Фредерик Форсайт
Четвъртият протокол (22)

22.

Малко след пет часа демонстрантите успяха да се подредят в колона по седем души, дълга повече от миля. Челото на колоната тръгна по тесния път към селцето Литъл Фейкънхам и оттам към военновъздушната база „Хонингтън“.

Беше хубава, слънчева сутрин и всички бяха в добро настроение независимо от ранния час, избран от организаторите, за да съвпадне с пристигането на първите американски транспортни самолети „Галъкси“, пренасящи ракети „Круз“. Скоро започна ритуалното скандиране: „Не на Круз!“, „Янки, вън!“

Преди години в базата „Хонингтън“ имаше само бомбардировачи „Торнадо“ и никой не й обръщаше внимание. Единствено жителите на трите селца наоколо трябваше да търпят рева на моторите над главите си. Решението в нея да се разположат американски ракети промени това положение.

Ревящите бомбардировачи бяха преместени в Шотландия, но провинциалният покой сега беше нарушен от тълпи демонстранти — предимно жени и хора със странни лични навици, които плъпнаха по нивите и построиха палаткови лагери в общинските земи. Това продължаваше вече две години.

И преди бяха ставали демонстрации, но тази щеше да е най-голямата. Беше пълно с радио– и телевизионни екипи, операторите тичаха заднишком, за да снимат величията в първата редица. Сред тях имаше трима души от кабинета в сянка, двама абати, един католически свещеник, представители на другите църковни общности, петима профсъюзни лидери и двама известни академици. След тях имаше пацифисти, свещеници, квакери, студенти, просъветски марксист-ленинци, антисъветисти-троцкисти, преподаватели и лейбъристки активисти заедно с обикновената смесица от безработни, пънкове, хомосексуалисти и брадати еколози. Имаше и стотици не по-малко загрижени домакини, работници, детски учители и ученици.

От двете страни на пътя бяха разпръснати местните демонстрантки, повечето с лозунги и плакати, облечени в анораци и с мъжки прически, държащи по-младите си приятелки за ръка или ръкопляскащи. Пред колоната имаше двама полицаи на мотоциклети.

 

 

В 5,15 Валерий Петровски беше извън Тетфърд и караше спокойно на юг по А–1088, за да достигне главния път за Ипсуич. Не беше спал цяла нощ и беше уморен. Знаеше, че съобщението му е било предадено в Москва в 3,30 и че не е излъгал надеждите им.

Влезе в Съфолк при Юстън и след малко видя край пътя полицай, възседнал мотоциклета си. Имаше нещо нередно — оттук беше минавал много пъти и никога не беше виждал полицай.

Една миля по-нататък сетивата му се наостриха. Там бяха паркирани две бели полицейски коли и около тях няколко офицери разговаряха с още двама моторизирани полицаи. Не го спряха.

Това стана при селцето Иксуърт Торп. Тъкмо излезе от него, когато отстрани излезе нов патрул, който вдигна палката си. Започна да намалява скоростта, а дясната му ръка се плъзна в страничния джоб на вратата, където под един навит пуловер се намираше пистолетът.

Ако това е капан, вероятно го държат и отзад. Но полицаят беше сам. Наоколо нямаше никой и той държеше микрофона пред устата си. Спря. Едрата фигура се надвеси над стъклото от неговата страна. Лицето беше червендалесто без никаква следа от коварство.

— Бихте ли спрели колата си ей там встрани, сър. Така ще останете невредим.

Това наистина е капан. Заплахата едва беше прикрита. Но защо е сам?

— Какъв е проблемът?

— Пътят е затворен малко по-надолу, сър. Затова спираме движението.

Истина или лъжа? Може би трактор се е обърнал по-надолу. Реши да не убива полицая. Не още. Кимна, включи на скорост и изтегли колата край пътя. Зачака. Видя в огледалото как полицаят маха на друга кола. Вероятно е това, помисли той. Контраразузнаването. Но мъжът в другата кола беше сам. Тя спря зад него и шофьорът излезе.

— Какво става? — извика той на полицая.

Петровски чуваше ясно през отворения си прозорец.

— Не знаете ли, сър? Демонстрация. Пишеше във всички вестници. И по телевизията казаха.

— По дяволите — каза другият, — не знаех, че по това шосе. И по това време.

— Няма да бъде дълго, сър. Не повече от час и ще минат.

Челото на колоната се показа зад завоя. Петровски гледаше и слушаше виковете с отвращение и презрение. Излезе от колата, за да гледа.

 

 

Площадката пред гаражите се изпълваше с хора. Веднага след като откриха гаража, Престън изпрати Барни до местната полиция, за да поиска помощ. По това време там бяха дежурният сержант и още един полицай, който пиеше чай.

По същото време Престън се свърза по радиото с Лондон и въпреки че в нормални обстоятелства би използвал кодови думи, защото всеки можеше да го чуе, сега изостави всякаква предпазливост и заговори на сър Бърнард съвсем открито:

— Трябва ми съдействие от полицията в Норфолк и Съфолк. И хеликоптер. Много бързо или всичко е загубено.

През двадесетте минути, докато чакаше, беше изучавал картата на района.

След пет минути дойде местен патрул с мотор, повикан от дежурния сержант. Той се приближи до Престън и свали каската си.

— Вие ли сте господата от Лондон? С какво мога да ви помогна?

— С нищо, освен ако сте магьосник — отговори Престън.

Барни се върна от участъка.

— Ето я снимката, Джон. Пристигна, докато бях там.

Престън проучи внимателно младото лице, заснето в Лондон.

— Ти, копеле — измърмори той, но никой не го чу, защото над тях изтрещяха два F–111, близо един до друг и много ниско.

Ревът им смути спокойствието на събуждащото се селце. Полицаят дори не ги и погледна, а Барни изръмжа:

— Ревящи копелета!

— А, винаги минават оттук — каза полицаят. — След време изобщо не им обръщаш внимание. Идват от Лейкънхийт.

— Лондонското летище също не е стока — каза Барни, който живееше наблизо, — но поне там не летят толкова ниско. Не бих издържал дълго.

— Не им обръщам внимание. Ако си седят във въздуха — каза полицаят и скъса опаковката на един шоколад. — Не ми се ще някой да се разбие наоколо. Носят атомни бомби. Малки, но…

Престън се обърна бавно:

— Какво каза?

 

 

В „Корк“ MI5 действаше бързо. Без да използва обичайните канали, сър Бърнард Хемингс се обади лично на шефовете на криминалната полиция в Норфолк и Съфолк. Офицерът от Норич още спеше, но този от Ипсуич вече беше в кабинета си заради демонстрацията, с която бяха ангажирани повече от половината полицаи в района.

Шефът от Норфолк нареди да се осигури пълно съдействие, документите могат да се уредят и по-късно.

Брайън Харкорт-Смит се мъчеше да осигури хеликоптер. Двете разузнавателни служби на Англия разполагат с така наречените „придадени“ хеликоптери, намиращи се в Нортхолт близо до Лондон. Възможно е да се осигури машина и спешно, но обикновено се правят предварителни заявки. Оттам отговориха, че хеликоптер може да излети след четиридесет минути и след още четиридесет може да пристигне в Тетфърд. Харкорт-Смит им каза да изчакат на телефона.

— Осемдесет минути — каза той на сър Бърнард Хемингс, който точно тогава говореше с шефа на полицията в Норфолк, в кабинета му в Ипсуич. — Имате ли полицейски хеликоптер на разположение? Сега?

Последва малка пауза, докато полицаят провери по вътрешната линия в пътния контрол.

— Имаме един в района на Бери Сейнт Едмъндс.

— Моля изпратете го в Тетфърд и качете там един от нашите хора. Става дума за националната сигурност. Уверявам ви.

— Ще наредя веднага.

 

 

Престън повика полицая при разпънатата карта върху двигателя на колата.

— Посочете ми американските въздушни бази наоколо — каза той.

— Доста разпръснати са, сър — той забучи месест пръст в хартията, — тук е Скулпторп, на север; тук Лейкънхийт и Милдънхол, на запад; Чиксандс в Бедфордшир, но смятам, че вече оттам не летят. И остава Бентуотърс, на крайбрежието, близо до Удбридж.

 

 

Беше шест часа. Демонстрантите се изсипаха около двете спрели коли и по-нататък, покрай старата селска църква в края на селцето, с тръстиков покрив и без електричество.

Петровски стоеше до колата си със скръстени ръце и ги наблюдаваше с безизразно лице. Мислите му бяха отровни. Над нивите зад него избръмча хеликоптер на пътния патрул и се отправи на север, но той не го чу заради виковете на демонстрантите.

Другият шофьор, който беше търговец на бисквити, дойде при него и кимна по посока на демонстрантите.

— Задници — каза той.

Руснакът се усмихна и кимна. След като не се получи разговор, другият се върна при колата си, влезе вътре и зачете някаква рекламна брошура.

Ако Валерий Петровски имаше по-развито чувство за хумор, той би се разсмял на положението си. Намираше се близо до църква, в страна, която искаше да унищожи, и пред него минаваха хора, които той искрено презираше. И въпреки всичко, ако мисията му успееше, исканията на тези хора щяха да се изпълнят.

Въздъхна, като си представи колко бързо биха се справили войските на МВД с подобна демонстрация в страната му, преди да предадат организаторите на момчетата от Пето главно управление, за да си поиграят на въпроси и отговори в Лефортово.

 

 

Престън гледаше картата, на която с кръгове беше оградил петте американски бази. Ако съм „нелегален“, мислеше той, щях да се прикрия в някой по-голям град.

В Норфолк бяха Кингс Лин, Норич и Ярмът. В Съфолк — Лоустофт, Бери Сейнт Едмъндс и Ипсуич. За да се върне обратно към Кинкс Лин, близо до базата Скулпторп, човекът би трябвало да мине покрай него. Никой не беше минавал покрай колите в обратна посока. Оставаха четири бази — три на запад и една на юг.

Той проследи посоката на пътя от Честърфийлд до Тетфърд — югоизток. Логично е да е избрал междинния си пункт така, че да е някъде по пътя му. Линията между базите Лейкънхийт, Милдънхол и Честърфийлд не минаваше през Тетфърд.

Той продължи линията между Честърфийлд и Тетфърд на югоизток. Сочеше към Ипсуич. На дванадесет мили от Ипсуич в една гъста гора близо до морския бряг се намираше базата Бентуотърс. Припомни си, че в нея има бомбардировачи F–5, въоръжени с тактически ядрени заряди, с които можеше да се спре масирана атака от 29 000 танка.

Зад него радиостанцията на полицая се обади. Той отиде и отговори на повикването.

— От юг насам идва хеликоптер — каза той.

— За мен е — отговори Престън.

— А къде искате да се приземи?

— Има ли подходящо място наоколо?

— Има. Казваме му „Ливадите“, долу до кръговото движение. Трябва да е достатъчно сухо.

— Кажи му да ме чака там. Аз тръгвам.

Той извика на хората си, някои от които дремеха наоколо:

— Колите. Отиваме към кръговото движение.

Докато те се качваха в колите, Престън показа картата на полицая.

— Кажи ми — попита го той, — ако си тук, а живееш в Ипсуич, по кой път би отишъл дотам?

Без колебание полицаят посочи точка на картата:

— Ще тръгна по А–1088 до Иксуърт и после ще се прехвърля на А–45 — главния път — ей тук при село Елмсуел.

Престън кимна:

— Аз също. Да се надяваме, че нашият мисли по същия начин. Искам да останеш тук и да разбереш дали някой от хората наоколо не е виждал колата на нашия. Трябва ми номерът.

Лекият хеликоптер „Бел“ чакаше близо до кръговото движение. Престън се качи и взе личната си радиостанция.

— Стой тук — каза той на Хари Бъркиншоу, — разстоянието е голямо. Сигурно е на мили оттук. Има близо петдесет минути преднина. Ще отида до Ипсуич, за да видя не мога ли да открия нещо. Ако не, всичко ще зависи от номера на колата. Някой може и да го е виждал. Ако разберете нещо, обадете ми се горе.

Той се приведе под въртящата се перка и се мушна в тясната кабина. Показа служебната си карта на пилота и кимна на полицая, свил се отзад.

— Бързо дойдохте — изкрещя той на пилота.

— Вече летяхме.

Хеликоптерът се издигна над града.

— Къде да отидем?

— Надолу по А–1088.

— Ще гледаме демонстрацията ли?

— Демонстрация?

Пилотът го погледна, като че ли каца от Марс. Машината се понесе с наклонен надолу нос. Шосето остана от страната на Престън, така че да може да го вижда.

— Демонстрацията пред базата Хонингтън. Прогърмяха пресата и телевизията с нея.

Разбира се, той беше видял съобщенията за планираната демонстрация. В Честърфийлд беше гледал телевизия в продължение на две седмици. Просто не си даваше сметка, че базата е на шосе А–1088, между Тетфърд и Иксуърт. След тридесет секунди видя и самата база.

Далеч вдясно сутрешното слънце осветяваше пистите, където един гигантски транспортен самолет „Галъкси“ рулираше, току-що приземил се. Отвън покрай оградата имаше кордон полицаи, облечени в черните си униформи, стотици, с гръб към оградата.

Челото на колоната достигаше до базата, а самата колона преминаваше през разклона от шосе А–1088, после по него и стигаше далеч назад, към Иксуърт.

Точно отдолу се виждаше селцето Литъл Фолкънхам, а по-нататък се появяваше и Хонингтън. Той можеше да различи сградата на общината и покривите на къщите. Тук тълпата завиваше по отклонението за базата. Пулсът му се ускори.

Малко по-нагоре по шосето видя колона спрели коли, дълга около половин миля. Това бяха хора, неразбрали, че шосето ще бъде затворено, или опитали се да си пробият път навреме. Имаше повече от сто автомобила.

По-нататък сред самата колона се виждаха отблясъците на още две-три коли, явно неуспели да достигнат до Иксуърт навреме. В самото село имаше още няколко, а извън него до малка църква имаше още две.

— А сега какво? — каза той.

 

 

Валерий Петровски видя полицая, който го беше спрял първоначално, да се приближава към него. Колоната беше леко изтъняла. Това беше краят й.

— Съжалявам, че чакате толкова дълго, сър. Но не бяхме предвидили, че ще има толкова много хора.

Петровски вдигна рамене безпомощно:

— Все едно, нищо не може да се направи. Сгреших, че тръгнах. Мислех, че ще стигна навреме.

— И доста други има като вас. Скоро ще свърши вече. След около десет минути ще минат фургоните на телевизията. След това ще пуснем движението.

Над нивите пред тях един полицейски хеликоптер направи широк кръг. През отворената странична врата Петровски видя човека от пътната полиция да говори по микрофона.

 

 

— Хари! Хари! Чуваш ли ме? Тук е Джон, Хари, обади се!

Джон седеше до отворената врата на хеликоптера и се мъчеше да се свърже с Хари Бъркиншоу. След малко гласът му се чу — метален и грапав:

— Тук Хари. Джон, слушам.

— Хари, тук има демонстрация срещу ракетите. Има шанс, само шанс, нашият човек да не е успял да си пробие път през нея. Чакай.

Той се обърна към пилота:

— Откога продължава това?

— Около час.

— Кога затвориха пътя?

— Пет и двадесет — каза го полицаят отзад.

Престън погледна часовника си. Шест и двадесет и пет.

— Хари, светкавично се спусни по А–134 до Бери Сейнт Едмъндс, тръгни по А–45 и ме чакай на разклона на А–1088 и А–45 при Елмсуел. Вземи полицая да те води с мотора и кажи на Джо да кара, както не е карал досега.

Той потупа пилота по рамото и му каза:

— Да отидем до Елмсуел и ще сляза някъде около разклона на А–1088.

По въздуха им отне пет минути. Престън видя автобусите, докарали демонстрантите, наредени един след друг на пътя, а след още малко видя и магистралата А–45 от Бери Сейнт Едмъндс към Ипсуич.

Пилотът изви, търсейки място за кацане. Близо до мястото, където тесният А–1088 влизаше в магистралата, забелязаха някакви поляни.

— Може да е мочурливо — каза пилотът, — ще сляза ниско, а ти ще скочиш.

Престън кимна. Обърна се назад към униформения полицай:

— Вземай си шапката. Идваш с мен.

— Но това не ми е работа — запротестира той, — аз съм пътен контрольор.

— За това ми трябваш. Хайде, да вървим.

Скочи от около петдесет сантиметра в гъстата трева. Като държеше шапката си, за да не я отнесе струята от мотора, го последва и полицаят. Хеликоптерът се издигна и отлетя към базата си в Ипсуич.

Престън и полицаят минаха през ливадата, прескочиха оградата и излязоха на А–1088. Горе на магистралата се виждаше безкрайният поток от коли към Ипсуич.

— Сега какво — попита полицаят.

— Ще застанеш тук и ще спираш колите, идващи по това шосе. Ще питаш шофьорите дали идват от Хонингтън или след това. Кажи ми, когато попаднеш на първия, минал през демонстрацията.

Той отиде до магистралата и погледна по посока на Бери Сейнт Едмъндс. Хайде, Хари, хайде!

Колите спираха пред полицая, но всички твърдяха, че са тръгнали на юг от демонстрацията. След двадесет минути Престън видя и чу полицейската сирена, която проправяше път на двете техни коли през натоварения трафик. Спряха при изхода на А–1088.

Полицаят вдигна защитната маска на шлема си.

— Надявам се, че знаете какво правите, сър. Това разстояние не е вземано по-бързо. Ще има въпроси.

Престън му благодари и накара двете коли да отидат няколко метра навътре по второстепенния път. Той посочи тревясалия насип.

— Удари я, Джо.

— Да направя какво?!

— Удари я. Не я чупи напълно. Просто й придай вид.

Двамата полицаи от Съфлок гледаха занемели как Джо сяда в колата и я засилва срещу насипа. Задницата й остана да стърчи почти до средата на шосето. Престън посочи другата кола на десетина метра по-нататък.

— Излизай! — изкомандва той шофьора. — Хайде, момчета, от тази страна.

На седмия тласък успяха да я обърнат на една страна, Престън взе един камък и счупи страничното стъкло на колата на Джо. Взе стъкла и ги разпръсна на пътя.

— Джинджър, лягаш тук, близо до колата на Джо. Барни, вземи едно одеяло и го завий. Целия, и главата. Останалите, скрийте се зад онази ограда.

Престън повика с жест двамата полицаи:

— Сержант, станала е отвратителна катастрофа. Искам да застанеш до тялото и да отклоняваш движението покрай него. А ти спри мотора малко по-горе и давай знак да намаляват скоростта.

И двамата полицаи имаха заповед от началниците си — да съдействат на тези от Лондон, дори и да полудеят.

Престън седна на насипа с носна кърпа на носа, сякаш да спре кръвотечението.

Труп край пътя винаги кара шофьорите да намаляват скоростта и да надничат през страничните стъкла. Престън беше сложил „трупа“ на Джинджър от страната на волана за колите, отиващи на юг по А–1088.

Майор Валерий Петровски беше в седемнадесетата кола. Както и останалите, малкото комби намали при знака на полицая и бавно премина покрай катастрофиралите коли. От насипа, с присвити очи и запечатан в паметта образ, Престън видя руснака на три-четири крачки от себе си, докато той се провираше между двете коли, почти запушили пътя. С крайчеца на окото си той видя как колата се изкачва по магистралата, изчаква пролука в трафика и тръгва към Ипсуич. След това стана и хукна. Останалите изскочиха иззад оградата при повикването му. Един ужасен шофьор, който тъкмо натискаше спирачките, видя как покритият труп скача и помага на останалите да обърнат на колелата й една ожулена кола.

Джо се качи зад кормилото на своята кола и я изтегли от насипа. Преди да се качи, Бърни изчисти от фаровете калта и тревата. Хари Бъркиншоу глътна три ментови бонбона. Престън изтича до полицая.

— По-добре се прибирай в Тетфърд. Благодаря за съдействието.

Двете коли на MI5 излязоха на магистралата и завиха към Ипсуич.

Изуменият шофьор допита полицая:

— Филм ли снимат, що ли?

— Изобщо не бива да се изненадвате, сър. Между другото, ще ме закарате ли до Ипсуич?

 

 

С приближаването до града трафикът се сгъстяваше. Това беше добро прикритие за техните коли, които често разменяха местата си, за да не изпускат комбито от очи.

Фордът тръгна през града.

— Насочва се отново навън — каза Джо, който караше през пет коли зад преследвания. Те навлизаха в Белстед Роуд — южния изход от града.

Съвсем неочаквано фордът зави вляво и навлезе в малък жилищен комплекс.

— Внимавай — каза Престън на Джо, — сега не бива да ни забележи.

На втората кола каза да остане на пресечката, ако случайно фордът направи обратен завой вътре и се опита да се измъкне. Джо влезе бавно в комплекса. Те минаха покрай улица Черихейз точно навреме, за да видят как фордът паркира пред една от къщите някъде към средата на улицата. Човекът излезе от колата. Престън каза на Джо да продължи още малко, докато колата им се скрие, и да спре.

— Хари, дай ми шапката си и провери дали в жабката не е останала някоя значка на консервативната партия.

Имаше. Беше останала от времето, прекарано в Честърфийлд. Престън я закачи на ревера на сакото си, махна шлифера, с който беше на шосето, когато за първи път видя Петровски, и нахлупи на главата си шапката на Хари.

Тръгна по улицата, на отсрещния тротоар. Точно срещу № 12 беше № 9. На прозореца имаше плакат на социалдемократическата партия. Той отиде до входната врата и почука.

Отвори му хубава млада жена. Отвътре се чу детски глас, после и мъжки. Беше осем часът и семейството вероятно закусваше.

Престън повдигна шапката си в поздрав:

— Добро утро, мадам.

Тя видя значката му и каза:

— О, наистина съжалявам, но мисля, че си губите времето тук. Ние гласуваме за социалдемократите.

— Разбирам отлично, мадам, но има някои материали, които бих искал да покажете на съпруга си, за което ще съм ви много благодарен.

Той й подаде пластмасовата карта, легитимираща го като офицер от MI5. Тя не я погледна, но въздъхна.

— Е, добре, но съм сигурна, че това няма да промени нищо.

Тя го остави да чака на вратата, влезе вътре и след малко Престън чу шепота им вътре. В антрето излезе един мъж, който държеше картата му в ръка. Имаше вид на млад бизнесмен, с тъмни панталони и бяла риза и вратовръзка. Без сако. Щеше да го сложи, когато тръгне на работа. Той протегна напред картата и се намръщи:

— Какво, за Бога, значи това?

— Това, което е — карта на офицер от MI5.

— Шегувате ли се?

— Не, тя е съвсем истинска.

— Аха. И какво искате?

— Бихте ли ме пуснали да вляза? И да затворя вратата?

Младият мъж се поколеба за миг, после кимна. Престън свали шапката си и прекрачи прага. След себе си затвори.

 

 

В къщата отсреща Валерий Петровски беше в дневната зад дантелените пердета. Беше уморен, мускулите го боляха от дългото пътуване и той си наля малко уиски.

Погледна навън и видя един от безкрайната върволица политически агитатори да говори с хората от № 9. При него бяха идвали трима през последните дни и когато се прибра, намери на прага си цяла пачка агитационни материали. Видя, че агитаторът влиза вътре. Още един продажник, помисли си той. Страшно ще им се подобри положението.

 

 

Престън въздъхна облекчено. Мъжът го гледаше с недоверие. Отзад жена му надничаше зад вратата към кухнята. Лицето на петгодишно момиченце се промуши между коляното на майка си и рамката на вратата и ги загледа.

— Наистина ли сте от MI5?

— Да. Ние нямаме две глави и зелени очи, нали така?

Младият мъж се усмихна.

— Не. Разбира се, че не. Просто съм изненадан. Но какво търсите при нас?

— Нищо. Дори не знам кои сте. — Престън се ухили. — С колегите си проследихме един човек, за когото сме уверени, че е чужд агент. Той влезе в къщата отсреща. Бих искал да използвам телефона ви и да ви помоля да позволите един-двама души да наблюдават къщата от вашия втори етаж.

— Номер 12? Джим Рос? Той не е чужденец.

— Може би е. Може ли да се обадя по телефона?

— Разбира се. — После се обърна към семейството си: — Хайде, всички обратно в кухнята.

Престън се обади в „Чарлс“ и го свързаха веднага със сър Бърнард Хемингс, който още беше в „Корк“. Бъркиншоу вече бе говорил и ги бе предупредил с предпазливи изрази, че „клиентът“ си е вкъщи в Ипсуич и че двете „таксита“ го чакат в околността.

— Престън? — попита сър Бърнард по телефона. — Джон? Къде точно се намираш?

— Малък жилищен комплекс, уличка, наречена Черихейз, в Ипсуич. Хванахме „Джо“ в бърлогата. Този път няма съмнение.

— Мислиш ли, че е време да се намесим?

— Да, сър. Мисля. Боя се, че може да е въоръжен. Мисля, че се сещате за какво става дума. Не мисля, че е за местната полиция или за специалния отдел.

Каза на сър Бърнард какво иска, след това се обади на сър Найджъл в „Сентинел“.

— Да, Джо, съгласен съм — каза „С“, след като получи същата информация. — Ако наистина има това, което си мислиш, по-добре да направим, както казваш. Специалните военновъздушни сили.