец.

Марджъри едва не изпусна чантичката си.

— Как смее този празнословен нахалник да прави подобно признание! — сега той с положителност щеше да загуби гордостта си. — След един месец той ще се люшка на… — тя спря да говори, тъй като съзря госпожа Сърли на една ръка разстояние, с присвити малки кръгли очички и ухо, нададено към техния разговор. А още по-лошо беше, че Тобаяс Пондз стоеше до нея. В рязаното си палто от тъмнокафяво кадифе той приличаше повече на безгрижен благородник, отколкото на мързелив измамник, който би прибегнал до коварство, за да стане управител на пощенската станция в Бат.

Боу погледна Марджъри, а след това проследи погледа й. Забеляза съпругата на баронета Сърли с компаньона й.

— Никакво подслушване тук! — заповяда той. — Това е удоволствие за любопитни гарги и кучки.

Госпожата на баронета Сърли се опули.

— Добре, никога няма да го правя — и си тръгна с високо вдигната брадичка. Тобаяс остана на мястото си със сериозно изражение. Като сложи ръка на устата си, Боу прошепна:

— Не се тормози, скъпа Марджъри. Няма да танцуваш никъде с лорд Блейк, тук също. Освен ако не си променила намеренията си, откакто ми изпрати бележката.

Преди няколко часа беше искала да танцува с Блейк Честърфийлд. Дори си беше облякла най-красивата рокля. През целия ден мислите й бяха насочени към него. Той беше човек, видял много страни, и имаше чувство за хумор. Тя си беше въобразила, че могат временно да станат приятели. Колко глупаво от нейна страна!

— Марджъри?

— Не, не съм променила намеренията си.

— Това е добре — извика Боу. — При новото положение на нещата го очакват още четири графини.

За Марджъри отмъщението имаше по-сладък вкус от пунша. Планът й да даде урок на лорд Блейк успяваше.

— А колко са баронесите?

Самонадеяна усмивка цъфна на лицето на Боу.

— Пет — каза той.

— Толкова ми харесва вашата привързаност към правилата.

— Ти, скъпа моя, измисли новото. Аз само го прокарах. А когато започнат народните танци, ще отведа лорд Блейк в игралната зала. Тютюнът и пируването имат способността да разтоварват мъжете — и като отпусна брадичката си, каза тържествено: — Иска ми се да разбера какво цели този Честърфийлд.

— Той е отчаян.

Блейк не изглеждаше отчаян, когато няколко минути по-късно повери графинята на грижите на Боу. Като тракна токовете си и се поклони ниско, каза:

— Беше удоволствие за мен, госпожо.

Тя се изчерви, а проницателните й сиви очи срещнаха погледа на Марджъри.

— Лорд Блейк тъкмо ми съобщаваше радостната новина. Толкова е естествен. Дори ми каза как е получил тази ужасна рана.

От мястото си зад Боу Тобаяс погледна свирепо Марджъри и каза:

— Осветлете ни, лорд Блейк, за вашата контузия.

„О, боже! Тобаяс беше разбрал за обира. Но как? От кого? Не, не може да знае — реши тя. — Той е прекалено голям самохвалко, за да се преструва на срамежлив. Ако беше научил за обира на пощата, щеше да е разпространил историята като чума. Той просто се опитва да ме смути.“ Като се обърна към групата, каза:

— О, недейте да вярвате на нито една дума на лорд Блейк. Той е пълен с истории като лодка на рибар след богат улов.

Блейк скръсти ръце и се отпусна на един крак. Като се усмихваше ласкаво, оглеждаше всяко лице от малкия кръг. С изключение на лицето на Марджъри. Зад гърба й подрънкваха лорнети и избухваше смях, но в тази малка групичка царуваше напрегната тишина. Защо лорд Блейк я пренебрегваше? Той трябваше да е като останалите, които баща й беше изпращал. Трябваше да играе ролята на ухажор и да мърмори добродушно за това, че не може да танцува с нея. С внезапна тревога зачака да чуе историята за неговата храброст.

Той се засмя ехидно и докосна зашитата си буза.

— Много добре. Знам кога могат да ме хванат неспособен да отговоря на десен удар. Позволете ми най-напред да поясня, че съм бил прекалено дълго в морето и затова съм все още непохватен на сушата.

— Като ви гледа как танцувате, човек не би се досетил — сряза го Марджъри и се ядоса на себе си за превзетата реплика.

— Представете си — изчурулика като птичка графинята и развя ветрилото си — той се е срязал върху изтривалката за обувки и имаше доблестта да си го признае. Повечето мъже ще скалъпят най-невероятна история за героизъм.

Вината, която Марджъри беше усетила преди, я обзе отново с пълна сила. Той не беше разкрил тайната на обира. Изглеждаше също и примирен с установения ред за танците. Но все пак това не извиняваше лъжата, която й беше казал.

— Лейди Марджъри му зашила раната. Нали вие я зашихте? — добави графинята.

Поток от звуци на флейта дадоха сигнал за следващия танц.

— Извинете ме — промърмори Боу пред стиснатите си устни и тръгна през тълпата.

— Изненадан съм, лейди Марджъри — каза Тобаяс, — не знаех, че практикувате това женско изкуство — бродерията.

Тъй като беше станала център на внимание, Марджъри знаеше, че трябва да отговори нещо. Погледна Блейк продължително. Той не гледаше към нея. Какво ставаше с него? И толкова ли беше интересна перуката на графинята, че продължаваше да я гледа вместо Марджъри? Тъй като беше станала още по-неспокойна, тя каза:

— Това, на което се поряза, беше моята изтривалка за обувки. Най-малкото, което можех да направя, беше да се погрижа за раната. Нали така, лорд Блейк?

Като гледаше право напред, той се усмихна.

— Чудесно описание на нашата среща, скъпа моя, като се има предвид, че сме в смесена компания.

Жените се закискаха като момичета, а Марджъри кипна. Боу се върна при тях заедно с жената, която стоеше начело на следващата група. Без да погледне Марджъри или да направи някакво движение към нея, лорд Блейк застана мирно.

— А, Неш — каза той величествено, сякаш беше крал по време на парад, — виждам, че сте ми довели още една жертва. Приятно ми е, госпожо.

Боу дръпна силно жилетката си.

— Позволете ми да ви представя лейди Маркам, графиня на Уелс.

Въпреки годините си, които според слуховете бяха седемдесет, графинята направи грациозен реверанс.

— Милорд — каза тя, като се изправи. — По дяволите новия протокол на господин Неш. Много се радвам, че се запознахме, лорд Блейк, но съм абсолютно сигурна, че ще предпочетете да танцувате с лейди Марджъри, вместо с една стара жена.

Часовникът на времето сякаш спря и той обърна главата си към Марджъри толкова бавно, че тя имаше безкрайно дълго време да предусети изражението му. „Той е наистина красив“ — мислеше си в очакване на мига, когато погледите им щяха да се срещнат. Тъй като очакваше победоносен поглед, тя беше неподготвена за студения блясък на зелените му очи. Настроението й се повиши отново, защото негодникът беше вбесен от нея. Алилуя! Тя обърна главата си настрани и се усмихна невинно. Той остана неподвижен.

— Много мило от ваша страна, лейди Маркам, но моята годеница има цял живот пред себе си да танцува с мен. Нали, скъпа?

— О — възкликна Марджъри надуто. — Наистина животът е пред мен. Вървете, лейди Маркам, защото маркизът ще ни напуска скоро.

Гневното му изражение я удари като плесница. Интимното ухажване беше скандално. Боже, мили боже, той беше бесен! Тя се беше включила в играта му и го беше надхитрила. Но това не му харесваше. Той се надвеси близо до нея. Дъхът му погъделичка ухото й, а мустаците — бузата й.

— Вярно е, че напускам Бат, но с вас.

Тя не успя да скрие руменината, която изби по лицето й.

— Да се надяваме, че умът ви отговаря на наглостта ви, милорд.

Отдръпвайки се от нея, той я погледна безочливо. Лейди Маркам се усмихна многозначително. Тобаяс се намръщи сконфузено. Съпругата на баронета Сърли въздъхна. Марджъри установи с ужас, че лорд Блейк по-скоро играеше прелъстителска игра, отколкото участваше в спор. Боу избухна, а челюстите му се разтрепераха.

— Престанете с това измамничество, лорд Блейк! Целувките и други подобни форми на изразяване на любов са строго забранени. Няма да ви бъде позволено дори и да танцувате с нея.

— Престанете, господин Неш — запротестира лейди Маркам. — Това ново правило е абсурдно и ни кара да се отегчаваме до смърт. И едва ли е уместно в случая, след като лейди Марджъри и лорд Блейк са сгодени. Те трябва да танцуват.

Марджъри едва не изстена. Щеше да й бъде ужасно трудно да се измъкне с финес от брачния капан, ако това беше предрешен въпрос.

— Моля ви, не причинявайте смут, лейди Маркам! — каза Марджъри. — Лорд Блейк е свикнал да танцува с много жени.

Лорд Блейк стисна здраво ръката на графинята.

— Не корете прекалено много Неш, лейди Маркам, защото аз много бързо научих, че без неговата дисциплина Бат би се превърнал в свърталище на порока. Направете ми честта, моля.

Той поведе дамата си към дансинга и зае най-предното място, сякаш всичко беше наред.

— Чашата ти е почти празна, Марджъри — каза Боу и протегна ръка. — Хайде, позволи ми да те придружа до купата за пунш.

Изтощена, Марджъри му позволи да я отведе. Докато се движеха през навалицата от познати лица, тя кимаше с глава като кукла и говореше безсмислени неща относно предложения закон за хазарта, заминаването на принца на Уелс и повторното павиране на пътя за Лондон. Тя се абстрахира от коментарите за женитбата й с Блейк Честърфийлд. През цялото време мозъкът й прехвърляше възможните причини за неговия гняв. Нека се гневи колкото си иска! Тя си имаше собствен живот в Бат и ако всемогъщият лорд Блейк си мислеше да я лиши от него, очакваше го голямо разочарование. Като се почувства по-добре, отпи от подобието на ликьор с есенция от плодови костилки.

— Вярвам, че ще мога да ги накарам да изсвирят още някой менует — каза Боу и тръгна бавно към галерията на музикантите.

Втренчена в питието със силен бадемов аромат, Марджъри се закле да отбягва ухажора, който я объркваше. Но в момента, когато съзнанието й се отклони от клетвата, вниманието й се насочи към дансинга. Като се усмихваше безгрижно и се движеше с грация на кавалер, той изпълняваше съвършено стъпките на менуета. Това наистина бяха крака на моряк. Той сякаш поглъщаше вниманието и се подхранваше от него. Дали не го беше подценила? О, да, призна си тя, ужасно много!

Блясък на оранжев атлаз привлече погледа й. Като се обърна наляво, забеляза Едуард Лафингам, който се беше втурнал към нея. Шивач по професия и кавгаджия по природа, той беше почти последният човек, с когото желаеше да разговаря. Беше се натруфил с крещящ костюм, а косата му се показваше като букет лалета под напудрената му перука на етажи.

— Лейди Марджъри — избухна той, — трябва да разговарям с вас за пощата.

Макар и да разбра, че това начало предвещаваше неприятност, тя прие безопасната тема за работата й.

— С какво мога да ви помогна?

— Този нахакан малък пощальон не идва да вземе писмата ми — каза шивачът, като се изпъчи.

Тя остави чашата си.

— Това момче е Камбърленд Стоукс и не е минавал покрай вас, защото сте му отказали да платите пощенските разноски на писмата за Лондон.

— Трябва да се плаща от другата страна! — и като се хилеше самодоволно, добави: — Освен ако не сте поели в ръцете си променянето на закона.

Горкият Камбър често си беше навличал гнева на този мърморещ нехранимайко. Марджъри изпита непреодолимо желание да го нарече „егоистичен грубиян“, но обиждането не беше отговор. Ревностните клюкари на Бат щяха да разпространят слуха, че тя не може да се справя с работата си. Дори и сега разговорът й с Лафингам беше започнал да привлича вниманието на някои. Лейди Шеридан и госпожа Сърли се провряха по-близо. Появата на Джулиана Пепджой даде на Марджъри смелост.

— Знаете много добре, че не съм променила закона, нито съм го пренебрегнала! — и като сниши глас, добави: — Вашите писма бяха отхвърлени от търговския ви агент в Лондон. Господин Стоукс ви уведоми за това, когато върна последната връзка, и то при значителни разходи от моя страна.

Очите му изпъкнаха още повече. Смешната му перука се плъзна назад по челото и разкри червена като морков коса, която бе във фрапиращ контраст с костюма му.

— Дадох му по четири пени за всяко писмо, когато ги донесе. Потърсете монетата ми в джобовете на това момче. Ще я намерите там.

В Марджъри се надигна желание да защити служителя си.

— Това е сериозно обвинение, господин Лафингам. Камбър Стоукс не е крадец.

— Аз пък ви казвам, че е. Ако ми беше изпросил няколко монети, както майка му имаше навика да прави, щях да му дам едно пени, тъй като съм щедра душа.

„Щедра!“ — помисли си тя. Този противен скръндза беше свикнал да зачерква адресите и да използва пликовете повторно. Но независимо от методите му, тя щеше да се овладее и да не избухне.

— Сега не е нито времето, нито мястото за делови разговори, господин Лафингам — каза тихо. — Ще проверя как стоят нещата и ще ви се обадя утре.

Осъзнал изведнъж присъствието на страничните наблюдатели, той каза:

— Добре, до утре тогава — и като намести перуката си, се отдалечи.

Мястото му беше заето веднага от Тобаяс Пондз.

— Когато стана управител на станцията, ще върна този Стоукс на улица „Лилипут“ заедно с всички останали просяци и крадци.

Тъпото му изявление изчерпа търпението й. Достатъчно наглост беше видяла от вятърничави и арогантни мъже.

— Ще станете управител, когато минералните извори пресъхнат.

Той се усмихна подигравателно и хвана широките ревери на палтото си. Познат пръстен с диамант проблесна на малкия му пръст.

— Не е необходимо да се обзалагам с вас.

— Вярно е — сряза го тя. — Защото винаги губите.

— Ще заложа повече от вас.

— Вие никога няма да можете да предложите комисионна колкото мене, но можете да опитате.

Джулиана Пепджой застана между тях.

— Вървете си, Тобаяс, или ще кажа на господин Неш, че не давате път на дамите.

Той се завъртя бавно и си тръгна тежко, като краищата на горната му дреха се полюшваха. Джулиана хвана Марджъри под ръка.

— Този притежава наглостта на носач на столове колички.

Марджъри въздъхна и я погледна.

— А ти имаш чудесна огърлица.

— Нова е — каза Джулиана, като се усмихна гордо. Марджъри си спомни за бижутата, които някога беше притежавала. Въпреки това не съжаляваше много. Загубата на скъпоценните камъни на майка й беше ценен урок за мъжете и за самата нея.

— Хайде да се оттеглим на масата за дами, за да разкажеш как успя да превърнеш двойка кози в огърлица от сапфири.

Джулиана въздъхна срамежливо.

— Разбира се, но ти трябва да ми разкажеш всичко за лорд Блейк. Смятам, че той е агнешка кожа, великолепна агнешка кожа…

Блейк усети, че лицето му ще се напука, ако трябва да се усмихне още веднъж на някоя превзета госпожица или на развълнувана възрастна дама. По дяволите тази дръзка Марджъри Ентуисъл и нейният високомерен покровител! Ето защо тя прие с готовност поканата му за тази вечер! През цялото време е знаела, че няма да може да танцува с нея. По дяволите Неш и неговият обществен ред! Проклета да е Маргюри, че не го предупреди. „Проклет да съм и аз, че я подцених“ — помисли си той и се закле никога повече да не го допуска. Знаеше как да я постави на място. Щеше да се опита да спечели преимущество! О, да, неговата малка управителка на пощенската станция щеше да получи удар, а Боу Неш се нуждаеше от един урок.

Един час по-късно, когато държеше още една печеливша ръка карти, Блейк вкуси с наслада от отмъщението. Този Пондз и шивачът Лафингам бяха оставили по четиристотин лири. Блейк не можеше да загуби с партньор като „краля“ на Бат. Пондз и Лафингам бяха като гълъбчета, готови да кълват. Като се почувства безкрайно доволен, Блейк стисна със зъби квадратния край на пурата и се загледа в печалбата си, като я оцени на почти хиляда лири. Пондз се облегна на стола.

— Лорд Блейк, тъй като с вашата управителка сте определили датата на сватбата, аз бих се радвал да напечатам съобщенията. Печатам всички програми за Марджъри. Лафингам и Неш могат да гарантират за качеството на моята работа.

Неш, съвършеният комарджия, не отклони вниманието си от картите.

— Хайде да не бързаме, Тобаяс. Този годеж е нещо сериозно и твърде лично.

Печатарят се дръпна назад като ужилен. Шивачът замига и отклони ненаситния си поглед от купчината жетони на Блейк.

— Мислех си, че този годеж е една шега също като останалите — а след това добави без заобикалки. — Нали няма да се заробвате наистина с тази жена?

— Млъкни! — намеси се Неш.

— Има различни видове обвързване, както знаете — отговори Блейк.

Като погледна Блейк, шивачът каза:

— Тя има език и държание на усойница. Пондз може да гарантира за това.

— Честърфийлдови знаят как да укротят жените — измърмори Блейк и се зачуди какво беше причинило враждата между Пондз и Марджъри. Сигурно не пощата — не, ако Марджъри покровителстваше бизнеса на Пондз. Лафингам облегна лакти на масата и се надвеси към Блейк.

— Хваща крадци и просяци от „Лилипут Ели“, като това момче Камбър, а след това ги облича в ливреи и ги изпраща сред порядъчните хора. Това прави тя.

Картите на Неш изплющяха с лицевата си част към кечето. Спокойната му физиономия изчезна.

— Лафингам — изрева той. — Как се осмеляваш? Нямаш никакво основание да критикуваш лейди Марджъри. Тя е ангел на милосърдието.

Пондз наблюдаваше промяната и се усмихна така, сякаш беше доволен. Защо? Какво беше казала Марджъри? Че печатарят искаше нейната служба?

Червендалестият шивач облиза устни.

— Може би съм се обадил не на място, но трябва да ви кажа следното — той размаха ръка, като глупаво разкри картите си. — Тя не трябва да се занимава с мъжка работа. Когато Пондз стане управител на пощенската станция, ще се забележи подобрение в работата при пристигането и изпращането на пощата.

Блейк полюбопитства:

— Какво се случи между вас и лейди Марджъри и за какъв крадец ставаше дума?

— Сигурен съм, че това е недоразумение — каза Боу — и е съвсем очевидно, че е делови въпрос, засягащ само лейди Марджъри и Лафингам.

Марджъри — жена на бизнеса. Това му изглеждаше все още странно. Но тогава животът му беше взел странен обрат, нали?

Събрал смелост, шивачът отговори:

— За онзи Камбър Стоукс, ето за кого. Кръвта си е кръв, винаги го казвам. Той не е по-добър от крадливата кучка, която го е родила.

Камбър крадец? Когато Блейк беше загубил равновесие и разрязал бузата си, доброто момче почти се беше разплакало. Момчето не беше толкова нечестно, че да краде.

— Разговаряли ли сте с лейди Марджъри за момчето? — попита Блейк.

— Накратко — отговори шивачът. — Трябва да ми докладва утре сутринта.

Блейк имаше намерение да бъде там.

— Тогава съм сигурен, че ще го направи.

— Аз не съм сигурен, че ще прекратя това — каза Неш с безизразно лице. — Твой ред е, Тобаяс.

Лафингам, който държеше последните си две карти, така сякаш бяха талисман срещу таласъми, се усмихна и избърса потта от челото си. Пусна валето.

— Ура! — изкрещя Неш, като пусна осмица. — Нека да видим този поп, партньоре!

Приятно усещане мина през Блейк.

— Ако настоявате, партньоре — с едно плавно движение той постави попа, отмести девятката встрани и изигра последната си карта, дамата, и последните си козове. Един портиер мина, като издрънча с камбана, за да даде сигнал за последния танц.

Блейк издиша дима от пурата и премести спечелените пари към Неш.

— Какво означава това, Честърфийлд? — попита Неш, като погледна жетоните.

Като се почувства ужасно доволен, Блейк каза:

— Бих желал да дадете поръчка на Лафингам да ушие нови пелерини, вълнени и топли, за всички момчета от пощенската станция. А останалите дайте на любимото си благотворително заведение.

Неш зяпна от изумление. Шивачът въздъхна с облекчение, като разбра, че може да върне част от парите си. Пондз прехапа устни, а очите му се зареяха в пространството. В очите на Блейк той изглеждаше хитрец.

— Пондз — обърна се към него, — не е нужно да кроиш планове, как да злепоставиш Марджъри. Тя скоро ще отстъпи поста си.

Печатарят погледна Блейк със свиреп поглед.

— Пререканията ми с Марджъри са си лично моя работа.

— Още една интрига от твоя страна, Пондз — предупреди Боу, — и това ще стане вече моя работа!

Камбаната удари отново. Блейк се изправи, като се извини. Когато влезе в главната зала, той потърси Марджъри. Тя вървеше под ръка с един възрастен мъж, който изглеждаше познат на Блейк. Навярно беше прекарала последните два часа в танцуване с всеки, който я беше поканил.

Блейк се спря на дансинга, кипящ от яд.

— Здравейте, Марджъри… скъпа.

Тя пое дълбоко въздух и гърдите й се надигнаха предизвикателно. Партньорът й сякаш нищо не забеляза.

— Аз съм фелдмаршал Уейд. На вашите услуги, милорд.

Блейк знаеше за известния строител на пътища — парламентарист — и се надяваше, че този мъж не беше решен да охранява Марджъри като Неш. Като се усмихна сърдечно, Блейк хвана ръката й.

— Ако не възразявате…

Уейд кимна разбиращо.

— Разбира се, че ще желаете да танцувате с вашата годеница.

Тя се опита да издърпа ръката си. Блейк я стисна по-здраво.

— Не обичам френските думи — каза любезно на Уейд. — Предпочитам хубавите английски термини — беше с лице към кипящата от гняв управителка на пощенската станция, но се обърна към тълпата с думите: — Нека да кажем просто, че Марджъри е моя…

Хората наоколо спряха да се движат. В сините й очи лумна пожарът на свети Елмо, а ноктите й се впиха в мазолестата му длан. Той би дал медалите си за храброст, за да разбере мислите й в този момент. Повдигна вежди, потиснал за момент гордостта си, и я зачака да проговори.

Красивите червени устни се разделиха. Пулсът й се усещаше в долната част на изящната дълга шия като малко барабанче. Веждите й се извиха, сякаш пародираха неговото собствено изражение.

— Колко поетично! Последният танц тази вечер ще бъде нашият последен танц — обратно на това, което сте казали на тези клети хора.

Последва напрегната тишина. Като се усмихваше ехидно на остроумния й отговор, Блейк чакаше танцуващите да се наредят от другата им страна.

Музикантите засвириха бърз шотландски танц. Когато дойде техният ред, Блейк вече се бе оправил от шока и я поведе към центъра на подиума.

— Ще ви имам за повече от един танц, Марджъри — каза той заплашително.

— Вие повече лаете, отколкото хапете — засмя се тя весело и без да пропусне стъпка, отскочи назад на мястото си в танца. Искаше му се да я удуши, но при мисълта, че ще сложи ръце върху изящната й шия, съзнанието му се насочи към по-силни удоволствия. Искаше му се да съблече тази комбинация от черно и бяло и да види дали кръстчето й беше толкова тънко, колкото изглеждаше, а гърдите й — толкова сочни. Наблюдаваше я как скача в центъра на дансинга и се завърта под ръка с друг партньор. „О, да — мислеше си той, — ще се радвам на наследници от тази дългокрака красавица.“ Когато дойде редът му, Блейк я посрещна в центъра на дансинга, хвана я през кръста и я завъртя.

— Гледате ме глупаво — каза тя, като се измъкна, преди той да успее да отговори.

Когато танцът свърши, Блейк я придружи до гардероба. Гневът му се беше уталожил. Други части от него обаче горяха като в пламък.

— Боу ще ме изпрати до дома — каза тя и обърна гръб на Блейк.

Той я завъртя силно.

— Той да ви изпрати по-напред в ада. Аз ще ви отведа вкъщи.

— Сега е най-подходящото време — отвърна злобно тя. — Имам да ви казвам някои неща.

Към следващата част или към съдържанието

Арнет Лем Годежът (4)

Метаданни

Данни

Годежът

Информация

История

Сваляне / Връзки

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Арнет Лем
Годежът (4)