Фредерик Форсайт
Четвъртият протокол (14)

14.

Генерал Евгений Карпов изкачи и последните стълби до третия етаж в блока на „Проспект мира“ и натисна звънеца. След няколко минути вратата се отвори. Беше жената на Филби. Вътре се чуваха гласовете на децата. Дойде в шест вечерта, защото те щяха да са се върнали от училище дотогава.

— Здравей, Ерита.

Тя дръпна глава назад предизвикателно. Дамата защитаваше съпруга си. Изглежда, знаеше, че Карпов не го обича особено.

— Другарю генерал?

— Ким у дома ли е?

— Не, няма го.

Не „излезе“, а „няма го“, помисли Карпов. Той се престори на изненадан:

— О, надявах се да го намеря. Знаеш ли кога ще се върне?

— Не. Ще се върне, когато се върне.

— Знаеш ли къде мога да го намеря?

— Не.

Карпов се смръщи. Филби беше казал нещо на тази вечеря у Крючков… че не му дават да кара кола след инсулта. Вече беше проверил паркинга в сутерена. Волгата на Филби беше там.

— Мислех, че ти го возиш с колата тези дни, Ерита.

Устните й се дръпнаха в полуусмивка. Лицето й не беше на жена, изоставена от мъжа си. По-скоро — на жена, чийто мъж е бил повишен.

— Вече не. Има шофьор.

— Охо! Е, съжалявам, че го изпуснах. Ще го намеря, когато се върне.

Слезе по стълбите замислен. Пенсионираните полковници не получаваха служебни коли. Когато се прибра у тях (живееше на две преки от хотел „Украйна“), набра номера на гаража на КГБ и настоя да говори с дежурния диспечер. Когато се представи, реакцията беше уместно почтителна. Гласът му беше сърдечен и весел:

— Нямам навик да давам букети с карамфили, но когато се свърши работата добре, не виждам защо не.

— Благодаря ви, другарю генерал.

— Става дума за този шофьор, който вози моя приятел, полковник Филби, той много го похвали. Казва, че бил много добър. Ако моят някога се разболее, искам да ми изпращате него.

— Благодаря ви още веднъж, другарю генерал. Самият аз ще предам на другаря Георгиев.

Карпов затвори. Георгиев. Не беше чувал името му. Но един спокоен разговор с него би бил полезен.

 

 

На следващата сутрин, 8 април, „Академик Комаров“ бавно се отправи нагоре по реката към пристанището на Глазгоу. При Грийнък корабът спря за малко, за да качи лоцмана и двама митничари.

Те изпиха според обичая по чашка при капитана и разбраха, че корабът идва от Ленинград, че не е натоварен и че ще товари принадлежности за индустриални помпи от „Уеър ъв Каткарт Лимитед“. Митничарите провериха списъка на екипажа, но не запомниха никое име. По-късно щеше да се окаже, че в него е записан морякът Константин Семьонов.

Когато „нелегални“ агенти на КГБ влизат в дадена страна с кораб, обикновено името им не се вписва в списъка на екипажа. Те пристигат скрити в специални тайници в конструкцията на кораба, така че и най-прецизните митничари не могат да ги открият. Така, ако агентът остане на брега, при тръгване няма да има неприятности. Но при сегашния случай трябваше да се бърза. Нямаше време да се подготвя скривалище.

Допълнителният член беше дошъл заедно с хората от Москва само часове преди „Академик Комаров“ да потегли на отдавна планирания си рейс от Ленинград за Глазгоу. Капитанът и политическият офицер нямаше как да откажат и включиха Семьонов в списъка на екипажа. Увериха ги, че моряшкият му паспорт е в ред и че ще се върне с тях.

Въпреки това човекът беше заел една каюта за себе си и цялото пътуване прекара в нея, докато двамата истински моряци, чиято беше каютата, трябваше да спят в спални чували в каюткомпанията. Тези чували бяха прибрани, когато шотландският лоцман се качи на борда. Долу в каютата по обясними причини куриер № 2 чакаше да стане полунощ.

 

 

Докато лоцманът стоеше на мостика и полетата на Стратклайд се плъзгаха назад и докато дъвчеше сандвича си, в Москва вече беше обяд. Карпов се обади отново в гаража. Сега друг диспечер беше дежурен, както би трябвало да се очаква.

— Изглежда, шофьорът ми е хванал грип — каза той, — днес ще довършим деня, но за утре ще го освободя.

— Ще ви изпратя заместник, другарю генерал.

— Предпочитам да е Георгиев. Свободен ли е? Много ми го хвалят.

Чу се шумолене на хартия:

— Да, наистина, той заместваше, но сега е в гаража.

— Добре. Нека дойде пред къщи утре в осем часа. Аз ще взема ключовете, а чайката ще е на паркинга.

Все по-странно и по-странно, мислеше той. Георгиев е возил Филби за известно време. Защо? Защото е трябвало да ходи на много места и Ерита не е успяла да смогне? Или защото не е трябвало да знае къде ходи мъжът й? И сега шофьорът е върнат в гаража… Какво би могло да означава това? Вероятно Филби е някъде и не му трябва шофьор, поне докато свърши операцията, в която е замесен.

Тази вечер Карпов съобщи на благодарния си шофьор, че може да почива на следващия ден и да остане при семейството си.

 

 

Същата вечер сър Найджъл Ървинг вечеря с един приятел в Оксфорд.

Едно от очарователните неща във връзка с колежа „Сейнт Олбъни“ е, че, подобно на много други влиятелни британски институции, за широката публика той не съществува.

Всъщност той съществува, но е толкова малък, че ако някой, докато разглежда околностите, мигне, може и да не го види. Неговата зала е малка, елегантна и закътана. В него не предлагат аспирантури, не обучават студенти, затова няма и дипломанти и не присъждат научни степени. Има няколко професори и асистенти, които понякога обядват заедно в столовата, но живеят пръснати из целия град, и други, които не живеят в града, но го посещават. Понякога се канят външни лектори — голяма част, — а понякога професорите и асистентите предават доклади на висшите ешелони на държавата, където на тях гледат много сериозно. Финансирането на колежа е също така незабележимо, както и самият той.

В действителност това е „мозъчен тръст“, в който подбрани умове, често и със значителен неакадемичен опит, изучават един-единствен предмет — текущите събития.

Тази вечер сър Найджъл вечеря в столовата със своя домакин, професор Джереми Суийтинг, и след чудесната храна отидоха у дома на професора, една приятна къща в покрайнините на Оксфорд, за да изпият по чаша порто и кафе.

— Е, Найджъл — каза професорът, след като отпиха от виното и се разположиха удобно пред камината в кабинета, — какво мога да направя за теб?

— Чувал ли си случайно, Джереми, за съкращението МБР?

Професорът застина с чаша във въздуха. Дълго време стоя загледан в нея.

— Да ти кажа, Найджъл, ти наистина знаеш как да развалиш вечерта на човек. Къде чу това съкращение?

Вместо отговор сър Найджъл му подаде доклада на Престън. Професор Суийтинг го чете внимателно в продължение на един час. Ървинг знаеше, че професорът за разлика от Престън е теоретик. Той не излизаше навън, на „терена“, но за сметка на това притежаваше енциклопедични познания в областта на марксистката теория и практика, на диалектическия материализъм и учението на Ленин за приложението на теорията при практическото завземане на властта. Той четеше, изучаваше, съпоставяше и анализираше.

— Забележително — каза професорът и върна доклада, — разбира се, това е различен подход, различно отношение и очевидно съвсем различна методология. Но достигаме до еднакви заключения.

— Ще ми кажеш ли твоите заключения?

— Това е само теория, разбира се — извини се Суийтинг, — хиляда сламки, духани от вятъра. Може да стане купа сено, може и да не стане. Както и да е, занимавам се с тези неща от юни 1983…

Продължи да говори още два часа и сър Найджъл, когато се качи в колата, за да го закарат до Лондон, беше дълбоко замислен.

 

 

„Академик Комаров“ пристана на кея Финистън, в сърцето на Глазгоу, така че тежките кранове да могат да го натоварят на сутринта. Тук няма паспортни или митнически проверки. Чуждестранните моряци просто могат да слязат от корабите си и да тръгнат по улиците на града.

В полунощ, когато професор Суийтинг все още говореше, морякът Семьонов слезе по трапа, извървя стотина метра по кея, заобиколи „Бети Бар“, пред чиято врата няколко моряци все още отстояваха правото си на едно последно питие, и тръгна нагоре по улица Финистън.

Беше незабележителен, с протрити обувки, кадифени панталони, поло и анорак. Под мишница стискаше брезентов чувал, завързан с шнур. Мина под линията на метрото, стигна до Аргайл стрийт и после зави наляво до Партик крос. Без да поглежда карта на града, продължи до Хиндлънд Роуд и вървя по него още около миля до кръстовището с още една голяма пътна артерия — Грейт Уестърн Роуд. Маршрута си бе запомнил отдавна.

На това място погледна отново часовника си. Имаше на разположение още половин час, а срещата беше на около десет минути път. Зави наляво и стигна до хотел „Понд“, до езерото с гребни лодки и на стотина метра от бензиностанцията на „Бритиш Петролиум“, чиито светлини ясно се виждаха в тъмнината. Видя ги близо до автобусната спирка на ъгъла на Грейт Уестърн и Хюендън. Бяха петима, часът беше един и половина сутринта, въртяха се под навеса на спирката.

В някои части на Англия ги наричат „скинхедз“ (бръснати глави) или „пънкари“, но в Глазгоу ги наричат „нед“. Той реши да пресече улицата, но твърде късно. Един от тях му извика нещо и всички се изсипаха от навеса. Той знаеше малко английски, но размазаният от алкохол глазгоуски диалект беше непосилен за него. Те преградиха тротоара и той излезе на платното. Единият го хвана за ръката и изкрещя нещо. Всъщност хулиганът каза нещо като:

— К’о иаш ф торбичката я’а вийм?

Но Семьонов не разбра нищо и се опита да подмине. Те се нахвърлиха върху него и той падна на земята под порой от удари. Когато лежеше подпрян до бордюра, започнаха да го ритат. В полусъзание чувстваше как дърпат торбата му, така че я стисна с две ръце до корема си и се сви на кълбо. Ударите попадаха в главата и бъбреците му.

Към кръстовището гледат няколко заможни четириетажни жилищни сгради. Мисис Силвестър беше стара, овдовяла, сама, страдаща от артрит и не можеше да спи. Тя живееше на последния етаж на една от тези сгради. Тя чу виковете отдолу и докуцука до прозореца. Гледката я накара да отиде до телефона и да набере 999, полицията. Тя каза на кое кръстовище да изпратят кола, но затвори, когато попитаха за името и адреса й. Почтените хора, а тези там са много почтени, не обичат да се замесват.

Когато ги повикаха, полицаите Алистър Крейг и Хю Макбейн бяха на около миля надолу по булеварда и при липсата на движение достигнаха до мястото на произшествието за деветдесет секунди. Когато чуха сирената и видяха светлините, побойниците престанаха да дърпат чувала и избягаха през тревната площ, така че полицейската кола да не може да ги гони. Когато Крейг отвори вратата и излезе от колата, те бяха далече и преследването — излишно. При всички случаи жертвата беше по-важна.

Крейг се наведе над падналия. Той беше свит като ембрион и в безсъзнание.

— Линейка, Хю — извика той на колегата си в колата и Макбейн взе микрофона на радиостанцията. Линейката дойде от болницата „Уестърн Инфърмъри“ след шест минути. Двамата полицаи въобще не пипаха падналия, а само го завиха с едно одеяло.

Санитарите поставиха тялото върху носилката и я вкараха в колата. Крейг вдигна чувала и го хвърли вътре.

— Отиди с него, аз идвам! — извика Макбейн и Крейг също се качи в линейката. След по-малко от пет минути бяха в приемното отделение на травматологията. Двамата санитари прекараха носилката през люлеещата се врата и надолу по коридора към отделението. Тъй като това беше приемната на бързата помощ, не се налагаше да се чака в общата чакалня, където бяха обикновените нощни пияници с белези и рани, получени при разнообразни контакти с неподатливи предмети.

Крейг изчака Макбейн да паркира колата отпред, на паркинга.

— Хю, ти се оправи с приемните формуляри, аз ще отида да видя дали ще имаме име и адрес.

Макбейн въздъхна. Вечните формуляри. Крейг вдигна торбата и тръгна по коридора, по който беше минала носилката. Травматологията на „Уестърн Инфърмъри“ представлява един коридор с люлеещи се врати на двата края и дванадесет стаи със завеси вместо врати, по шест от всяка страна. Единадесет от стаите служат за прегледи, а дванадесетата е за сестрите. Тя е най-близката до задната врата, през която минават носилките. Вратата от другия край е остъклена с полупрозрачни огледала и води към чакалнята, където по-леките случаи чакат реда си.

След като остави Макбейн на пропуска, за да попълни формулярите, Крейг мина през огледалната врата и видя носилката с пребития в другия край. Дежурната сестра го погледна бързо — при всички случаи беше жив — и нареди на санитарите да го сложат на кревата в една от стаите, за да може носилката да се върне в линейката. Сложиха го в стаята срещу тази на сестрите.

Дежурният лекар, индиец на име доктор Мехта, дойде, накара санитарите да съблекат мъжа до кръста и го прегледа внимателно, след което поиска рентгенова снимка и отиде да се погрижи за пострадал от автомобилна катастрофа.

Сестрата се обади в рентгеновото отделение, но в момента там имаше пациенти. Казаха й, че ще я уведомят, когато са свободни. Тя сложи чайника, за да направи чай. Крейг, след като се убеди, че пострадалият още е в безсъзнание, взе анорака и торбата му и ги сложи на масата на сестрата.

— Имаш ли излишна чашка от тази отвара? — Тонът му беше шеговит като на хората, които през нощта са длъжни да разчистват мръсотията на големия град.

— Може и да имам. Но не зная защо да я хабя за такива като тебе.

Крейг се ухили. Той претърси джобовете на анорака и извади моряшки паспорт. Снимката беше на човека в носилката и надписите бяха на руски и на френски. Не разбираше нито единия, нито другия. Не можеше да чете кирилицата, но поне името, написано с латиница, можеше.

— Кой е „Джими“? — попита дежурната сестра, докато приготвяше две чаши чай.

— Прилича на моряк. При това руснак. — Крейг беше притеснен. Местен жител, пребит от местна банда, е едно нещо. Чужденец, още повече руснак, означава проблеми. За да се опита да разбере от кой кораб е, Крейг изпразни съдържанието на торбата.

В нея имаше навита на руло памучна фланелка, а в нея беше увита цилиндрична кутия за тютюн със завинтващ се капак. В кутията нямаше тютюн, а памук и в памука имаше два алуминиеви диска, като между тях беше поставен трети, от мътносив метал, два инча в диаметър: Крейг разгледа дисковете без особен интерес, постави ги обратно в кутията и затвори капака. Остави я до паспорта на масата. Той не знаеше, че жертвата вече е в съзнание и го наблюдава през завесата. Знаеше само, че е време да се обади в управлението, че става дума за пребит руснак.

— Да използвам телефона, муци? — Той взе слушалката.

— Не ме муцкосвай — извика сестрата, която беше малко по-възрастна от двадесет и четири годишния Крейг. — Боже мили, от ден на ден все по-млади!

Той започна да набира. Никога не ще се узнае какво е минало през ума на Константин Семьонов. Замаян и объркан, може би със сътресение на мозъка от ритниците по главата, той безпогрешно разпозна униформата на полицая с гръб към него в стаята отсреща. Видя собствения си паспорт и пратката, която трябваше да предаде на агента, поставени на масата до ръката на полицая. Беше видял, че полицаят разглежда съдържанието на кутията — лично той не се беше осмелил да види какво има вътре, — а сега държи телефона. Може би му се е присънила безкрайна присъда при строг режим в някоя задушна килия…

Крейг усети грубо блъсване встрани и това го завари неподготвен. Една гола ръка се протегна покрай него, сграбчи кутията. Той реагира бързо, хвърли слушалката и хвана ръката.

— Какво правиш, по дяволите?! — изкрещя той. Тогава реши, че завалията халюцинира, и го хвана, за да го удържи. Кутията падна на пода. За миг Семьонов се втренчи в шотландския полицай, после се паникьоса и побягна. Крейг се развика и хукна да го гони по коридора.

Шорти Патерсън беше пияница. Животът му, отдаден на продукцията на спиртоварните, го беше направил безработен и невъзможен за наемане на работа. Той не беше обикновен пияница — беше довел напиването си до вид изкуство. Предния ден той получил социалната си помощ, отправил се директно в най-близката кръчма и до полунощ се парализирал. В малките часове се ядосал от пренебрежителното отношение на един уличен стълб, който отказал да му отпусне пари за едно питие, и ударил горкото творение.

Бяха направили рентгенова снимка на счупената му ръка и той се влачеше по коридора към стаята си, когато един човек, гол до кръста, с насинен гръден кош и разкървавено лице, изскочи иззад една от завесите и се втурна към него, подгонен от полицай. Шорти знаеше дълга си към един колега страдалец. Не обичаше полицаите, които, изглежда, си нямаха друга работа, освен да го изваждат от удобните канавки и да го водят на места, където го карат да се къпе. Той остави бягащия да мине и протегна крак.

— Ах, тъпо, гадно копеле! — изрева Крейг, когато се срути на земята. Докато се изправи, руснакът беше спечелил десетина метра.

Семьонов мина през огледалната врата, излезе в чакалнята, но не видя тесния изход навън отляво, а се втурна през широката двойна врата отдясно. Намери се в коридора, през който бяха минали с носилката преди известно време. Той отново зави надясно и се оказа срещу приближаваща носилка, край която имаше лекар и сестра, държащи бутилки с плазма. Носилката запушваше целия проход. Зад гърба си чуваше тропане на ботуши.

Вляво имаше малко фоайе с две врати. Зад едната беше асансьорът. Промуши се вътре. Асансьорът тръгна нагоре и той чу как полицаят блъска по вратата. Облегна се и затвори очи изтерзан.

Крейг се затича нагоре по стълбите. На всеки етаж проверяваше светлините над асансьора. Все още се качваше. На последния, десети етаж той стигна изпотен, ядосан и запъхтян.

Руснакът беше излязъл на десетия. Погледна за едната от двете врати, но там имаше само спящи пациенти. Имаше и още една — отворена, а зад нея стълби. Той изтича нагоре и се намери в друг коридор, но там имаше душове и складови помещения. Накрая видя още една врата, също отворена, и през нея се чувстваше топлата, влажна нощ. Тя водеше на покрива.

Крейг беше побеснял от яд, но в края на краищата излезе навън. Когато очите му привикнаха с тъмнината, успя да различи човешка фигура близо до северния парапет. Ядът му се изпари. Аз също бих се паникьосал, ако се събудя в московска болница, помисли той. Тръгна към мъжа с разперени ръце, за да му покаже, че са празни.

— Хайде, Джими, или Иван, или както ти е името. Всичко ти е наред. Чукнаха те по главата, това е всичко. Хайде да те водя долу.

Сега очите му бяха напълно свикнали. Лицето на руснака се виждаше ясно при отблясъците от града долу. Изчака го, докато се приближи на двадесетина метра. След това погледна надолу, пое въздух дълбоко, затвори очи и скочи.

Няколко секунди Крейг не можеше да повярва. Дори и след като чу мекото тупване на тялото на служебния паркинг на тридесет-четиридесет метра надолу.

— О, Боже! — изпъшка той. — Ще си имам неприятности.

С разтреперани пръсти той намери личната си радиостанция и повика управлението.

 

 

На стотина метра от бензиностанцията на „Бритиш Петролиум“, на половин миля от автобусната спирка, скътано до хотел „Понд“ се намира езерото с лодките. Няколко каменни стъпала водят от тротоара до самото езеро и до долния им край има две дървени пейки.

Смълчаният човек, облечен в кожени дрехи, погледна часовника си. Три часът. Срещата беше определена за два. Само един час закъснение се допускаше. Имаше и резервна среща, на различно място, след двадесет и четири часа. Ще отиде там. Ако куриерът не се яви, ще трябва да използва радиото отново. Стана и си тръгна.

 

 

Хю Макбейн не беше близо до пропуска, когато руснакът и Крейг профучаха оттам. Беше отишъл до колата, за да свери времето на побоя и времето, в което ги бяха уведомили. Когато „съседът“ му (това е местен жаргон за „партньор“) се появи, изглеждаше блед и потресен.

— Алистър, разбра ли му името най-накрая?

— Той е… беше… руснак, моряк… — каза Крейг.

— Мама му стара. Само това липсваше. Как му се пише името?

— Хю… той… току-що се хвърли от покрива…

Макбейн остави писалката и загледа с невярващи очи „съседа“ си. След това обучението си каза думата. Всеки полицай знае, че ако нещо се обърка, трябва да си прикриеш гърба, да следваш предписаните процедури до запетайката и никакви каубойски номера, нито пък „мъдри“ инициативи.

— Обади ли се в управлението?

— Да. Ще изпратят някой.

— Ела да извикаме лекаря.

Намериха доктор Мехта вече изтощен от работа. Той ги последва до паркинга, огледа ужасния размазан труп, обяви смъртта и се върна към задълженията си. Санитарите донесоха едно одеяло, за да го покрият и след още половин час линейката го закара в моргата на „Джоселин Скуеър“, близо до „Солт Маркет“. Там други хора щяха да махнат остатъка от дрехите — панталони, обувки, чорапи, долни гащи, часовник, — всичко щеше да бъде етикетирано и поставено в пликове, за да може да се прибере.

В болницата трябваше да се попълват още формуляри — тези за приемането бяха запазени като доказателства, макар че нямаше да се използват по предназначение. Полицаите прибраха вещите на мъртвия — един анорак, един пуловер с поло яка, една брезентова торба, една памучна фланелка (навита), една кръгла кутия за тютюн.

Преди да свършат, около петнадесет минути след като се обади Крейг, от управлението пристигна инспектор с един сержант, и двамата униформени, и помолиха за свободна стая. Предоставиха им една свободна канцелария и те се заеха с показанията на двамата полицаи. След десет минути инспекторът изпрати сержанта до колата, за да повика дежурния старши офицер. Беше четири часа сутринта, четвъртък, 9 април. В Москва беше осем часа.

 

 

Генерал Карпов изчака да излязат от града, преди да заговори шофьора Георгиев. Очевидно тридесетгодишният шофьор беше дочул, че генералът го е посочил лично, и се стремеше да му угоди.

— Харесва ли ти работата при нас? — попита Карпов.

— Много, другарю генерал.

— Доста се ходи насам-натам. Не е като в някоя задушна канцелария.

— Да, другарю генерал.

— Чувам, возил си моя приятел полковник Филби тези дни.

Кратка пауза. По дяволите, помисли Карпов, казали са му да мълчи.

— Ъъ, да.

— По-рано сам караше. До инсулта.

— Да, и той каза това, другарю генерал.

По-добре да цепи направо:

— Къде го вози?

По-дълга пауза. Карпов виждаше лицето на шофьора в огледалото. Беше объркан, явно затруднен.

— Из града, другарю генерал.

— На някое определено място ли, Георгиев?

— Не, другарю генерал, из града.

— Спри тук, Георгиев.

Чайката излезе от привилегированото централно платно и като премина през трафика, насочен на юг, спря на един крайпътен паркинг.

Карпов се наведе напред:

— Знаеш ли кой съм аз, другарю шофьор?

— Да, другарю генерал.

— И знаеш какъв съм в КГБ?

— Да, другарю генерал-лейтенант.

— Тогава не ме разигравай, млади момко. Къде точно ходихте?

Георгиев преглътна. Карпов забеляза, че се бори вътрешно. Въпросът е, кой му е наредил да мълчи за това, къде са ходили с Филби? Ако е самият полковник, Карпов беше по-старши от него. Ако обаче заповедта е от по-високо… Всъщност това бе инструкция на майор Павлов, който беше заплашил Георгиев сериозно. Макар и само майор, той е от „гвардията“, докато в Първо главно работят какви ли не хора. И все пак генералът си е генерал.

— Повечето по разни срещи. Някои в централните московски апартаменти, другарю генерал. Но не съм влизал вътре и не знам точно къде.

— Някои в центъра на Москва. А другите?

— Винаги в една вила, в Жуковка.

Територия на ЦК — помисли Карпов.

— Знаеш ли чия?

— Не, другарю генерал, честно! Той ми казваше откъде да карам. После го чаках в колата.

— Кой друг идваше на тези срещи?

— Веднъж пристигнахме две коли едновременно. Видях човека от другата кола да влиза…

— Позна ли го?

— Да, другарю генерал. Преди да дойда в КГБ, бях шофьор в армията. Бяхме в Кандахар, Афганистан, и возех един полковник от ГРУ. Веднъж возих и този човек заедно с полковника. Генерал Марченко.

Охо, старият приятел Пьотър Марченко, мислеше Карпов, специалист по дестабилизация.

— Някой друг?

— Видях само още един шофьор, другарю генерал. Говорихме си с него, докато чакахме. Но този не беше много разговорлив. Само спомена, че вози някой от Академията на науките. Честно, другарю генерал, нищо повече не знам.

— Карай, Георгиев.

Карпов се облегна и се загледа в горския пейзаж край пътя. Значи срещали са се четирима, домакинът от ЦК или Върховния съвет, Филби, Марченко и неизвестен академик. Подготвяли са нещо за Генералния секретар.

Следващият ден беше петък и управляващите щяха да свършат работа колкото се може по-рано, за да отидат на вилите си. Знаеше, че вилата на Марченко е в Переделкино, недалеч от неговата. Знаеше и слабостта му. Въздъхна. По-добре да вземе много коняк. Чакаше го тежко изпитание.

 

 

Старши офицерът Чарли Форбс изслуша полицаите Крейг и Макбейн внимателно и спокойно, като от време на време задаваше въпроси. Не се съмняваше, че казват истината, но беше работил в полицията достатъчно дълго, за да знае, че истината не винаги може да ти отърве кожата.

Работата беше лоша. Формално мъртвият руснак е бил под попечителството на полицията, пък макар и в болницата. На покрива не е имало никой освен Крейг. Няма ясен мотив за самоубийството. Той лично дори и не се интересуваше защо го е направил. Както и всички останали, приемаше, че е бил в състояние на шок и е изпаднал в паника поради временна неадекватност. Цялото му внимание беше насочено към последствията за участъка му.

Налагаше се да се открие корабът, да се уведоми капитанът, да се идентифицира тялото, да се съобщи на руския консул и, разбира се, на пресата, проклетата преса, част от която не би се поколебала да засвири на любимата си струна — полицейската бруталност. Цялата работа беше, че не знае отговорите на повечето въпроси, които биха му задали. Защо ли е скочил този глупак?

В четири и половина вече нямаше какво да правят в болницата. Машината щеше да се завърти призори. Нареди да се връщат в управлението.

В шест часа двамата полицаи бяха написали подробните си показания. Чарли Форбс в кабинета си се занимаваше с изискванията на процедурите. Дамата, набрала 999, се издирваше, може би напразно. Разполагаха и с показанията на двамата от линейката, повикана чрез полицейската радиостанция. Поне за побоя нямаше да има съмнения.

Показания бяха взети и от медицинската сестра, от доктор Мехта и от човека на пропуска, който свидетелства, че е видял Крейг да тича след човек, гол до кръста. След това никой не беше видял нищо.

Форбс научи, че в пристанището няма друг съветски кораб освен „Академик Комаров“, и изпрати полицейска кола да доведе капитана за идентификацията на тялото. Събуди съветския консул, който щеше да дойде в кабинета му в девет, без съмнение с готов протест. Уведоми и началника на участъка им, както и прокурора, който трябваше да проведе предварителното съдебно следствие.

Личните вещи на мъртвия бяха поставени в пликове и заключени в шкаф на разпореждане на прокурора, който беше разрешил аутопсия за десет часа. Чарли Форбс се изпъна назад и се обади в бюфета за кафе и кифли.

 

 

Докато Чарли Форбс се занимаваше с документацията, Крейг и Макбейн подписаха показанията си и слязоха в бюфета да закусят. И двамата бяха разтревожени и споделиха тревогите си с един зле облечен сержант от неуниформените. След това им бе разрешено да се приберат у дома си и да поспят.

Нещо, което бяха казали, накара цивилния сержант да отиде до един телефонен автомат и да се обади. Обезпокои инспектор Кармайкъл, чието лице беше покрито с пяна за бръснене. Той го изслуша внимателно и довърши бръсненето си замислен. Той беше от специалния отдел.

В седем и половина той помоли главния инспектор от униформения отдел да присъства в десет часа в моргата. Покани го.

В същата морга в осем часа капитанът на „Академик Комаров“, придружен от неизменния политически офицер, се вгледа във видеоекрана, на който скоро се появи насиненото лице на Семьонов. Той кимна бавно и измърмори нещо на руски.

— Това е той — каза политическият офицер. — Искаме да видим нашия консул.

— Той ще бъде в участъка в девет часа — каза униформеният сержант, който ги придружаваше. И двамата руснаци изглеждаха потресени и потиснати. Сигурно е тежко да загубиш човек от екипажа, мислеше сержантът.

В девет часа съветският консул беше въведен в кабинета на Форбс. Говореше английски перфектно. Форбс го покани да седне и заразказва събитията от предната вечер. Преди да довърши, консулът го подхвана:

— Това е безобразие! Трябва незабавно да се свържа с посолството в Лондон…

На вратата се почука и въведоха капитана заедно с политическия офицер. Освен униформения сержант с тях имаше още един човек. Той кимна на Форбс:

— Добро утро, сър. Може ли да остана?

— Разбира се, Кармайкъл. Мисля, че ще е напечено.

Но не беше. Политическият офицер още с влизането си дръпна консула настрана и зашепна нещо в ухото му. Консулът се извини и двамата излязоха в коридора. Върнаха се след три минути. Консулът се държеше хладно, но коректно. Разбира се, ще се наложи да се свърже с посолството. Сигурен е, че полицията ще направи всичко, за да задържи побойниците. Дали ще бъде възможно тялото и вещите на покойния да отпътуват за Ленинград с „Академик Комаров“, който трябва да отплава същия ден?

Форбс беше учтив, но твърд. Полицейското разследване ще продължи, тялото и вещите трябва да останат на разположение на полицията. Консулът кимна. Той влизаше в положението им. След това си тръгнаха.

В десет часа Кармайкъл влезе в залата за аутопсии, където професор Харланд вече миеше ръцете си. Както обикновено, разговорът се завъртя около времето, голфа, ежедневието. На няколко крачки от тях върху плочата над каналите беше тялото на Семьонов.

— Може ли да хвърля едно око — попита Кармайкъл.

Патоанатомът кимна.

Инспекторът проучи останките на руснака за около десет минути. Когато си тръгна, малко преди професорът да започне да реже, той отиде в кабинета си и се обади в Единбург, и по-специално в шотландското министерство на здравеопазването и вътрешните работи.

Свърза се с един пенсиониран полицай, който работеше там и беше свръзка с MI5 в Лондон.

По обяд звънна телефонът в „С.4 (С)“, Брайт вдигна и подаде слушалката на Престън.

— За теб е. Не искат да говорят с никой друг.

— Кой е?

— От Шотландия. Единбург.

Престън взе слушалката.

— Джон Престън слуша… да, добро утро и на вас…

Няколко минути мълча, веждите му се присвиваха. На лист хартия записа името Кармайкъл.

— Да. Мисля, че е по-добре да дойда. Предайте, моля, на инспектор Кармайкъл, че ще взема полета в три. Ще може ли да ме посрещне на летището? Благодаря.

— Глазгоу? — попита Брайт. — Те пък какво са забъркали?

— А, някакъв руски моряк, който паднал от един покрив и май нещо малко не е какъвто трябва. Връщам се утре. Вероятно няма нищо сериозно. Все пак — повод да се махна оттук за малко.