Фредерик Форсайт
Четвъртият протокол (19)

19.

Пропукването стана в следобеда на следващия понеделник.

Малко след четири часа един самолет на австрийските авиолинии кацна на летище Хийтроу от Виена. Един от пасажерите, които се явиха на паспортното гише за неангличани и неграждани на Европейската икономическа общност, беше някой си Франц Винклер, собственик на автентичен австрийски паспорт.

Паспортният служител прегледа познатия зелен Reisepass със златния орел на корицата с професионално безразличие. Беше издаден скоро и имаше много входни визи за други страни. Имаше и валидна английска виза.

Под масата ръката на служителя записа, на клавиатурата номера на паспорта, перфориран на всяка страница. Погледна екрана на дисплея, затвори паспорта и го подаде на собственика му с усмивка.

— Благодаря, сър. Следващия, моля.

Когато хер Винклер взе пътната си чанта и продължи нататък, служителят повдигна поглед към едно малко прозорче на около двадесетина крачки от него. В същото време с десния си крак настъпи един бутон. От прозореца един от специалния отдел проследи погледа му. Служителят погледна към гърба на хер Винклер и кимна. След секунда двама от специалния отдел тръгнаха предпазливо след австриеца. Един друг докара кола на изхода.

Винклер нямаше тежък багаж и избягна тълпата около багажната въртележка. Мина през „зеления“ изход на митницата. В чакалнята той се спря за малко на гишето на Мидланд Банк, за да обмени пътническите си чекове за английски лири, през което време от един от балконите успяха да го снимат.

Когато австриецът взе такси от колоната отпред, хората от специалния отдел се качиха в необозначената си кола и тръгнаха след него. Шофьорът се концентрира върху преследването, а офицерът до него по радиото информира Скотланд Ярд, откъдето информацията се предаде също и на Чарлс стрийт. Имаше временно заповед, в която се изтъкваше, че „Шестицата“ също се интересува от нередовни паспорти, така че за австриеца научиха и там.

Винклер освободи таксито на кръстовището на Еджуеър Роуд и Съсекс Гардънс. После той тръгна надолу по Съсекс Гардънс с пътната си чанта в ръка. От едната страна на улицата има много частни хотелчета, които са предпочитани от търговските пътници и къснопристигналите от близката гара Падингтън, с по-скромни средства.

На следящите го от колата отсреща се стори, че няма предварителна резервация, защото се спря едва пред врата, на която пишеше „Свободни места“. Сигурно си беше взел стая, защото повече не се появи.

Един час след като колата на Винклер тръгна от летището, телефонът в апартамента в Челси зазвъня. Обаждаше се свръзката от MI6, натоварен с тази длъжност от сър Найджъл.

— На Хийтроу се е появил „Джо“ — каза човекът. — Може и да е нищо, но номерът на паспорта му нещо не се хареса на компютъра. Казва се Франц Винклер. Австриец. Слезе от полета от Виена.

— Не са го арестували, надявам се — каза Престън. Той мислеше. Австрия е много близо до Унгария и Чехословакия. Тъй като е неутрална, също би била удобна стартова точка за „нелегални“ от съветския блок.

— Не. Съгласно временната заповед са го проследили… чакай малко… току-що са го „настанили“ в малко хотелче близо до Падингтън.

— Може ли да говоря със сър Найджъл?

Сър Найджъл беше на някакво съвещание, но излезе, за да разговаря с Престън.

— Здравей, Джон.

Престън му каза какво е станало в общи линии. Още не му бяха докладвали.

— Мислиш ли, че това е човекът, когото търсиш?

— Може и да е куриер. Нищо по-добро не сме намирали в последно време.

— Какво ти трябва, Джон?

— Искам от „Шестицата“ да изискате „наблюдателите“ да поемат следенето. Всички съобщения, достигащи до центъра им в „Корк“, да бъдат следени от един от вашите хора, да бъдат препредавани в „Сентинел“ и след това на мен. Ако се срещне с някого, искам и двамата да се следят.

— Добре — каза сър Найджъл. — Ще поискам „наблюдателите“ да го поемат и Бари Банкс ще стои в „Корк“, за да ни предава новините.

Шефът лично се обади на началника на „К“ и постави искането си. Той от своя страна се обади на колегата си от „А“ и дежурен екип „наблюдатели“ веднага се отправи към Падингтън. Водеше ги Хари Бъркиншоу.

Престън ходеше нервно из малкия апартамент. Искаше да бъде навън, на улицата, в центъра на операцията, а не скрит в тази дупка като конспиратор в собствената си страна, като пионка, чиито ходове се управляват ат много по-високо място.

В седем вечерта екипът на Хари Бъркиншоу вече беше заел позиция и хората от специалния отдел с радост се оттеглиха. Вечерта беше топла и приятна, четиримата, които оформят „кутията“, заеха местата си по-нагоре и по-надолу на улицата, на отсрещната страна и зад хотела. Двете коли спряха сред десетките други и бяха готови да потеглят, в случай че се наложи. И шестимата имаха на разположение лична радиовръзка с Бъркиншоу и Центъра, в сутерена на „Корк“.

Бари Банкс също беше там, тъй като операцията беше на MI6 и всички очакваха Винклер да осъществи контакт.

Бедата беше, че не го направи. Не направи нищо. Просто стоеше в хотелската си стая зад дантелените пердета и се спотайваше. В 20,30 часа той излезе, отиде до един ресторант наблизо, вечеря и се върна обратно. Никъде не остави нищо, не взе нищо, не разговаря с никого.

Но той направи две интересни неща. Когато отиваше към ресторанта, внезапно спря, загледа се в една витрина за няколко секунди и тръгна обратно по пътя, откъдето беше дошъл. Това е един от най-старите трикове, за да разбереш дали имаш „опашка“, и не най-добрият при това.

Когато излезе от ресторанта, той се спря на бордюра, изчака пролука в трафика и изтича на отсрещния тротоар. Там спря и се огледа дали някой не е направил същото. Нямаше никой. Просто там го пое четвъртият човек, който стоеше на тази страна на улицата. Докато Винклер се взираше да види дали още някой не рискува живота си или някой крайник, пресичайки натоварената улица, „наблюдателят“ беше на няколко крачки встрани и се правеше, че иска да спре такси.

— Не е чист, това е ясно — докладва Хари Бъркиншоу в „Корк“. — Пази се от преследване, но не е добър.

Престън научи това мнение и кимна облекчено. Нещата започваха да изглеждат по-добре.

След фокусите на улицата Винклер се върна в хотела и прекара нощта там. Междувременно в сутерена на Сентинел Хаус ставаше още нещо. Снимката на Винклер, направена на летището, както и другите, направени по-късно, бяха проявени и предоставени на вниманието на легендарната мис Блодуин.

Важна част от работата на всяка разузнавателна централа е идентификацията на чужди агенти или чужди граждани, които е вероятно да са агенти. За да се подпомогне тази работа, всяка година се правят стотици хиляди снимки. Чужди дипломати, членове на научни, културни, търговски делегации — всички се фотографират като най-нормална практика, особено, но не непременно, ако са от комунистическа страна.

Архивите непрекъснато нарастват. Понякога за един и същи човек има по няколко снимки, направени от различен ъгъл, на различно място. Снимките не се изхвърлят. Те служат за изобличаване.

Ако например един руснак на име Иванов се появи като член на съветска търговска делегация в Канада, фотографията му почти сигурно ще попадне във Вашингтон, Лондон и другите съюзници на НАТО. Може да се случи така, че същото лице, но под името, да кажем, Козлов, преди години е било снимано като член на журналистическа делегация някъде из Африка. Ако все още има някакви съмнения за истинската професия на Иванов, докато се наслаждава на красотите на Отава, след това всичко става ясно. Иванов е човек на КГБ.

Размяната на снимки между съюзниците, а това включва и израелската „Мосад“, никога не спира и потокът е пълноводен. Много малко посетители от съветския блок на Запад и дори в третия свят остават без „портрет“, намиращ се в поне двадесет различни демократични столици. Никой влизащ в Съветския съюз от своя страна не минава, без да влезе във фотографската „галерия“ на „Центъра“ в Москва.

Звучи парадоксално, но е истина, че докато американските „братовчеди“ от ЦРУ използват компютри със заложени в тях милиони и милиони лицеви черти, с които се сравняват новопостъпилите снимки, в Англия използват Блодуин.

Тя е възрастна дама, със способностите на която нерядко се злоупотребява и която непрекъснато бива тормозена от по-младите колеги в управлението. Тя е началник на огромния архив на MI6 и е работила там четиридесет години. Така нареченият „фотоалбум“ не е всъщност никакъв албум, а огромно подземие, по чиито стени са подредени хиляди папки със снимки, които единствено мис Блодуин познава почти напълно.

Главата й е нещо като компютърната банка на ЦРУ и нерядко се оказва по-съвършена. В нея няма детайли от историята на Тридесетгодишната война или цените на акциите на борсата, а човешки лица. Различни носове, форми на бради, разположение на очи, извивка на устни, торбички на бузи, начин на държане на цигарата или чашата, проблясък на златна коронка, заснета в Австралия и по-късно появила се в английски супермаркет — всички тези неща подхранват машината на удивителната й памет.

Тази нощ, докато градът спеше и хората на Бъркиншоу се спотайваха в сенките, тя се взираше в лицето на Франц Винклер. Двама мълчаливи служители от MI6 чакаха. След около час тя каза само:

— Далечният изток — след което стана, отиде до съответния рафт. Идентифицира лицето в ранните часове на 26 май.

Снимката не беше добра и беше правена преди пет години. Тогава косата е била по-тъмна, талията по-слаба. Намираше се на прием в индийското посолство и стоеше почтително усмихнат до своя посланик.

Един от двамата служители гледаше снимките с недоверие.

— Сигурна ли си, Блодуин?

Ако от поглед можеше да се осакатее, той вече би имал нужда от инвалиден стол. Обърна се и забърза към телефона.

— Готово — каза той, — чех е. Преди пет години е бил дребна риба в чешкото посолство в Токио. Казва се Иржи Хаек.

Телефонът събуди Престън в три часа сутринта. Той изслуша новината, благодари и затвори. Усмихна се щастливо.

— Пипнах те — каза той.

В десет сутринта Винклер още беше в хотела. Операцията беше поета от Саймън Марджъри от „К.2 (В)“ — отдела, занимаващ се с Чехословакия. В края на краищата с един чех би трябвало да се занимават те. Бари Банкс, който спа в кабинета, също беше там, готов да предаде всички новини в „Сентинел“.

По същото време Престън се обади лично на правния съветник в американското посолство. По правило той винаги е представител на ФБР в Лондон. Престън отправи молбата си и му отговориха, че ще му се обадят веднага, след като получат отговор от Америка, след пет или шест часа, като се има предвид разликата във времето.

В единадесет Винклер излезе. На улицата спря такси и се отправи към Парк Лейн. При Хайд парк Корнър таксито, следвано от две коли на „наблюдателите“, тръгна надолу към Пикадили. Там той освободи колата и отново направи опит да се освободи от евентуална „опашка“, която дори не беше забелязал все още.

— Хайде пак — измърмори Лен Стюарт в ревера си. Той беше чел дневника от предния ден и очакваше нещо такова. Винклер се мушна в един безистен, излезе от другата страна и на няколко крачки спря, за да види кой излиза от изхода. Никой не излезе. Не се налагаше. На южния край на безистена вече имаше човек.

„Наблюдателите“ познават Лондон по-добре от всеки полицай или шофьор на такси. Те знаят колко изхода имат повечето от сградите, къде са входовете на безистените и подлезите, къде има проходи, къде водят те. Където и следеният да се опита да се шмугне, там вече го чака някой, отделно зад него и от двете му страни има други. „Кутията“ никога не се „чупи“ и „Джо“ трябва да е много умен, за да я забележи.

 

 

Уверен, че не го следят, Винклер влезе в железопътното бюро на Лоуър Риджънт стрийт. Там се осведоми за влаковете за Шефийлд. Шотландецът, футболен запалянко със знаме на раменете, който се чудеше как да се добере до дома си, беше от екипа. Винклер плати в брой билет за отиване и връщане до Шефийлд, втора класа, записа си, че последният нощен влак тръгва от гара Сейнт Панкрас в 21,25, благодари на чиновника и излезе.

Обядва в едно кафене наблизо, върна се в хотела и стоя там целия следобед.

Престън научи за билета за влак малко след един часа. Свърза се с Найджъл Ървин тъкмо когато той се канеше да ходи на обяд в клуба си.

— Може да е за заблуда, но май се кани да излезе от Лондон. Може би отива на срещата. Може да стане във влака, може и в Шефийлд. Може би се забави толкова, защото е пристигнал по-рано, отколкото трябва. Работата е, че ако наистина излезе от града, ще ни трябва оперативен ръководител на място. Искам да съм аз.

— Разбирам. Не е лесно, но ще видя какво може да се направи.

Сър Найджъл въздъхна. Обядът отива на кино, помисли си той. Повика личния си секретар.

— Обади се, че няма да отида на обяд. Приготви колата и запиши телеграма. В този порядък.

Докато секретарят се занимаваше с първите две задачи, „С“ се обади на сър Бърнард Хемингс у дома му в Съри.

— Извинявай, че те безпокоя, Бърнард, но изникна нещо и искам да се посъветвам с теб… Не, по-добре лично. Имаш ли нещо против да намина? Денят е хубав в края на краищата. Да, около три.

— Телеграмата? — обади се секретарят.

— Да.

— До кого?

— До мен.

— Разбира се. От кого?

— Резидента във Виена.

— Да го предупредя ли, сър?

— Няма нужда да го притесняваш. Просто кажи на шифровчиците, че ми трябва телеграмата след три минути.

— Разбира се. Текста!

Сър Найджъл го продиктува. Да си изпратиш сам съобщение, което да оправдава това, което искаш да направиш, беше стар трик, който навремето научи от сър Морис Олдфийлд, някогашния си наставник, сега вече починал. Когато взе телеграмата, оформена, сякаш наистина е получена от Виена, той слезе долу и се качи в колата.

 

 

Откри сър Бърнард в градината му да се наслаждава на топлото майско слънце с одеяло около краката.

— Мислех да намина днес — каза той с добре изиграна веселост, — утре ще съм на работа при всички случаи.

— Разбира се, разбира се. Та, какво мога да направя за теб?

— Малко сложно е. Един човек току-що пристигна от Виена. Бизнесмен, но е фалшив. Снощи го разкрихме. Чешки агент. Дребна риба, смятаме, че е куриер.

Сър Бърнард кимна:

— Да, следя нещата дори оттук. Моите хора са по петите му, нали?

— Точно така. Работата е, че май довечера се кани да напусне града. На север. „Петицата“ ще трябва да изпрати оперативен ръководител, който да е с „наблюдателите“.

— Естествено. Брайън ще се погрижи за това.

— Да. В крайна сметка това е ваша операция. Но… помниш ли историята с Беренсън? Ние не научихме две неща: дали Марайс контактува с резидентурата тук, в Лондон, или се среща с куриери, изпратени отвън. И дали Беренсън е единственият, от когото Марайс черпи информация?

— Помня. Тези въпроси щяхме да зададем, когато започнем да разпитваме Марайс.

— Точно така. Но днес получих тази телеграма от Виена.

Той подаде телеграмата. Сър Бърнард я прочете и повдигна вежди.

— Свързани? Възможно ли е?

— Да, Винклер, псевдоним на Хаек, изглежда, е някакъв куриер. Виена потвърждава, че е от чешката служба, но всъщност работи за КГБ. Знаем, че Марайс е ходил два пъти във Виена, след като е вербувал Беренсън. И двата пъти с културна мисия, но…

— Липсващата брънка?

Сър Найджъл повдигна рамене. Никога не се изхвърляй.

— А защо отива в Шефийлд?

— Кой знае, Бърнард. Може би има още един пръстен някъде там. Може би е свръзка на този пръстен.

— Добре, какво искаш от нас? Още хора за следене?

— Не. Джон Престън. Той хвана Беренсън, след това Марайс. Хареса ми как работи. Беше в отпуск известно време, след това ми казаха, че се бил разболял. От утре трябва да е на работа. От толкова време не е на работа, че сигурно няма нещо специално да върши. Формално той е в „Летища и пристанища“, „С.5 (С)“, но ти знаеш колко много работа имат момчетата от „К“. Ако можеш само временно да го придадеш към „К.2 (В)“, ще може да поеме тази операция…

— Не знам, Найджъл. Това всъщност е работа на Брайън…

— Ще ти бъда страшно благодарен, Бърнард. Дай да помислим, Престън се занимава с Беренсън от самото начало. Ако Винклер има нещо общо, той дори би могъл да види някое познато от преди лице…

— Добре. Добре. Ще издам заповед оттук.

— Мога да я занеса аз. Ще ти спестя ходенето. Ще изпратя шофьора до „Чарлс“…

Тръгна си със заповедта, с която сър Бърнард Хемингс временно придава Джон Престън към отдел „К“ като оперативен ръководител на операцията „Винклер“, след като той напусне Лондон.

Сър Найджъл направи две копия — едно за него и едно за Джон Престън. Оригиналът отиде в „Чарлс“. Брайън Харкорт-Смит не беше в кабинета си, така че заповедта беше оставена на бюрото му.

 

 

В седем вечерта Джон Престън излезе от апартамента в Челси за последен път. Отново беше на открито и това му харесваше.

На Съсекс Гардънс той се промъкна до Хари Бъркиншоу.

— Здрасти, Хари.

— Боже, Престън, какво правиш тук?

— Да взема глътка въздух.

— Добре, не се показвай. Следим един, ей там, отсреща.

— Знам. Ще заминава за Шефийлд в 21,25.

— Откъде знаеш?

Престън му подаде заповедта на сър Бърнард Хемингс.

Бъркиншоу я прочете.

— Охо, от самия началник! Идвай тогава. Само се крий.

— Имаш ли резервна станция?

Бъркиншоу кимна към улицата.

— Ей там зад ъгъла. В жабката на колата. Кафява картина.

— Ще чакам в колата.

Бъркиншоу беше озадачен. Никой не му беше казал, че ще дойде Престън. Дори не знаеше, че той работи за чешката секция. Въпреки това подписът на главния тежеше. Той щеше да си гледа неговата работа. Повдигна рамене, лапна нов ментов бонбон и продължи да гледа.

Винклер излезе от хотела в осем и половина. Носеше пътната си чанта. Спря такси и се качи в него.

Когато излезе навън, Бъркиншоу повика екипа и двете коли. Качи се в първата и тръгнаха на стотина метра отзад. Престън беше във втората кола. След десет минути стана ясно, че се насочват на север към гарата. Бъркиншоу докладва. От „Корк“ се чу гласът на Саймън Марджъри:

— Добре, Хари. Оперативният тръгна.

— Имам оперативен. Тук е.

Това явно беше новина за Саймън. Попита за името. Когато го чу, реши, че е станала грешка.

— Но той дори не е в нашия отдел!

— Сега е — каза Бъркиншоу, когато преодоля изненадата. — Видях заповед, подписана от главния.

Марджъри се обади в „Чарлс“. Последва кратка суматоха и заповедта беше открита и потвърдена. Марджъри вдигна отчаяно ръце.

— Защо тия кретени не могат едно решение да вземат както трябва!

Той освободи колегата, който трябваше да поеме операцията на гарата. След това се опита да се свърже с Брайън Харкорт-Смит, за да се оплаче.

Винклер освободи таксито пред гарата, влезе в сводестата чакалня на викторианската сграда и погледна таблото с разписанието. Престън и четиримата от екипа се смесиха с тълпата наоколо.

Влакът беше на втори перон и спираше в Лестър, Дарби, Честърфийлд и Шефийлд. Винклер намери влака и тръгна към локомотива покрай трите вагона първа класа, бюфета и трите второкласни вагона в началото. Качи се в средния вагон, постави чантата си на скарата отгоре и зачака спокойно потеглянето.

Вагонът беше без купета и скоро един млад негър със слушалки на ушите седна през три реда от него. След това започна да клати глава в такт с регето, което очевидно гърмеше в ушите му, затвори очи и се отдаде на музиката. Той беше от хората на Бъркиншоу. В слушалките не се чуваше музика, а гласът на Хари, усилен почти докрай.

Един от екипа седна в предния вагон, Хари и Престън в задния, а в последния първокласен вагон седна последният наблюдател, в случай че Винклер реши да побегне, за да се отърве от евентуална „опашка“.

В 21,25 на секундата, влакът се изтегли от гарата и се отправи на север. В 21,30 Брайън Харкорт-Смит беше открит в клуба си, докато вечеряше. Обади се Саймън Марджъри. Това, което чу, накара заместник-директора на „Петицата“ да изтича навън, да вземе такси и незабавно да отиде в „Чарлс“.

На бюрото си намери заповедта, подписана от сър Бърнард Хемингс. Пребледня от гняв.

Той беше човек с висока самодисциплина и след като обмисли положението в продължение на няколко минути, взе телефона и се свърза с юрисконсулта у дома му.

Юрисконсултът обикновено осъществява връзката между службата и специалния отдел. Докато той ставаше от стола си пред телевизора, за да се обади, Харкорт-Смит провери разписанието на влака за Шефийлд.

— Трябват ми хора от специалния отдел, за да арестувам един човек. Имам причини да смятам, че един незаконно влязъл в страната и заподозрян като съветски шпионин може да се изплъзне от наблюдение. Казва се Франц Винклер, предполага се, че е австрийски гражданин. Причина за ареста — притежава фалшив паспорт. В 23,59 ще пристигне от Лондон в Шефийлд. Знам, че се обаждам късно, затова е и спешно. Да, свържи се с командващия на специалния отдел в Скотланд Ярд и му кажи да се обади на хората си в Шефийлд да го арестуват, когато пристигне.

Затвори телефона навъсен. Джон Престън може и да го е заобиколил, като е отишъл като оперативен, но арестът е въпрос на тактика, а това беше негова задача.

 

 

Влакът беше почти празен. Два вагона вместо шест щяха да са напълно достатъчни, за да поберат пътниците. Барни, човекът от предния вагон, беше заедно с още десет нищо неподозиращи пътници. Седеше с гръб към локомотива, за да може да види главата на Винклер през стъклата на вратата на вагона.

Освен Джинджър, негъра със слушалките, във вагона на Винклер имаше още пет души. В третия заедно с Престън и Бъркиншоу имаше още десетина души при общо шестдесет места. Около час и четвърт Винклер не направи нищо, не носеше нищо за четене и само гледаше през тъмния прозорец навън.

В девет и четиридесет и пет, когато влакът забави скоростта, за да влезе в Лестър, той се размърда. Взе чантата си отгоре, излезе при тоалетната и отвори прозореца към перона. Джинджър предупреди останалите, които се приготвиха да действат по спешност, ако се наложи.

Когато влакът спря, един друг пътник се промуши покрай Винклер.

— Извинете, моля, това ли е Шефийлд? — попита той.

— Не, това е Лестър — отговори човекът и слезе от влака.

— А, така ли. Благодаря! — Винклер остави чантата си, но остана до отворения прозорец и се озърташе наляво и надясно по перона, докато влакът стоеше на гарата. Когато потегли, той се върна на мястото си и отново качи чантата си горе.

В 23,12 той направи същото на гарата в Дарби. Този път попита един носач, който пропя:

— Дарби, Шефийлд е по-следващата.

Отново Винклер стоя до прозореца, докато тръгна влакът, след което се върна на мястото си и пак качи чантата. Престън го наблюдаваше през вратата между вагоните.

В 23,43 спряха в Честърфийлд — стара викторианска гара, но добре поддържана, прясно боядисана и с висящи саксии с Цветя. Този път Винклер не взе чантата, но пак отиде до прозореца и пак се наведе навън, докато няколко души слязоха и се запътиха към изхода. Преди да тръгне влакът, на перона нямаше никого. Когато тръгна, Винклер отвори неочаквано вратата, скочи на движещия се перон и затръшна вратата с ръка.

Бъркиншоу много рядко биваше изигран от някой „Джо“, но този път трябваше да признае, че са го хванали по бели гащи. Четиримата лесно биха могли да скочат на перона след него, но там нямаше въобще как да се прикрият и щяха да бият на очи, колкото свиня в синагога. Винклер вероятно ги беше видял и беше отменил срещата си, където и да е трябвало да се състои. Престън и Бъркиншоу изтичаха до платформата, където прозорецът още беше отворен. Престън се показа навън и погледна назад. Винклер, удовлетворен, че никой не го следи, крачеше бързо към изхода с гръб към влака.

— Хари, върнете се всички дотук с кола. Когато дойдете, ме потърсете по радиото. Затворете вратата след мен.

Той отвори вратата, стъпи на стъпенката, присви се и скочи.

Парашутистите се удрят в земята при скорост около единадесет мили в час. Страничната скорост зависи от вятъра. Когато Престън скочи, влакът се движеше с тридесет. Той се изтъркаля до линията и се надяваше да не се удари в стълб или камък. Имаше късмет. Гъстата майска трева пое част от удара, докато се търкаляше свит на топка. По-късно Хари му каза, че не е можел да гледа. Джинджър каза, че е подскачал като топка покрай релсите и към колелата. Когато най-накрая спря, той лежеше между тревата и траверсите. Изправи се и се затича назад, към светлините на гарата.

Когато се появи на изхода, служителят вече заключваше за през нощта. Той изгледа изумено охлузения призрак със скъсано палто.

— Последният, който мина оттук, накъде тръгна? Нисък, набит, със сив шлифер.

Мъжът кимна към предния паркинг и Престън се втурна натам. Твърде късно се сети, че не е поискал билета му. Отпред Престън видя задните фарове на едно такси, което излизаше от паркинга и се насочваше към града. Това беше последното такси. Би могъл да накара местната полиция да намери шофьора и да го попита къде е закарал този клиент, но Престън не се съмняваше, че той ще освободи колата, преди да достигне до целта си. На няколко крачки един железничар започна да пали мотопеда си с ритане.

— Трябва ми моторчето ти — каза му Престън.

— Чупи се! — отговори му той.

Нямаше време за представяне или за спорове. Светлините на таксито се виждаха под надлеза на околовръстното шосе и вече щяха да се загубят. Престън го удари само веднъж в челюстта. Човекът се свлече. Престън освободи мотопеда от крака му, възседна го и потегли.

Имаше късмет със светофарите. Таксито беше доста напред и той никога нямаше да го догони, ако пред библиотеката не светеше червено. Когато колата излезе на правия участък на Солтъргейт, той беше на стотина метра отзад, но скоро изостана, защото моторчето му нямаше мощност. Ако Винклер беше продължил по шосето извън града, Престън нямаше никога да го догони.

За щастие стоповете на таксито светнаха, когато в далечината го виждаше като точка. Винклер слезе там, където Солтъргейт става Ашгейт Роуд. С приближаването си Престън видя Винклер да стои зад колата и да се оглежда. Нямаше никакво движение. Престън продължи покрай спрялата кола като прибиращ се към къщи моторист, зави в една пряка и спря. Австриецът пресече улицата пеша и Престън го последва. Човекът повече не се обърна назад. Той премина покрай оградата на стадиона и тръгна по Комтън стрийт. Тук той се приближи до една къща и почука на вратата. Престън беше достигнал на ъгъла на улицата и се прикри в храстите на двора на ъгловата къща.

Той видя как светлината се запали, вратата се отвори и Винклер влезе след кратък разговор на прага. Престън въздъхна и се приготви за целонощно дежурство зад храста. Не виждаше номера на къщата, в която влезе чужденецът, и нямаше как да наблюдава къщата и отзад. Все пак зад гърба й се виждаше съвсем близо оградата на стадиона, така че може би нямаше заден изход.

Към два часа чу слаб звук в радиостанцията, докато Бъркиншоу се приближаваше. Той се обади и съобщи местоположението си. В два и половина чу стъпки и изсъска, за да покаже къде е. Бъркиншоу влезе в храсталака.

— Добре ли си, Джон?

— Да. Влезе ей там, във втората зад дървото, осветения прозорец.

— Разбрах. Джон, в Шефийлд имаше устроено посрещане. Трима от специалния отдел и трима обикновени. Команда от Лондон. Ти ли си поискал арест?

— Разбира се, че не. Този е само куриер. Искам голямата риба. Тя може да е и в тази къща. И какво стана в Шефийлд?

Бъркиншоу се засмя:

— Благодари на Бога за британската полиция. Шефийлд е към Йоркшир, това тук е към Дарбишър. Началниците ще трябва да се разберат помежду си чак сутринта. Това ти дава време.

— Да. Къде са останалите?

— По-надолу. Джон, дойдохме с такси и го освободихме. Нямаме колела. Освен това, когато разсъмне, тук няма да има къде да се скрием.

— Остави двама тук и двама на другия край. Аз ще отида да намеря полицията и да поискам помощ. Ако „Джо“ си тръгне, проследи го с двама души, но нека останат двама да наглеждат къщата.

Той отиде към центъра на Честърфийлд и намери полицейския участък на улица Бийтуел. Докато вървеше, в главата му започна да звучи една фраза. Имаше нещо в поведението на Винклер, което не можеше да си обясни.