Фредерик Форсайт
Четвъртият протокол (18)

18.

Сър Найджъл беше прав. До четвъртък, последния ден на април, топовете компютърни разпечатки не показаха никаква закономерност при влизанията в страната на граждани от съветския блок, независимо откъде са тръгнали. Никаква закономерност нямаше и при другите хора, идващи от комунистически страни през същия период.

Бяха открити няколко не съвсем редовни паспорта, но в това нямаше нищо необикновено. Бяха направени нужните проверки, хората бяха щателно претърсени и резултатът беше кръгла нула. Имаше и три паспорта на хора, недопускани в страната — двата бяха на експулсирани емигранти, които се опитваха да се върнат, а третият на американец, свързан с търговията с наркотици и хазарта. Те също бяха щателно претърсени, преди да бъдат качени на следващия полет обратно, но отново нищо не подсказваше, че може да са куриери на Москва.

Ако използват хора от западни държави или „нелегални“ с безупречни документи, никога няма да мога да ги открия, мислеше Престън.

Сър Найджъл отново се беше обърнал към сър Бърнард Хемингс, за да осигури съдействието на MI5.

— Имам причини да вярвам, че „Центърът“ ще се опита да внедри много важен „нелегален“ в страната през следващите няколко седмици — му каза той. — Бедата, Бърнард, е, че нямам никакво описание, идентификация или точка на влизане. И все пак всяка помощ от твоите хора по граничните пунктове ще бъде много полезна.

Сър Бърнард обяви това изискване за операция на MI5 и митницата, емиграционната служба, специалният отдел и пристанищната полиция се бяха съгласили да следят по-внимателно да не би някой да се опита да премине границата без необходимите проверки или да внесе странни предмети.

Обяснението изглеждаше правдоподобно и дори Харкорт-Смит не го свърза с доклада на Джон Престън, който още чакаше решението му.

 

 

Караваната пристигна на 1 май. Имаше западногерманска регистрация и пътуваше с ферибота от Кале до Дувър. Шофьор и собственик беше Хелмут Дорн, с безупречни документи, и пътуваше с жена си Лиза и двете си деца — Уве, петгодишно момче със сламеноруса коса, и Бригите, седемгодишната му дъщеря.

След паспортната проверка се отправиха към зелената зона за тези, които не декларират нищо, и никой от служителите не ги спря. Митничарят пожела да погледне вътре. Хер Дорн се подчини.

Двете деца играеха вътре и при появата на митничаря спряха. Той им кимна и им се усмихна, а те се закискаха. Той огледа наоколо, след което започна да отваря шкафовете. Ако Хелмут Дорн е бил изнервен, това изобщо не личеше.

В повечето от тях имаше нормалните дреболии, които едно семейство взема със себе си на къмпинг — дрехи, кухненски прибори и други подобни. Митничарят повдигна седалките на пейките, под които имаше още шкафове. В един от тях децата държаха играчките си — там имаше две кукли и едно мече и няколко гумени топки, оцветени в ярки цветове.

Момиченцето, преодоляло срамежливостта си, бръкна вътре и взе едната кукла, след което заговори на митничаря на немски. Той не разбра нищо, но кимна и се усмихна.

— Много е хубава, мъничко — каза той. След това се обърна към Хелмут Дорн и му каза: — Всичко е наред, сър. Приятно пътуване.

Излязоха от навесите и заедно с колоната тръгнаха по шосето за Дувър.

— Gott sei dank — прошепна той на жена си, — wir sind durch.^[1]

Тя гледаше картата, но нямаше никакви проблеми. Главният път № 20 за Лондон беше толкова ясно обозначен, че никой не би го пропуснал. Дорн погледна часовника си няколко пъти. Беше малко закъснял, но според инструкциите не трябваше в никакъв случай да превишава скоростта.

Намериха селцето Чеъринг съвсем лесно и на северния му край спряха на паркинга на кафенето „Хепи Ийтър“. Лиза взе децата и ги заведе вътре да закусят. Дорн според заповедта отвори капака на мотора и се наведе над него. След няколко секунди усети нечие присъствие до себе си. Обърна се и видя млад англичанин с черни кожени дрехи.

— Имате проблеми? — попита той.

— Мисля, че е карбураторът.

— Не — каза мотоциклетистът мрачно, — мисля, че е от дистрибутора. Освен това мисля, че сте закъснели.

— Съжалявам. Заради ферибота. А и митницата. Пакетът е вътре.

Когато влязоха, мотоциклетистът извади от якето си брезентова чанта, а Дорн с пъхтене и напъни извади една от детските топки.

В диаметър тя беше около пет инча, но тежеше малко повече от двадесет килограма, или четиридесет и четири паунда. Чистият уран 235 е два пъти по-тежък от оловото.

Докато вървеше с чантата към мотора си, Валерий Петровски трябваше да се напрегне да я държи с една ръка, без да личи, че е тежка. Но и без това никой не му обърна внимание. Дорн затвори капака на мотора и влезе в кафенето при семейството си. Мотоциклетът с багаж, поставен в кутията отзад, изрева по шосето за Лондон, тунела Дартфорд и Съфолк. Шестият куриер достави пратката.

 

 

До 4 май Престън беше разбрал, че е в задънена улица. След близо три седмици той все още нямаше какво да покаже освен един полониев диск, попаднал в ръцете му по чиста случайност. Знаеше, че не можеше и дума да става за пълно претърсване на всички влизащи в страната. Можеше само да настоява за по-щателен контрол на влизащите граждани от комунистическите страни и да го уведомят незабавно, ако попаднат на подозрителен паспорт. Имаше и още един, последен шанс.

Според експертите от „Алдермастън“ три от компонентите и за най-малкото ядрено устройство биха тежали извънредно много. Единият трябваше да е къс чист уран 235, другият — отражател, цилиндричен или сферичен, от закалена еластична стомана, и третият — стоманена тръба, също закалена и еластична, дебела един инч и дълга осемнадесет, с тегло около петнадесет килограма.

Той прецени, че тези трите ще трябва да се пренесат с автомобил, и поиска по-внимателно на граничните пунктове да се следи за предмети с такава форма и тегло.

Знаеше, че потокът от мотоциклети, коли, автобуси, камиони и фургони не пресеква и в двете посоки през цялата година. Ако всеки камион се претърсваше основно, това би блокирало търговията на страната почти сигурно. Той търсеше пословичната игла в купата сено и дори не разполагаше с магнит.

 

 

Напрежението беше започнало да си казва думата при Джордж Беренсън. Жена му го беше напуснала и сега живееше при брат си в Йоркшир. Беше се срещал с хората от министерството дванадесет пъти и им беше идентифицирал всички документи, предадени на Ян Марайс. Знаеше, че е под наблюдение, и това също не действаше добре на нервите му.

Ежедневната работа в министерството и увереността, че постоянният подсекретар сър Перегрийн Джоунс знае за предателството му, също не му действаха добре. И най-накрая, трябваше да продължи от време на време да предава уж откраднати от службата документи, които Марайс трябваше да препредава на Москва. Беше избягвал срещите с него, откакто научи, че е съветски агент, но го караха да чете документите за всеки случай, ако го потърсят за доизясняване на някой факт.

Всеки път, когато четеше писмата, го впечатляваше ловкостта на фалшификаторите. Всеки документ се базираше на истински, но някои дребни детайли бяха така променени, че да не предизвикват никакво подозрение. Взети заедно, документите оставяха напълно погрешна представа за силата и подготовката на НАТО и Англия.

В сряда, 6 май, той получи и прочете седем документа, отнасящи се до взети напоследък решения, предложения, инструкции, проучвания, които уж бяха попаднали на бюрото му през последните две седмици. Всички имаха гриф „Строго секретно“ и единият от тях го накара да повдигне вежди. Същата вечер ги изпрати на Беноти и двадесет и четири часа по-късно получи кодираното телефонно потвърждение за получаването.

 

 

Тази неделя, 10 май, усамотен в жилището на улица Черихейз, Валерий Петровски, приведен над радиоапарата си, слушаше потока от морзови сигнали, предавани на определената за него честота на московското радио.

Той не разполагаше с предавател. В Москва никога не биха допуснали един „нелегален“ да се излага на опасност, като предава сам съобщенията си при съвременното ниво на английската и американската техника за засичане на радиосигнали. Радиото му беше „Браун“, каквото може да се купи във всеки добър магазин за радиотехника и което можеше да приема почти всички радиочестоти.

Петровски беше притеснен. Преди един месец беше предупредил Москва чрез предавателя „Поплар“, че един куриер не е пристигнал и че очаква негов заместник. През вечер и през сутрин, когато не се налагаше да излиза с мотоциклета, той слушаше радиото, за да получи отговор. Досега такъв нямаше.

В десет и десет същата вечер той чу позивната си. Бележникът и моливът му вече бяха готови. Той записа неразгадаемата смесица от цифри и букви. Подслушвателните станции на германци, англичани и американци щяха да записват същите цифри и букви. След като предаването свърши, той седна на масата, намери подходящата бланка и започна да дешифрира. След петнадесет минути беше готов. Съобщението гласеше: „Огнена птица 10 заменя 2 СРТ“.

Среща Т му беше известна. Това беше една от резервните в случай на неуспех, както в този случай. Трябваше да се осъществи в хотел на летището. Той предпочиташе крайпътните заведения или железопътните гари, но знаеше, че някои от куриерите нямат възможност да останат в Лондон повече от няколко часа и нямаше как да напуснат града.

Имаше и още един проблем. Куриер № 10 щеше да пристигне в опасна близост с куриер № 7.

С първия трябваше да се срещне сутринта в хотел Пост Хаус на летище Хийтроу, а с втория на един паркинг край Колчестър в единадесет часа. Това означаваше доста път, но щеше да се справи.

 

 

Късно вечерта във вторник, 12 май, светлините на Даунинг стрийт № 10, резиденция и седалище на министър-председателя, все още светеха. Госпожа Маргарет Тачър беше свикала на съвещание относно стратегията най-близките си съветници. Основната точка в дневния ред бяха изборите — да се определи времето и да се вземе решение за официалното им обявяване.

Както обикновено, тя изясни позицията си от самото начало. Тя смяташе, че ще бъде правилно да се проведат избори сега, въпреки че мандатът й изтичаше през юни 1988 година. Някои се съмняваха в разумността на преждевременните избори и не смятаха, че ще постигнат желаните резултати. Когато обаче британската министър-председателка е убедена в нещо, наистина са необходими много силни контрааргументи, за да промени мнението си. По този въпрос статистиката, изглежда, беше на нейна страна.

Данните от последните проучвания на общественото мнение бяха известни. Либерал-социалдемократическият съюз разполагаше с 20% поддръжка. Понеже в Англия не се предвижда втори тур при равни резултати в първия и няма пропорционално представителство, както в Ирландия, по метода „всичко за победителя“, този съюз би спечелил между петнадесет и двадесет места в парламента. От седемнадесетте места за Северна Ирландия дванадесет ще бъдат спечелени вероятно от юнионисти, които в парламента ще подкрепят консерваторите, и пет от националистически фракции, които ще бойкотират Лондон или ще подкрепят крайната левица. При това положение остават 613 места, за които по традиция ще се борят само консерватори и лейбъристи. За да имат болшинство, на консерваторите бяха необходими 325 от тях.

Изследванията показваха още, че лейбъристите са само с четири процента по-назад от консерваторите. След юни 1983 година, след приемането на новото лице на умереност, толерантност и сплотеност, партията им си беше върнала близо 10% от електората. Твърдата левица беше замлъкнала, безумците — нейни привърженици — порицани, програмата силно смекчена и през последната година публичните прояви и изказвания на членовете на кабинета в сянка бяха центристки. Лейбъристите почти напълно си бяха възвърнали доверието на обществеността като евентуална управляваща партия.

Беше обърнато внимание, че през последните шест месеца разликата между двете партии се е стопила с 2%, а през последните три — с 1%. Тенденцията беше ясно очертана. Същата тенденция се наблюдаваше и по места.

Икономическите показатели говореха, че въпреки доброто състояние в момента и сезонното намаление на безработицата през есента могат да се очакват стачки в държавния сектор и искания за увеличение на заплатите. Ако това станеше, популярността на консерваторите щеше да спадне силно през зимата и едва ли щеше да се покачи до пролетта.

Всички бяха съгласни, че изборите трябва да се проведат или през лятото на 1987 година, или най-рано през юни 1988 година. Не биваше да се провеждат през есента или в началото на лятото. Само по един въпрос се разгоря дискусия — продължителността на предизборната кампания.

Традиционно изборите в Англия се провеждат в четвъртък, след четириседмична кампания. Рядко се случва, но не е противозаконно кампанията да бъде сведена до три седмици. Инстинктът на министър-председателката говореше, че трябва да се направи триседмична кампания и неочаквани избори, за да се завари опозицията неподготвена.

Накрая съгласие беше постигнато — тя трябваше да се яви на аудиенция при кралицата в четвъртък, 28 май, и да поиска разпускане на парламента. По традиция веднага след това щеше да се върне на Даунинг стрийт и да направи публично изявление. От този момент избирателната кампания щеше да е в ход. Изборите трябваше да се проведат на 18 юни, четвъртък.

 

 

Призори, докато министрите още спяха в леглата си, мотоциклетът се приближаваше към Лондон от североизток. Петровски стигна до хотел Пост Хаус на летището, остави мотора на паркинга, заключи го и прибра шлема в багажника.

Той свали якето и кожените панталони с ципове отстрани. Под тях имаше обикновени панталони — омачкани, но приемливи. Прибра ботушите в другия багажник и оттам извади чифт обувки. Кожените дрехи прибра, а вместо тях облече непретенциозно сако и бежов шлифер. Във фоайето на хотела влезе като най-обикновен гражданин.

 

 

Карел Воснияк не спа добре. Защото предния ден беше изпитал най-големия ужас през живота си. Обикновено екипажите на полските авиолинии LOT в които той беше стюард, минават без проблеми през паспортната и митническата проверка. Този път обаче ги претърсиха, наистина ги претърсиха. Когато митничарят започна да рови в чантата му, пред очите му причерня. Когато той извади навън електрическата самобръсначка, която му бяха дали хората от SB във Варшава, мислеше, че ще припадне. За щастие, тя не работеше с батерии. Наблизо нямаше контакт, където да се включи. Митничарят я прибра и приключи търсенето, без да открие нищо. Воснияк предполагаше, че ако някой беше включил самобръсначката, тя нямаше да работи. В края на краищата в нея би трябвало да има нещо. Иначе защо да я пренася в Лондон?

Точно в осем той влезе в тоалетните на партера на хотела. Един човек с бежов шлифер миеше ръцете си. По дяволите, помисли полякът, когато моят човек дойде, този англичанин ще е тук и ще трябва да се чака, докато си отиде. Човекът го заговори на английски:

— Добро утро. Тази униформа на Югославските авиолинии ли е?

Воснияк въздъхна с облекчение.

— Не, аз съм от Полските авиолинии.

— Хубава страна е Полша — каза непознатият, докато бършеше ръцете си. Изглеждаше напълно спокоен. Воснияк вършеше такова нещо за първи и както се закле, за последен път. Стоеше на покрития с плочки под и държеше самобръсначката.

— Прекарал съм много щастливи времена в страната ви.

Това е то, каза си Воснияк, паролата беше „много щастливи времена“.

Подаде самобръсначката. Англичанинът се намръщи и посочи с глава една от вратите. Воснияк с ужас забеляза, че тя е затворена — вътре имаше някой. Непознатият посочи рафта над умивалниците и той я остави там. После му кимна по посока на писоарите. Полякът разкопча панталона си и застана пред един от тях.

— Благодаря ви — измрънка той. — Аз също мисля, че е хубава.

Англичанинът сложи самобръсначката в джоба си, показа пет пръста, за да остане вътре пет минути, и излезе.

След един час Петровски излизаше от североизточните предградия на Лондон. Пред него беше шосе А–12. Часът беше девет.

 

 

По това време фериботът „Тор Британия“ се долепяше до кея в Харуич, на осемдесет мили по крайбрежието на Есекс. Пътниците, които слязоха, бяха обикновените тълпи туристи, студенти и търговци. Сред последните беше и господин Стиг Лундквист с големия си „Сааб“.

По документи той беше шведски бизнесмен и това беше самата истина. Наистина беше швед. В документите му обаче се пропускаше фактът, че от години е комунистически агент и че работи за Маркус Волф, евреина началник на отдел „Външни операции“ на източногерманската HVA, разузнавателната служба.

Въпреки всичко помолиха го да излезе от колата и да постави куфара си на масата за проверка. Направи това с любезна усмивка.

Един друг митничар отвори капака на мотора и погледна вътре. Търсеше нещо като малка топка или цилиндър, закрепени вътре. Нямаше нищо такова. Погледна шасито на колата, после и в празния багажник. Въздъхна. Тези изисквания от Лондон бяха истински досадни. В багажника имаше обичайния комплект инструменти, крик, привързан от едната страна, и пожарогасител от другата. Шведът стоеше отстрани с куфар в ръка.

— Моля — каза той. — Всичко наред ли е?

— Да, благодаря ви, сър. Приятно пътуване.

След един час, малко преди единадесет, шведът паркира колата си на паркинга на хотел Кингс Форд парк в селцето Леър де ла хай, малко на юг от Колчестър. Господин Лундквист излезе и се протегна. На паркинга имаше няколко други коли, но никакви хора. Погледна часовника си — имаше още пет минути. Навреме, но той знаеше, че ако беше закъснял, щяха да го чакат един час и след това имаше резервна среща. Чудеше се дали и кога ще дойде човекът. Наоколо нямаше никой освен един млад мъж, който правеше нещо по двигателя на мотор BMW. Не знаеше как изглежда този, когото чакаше. Запали цигара, седна обратно в колата и зачака.

В единадесет на прозореца се почука. Беше мотоциклетистът. Лундквист натисна бутона и стъклото се свали автоматично.

— Да?

— Това „S“ на колата ви Швеция ли означава, или Швейцария?

Шведът се усмихна облекчено. По пътя беше спрял и беше извадил пожарогасителя от багажника. Сега той беше в една чанта на седалката до него.

— Швеция — отговори той. — Току-що пристигам от Гьотеборг.

— Никога не съм ходил там — каза мъжът и без да променя интонацията си, попита: — Имате ли нещо за мен?

— Да — каза шведът, — тук, в чантата.

— Много прозорци гледат насам. Заобиколете с колата паркинга и ми подайте чантата от вашия прозорец при мотоциклета. Нека колата бъде между мен и прозорците. След пет минути.

Той се върна бавно при машината си и продължи да пипа нещо по двигателя. След пет минути колата мина покрай него и чантата тупна меко на земята. Взе я и я сложи в багажника, преди саабът да открие прозорците. Никога повече не видя шведа, нито пък имаше желание да го види.

След час Петровски вече беше в гаража в Тетфърд. Пусна двата предмета в багажника на колата. Нямаше представа какво съдържаха те. Това не беше негова работа.

Рано следобед се върна у дома в Ипсуич и прибра нещата в чекмеджето при другите. Куриери № 10 и № 7 доставиха пратките си.

 

 

Джон Престън трябваше да се върне на работа в „Гордън“ на 13 май.

— Знам, че е тежко, но искам да продължиш — му каза сър Найджъл при едно от посещенията си. — Ще кажеш, че имаш грип. Ако ти трябва медицинско свидетелство, кажи ми. Познавам някои лекари, които ще помогнат.

До 16 май Престън вече беше убеден, че е в задънена улица. Без да се обявява национална тревога, митницата и паспортните служби не можеха да направят повече. Да се проверява обстойно всеки пътник, беше невъзможно поради огромния им брой. От инцидента в Глазгоу бяха минали пет седмици и той беше убеден, че е изпуснал останалите куриери, те можеше да са дошли и преди Семьонов, той да е бил последният. Може би…

С нарастващо отчаяние той осъзнаваше, че не може да определи дали има някакъв краен срок, да разбере кога е.

 

 

В четвъртък, 21 май, фериботът от Остенд пристигна във Фолкстоун и от него се изсипа обичайната тълпа туристи с коли и без, както и няколко ръмжащи камиона от „ТИР-овете“, които пренасят товарите на Европейската общност от единия край на Европа до другия.

Седем от камионите бяха с германска регистрация, тъй като британските фирми, които работят в Германия, предпочитат пристанището Остенд в Северна Германия. Големият „Ханомаг“ с контейнер отзад не се различаваше от останалите. Тестето документи, което представи шофьорът, беше в ред и след около час формалностите бяха уредени. Нищо не говореше, че шофьорът работи за още някой освен за транспортната компания, чието име беше написано отстрани на кабината. Също така нямаше причина да се смята, че в контейнера има нещо друго освен описаните в товарителницата немски кафемашини, предназначени за английските домове.

Зад кабината към небето стърчаха два големи ауспуха, отвеждащи отработените газове от дизеловия двигател нагоре и встрани от другите участници в движението. Вече беше вечер, дневната смяна скоро щеше да си отиде уморена вкъщи, така че махнаха на шофьора да продължава към Ашфорд и Лондон.

Никой не можеше да знае, че в един от ауспусите, изпускащи черен дим, докато камионът се изтегляше от навеса на митницата, има допълнителна тръба за отвеждане на газовете и никой по рева на моторите не можеше да се досети, че шумозаглушителите са махнати, за да се освободи място.

Много след като се стъмни, шофьорът спря на един паркинг при крайпътно кафене близо до Ленъм, в Кент, демонтира тръбата на ауспуха и от нея извади осемнадесетинчов пакет, обвит в топлоустойчива материя. Не отвори пакета. Подаде го на един мотоциклетист, облечен в черно, който след това изчезна в тъмнината. Куриер № 8 беше доставил пратката си.

 

 

— Безполезно е, сър Найджъл — каза Престън на шефа на MI6 в петък вечерта. — Не знам какво става. Боя се от най-лошото, но не мога да докажа нищо. Опитах се да намеря поне още един подобен куриер, но не успях. Май е по-добре да се върна на работа в понеделник.

— Знам как се чувстваш, Джон. И аз се чувствам така. Моля те, нека продължим поне още една седмица.

— Не виждам смисъл. Какво повече можем да направим?

— Да се молим на Бога, предполагам…

— Едно пропукване. Едно малко пропукване отнякъде. Друго не желая — каза Престън ядосано.