Фредерик Форсайт
Четвъртият протокол (5)

5.

Едва в понеделник, 19 януари, когато децата бяха на училище, а Ерита по магазините, Харолд Филби успя да довърши втория си меморандум за Генералния секретар на КПСС. Получаването на първия не беше потвърдено, нито пък знаеше как е бил приет. От разкритията във втория меморандум щеше да зависи дали съветският лидер ще приеме мнението, на което държеше авторът.

От: Харолд А. Р. Филби

До: Генералния секретар на КПСС

 

С това ще завърша отговора на вашето писмо от 31 декември. На 7 май 1981 г. милиони лондончани се стекоха към урните, за да изберат новия градски съвет на Лондон. Старият съвет се управляваше от консерваторите под ръководството на сър Хорас Кътлър. Лейбъристката партия кандидатстваше начело с Андрю Макинтош, силно популярен лейбърист от центристкото крило, привърженик на традиционните лейбъристки стойности. След затварянето на урните се оказа, че лейбъристите са спечелили. Макинтош беше новият ръководител на съвета.

След шестнадесет часа — не дни, седмици или месеци — Андрю Макинтош беше свален на закрито заседание на вътрешния комитет на лейбъристката група и заменен от един представител на твърдата левица — Кен Ливингстън, за когото бяха чували не повече от пет процента от лондончаните. Смяната беше наистина брилянтна, дори самият Ленин би се гордял с нея. Но да се обединят делегатите на твърдата левица, които съставиха минималното мнозинство, което свали Макинтош, трябваха не часове, а седмици и месеци, като голяма част от заслугите са на самия Ливингстън.

Макар че беше невзрачен, неправещ впечатление дребен човек с носов глас, Ливингстън се показа като завършен политик от крайната левица. Активист от най-ранна възраст, доволен, че живее (поне докато се появи като лидер в лондонския градски съвет) в едностайно апартаментче, лишен от всякакъв семеен живот, свободно време и приятели, той диша политика по двадесет и четири часа на денонощие. Няма толкова незначително събрание, че той да не го посети, подкрепи и да не произнесе реч, стига само да може да допринесе, дори и само с един спечелен допълнително глас, който по-късно може да се окаже полезен.

Като резултат, използвайки градската управа като трамплин, за пет години той успя да изгради собствена политическа машина, която служи на крайната левица и чиито пипала обхващат цялата страна, далеч извън границите на Лондон. Като член на парламента, какъвто е от миналата година, той успешно зае мястото на Антъни Уеджуд Бен. Великолепен ръководител, сега той е един от моторите на превземането на Лейбъристката партия от твърдата левица.

Описвам това, защото превратът на Ливингстън е моделът, по който ще бъде заменено ръководството и на самата партия — не преди изборната победа, а няколко дни след това. Думата „преврат“ не е преувеличение. В Голям Лондон живеят повече от единадесет милиона души — 20% от населението на страната. По големина е колкото Люксембург или Лихтенщайн (т.е. минидържава) и бюджетът му е по-голям от този на осемдесет от 150-те държави, представени в ООН.

Сега към подробностите. В сърцето на твърдата левица в Лейбъристката партия и профсъюзите има една група от двадесет души, за които заедно може да се каже, че са представители на ултралявото крило.

Те не могат да се нарекат комитет, защото, макар и да поддържат връзка помежду си, рядко, дори никога не се събират на едно място. Всеки е посветил живота си на трудното издигане нагоре във вътрешния апарат, всеки има много повече влияние, отколкото би било нормално за заеманата длъжност. Всеки от тях е истински марксист-ленинист.

От тези двадесет (деветнадесет мъже и една жена) девет са профсъюзни дейци, шест (включително жената) са депутати, има двама академици, един пер, един адвокат и един издател. Това са хората, които ще започнат и ще осъществяват завземането.

Преди да опиша какви са намеренията, трябва да се отклоня, за да кажа две думи за това, как се избира лидерът на Лейбъристката партия и как благодарение на напоследък приетите правила той може да бъде свален. От създаването на Изборната колегия през 1980 г. до миналата година се процедираше така: кандидатите за водач на партията се определяха до тридесетия ден след полагане на клетвата от депутатите. През следващите три месеца съперниците защитаваха кандидатурите си до свикването на Изборната колегия. В случай на изборна победа тази процедура не позволява никой кандидат да измести новоизбрания, победил водач.

През 1986 г. беше предложена и приета на косъм една малка „поправка“. Според нея в случай на изборна победа новоизбраният министър-председател трябва бързо да бъде утвърден като лидер на партията, като всички кандидати се представят до три дни след обявяването на резултатите от изборите. След това, седем дни след обявяването на резултатите, трябва да се състои извънредно заседание на Изборната колегия.

След заседанията на Изборната колегия и „избора“ на партиен водач не се допуска контестация за срок от две години, без да се включва текущата. На тези, които се колебаеха да подкрепят поправката, беше обяснено, че процедурата е една формалност — просто докато очаква да бъде извикан в двореца и натоварен от кралицата да състави новото правителство, новоизбраният ще бъде подкрепен с още едно гласуване, защото никой не би бил толкова безразсъден, че да му се противопостави.

Всъщност целта е точно обратната. След евентуална изборна победа на лейбъристите, преди спечелилият изборите водач да бъде извикан в двореца, ще бъде издигнат друг кандидат и това ще бъде предварително определеният първи в историята на Англия министър-председател марксист-ленинец.

Скандалът ще разтърси партията и държавата. Но само едната страна ще е подготвена да се справи с положението. Отхвърленият от колегията и спечелил изборите лидер ще трябва да се опре на центристките и умерени сили, които ще бъдат неорганизирани и объркани. От своя страна твърдата левица ще бъде подготвена и ще направи всичко възможно, за да закрепи своя кандидат на поста, и ще успее.

Първо, профсъюзите. Преди да гласуват в Изборната колегия, някои от тях са задължени да се допитат до членовете си чрез референдум по пощата. Други — да свикат делегатски конференции. Но да се организира това в рамките на четири дни, е невъзможно. Националните изпълнителни комитети ще трябва да гласуват, без да се допитват до членовете си, а и както вече беше посочено, повечето от тези комитети са доминирани от твърдата левица.

Второ, районните организации. Очаква се, че половината от тях ще подкрепят новия кандидат. На най-ниско ниво тази кампания ще бъде подпомогната от едно писмо, уж написано от победилия в изборите лидер, в което ще е посочено желанието му скоро да върне старата процедура, т.е. водачът да се избира само от парламентарната група без участието на районите.

Накрая, парламентарната група. За новоизбраните депутати, много от които са от крайната левица, и други съзнават, че мандатите им са осигурени от районните партийни организации, и които не са обвързани с първоначалния кандидат, се смята, че поне половината група ще гласува за новия кандидат. Но мнозинството ще дойде чрез натиска на профсъюзите.

Доскоро имаше едно съмнение по отношение на този план. А каква ще е реакцията на кралицата? След внимателно обмисляне беше преценено, и аз съм съгласен с това, че отговорът е: никаква. Поради две причини. Първата е: прецедент. Когато през 1976 г. Харолд Уилсън подаде оставка, кралицата трябваше да изчака две седмици, преди да научи името на новия премиер, за да може да го покани в двореца за церемонията. В този случай изчакването ще е десет дни. Втората: конституцията. Тъй като монархията, като защитник на (неписаната) британска конституция не възрази при няколкото промени в устава ни Лейбъристката партия през годините, сега съветниците на кралицата ще трябва да изтъкнат, че в момента да се протестира срещу спазването на този устав би било израз на пристрастие. И то до такава степен, че да предизвика конституционна криза в кралството.

Така новият партиен лидер и министър-председател ще има картбланш, подкрепен от кабинет по свой образ и подобие, да започне реализирането на предвижданата законодателна програма. На практика, населението ще е гласувало за умерено, традиционно или поне реформистко правителство, а ще се установи режим на твърдата левица, без да има нужда от допълнителни избори.

Що се отнася до законодателната програма, която споменах, на настоящия етап тя се състои от двадесет желателни мерки, които по разбираеми причини още не са официално публикувани. Някои от тях вече са част от манифеста на Лейбъристката партия, други са включени в него, но са формулирани неясно, а някои са били предлагани на партийните конференции, но не са били приети, макар и да са печелили все повече привърженици през последните десет години. Останалите са били предлагани по различно време през последните двадесет години в кръговете на твърдата левица.

Програмата от двадесет точки е известна като „Манифест на британската революция“, или МБР. По-долу изброявам тези точки, с разяснения там, където е необходимо. Ще забележите, че първите петнадесет от тях се отнасят до вътрешни проблеми и не се отнасят пряко до съветската политика, независимо че могат да доведат страната до икономическа разруха и социален хаос. Последните пет обаче засягат до голяма степен СССР и могат да му бъдат от голяма полза. Следва Манифестът на британската революция:

1. Ликвидация на целия частен сектор в медицината. Всички частни клиники и болници заедно със сградите, инвентара, и персонала да преминат към държавата, като се компенсират когато и ако се сметне за необходимо.

2. Ликвидация на частния сектор в образованието. Всички училища, колежи и университети заедно с цялото им имущество и кадри да преминат към държавата, като отново компенсации се изплащат само ако се сметне за необходимо.

3. Национализация на четирите големи емисионни банки и двадесетте най-големи търговски банки, като законодателно се предвиди национализацията на други банки, при положение че увеличат прекомерно капиталите си. Забрана на трансфера на капитали от държавния към частния сектор.

4. Национализация на 500-те най-големи търговски и промишлени корпорации, които понастоящем са в частния сектор. Компенсациите да се базират на оценки, направени три месеца след национализацията и платими в съкровищни бонове, които могат да се осребрят не по-рано от десет години.

5. Незабавно премахване на Камарата на лордовете и правото й на законодателно вето. Това е включено в лейбъристката програма от няколко години, включително фразата „и правото й на законодателно вето“. За щастие, британците не са забелязали неточността при употребата й. В действителност Камарата на лордовете няма право на вето, а само може да забави законодателството, като върне даден законопроект за преразглеждане. Според глава Втора на закона от 1911 г. Камарата на лордовете губи правото си на вето само в един случай — когато Камарата на общините вземе евентуално решение да продължи мандата си. Премахването на това правомощие е жизненоважно за нашите приятели в Англия. Така британската революция няма да може да бъде спряна или върната назад поради прищявка на електората. По този начин вече няма да има избори — нещо, което лесно може да се гарантира с прокарване на закон за удължаване мандата на Парламента в извънредни случаи.

6. Създаване на Национален комитет за ръководство на редакциите. Централата на комитета ще бъде в Лондон, но ще има представители в редакциите на всеки вестник и на всяко списание. Местните комитети ще се състоят от един член на редколегията, един делегат на печатарския профсъюз и един местен служител, назначен от централата. Решенията какво да се публикува ще се вземат с обикновено мнозинство от тези трима души. Главният редактор ще участва като наблюдател.

7. Създаване на Национален комитет за телевизия и радио, който да замени сега действащите „Съвет на директорите на Би Би Си“, „Харта на Би Би Си“ и „Ръководство на независимия журналист“. Този комитет ще упражнява контрол върху съдържанието на програмите и кадрите във всички аудиовизуални медии.

8. Създаване на „Национален съвет за реформа на правосъдието“. Официално целите ще бъдат да се съкратят сроковете на съдебните процедури, а на практика — да се отстранят ненадеждните съдии, да се определят техни заместници, да се проверяват и одобряват всички нови назначения в правораздавателната система, да се съкрати или премахне процедурата на обжалванията, да се разширят възможностите за провеждане на закрити дела по процеси за нарушаване на обществения ред и за антисоциално поведение.

9. Създаване на Национален съвет по образованието. Ще има правомощия да одобрява или отменя всички назначения на учители, лектори, директори на училища и асистент-преподаватели, както и да преработи националните учебни програми с цел осигуряването на по-социално ориентирани такива.

10. Прокарване на закон за профсъюзите (във въоръжените сили и полицията), с който ще се наложи задължителното членуване на личния им състав в съответния профсъюз. Ще бъдат допуснати цивилни организатори и лектори. Ясно е, че при изключване от съюза ще се налага да се напусне и съответната институция.

11. Прокарване на закон за ръководството на полицията. Чрез него полицейските единици ще бъдат подчинени на местните полицейски власти, които ще се съставят от прогресивни елементи, участващи в местното самоуправление и местните профсъюзни организации, които ще могат да контролират, всички назначения и ще имат решаващ глас при определянето на стратегията и практиката на полицейската работа.

12. Прокарване на закон за обществения ред (защита на обществото). С него ще се създаде работническа милиция, която ще замени специалните полицейски сили. Тя ще подпомага полицията в опазването на обществения ред най-вече при провеждането на проправителствени демонстрации и при прекъсването на прояви на несъгласие.

13. Закон за валутния контрол. Това говори само за себе си. Неизбежно ще се наложи да се спре изтичането на средства от страната.

14. Закон за регистрацията на частната собственост. Ще се изисква регистрирането на всички собствени земи, картини, бижута, произведения на изкуството, акции, облигации, банкови депозити, транспортни средства, пенсионни фондове, сгради и т.н. преди облагането им с данъци или национализирането им.

15. Закон за осъществяване на контрол на инвестициите. С него ще се въведе задължителна регистрация на средствата, притежавани от различните застрахователни и други подобни организации, за да се създаде възможност да се насочват инвестициите в приоритетни за държавата области, определяни от правителствени експерти.

16. Незабавно оттегляне на членството в Европейската икономическа общност независимо от всякакви поети договорни задължения.

17. Намаляване на съществуващите конвенционални въоръжения на една пета част от сегашния им размер.

18. Незабавно унищожаване на съществуващите ядрени въоръжения и премахване на двата института за изследвания в областта на модерните въоръжения в Харуел и Алдърмастън.

19. Експулсиране от страната (незабавно) на всички американски военни сили, конвенционални и ядрени, персонал и материална част.

20. Незабавно оттегляне от НАТО и заклеймяването му.

Едва ли е нужно да споменавам, другарю Генерален секретар, че последните пет пункта ще разрушат отбранителната способност на западните съюзници до степен за възстановяването й да няма никакви надежди поне още едно поколение, а може би и никога. Ясно е, че всичко, което описах в двата си меморандума, ще зависи напълно от евентуална изборна победа на лейбъристите. Следващите избори, предвидени за 1988 г., може да се окажат последната възможност за това. Всичко това отговаря и на въпроса, какво съм имал предвид, когато у генерал Крючков казах, че политическата стабилност в Англия се надценява в Москва. И сега, повече от всякога.

 

Искрено Ваш:

Харолд Адриан Ръсел Филби.

Отговорът на Генералния секретар дойде изненадващо и приятно бързо. Малко повече от един ден, след като връчи втория меморандум на майор Павлов, загадъчният студеноок офицер от Девето управление се върна. Без да каже дума, той подаде на Филби един голям плик, обърна се и си тръгна.

Отново беше собственоръчно написано писмо от Генералния секретар — кратко и ясно, както винаги.

В него той благодареше на приятеля си Филби за положените усилия. Той самият успял да получи потвърждение на фактите, изложени в двата меморандума. В резултат на това той разглежда победата на Британската лейбъристка партия при следващите избори като въпрос от първостепенна важност за СССР. Възнамерява да създаде малък, ограничен консултативен съвет, отговарящ само пред него, с който да уточнява бъдещите действия. Той молеше и изискваше Харолд Филби да участва в този съвет.