Фредерик Форсайт
Четвъртият протокол (3)

3.

Москва

сряда, 7.01.1987 г.

От: X. А. Р. Филби

До: Генералния секретар на КПСС

 

Позволете ми да започна, другарю Генерален секретар, с кратък преглед на историята на Британската лейбъристка партия, постоянното проникване в нея и евентуалното й доминиране от твърдата левица през последните двадесет и пет години. Само въз основа на какъв преглед, вярвам, събитията от последните няколко години и намеренията за следващите няколко месеца могат да се оценят в тяхната перспектива.

След като Хю Гейтскъл се зарази с неизвестната вирусна болест, която накрая причини смъртта му, развитието на Лейбъристката партия едва ли можеше да протече по-благоприятно, дори и сценарият да беше писан тук, в Москва.

Трябва да е ясно, че дълбоко в Лейбъристката партия винаги е имало себеотдайно, твърдо просъветско, марксистко-ленинско крило. Но през по-голямата част от историята на тази партия то е било малцинство, неспособно да повлияе върху хода на събитията, оформянето на политиката и, най-важното, подбора на кандидати за ръководните партийни постове.

Докато партията беше под ръководството на решителния Клемънт Атли или на пламенния Хю Гейтскъл, положението нямаше шанс да се промени.

И двамата твърдо се придържаха към „списъка на забраните“, според който в партията нямаха място цял спектър марксистко-ленински; троцкистки и революционни формации, да не говорим за заемане на ръководни длъжности.

След като Хю Гейтскъл, човекът, който през 1960 г. изправи партийната конференция на крака с думите: „На борба, на борба и пак на борба за опазване на традиционната същност на партията“, умря през януари 1963 г., ръководител стана Харолд Уилсън и се задържа на този пост почти тринадесет години. Този човек имаше две характерни черти, които са силно свързани с това, което се случи с партията през тези тринадесет години.

За разлика от Атли той беше суетен до невероятна степен и за разлика от Гейтскъл би направил всичко, за да избегне конфликт. Усещайки това, нашите приятели в партията предприеха дългоочакваната и много внимателна кампания за включването на повече техни симпатизанти и по-дълбоко в структурата на партията.

Известно време това беше непоносимо тежка работа.

После, през 1972 г., нашите просъветски приятели в Националния изпълнителен комитет (по-нататък наричан НИК) опипаха почвата, като помогнаха да се прокара една резолюция, по силата на която „отделът за проучване на труда“ трябваше да се заличи от „списъка на забраните“. Този отдел въпреки заблуждаващото си название нямаше нищо общо с Лейбъристката партия и се контролираше изцяло от комунисти. За щастие, центристите не реагираха на този ход. През следващата 1973 година твърдата левица в НИК успя изцяло да премахне „списъка на забраните“.

За по-добри резултати марксистко-ленинската група в партията не можеше и да мечтае. Малко от тях бяха новаци, повечето се бяха привързали към идеите през тридесетте. Налагаше се броят им в партията да се увеличи. Знаеше се, че мнозина техни и наши приятели са били изключени и че има цяло едно поколение от активисти на твърдата левица, което търси политически покрив. След като веднъж вратата се открехна, тези хора от всички възрасти изпълниха партийните редици.

С годините повечето от старите кадри, които поддържаха огъня в партията по време на безнадеждното ръководство на Гейтскъл и Атли, трябваше постепенно да се пенсионират. Но те изиграха ролята си — отвориха вратите отвътре. Сега твърдата левица се състои от тази нова генерация — хора, които са били млади преди петнадесет години, а сега са зрели. Те не само съставляват една солидна част от членската маса, но и са проникнали на практика до почти всички нива.

От 1973 г. насам жизненоважният НИК почти не е излизал от контрола на твърдата левица, която чрез умелото използване на този инструмент успя да промени до неузнаваемост устройството на партията и състава на ръководните органи.

Едно кратко отклонение, другарю Генерален секретар, за да обясня какво имам предвид, когато казвам „наши приятели“ в редовете на Британската лейбъристка партия и профсъюзното движение. Те попадат в две категории — осъзнати и неосъзнати. В първата категория не попадат хората от така наречената „мека левица“, нито пък троцкисткото крило (и двете се ужасяват от Москва, макар и по различни причини). Става дума за ултратвърдата левица. Те са убедени до мозъка на костите си марксист-ленинци, които обаче не се наричат комунисти, защото не желаят да ги смятат за членове на напълно безполезната Британска комунистическа партия. Независимо от всичко те са непоклатими привърженици на Москва и в девет от десет случая биха действали в съответствие с нейните желания — дори и тези желания да са негласни, тези хора биха ги изпълнили, като при това упорито твърдят, че действат по тяхна вътрешна убеденост или по свързани с Англия мотиви.

Втората група приятели в партията, сега доминираща, или твърдата левица, обединява хора, които са дълбоко политически и емоционално свързани с идеята за социализъм, който е толкова наляво, че би могъл да се определи като марксистко-ленински. При всякакви обстоятелства или случайности те спонтанно биха реагирали по начин, напълно съответстващ или близък до нуждите на съветската външна политика по отношение на Англия или западния съюз. Те нямат нужда от инструктаж или напътствия и дори е възможно да се почувстват обидени, ако такива им се предложат. Това са хора, които съзнателно или несъзнателно, независимо дали подтиквани от убеждения, криво-разбран патриотизъм, инстинкт за разрушаване, желание да се издигнат, страх от външен натиск, чувство за собствена значимост или желание да не се отделят от стадото, биха действали по начин, който напълно съответства на нашите, съветски интереси. Оказват влияние в наша полза.

Разбира се, всички те твърдят, че са борци за демокрация. За щастие, повечето от британците днес под „демокрация“ разбират плуралистично (многопартийно) общество, чието ръководство се избира периодично с тайно гласуване. Очевидно нашите приятели от твърдата левица, които лягат, стават, дишат и сънуват с политиката на лявото крило всеки час, всеки ден, под този термин разбират „демокрация на посветените“, която ще бъде контролирана от тях или подобни на тях хора. За щастие, пресата не си дава труд да изясни това.

А сега, другарю Генерален секретар, трябва да спомена и въпроса, който много години разделяше усилията на британското работническо движение. Става дума за двата възможни „пътя към социализма“, които от десетилетия са били паралелни в идеологията на левицата и проблемът беше разрешен едва през кулминационната 1976 година, преди едно десетилетие.

Двата конкуриращи се пътя за напредъка на левицата в английското общество бяха „парламентарният“ и „индустриалният“. Според привържениците на първия Лейбъристката партия имаше по-добри шансове, ако не разкрива истинските си планове и след като вземе властта, създаде едно наистина революционно общество. Според привържениците на втория работниците трябваше да се сплотят в профсъюзното движение, след това да се изведат на улицата и по този начин да поемат управлението.

Не трябва да се забравя, че истинското гнездо на марксизъм-ленинизма в Англия винаги са били профсъюзите. Поради една причина — в тях винаги е имало повече наши привърженици, отколкото в парламентарната група на партията. Ето защо с години основното влияние, до абсолютния му връх през 1976 г., упражняваха те.

Когато дойде на власт през 1974 г., след падането на правителството на Хийт, Уилсън знаеше, че не може да се конфронтира с тях. Ако го направеше, партията щеше да се разцепи и да падне от власт. По това време страната бързо затъваше икономически — и индустрията, и търговията, и финансите — и се разкъсваше от организирани от профсъюзите стачки, претенции за по-високи заплати, понижаваща се производителност, повишаващи се цени и данъци.

През април 1976 година Харолд Уилсън изпусна контрола — и на профсъюзите, и на икономиката. Катастрофата наближаваше и икономистите знаеха това. Той си подаде оставката по здравословни причини и поста му зае Джеймс Калахан.

В края на лятото страната отиваше към фалит и се нуждаеше бързо от голям заем от Международния валутен фонд. Но МВФ поставяше твърди условия. През октомври финансовият министър буквално трябваше да се моли на профсъюзните барони да приемат по-ниско заплащане и намаление на социалните разходи. Това стана на конференцията на Лейбъристката партия.

Филби стана и отиде до прозореца. Той добре помнеше тази драматична есен и въздъхна със съжаление. Той беше най-близък съветник и информатор при осъществяването на контактите и получаването на инструкции от Москва. Беше жалко — от гражданската война през седемнадесети век страната не беше се приближавала толкова до възможността да се установи революционен режим. Никога оттогава не беше се приближавала толкова до извънпарламентарно управление. Върна се при машината.

Вие ще си спомните с не по-малко от моето съжаление, че тогава съветът на Москва беше да се приеме призивът на Калахан за умереност. За две седмици войнствеността на профсъюзите спадна, за да се стигне до социалното споразумение между профсъюзите и правителството.

До ден днешен англичаните не могат да си обяснят защо. Така че позволете ми да повторя това, което сигурно знаете, тъй като то има отношение към това, което трябва да последва.

Трябваше да се приеме призивът на финансовия министър и идеята за открита конфронтация между работниците и собствената им армия и полиция трябваше да бъде изоставена. За това има една и само една причина. Както така убедително доказваше тогава професор Крилов, поуката от историята е, че дълбоко вкоренените демокрации могат да бъдат съборени само чрез масови акции на улицата, след като има значително проникване в полицията и армията, и може да се очаква, че голяма част от тях ще откаже да се подчинява на заповедите и ще се присъедини към демонстрантите.

И именно това беше проблемът в Англия. Въпреки неспиращите опити да се създадат профсъюзни организации в двете институции (т.е. да се инфилтрират активисти), това никога не бе постигнато. Тогава беше преценено, и аз все още съм убеден — правилно, че британските войници и полицаи ще останат верни на Трона, Кралицата, Короната (както и да го наречем) и ще продължат да изпълняват заповедите.

Но ако това се беше случило, опитът да се промени ходът на английската история чрез улицата вместо чрез парламента не би бил успешен. При това този опит би върнал борбата на нашите приятели с десетилетия, дори с половин век назад.

Оттогава опитите да се запълни тази празнота в революционните възможности на Англия и да се създадат профсъюзни организации в армията и полицията продължават. Но без резултат. Джеймс Калахан, бивш съветник на полицейската федерация, не би искал да чуе за това. С идването на Маргарет Тачър цялата идея отиде на вятъра.

Нашите приятели направиха каквото можаха. След като установиха контрол върху голям брой институции в столицата, чрез пресата и другите медии, на всякакво ниво, или чрез услугите на млади троцкистки фракции, използвани като ударни групи, те започнаха неотслабваща кампания за дискредитирането и подкопаването на полицията. Целта, разбира се, е да се подкопае доверието на обществеността в полицията, която за нещастие си остава най-учтивата и най-дисциплинираната полиция в света.

Резултатите бяха променливи. Тук-там имаше успехи при експлоатирането на местни недоволства или при истински злоупотреби, корупция или полицейска бруталност, или при организирани безредици. Но английската работническа класа си остава непоправим привърженик на реда и законността, а средната класа твърдо подкрепя полицията.

Описвам това само за да обоснова едно твърдение — че така нареченият „индустриален път“ към социализма, мобилизацията на масите за действия на улицата с цел свалянето на законно избраното правителство е мъртъв като птеродактил. Единствената възможност сега е в „парламентарния път“, по-спокоен, по-прикрит, но може би много по-резултатен.

Именно последователните действия за прилагането на този път към революционен социализъм през последните години сега вече имат шанс да се увенчаят с успех. Тези резултати се дължат преди всичко на успешната до голяма степен кампания на твърдата левица, целяща превземането на Лейбъристката партия отвътре, на няколкото ключови промени в устройството на партията и на успеха на компромисната програма, която нашите истински приятели си наложиха да приемат след изборната катастрофа през 1983 година.

След отпадането на индустриалния път през 1976 година нашите приятели маркс-ленинци в Лейбъристката партия успяха да отдадат силите си целенасочено за тайното завладяване на партията, една програма, която стана изпълнима след отпадането на „списъка на забраните“ три години преди това.

Лейбъристката партия винаги се е опирала на три фактора — профсъюзите, организациите по избирателни райони и парламентарната фракция — групата членове на партията, избрани за депутати на последните парламентарни избори. Лидерът на партията винаги се избира сред последните.

От тези три фактора най-влиятелен са профсъюзите. Те упражняват властта си по два начина. Първо, те финансират партията — пълнят нейните каси със средствата, събрани от заплатите на милиони работници. Второ, на партийните конференции разполагат с „колективни гласове“, които Съюзният изпълнителен комитет използва от името на милиони членове, чието мнение не е консултирано. С тези гласове може да се прокара всякакво решение и да се избере до една трета от самия НИК — най-важния орган на партията.

Тези съюзни изпълнителни комитети с право на „колективен глас“ са жизненоважни — в тях се включват щатните активисти на профсъюзите и хората, които решават бъдещата съюзна политика. Те са на върха на пирамидата, в чиято среда са регионалните, а в най-долните слоеве — браншовите деятели. Така утвърждаването на влиянието на твърдата левица в профсъюзите се оказа от голяма важност и в действителност е постигнато.

Голям съюзник на нашите приятели при изпълнението на тази задача винаги е била апатията на голям брой умерени профсъюзни членове, които не посещават събранията на браншовите организации. Така активистите, които редовно посещават всички срещи и събрания, успяха да овладеят хиляди браншови и регионални организации и цвета на националните изпълнителни комитети. Понастоящем десетте най-големи от осемдесетте профсъюзи, асоциирани към партията, контролират повече от половината от гласовете на профсъюзното движение. Девет от тези десет се ръководят от твърдата левица срещу два в началото на седемдесетте. Всичко това беше постигнато през главата на британските работници от около десет хиляди посветени на делото хора.

Значението на тези доминирани от левицата профсъюзи ще се изясни напълно, когато опиша Избирателната колегия, органа, който избира лидера на партията. Профсъюзите контролират 40% от гласовете в тази така наречена „колегия“.

Следват лейбъристките организации по избирателни райони. В сърцевината на последните са „управителните комитети“, които, освен че движат ежедневните дела на организациите, имат и още една много важна функция — те избират лейбъристкия парламентарен кандидат в райони. През десетилетието от 1973 до 1983 твърдолинейните млади активисти от крайната левица започнаха да навлизат в тези организации и чрез усърдно посещаване на скучни и непопулярни събрания успяха да изместят старите ръководства на управителните комитети и постепенно да поемат контрола в тях.

Когато избирателните райони попадаха под контрола на левите активисти, положението на до голяма степен центристки настроените депутати в парламента ставаше все по-тежко. И все пак те трудно можеха да бъдат отстранени. За пълния триумф на твърдата левица беше необходимо да се отслаби, всъщност да се обезсили, независимостта на съвестта на членовете на парламента те да се превърнат от довереници на всички избиратели в пратеници на съответния управителен комитет.

Това беше постигнато блестящо в Брайтън през 1979 г., когато бе прокарано новото изискване, а именно членовете на парламента да бъдат препотвърждавани (или отхвърляни) всяка година от техните управителни комитети. Това изискване доведе до голямо разместване във властта. Една цяла група центристи се отцепи и създаде Социалдемократическата партия, други не бяха одобрени и напуснаха политиката, някои от най-старите центристи бяха принудени да се оттеглят. И все пак парламентарната фракция, макар отслабена и унизена, запази една много важна функция — членовете на парламента, и само те, можеха да избират лидера на партията. И така, за да се овладее и третият основен фактор, това правомощие трябваше да им бъде отнето. Това се постигна, отново по настояване на твърдата левица, през 1981 г. със създаването на Изборна колегия, в която 30% от гласовете се държат от районните партийни организации, 30% от парламентарната фракция и 40% от профсъюзите. Колегията избира нов лидер, когато това се налага, и потвърждава пълномощията му ежегодно. Последното е най-същественото за плановете, които в момента се осъществяват и които ще опиша.

Борбата за контрол, за която стана дума по-горе, ни довежда до изборите през 1983 г. Позициите бяха почти напълно заети, но нашите приятели допуснаха две грешки, отклонения от марксистко-ленинското учение за предпазливостта и прикритостта. Те се появиха на повърхността твърде открито, твърде видимо проведоха тежката борба за контрол и преждевременните парламентарни избори ги завариха неподготвени. Твърдата левица имаше нужда от още една година, за да се консолидира, успокои, обедини. Не я получиха. Партията, ангажирана с най-крайно левия за цялата й история манифест, беше в безпорядък. И още по-лошо — британската общественост беше видяла истинското лице на твърдата левица.

Както си спомняте, 1983 г. беше поне на повърхността, пълен изборен провал за Лейбъристката партия, вече контролирана от твърдата левица. И все пак струва ми се, че този провал беше всъщност добре дошъл. Поради една причина — той доведе до твърдия и жертвоготовен реализъм, към който нашите приятели решиха да се придържат през последните четиридесет месеца.

Накратко, от 650 избирателни района партията успя да спечели само в 209. Но в действителност положението не беше толкова лошо, колкото изглежда на пръв поглед. Защото от тези 209 депутати 100 бяха от левицата, а четиридесет от тях — от твърдата левица. Групата може да е малка, но затова пък е най-лявата, която някога е влизала в Камарата на общините.

Второ, поражението в изборите отвори очите на тези глупци, които мислеха, че борбата за пълен контрол е вече приключила. Те скоро разбраха, че след тежката, но необходима борба за контрол от 1979 до 1983 г. е дошло времето да се възстанови единството, да се заздрави социалната база на партията с поглед към бъдещите избори. Реализирането на тази програма започна под ръководството на твърдата левица на партийната конференция през октомври 1983 г. и оттогава неотклонно се следва.

Трето, те се убедиха в необходимостта да се върнат към конспиративните методи, препоръчвани от Ленин, на истински преданите, действащи в буржоазните общества функционери. Така завръщането към конспиративните методи, доказали своята ефективност през началото на седемдесетте години, се превърна в лайтмотив в поведението на партията. Този процес се придружаваше от видима и изненадваща умереност. За да се постигне това, бяха необходими големи усилия и самодисциплина, но в това отношение ние не можем да упрекнем другарите.

След октомври 1983 г. твърдата левица облече дрехите на благоприличието, толерантността и умереността. Основното ударение е поставено върху първостепенното значение на партийното единство и за неговото постигане бяха направени значителни компромиси с принципите на твърдата левица. И центристкото крило, и медиите, изглежда, са очаровани от новата фасада на приятелите ни.

По-прикрито овладяването на партията беше доведено докрай. Всички комитети сега са в ръцете на твърдата левица или могат да бъдат завзети в рамките на извънредно заседание. Но, и това е много важно „но“, в повечето случаи нашите приятели са се задоволили да оставят председателското място на хора с по-умерени възгледи, дори на центристи, там, където има твърдо мнозинство при гласуване.

Центристкото крило с изключение на шепа скептици беше ефективно обезоръжено от новото единство и от липсата на натиск върху тях самите. Въпреки всичко стоманеният юмрук е в кадифена ръкавица.

На местно ниво овладяването на партийните организации от елементи на твърдата левица продължава без много шум и без внимание от страна на средствата за информация. Подобен процес пролича и в профсъюзите, както вече споменах. Осем от голямата десетка и половината от останалите седемдесет профсъюза сега принадлежат на твърдата левица, като и тук нещата протичат много по-необичайно, отколкото преди 1983 година.

В резюме, сега цялата Лейбъристка партия се владее от твърдата левица — пряко или чрез умерени фигуранти и центристи, които могат да се отстранят веднага на извънредни събрания. И нито обикновените членове на партията, нито профсъюзните членове, нито широките кръгове на гласоподавателите, както изглежда, не са осъзнали това.

И така, през последните четиридесет месеца твърдата левица гледа на следващите избори като на военна кампания. За да се спечели обикновено мнозинство, в парламента са необходими 325 места, грубо казано, 330. 210 места се смятат за „в кърпа вързани“. Останалите 120, загубени през 1979 или 1983 г., се смятат за възвръщаеми и усилията са насочени към тези райони.

Факт в британския политически живот е, че хората след два пълни мандата на някое правителство, независимо колко е популярно, са склонни да смятат, че е време за промяна. Но промяната ще се осъществи само ако имат доверие в новото, което могат да изберат. Целта на Лейбъристката партия през това време беше да си спечели отново доверието на избирателите, макар и с прикритата дейност на приятелите ни в нея.

Съдейки по последните проучвания на общественото мнение, кампанията е много успешна, тъй като разликата между управляващите консерватори и лейбъристите сега е само в няколко пункта. Като вземем предвид и факта, че при британската избирателна система резултатите от изборите до голяма стенен зависят от осемдесет второстепенни избирателни района и че от своя страна резултатите от изборите в тези райони зависят от 15% плаващи гласове, можем да заключим, че Лейбъристката партия има шанс да поеме управлението при следващите избори.

В един следващ меморандум, другарю Генерален секретар, смятам да изложа как, ако се наложи, нашите приятели планират да отстранят сегашния лидер на партията Нийл Кинък от власт в часа на неговата победа и как ще наложат на Англия нейния първи премиер марксист-ленинец заедно с една наистина революционно-социалистическа законодателна програма.

 

Искрено ваш:

Харолд Адриан Ръсел Филби