Фредерик Форсайт
Четвъртият протокол (15)

15.

Летището на Глазгоу е на осем мили югозападно от града и е свързано с него с магистрала М–8. Самолетът на Престън се приземи малко след четири и половина и той само с една лична чанта малко след това влезе в чакалнята. Отиде до гишето за информация и оттам повикаха по микрофона мистър Кармайкъл.

Инспекторът се появи и те се запознаха. След пет минути вече бяха в колата и пътуваха към здрачаващия се град.

— Хайде да говорим веднага — предложи Престън. — Започнете отначало и ми разкажете всичко.

Кармайкъл беше лаконичен и точен. Имаше много неща, които не знаеше, но беше имал време да прочете показанията на двамата полицаи, особено тези на Крейг, така че можеше да преразкаже по-голямата част от тях. Престън слушаше мълчаливо.

— Добре. Но какво ви накара да се обадите и да поискате човек от Лондон?

— Може би греша, но ми се струва, че е възможно този човек да не е моряк — каза Кармайкъл.

— Слушам ви?

— Крейг казал нещо в бюфета тази сутрин. Аз не съм бил там, но го е чул служител, който ми се обади. Макбейн се е съгласил с думите му. Обаче никой от двамата не споменава това в показанията си. Както е известно, в показанията се описват факти, а това са предположения. Все пак, стори ми се, че си струва да проверя.

— Продължавайте.

— Разказали, че руснакът бил превит като ембрион, в ръцете си стискал брезентова торба и я притискал към корема си. Крейг казал, че я пазел като „бебе“.

Престън разбра за какво става дума. Когато човек го ритат, той инстинктивно се свива на кълбо като Семьонов, но с ръце предпазва главата си. Защо да изложи главата си на ритниците само и само да запази една торба?

— След това — продължи Кармайкъл — странно е времето и мястото. Моряците обикновено не стигат по-далеч от „Бети Бар“ или „Стейбъл Бар“. Нашият е бил на четири мили от пристанището, на път заникъде — всичко отдавна е било затворено и наоколо няма никакви заведения. Какво е правил там по това време?

— Добър въпрос. После?

— В десет тази сутрин отидох на аутопсията. Тялото беше доста увредено от падането, но лицето беше, общо взето, запазено с изключение на няколко синини. Повече са го удряли в тила и по тялото. Виждал съм лица на моряци и преди това. Те са изгорели от слънцето, загрубели и набръчкани. Този имаше гладко, бяло лице, като на човек, живял на закрито.

И накрая — ръцете. Би трябвало също да са загорели и груби. Но не — бяха меки и бели като на чиновник. И накрая — зъбите. Един моряк от Ленинград би трябвало да има най-обикновени пломби от амалгама и обикновени коронки. Този имаше две златни коронки и бели пломби.

Престън кимна одобрително. Кармайкъл беше наблюдателен. Пристигнаха в хотела, в който Престън имаше резервирана стая.

— И още нещо. Дребно, но може би означава нещо — каза Кармайкъл, — преди аутопсията съветският консул се видя с шефа. Аз присъствах. Отначало сякаш беше готов да протестира, но после политическият офицер на кораба го дръпна настрана и нещо си приказваха. След това консулът се превърна в самата учтивост и разбиране. Като че ли политическият му каза нещо за умрелия. Стори ми се, че не искат да вдигат шум, преди да съгласуват с посолството.

— Казали ли сте на някого от униформените, че съм тук?

— Още не. Да им кажа ли?

Престън поклати глава.

— Да изчакаме сутринта. Ще решим тогава. Може и да няма нищо.

— Имате ли нужда от нещо друго?

— Копия от показанията, всичките, ако можете да ги вземете. И списък на вещите му. А те къде са, между другото?

— Заключени са в участъка. Ще направя копия и ще ги оставя тук по-късно.

 

 

Генерал Карпов се обади в ГРУ и заобяснява, че уж куриерът от Париж не му е донесъл оттам френски коняк. Той самият не пие, но дължи на генерал Марченко една услуга и ще мине да остави бутилките във вилата му през почивните дни, само иска да е сигурен, че там ще има някой. Дали могат да му кажат номера в Переделкино? Естествено, можеха. Човекът от ГРУ му го даде и забрави за това.

В повечето вили в Переделкино през зимата има домашен прислужник, който поддържа камините, така че собствениците да не започват почивните си дни при невероятен студ. Телефона вдигна прислужникът на Марченко. Да, генералът щеше да бъде там на следващия ден, петък. Обикновено пристига към шест вечерта. Карпов благодари и затвори телефона. Той реши да освободи шофьора и да изненада Марченко към седем часа.

 

 

Престън лежеше буден и размишляваше. Кармайкъл му беше донесъл всички показания. Като всички записани в полицията показания, и тези бяха формални и неестествени, съвсем различни от начина, по който хората разказват за това, което са чули и видели. Фактите, разбира се, бяха налице, но не и впечатленията.

Престън не знаеше, защото Крейг никъде не го беше споменал, а сестрата не беше видяла, че преди да побегне по коридора, Семьонов се е опитал да сграбчи кутията за тютюн. Крейг просто пишеше, че раненият го е „избутал и побягнал“.

Списъкът с личните вещи също не вършеше кой знае каква работа. Споменаваше се „кръгла кутия за тютюн и съдържание“, което би могло да бъде няколко унции лош тютюн.

Престън прехвърляше възможностите през ума си. Първо, Семьонов би могло да е „нелегален“, прехвърлен в страната. Заключение: едва ли. Бил е записан в списъка на екипажа и липсата му би била открита при отпътуването на кораба.

Добре. Значи, дошъл е в Глазгоу с кораба и е трябвало да замине с него на следващия ден. Тогава какво е правил в малките часове толкова далече по Уестърн Роуд? Щял е да остави пратка или да се срещне с някого. Добре. Дори би могло да е дошъл да вземе нещо за Ленинград. Още по-добре. Но след това възможностите се изчерпваха.

Ако е успял да предаде каквото е трябвало, защо е държал торбата до корема си, сякаш животът му зависи от нея? Тя би трябвало вече да е празна!

Ако е искал да вземе нещо, но не е успял, важеше същото. Ако е успял да го вземе, защо нищо интересно не е било намерено у него?

Ако това нещо е било прикрито някъде около тялото му, защо въобще е носел торбата? Ако нещото е било зашито някъде в дрехите му или е било скрито в тока на обувката му, защо не е дал торбата, която е интересувала нападателите най-много? Така би си спестил един побой и щеше да може да проведе срещата си или да се върне на кораба само с няколко синини.

Престън прехвърли още няколко възможности. Дошъл е като куриер, за да се срещне лично с „нелегален“ агент. Да предаде устно съобщение? Едва ли. Има толкова по-добри начини за предаване на закодирана информация. Да получи съобщение? Същото е. Да смени някого, да заеме мястото му? Не, снимката в паспорта определено е неговата. Ако трябваше да смени някого, в Москва щяха да му дадат втори паспорт с друга снимка, с който смененият да напусне страната. Този паспорт би трябвало да е у него. Освен ако не е бил зашит в някоя подплата. На какво?

На анорака? Тогава защо е пазил торбата? В дъното на самата торба? Доста по-вероятно. Всичко водеше към проклетата торба.

Малко преди полунощ той се обади на Кармайкъл у дома му:

— Можеш ли да ме вземеш в осем? Искам да разгледам вещите. Можеш ли да го уредиш?

 

 

В петък сутринта, докато закусваха, Евгений Карпов каза на жена си Людмила:

— Можеш ли да заведеш децата на вилата днес следобед?

— Разбира се. Ти ще дойдеш след работа?

Той кимна разсеяно.

— Ще закъснея. Трябва да се видя с един човек от ГРУ.

Людмила Карпова въздъхна сподавено. Знаеше, че той има закръглена като яребица малка секретарка, която живее някъде около Арбат. Тя знаеше, защото хората говореха, а и в общество като тяхното със строго определени слоеве повечето й приятелки бяха жени на офицери с неговия ранг. Тя също така знаеше, че той не знае, че тя знае.

Беше на петдесет и бяха женени от двадесет и осем години. Бракът им беше добър, като се има предвид работата му, и тя беше добра съпруга. Както много други, омъжени за служители на Първо управление, и тя отдавна беше изпуснала бройката на самотните вечери, докато той е бил потънал до шия в шифровъчната зала на някое посолство на чужда земя. Тя беше изтърпяла безкрайната скука на безбройни дипломатически приеми, без да знае чужд език, докато съпругът й вдига наздравици — елегантен, приветлив, свободно говорещ английски, френски и немски.

Тя не можеше да изброи дългите седмици, когато мъжът й още беше младши офицер и те живееха в малко претъпкано апартаментче, а тя без никаква помощ трябваше да се грижи за малките деца, докато той е на някакъв курс или изпълнява задача, или чака в сянката на Берлинската стена да се върне куриерът от запад.

Тя беше изпитвала страха да я разпитват с часове, когато някой от колегите му забегне на Запад, за всичко, което са казвали в нейно присъствие. Беше виждала как такива съпруги, някога нейни приятелки, но които след това не би докоснала и с върлина, биват отвеждани към самолета на „Аерофлот“. Такава е работата, утешаваше я той.

Това беше преди години. Сега нейният Женя беше генерал, апартаментът в Москва беше широк и просторен, беше обзавела вилата, както той искаше — удобно и традиционно. Двете момчета бяха тяхна гордост — и двамата бяха студенти — единият по медицина, другият по физика. Повече нямаше да има ужасни жилища в чужбина, а след три години той щеше да се пенсионира с почести и добра пенсия. Така че, ако толкова му се налагаше да се занимава с друга жена веднъж седмично, негова си работа, повечето съвременници правят така. Това е по-добре, отколкото ако беше брутален алкохолик като някои други или застарял майор, който ще бъде изпратен някъде из азиатските републики, за да приключи кариерата си. Все пак тя въздъхна.

 

 

Кварталният полицейски участък не беше от най-изящните постройки в Глазгоу, а вещите на ограбения самоубиец бяха минали през нормалните процедури. Дежурният на пропуска предаде за малко поста си на свой колега и заведе Престън и Кармайкъл в задната част, където ги въведе в стая с гол под, пълна с метални заключващи се шкафове. Той не се изненада от картата на Кармайкъл и обяснението му, че тъй като мъртвият е чужденец, ще трябва и те да изготвят свой доклад и за целта искат да погледнат вещите. Полицаят беше много сведущ по докладите — през целия си живот се беше занимавал с това. Но той не напусна стаята, докато те отвориха торбата и преглеждаха съдържанието й.

Престън започна с обувките — провери токовете, подметките, върховете. Чорапите и долните гащи почти не отнеха време. Махна задния капак на часовника, но това беше само часовник. Панталоните го забавиха повече. Опипа всички подгъви и шевове, търсеше удебелени места или новонаправени шевове. Нищо.

Пуловерът беше лесен — нямаше шевове или по-дебели, отколкото трябва, места. Аноракът също отне време, но и там нямаше резултати. Когато стигна до торбата, беше по-убеден от всякога, че ако другарят Семьонов е носел нещо, то трябва да е в нея.

Просто за да я елиминира, той започна с фланелката. Нямаше нищо. Самата торба му отне половин час, докато се убеди, че дъното е просто двоен брезент, че по шевовете няма нищо и че дупките, през които минаваше въжето за стягане, не са миниатюрни антени или нещо подобно.

Остана кутията за тютюн. Беше произведена в СССР, капакът се завинтваше на резба и все още намирисваше на тютюн. Памукът си беше памук и оставаха трите метални диска — двата леки и блестящи като алуминий, а третият матовосив като олово и тежък. Той седна и се загледа в тях. Кармайкъл гледаше него, а сержантът гледаше пода.

Не го озадачаваше това, което те бяха — озадачаваше го, че не са нищо. Алуминиевите дискове, по три инча в диаметър, бяха от двете страни на другия, който беше два инча в диаметър. Той се помъчи да си представи за какво биха могли да се използват — в радиокомуникациите, в кодирането или декодирането, във фотографията… Не можеше да си представи нищо. Просто бяха метални дискове. И все пак той беше убеден, че един човек е предпочел да умре, вместо да ги остави в ръцете на нападателите си, които и бездруго щяха да ги хвърлят в най-близкия канал, или вместо да приеме да бъде разпитван за тях.

Той стана и предложи да отидат да обядват. Сержантът, който смяташе, че си е загубил цялата сутрин, върна нещата в шкафа и ги заключи вътре. След това ги изпрати навън.

След обяда в хотел „Понд“ — защото Престън предложи да огледат мястото на побоя — той стана и каза, че ще отиде да се обади по телефона.

— Може и да се позабавя — каза той на Кармайкъл, — пий едно бренди.

Когато излезе от хотела, Престън купи някои дреболии от магазина за части към бензиностанцията на „Бритиш Петролиум“. След това се върна в хотела и се обади в Лондон. Даде на помощника си Брайт телефонния номер в участъка и му каза кога точно да се обади.

След половин час се върнаха в полицейския участък, където явно раздразненият сержант отново ги заведе в стаята с шкафовете. Престън седна на масата в центъра и погледна телефона на стената срещу него. Пред себе си натрупа купчина от дрехи, извадени от различните пликове. В три часа звънна телефонът — от централата бяха свързали повикването от Лондон със стаята. Обади се сержантът.

— За вас е, сър. От Лондон — каза той на Престън.

— Би ли се обадил — каза той на Кармайкъл, — виж дали е спешно.

Кармайкъл стана и прекоси стаята до телефона. Докато пое слушалката от сержанта, за миг и двамата бяха с лице към стената.

След още десет минути Престън свърши окончателно. Кармайкъл го закара до летището.

— Естествено ще напиша доклад — каза Престън, — но не виждам защо руснакът е бил толкова притеснен. Колко време вещите му ще стоят заключени в този шкаф?

— О, поне още няколко седмици. Казахме и на съветския консул. Побойниците се издирват, но това е умряла работа. Може и да хванем някой от тях и той да изпее, ако го притиснат за нещо друго. Но е малко вероятно.

Престън подаде билета си. Пътниците вече се качваха.

— Най-глупавото нещо е, че ако си беше стоял мирен, щяхме да го заведем до кораба и даже да му се извиним. С все играчките му.

Когато самолетът излетя, Престън отиде в тоалетната, за да остане сам. Извади трите диска, които бяха увити в носната му кърпа, и отново ги разгледа. Все още не му говореха нищо.

Трите автомобилни шайби, които беше купил от магазинчето при бензиностанцията, щяха да са достатъчни за известно време. Преди това той искаше един човек да погледне истинските. Той работеше извън Лондон и Брайт би трябвало вече да го е помолил да изчака, докато пристигне Престън.

 

 

Карпов пристигна във вилата на Марченко по тъмно, малко след седем. Вратата отвори прислужникът, войник, който го въведе във всекидневната. Генералът беше станал на крака и изглеждаше изненадан и зарадван, че вижда приятеля си от другата, по-голямата разузнавателна служба.

— Евгений Сергеевич — прогърмя гласът му. — Какво те води в моя скромен дом?

В ръката си Карпов носеше сак. Той го вдигна и бръкна вътре.

— Един от моите се върна от Турция, през Армения. Умно момче, знае да не се връща с празни ръце. Понеже из Анадола е голям хаос, той поспрял в Армения и взел ето тези…

Той извади една от четирите бутилки от най-хубавия арменски коняк.

Очите на Марченко светнаха:

— „Ахтамар“! Само най-доброто за Първо главно!

— Е — продължи Карпов, — отивам нагоре към моята вила и си викам: кой да ми помогне да стигна по-лесно? И ето ти го отговора — старият Пьотър Марченко. Та се отбих. Ще видим ли дали го бива?

Марченко се разтресе от смях.

— Саша, чаши! — извика той.

 

 

Престън пристигна преди пет, взе колата си от паркинга и се насочи към шосе № 4. Вместо да тръгне на изток към Лондон, той тръгна на запад към Беркшир. След тридесет минути пристигна, където беше тръгнал — едно учреждение край селцето Алдермастън.

Известен просто като „Алдермастън“, Институтът за изследване на ядрените въоръжения, толкова любима мишена на борците за мир, е всъщност мултидисциплинарен институт. Наистина, там се разработват ядрени устройства, но освен това там се занимават с химия, физика, конвенционални експлозиви, инженеринг, чиста и приложна математика, радиобиология, медицина, правила за безопасност, здравни стандарти и електроника. Освен другото там имаше и много добър отдел по металите.

Преди години един от учените в „Алдермастън“ беше чел лекции на офицерите от разузнаването в Ълстър за металите, използвани в бомбените устройства на ИРА. Престън беше един от присъстващите и помнеше името на учения от Уелс.

Доктор Давид Уин-Еванс го чакаше във фоайето. Престън се представи и напомни за лекцията преди години.

— Каква добра памет имате — каза ученият с уелския си акцент. — Добре, мистър Престън, с какво мога да ви бъда полезен?

Престън бръкна в джоба си, извади носната си кърпа и показа трите диска.

— Тези са намерени у един човек в Глазгоу. Предавам се. Искам да знам какво представляват и за какво могат да се използват.

Докторът го погледна внимателно.

— Предполагате, нещо престъпно?

— Може би.

— Трудно е да се каже без анализ — каза специалистът. — Вижте, тази вечер съм канен на вечеря, а утре е сватбата на дъщеря ми. Може ли да ги проверя в понеделник и да ви се обадя?

— Разбира се. Аз самият ще си взема малко отпуска. Ще си бъда вкъщи. Да ви дам ли домашния си телефон в Кенсингтън?

Доктор Уин-Еванс се сбогува, изтича нагоре по стълбите, заключи дисковете в сейфа си и забърза към вечерята си. Престън тръгна към Лондон.

 

 

Докато Престън се прибираше, подслушвателната станция при Менуид Хил в Йоркшир улови единичен сигнал от нелегален предавател. Хванаха го още и станциите в Броди, Уелс и Чиксандс в Бедфордшир и засякоха координатите. Беше някъде из хълмовете на север от Шефийлд.

Когато местната полиция стигна до мястото, то се оказа пусто шосе между Барнсли и Понтърфакт. Там нямаше никой.

Малко по-късно същата вечер един от дежурните в Правителствения комуникационен център в Челтнъм докладва в кабинета на директора.

— Същият бръмбар е — каза той, — намира се в кола и е добро устройство. Само пет секунди излъчване и, изглежда, не може да се дешифрира. Първо в Дербишир, сега в Йоркшир, изглежда, е в северната част на Централна Англия.

— Следете го — каза директорът. — Такъв предавател не сме имали от години. Интересно какво ли предава?

Всъщност майор Валерий Петровски чрез своя оператор предаде: „Куриер две не се яви. Информирайте. Изпратете заместител.“

 

 

Първата бутилка „Ахтамар“ беше празна, а втората доста олекнала. Марченко се беше зачервил, но той можеше да изпие и две бутилки на ден, ако имаше настроение, и да се контролира добре.

Карпов, който рядко пиеше за удоволствие и никога сам, имаше тренинг от различните дипломатически приеми през годината. Имаше добра глава, когато му потрябваше. Освен това беше се насилил да изяде пакетче масло, преди да дойде, и въпреки че едва не повърна, мазнината щеше да покрие стомаха му и да забави действието на алкохола.

— Какво правиш напоследък, Пьотър?

Очите на Марченко се свиха.

— Защо питаш?

— Хайде де, Пьотър, от толкова време сме заедно. Помниш ли, като ти спасих задника в Афганистан? Преди три години? Дължиш ми една услуга. Какво става около тебе?

Марченко си спомняше. Той кимна съсредоточено. През 1984 година ГРУ провеждаше голяма разузнавателна операция срещу ислямските бунтовници близо до прохода Кхибер. Тогава имаше един особено опасен партизански лидер, който атакуваше обекти в Афганистан от бази в Пакистан. Марченко безразсъдно беше изпратил отряд да го залови отвъд границата, но сметките излязоха криви. Просъветските афганистанци бяха разкрити и убити по най-жесток начин, а единственият руснак, който ги придружаваше, имал късмет, че оцелял, но муджахидините го предали на пакистанските власти с надежда да получат срещу него оръжие.

Марченко се оказа сам. Примоли се на Карпов, тогава шеф на „нелегалните“, и той изложи на опасност един от агентите си, офицер от пакистанската армия, за да помогне на руснака да избяга и да се прехвърли през границата. Този международен скандал тогава би могъл да унищожи Марченко и той би се превърнал в поредния съветски офицер, чиято кариера се срутва в тази ужасна страна.

— Да, така е. Знам, че съм ти задължен, Женя, но не ме питай какво съм правил през последните няколко седмици. Специална задача. Много секретна. Без имена, без шумотевица — той потупа носа си с дебел като кебапче пръст и кимна свъсено.

Карпов се протегна и напълни чашата на Марченко от третата бутилка.

— Естествено. Разбирам… Не трябваше да питам. Няма да споменавам това повече. Операцията.

Марченко размаха пръст назидателно. Очите му бяха кръвясали. Той напомняше ранен глиган в храсталаците, с ум, замъглен от алкохола вместо от загуба на кръв и болка, но все пак опасен.

— Не е операция. Няма операция. Тази гадост е спряна, но трябва да мълчим. Всичките. От много високо… по-високо, отколкото можеш да си представиш. Не говори повече за това, става ли?

— Става. Няма и да помисля даже — каза Карпов и пак напълни чашата на Марченко. Той пълнеше неговата повече от своята, защото не беше толкова пиян, но все пак фокусираше погледа си с усилие.

След още два часа от последната бутилка „Ахтамар“ бяха останали около две трети. Марченко беше разплут в стола, с брада, опряна в гърдите. Карпов вдигна чашата си за още една от безкрайните наздравици.

— За забравата!

— Забрава? — Марченко поклати глава учудено. — Аз съм наред. Винаги мога да пия повече от вас, от Първо, никога не забравям…

— Не — поправи го Карпов, — имах предвид плана. Да го забравим, нали?

— „Аврора“? Правилно! Забравяме. Адски хубава идея де, въпреки всичко.

Пиха и Карпов пак напълни чашите.

— Майната им на всички — каза той, — и на Филби, и на академика.

Марченко кимна в знак на съгласие. Брендито, което не беше успяло да влезе в устата, се стичаше по брадата му.

— Крилов? Тоя задник? Зарежи ги всичките!

Карпов се добра със залитане до колата си към полунощ. Той се подпря на едно дърво, бръкна с два пръста в устата си и повърна на снега, гълтайки жадно студения нощен въздух. Почувства се облекчен, но шофирането до вилата му беше убийствено. Пристигна с ожулен калник и разтреперан от страх. Людмила беше будна и го сложи да си легне ужасена, че е карал от Москва в това състояние.

 

 

В събота сутринта Джон Престън отиде с колата си до Тонбридж, за да вземе сина си Томи. Както обикновено, момчето изригваше водопад от думи — разкази за изминалия срок, проекти за следващия, планове за започващата ваканция, похвали за приятелите и презрение за тези, които не харесваше.

Куфарът и кутията със сладкиши бяха в багажника и пътуването до Лондон беше истинско удоволствие за Джон Престън. Той спомена няколкото неща, които беше планирал за следващата седмица, и се радваше, че момчето ги одобрява. Лицето му се помрачи единствено когато си припомни, че след седмица ще трябва да се върне в елегантния, но студен и невероятно скъп апартамент в Мейфеър, където Джулия живееше с компаньона си. Той можеше да му бъде дядо и Престън подозираше, че ако момчето например счупи нещо, атмосферата ще стане много тягостна.

— Татко — попита Тони. — Защо да не мога да стоя при теб през цялото време?

Престън въздъхна. Не е лесно да обясниш на дванадесетгодишния си син какво ти струва разпадането на брака, защо се е разпаднал.

— Защото — каза той внимателно — майка ти и Арчи всъщност не са женени. Ако настоя да се разведем официално, тя ще поиска от мен пари, наречени „издръжка“, които при моята заплата не мога да си позволя. Просто нямам достатъчно пари, за да издържам нея, себе си и да плащам за училището ти. И ако не мога да плащам тези пари, съдът може да реши, че ти имаш подобри шансове с нея. Няма да се виждаме дори колкото сега.

— Не знаех, че нещата опират до пари — каза момчето натъжено.

— В края на краищата повечето неща опират до пари. Тъжно, но факт. Преди години, ако имах достатъчно пари да ви издържам, може би нямаше да се разделим с майка ти. Бях офицер в армията и дори когато започнах работа във вътрешно министерство, заплатата не беше достатъчна.

— А какво точно работиш в министерството? — попита синът му. Той изостави темата за раздялата на родителите си, както обикновено правят децата, когато се опитват да забравят нещо, което ги наранява.

— Дребна чиновническа работа.

— Сигурно е адски скучно, а?

— Да — съгласи се Престън, — сигурно е така.

 

 

Евгений Карпов се събуди с ужасен махмурлук, който понамаля едва след няколко аспирина. Следобед се почувства по-добре и реши да се поразходи.

Някъде в главата му се въртеше, че не съвсем отдавна е чул името Крилов. В един справочник „за служебно ползване“, който държеше на вилата си, той намери подробностите за професор Крилов, Владимир Илич. Историк, професор в Московския университет, дългогодишен член на партията, член на Академията на науките, на Върховния съвет и така нататък, и така нататък. Всичко това беше известно. Но имаше още нещо.

Той вървеше през снега с наведена глава, дълбоко замислен. Момчетата бяха отишли да карат ски, за да използват последния хубав сняг преди пролетта. Людмила Карпова вървеше след него и понеже познаваше настроенията му, не го прекъсваше.

Предната вечер състоянието му я беше изненадало, но тя беше щастлива. Той рядко пиеше и никога толкова много, което изключваше да е ходил при любовницата си. Вероятно наистина е бил при колега от ГРУ, някой от така наречените „съседи“. Разбира се, той се тревожеше за нещо, но това не беше „яребицата“ от Арбат.

Малко след три часа това, над което си блъскаше главата, се изясни. Той спря на няколко крачки пред нея и каза:

— По дяволите! Разбира се! — и изведнъж се развесели. Той я хвана за ръката усмихнат и така се върнаха във вилата.

Генерал Карпов знаеше, че ще трябва да проведе едно тайно проучване в кабинета си в понеделник и че ще посети професор Крилов у дома му вечерта.