Фредерик Форсайт
Четвъртият протокол (13)

13.

Пролетното затопляне щеше да дойде скоро, но засега клоните на брезите и елите далеч надолу бяха отрупани със сняг. През двойно остъкления прозорец на седмия и последен етаж на Първо главно управление в Ясенево мъжът, загледан в пейзажа, можеше да различи през морето от побелели дървета западния край на езерото, където през лятото идваха да се забавляват западните дипломати.

Тази неделна сутрин генерал-лейтенант Евгений Сергеевич Карпов би предпочел да прекара с жена си и децата във вилата в Переделкино, но дори и когато човек се издигне до неговото служебно положение, има неща, за които се налага да се грижи лично. Пристигането на куриера от Копенхаген беше точно такова нещо.

Той погледна часовника си. Беше почти обяд и човекът закъсняваше. Той се дръпна от прозореца и се отпусна във въртящия се стол до бюрото.

На петдесет и седем, генерал Карпов беше достигнал възможно най-високия служебен връх, до който можеше да достигне един професионален разузнавач в КГБ или поне в Първо главно. Федорчук беше достигнал и по-високо, беше станал председател, след което отиде във вътрешното министерство, но това постигна с помощта на Генералния секретар. И нещо повече, Федорчук не беше човек на Първо главно, почти не беше излизал от страната. Беше направил кариерата си в унищожаването на дисидентски и националистически движения.

Но за човек, който с години беше служил на родината си в чужбина, един минус, когато става дума за най-високите постове в Съюза, той беше постигнал много. Беше строен, здрав човек с идеално ушит костюм — една от привилегиите на Първо главно, — той беше генерал-лейтенант и първи заместник-началник на управлението. Като такъв той беше най-високопоставеният професионалист в разузнаването зад граница, длъжност, еквивалентна на оперативните заместник-директори на ЦРУ и на тази на сър Найджъл Ървинг в британската MI6.

Преди години, когато пое властта, Генералният секретар изтегли Федорчук от председателството на КГБ и го изпрати да оглави Министерството на вътрешните работи. Мястото му зае генерал Чебриков, чийто пост остана свободен. Дотогава той беше един от двамата първи заместник-председатели.

Длъжността беше предложена на генерал-полковник Крючков, който прие с ентусиазъм. Проблемът беше, че по това време Крючков беше началник на Първо главно управление и не искаше да изостави тази силна позиция. Но и самият той разбираше (Карпов го смяташе за тъп като пън), че не може да бъде едновременно на две места — и в „Центъра“ на площад „Дзерджински“, и в Ясенево.

В резултат значението на поста първи заместник-началник на Първо главно управление нарасна значително. И преди това тази длъжност можеше да заеме само човек със значителен опит в провеждането на операции в чужбина, наистина това беше най-високата длъжност, до която офицер от кариерата можеше да се добере. Но сега, когато Крючков вече не работеше в „селото“ — така наричаха Ясенево в КГБ, — постът стана дори още по-важен.

Когато следващият претендент — генерал Б.С.Иванов — се пенсионира, останаха двама възможни кандидати — Карпов, тогава сравнително млад, но шеф на важния Трети отдел (стая 6013 — отдела, занимаващ се с Англия, Австралия, Нова Зеландия и скандинавските страни), и Вадим Сергеевич Кирпиченко — значително по-стар, с по-висок чин и шеф на отдел „Нелегални“ или „S“. Назначиха Кирпиченко.

Като един вид утеха направиха Карпов началник на могъщия отдел „Нелегални“, пост, на който прекара две изумителни години.

Тогава, рано през пролетта на 1985 година, Кирпиченко направи това, което трябваше — когато карал с повече от сто километра в час по „Садовая Спаская“, попаднал на локва изтекло от камион масло и изгубил изцяло контрол над колата. След една седмица се състояла малка церемония в Новодевичите гробища, а след още една седмица Карпов получи службата, като стана и генерал-лейтенант.

Той с радост предаде управлението на „нелегалните“ на стария Борисов, който беше заместник от толкова много време, че никой не можеше да си спомни точно откога, и който заслужаваше поста и без това.

Телефонът на бюрото му иззвъня и той грабна слушалката.

— Другарят генерал-лейтенант Борисов иска да говори с вас.

Говориш за вълка, а той… — помисли Карпов. Намръщи се. Имаше личен телефон, който не минаваше през централата, а старият му колега не го беше използвал. Сигурно се обажда извън службата. Каза на секретарката да въведе човека от Копенхаген веднага щом дойде, натисна бутона и се свърза с Борисов.

— Павел Петрович, как сте в този хубав ден?

— Звъних у дома ви, после във вилата, но Людмила каза, че сте на работа.

— Така е. За някои това е нормално.

Карпов се шегуваше със стария. Борисов беше вдовец, живееше сам и работеше през почивните дни повече от всеки друг.

— Евгений Сергеевич, трябва да ви видя.

— Разбира се. Иска ли питане? Можете ли да дойдете утре тук, или аз да сляза в града?

— Не би ли могло днес!

Много странно, помисли Карпов, нещо става със стареца. Говореше, сякаш е пил.

— Да не сте пили, Павел Петрович?

— Може и да съм — каза троснатият глас в слушалката. — Човек има нужда от чашка от време на време. Особено когато има проблеми.

Карпов разбра, че става дума за нещо сериозно. Той остави шеговития тон.

— Добре, старче — каза той успокоително, — къде си?

— Знаеш ли къде е къщурката ми?

— Разбира се. Да дойда там?

— Ще съм много благодарен — каза Борисов. — Кога да чакам?

— Да кажем, в шест.

— Ще приготвя бутилка водка. Перцовка.

— Не. За мен не — измърмори Карпов. За разлика от повечето руснаци той почти не пиеше, а когато го правеше, предпочиташе приличен арменски коняк или малцово уиски, което куриерът от Лондон му донасяше лично. Водката той смяташе за отвратителна, а перцовката дори повече.

Неделният следобед на вилата отива на кино, помисли той и се обади на Людмила, че няма да успее. Не спомена Борисов, само й каза, че няма да успее да се освободи и че ще се прибере в московския апартамент около полунощ.

Все пак необичайната рязкост на Борисов го смути. Познаваха се от много време, твърде дълго, за да се обиди, и все пак беше странно за човек, който обикновено е добродушен и спокоен.

 

 

Този неделен следобед редовният самолет на „Аерофлот“ от Москва за Лондон пристигна на летище Хийтроу малко след пет часа.

Както във всички екипажи на „Аерофлот“, и в този имаше човек, който служи на двама господари — съветските държавни авиолинии и КГБ. Старши летец Романов не беше щатен служител на КГБ, а само агент, тоест трябваше да донася за колегите си и от време на време да предава съобщения или дребни пратки.

Екипажът затвори машината и я предаде на наземните служби за през нощта. Щяха да се върнат в Москва на следващия ден. Както обикновено, те преминаха през изхода за екипажи и митничарите бегло провериха ръчния им багаж. Няколко от тях носеха радиоприемници и никой не обърна внимание на „Сони“-то на Романов, висящо на рамото му. Западните луксозни вещи са една от привилегиите на пътуващите в чужбина съветски граждани, всеки знаеше това, а касетофони, транзистори и парфюми за жената се купуват най-много, независимо от строгите валутни ограничения.

След като преминаха паспортна и митническа проверка, членовете на екипажа се качиха на микробуса и той ги откара в хотел Грийн парк, където съветските екипажи отсядат често. Този, който беше дал транзистора на Романов три часа преди полета, трябва да е бил добре осведомен, че никой не следи с какво се занимават руските екипажи на летище Хийтроу. Британските контраразузнавателни служби, изглежда, смятат, че макар и да представляват риск, той е приемлив в сравнение с евентуална мащабна операция за наблюдение.

Когато влезе в стаята си, Романов не можеше да не погледне приемника с любопитство. След това вдигна рамене, заключи го в куфарчето си и слезе долу в барчето на чашка с колегите си. Той знаеше точно какво трябва да направи с него след закуска на следващия ден. Щеше да го направи и да забрави за него. Тогава все още не знаеше, че веднага след завръщането си в, Москва ще бъде поставен под „карантина“.

 

 

Колата на Карпов си пробиваше път през засипания със сняг път и той ругаеше упорството на Борисов да вземе вила на това пусто място. Всеки в службата знаеше, че Борисов е самотник. В едно общество, в което индивидуализмът и отклоненията от общоприетото, да не говорим за ексцентричността, се смятат за крайно подозрителни, Борисов беше пробил, защото беше необикновено добър в работата си. В конспиративното разузнаване той беше от юноша и някои от операциите му срещу Запада се разказваха като легенди в школите за подготовка на кадри и в столовете, където се хранеха младшите служители.

След още половин километър Карпов видя светлините на дървената къща, в която Борисов обичаше да прекарва почивните си дни. Другите бяха доволни, дори държаха да получат вили в одобрените зони според положението им в йерархията, на запад от Москва, след като се премине мостът при Успенское, там, където реката прави завой. Не и Борисов. Той обичаше да прекарва почивните си дни или тези, в които можеше да се отдели от бюрото си, на изток от града, където се чувстваше като обикновен селяк в традиционната дървена къща, построена далеч навътре в гората. Чайката спря пред вратата.

— Чакай тук! — каза Карпов на шофьора си.

— По-добре да обърна и да сложа малко дървета под колелата, иначе ще затънем съвсем — промърмори Миша.

Карпов кимна и излезе. Не беше взел галоши, защото не предвиждаше, че ще се наложи да гази в сняг до колене. Пред вратата се спъна и почука. Тя се отвори. В правоъгълника жълта светлина, вероятно хвърляна от парафинови лампи, застана генерал-майор Павел Петрович Борисов, облечен в сибирска рубашка, рипсени панталони и кожени ботуши.

— Приличаш на герой от романите на Толстой — отбеляза Карпов, докато влизаше във всекидневната, в която гореше зидана печка. Беше топло като в утроба.

— По-добре, отколкото на някой от Бонд стрийт — изръмжа Борисов, докато закачаше палтото му на една дървена кука на стената. Той отвори бутилка водка, толкова силна, че течеше като сироп, и напълни две чаши. Седнаха един срещу друг на масата.

— До дъно. — Карпов вдигна чашата си по руски — между палеца и показалеца, с кутре, опънато встрани.

— До дъно — отговори Борисов и двамата пресушиха водката си.

Една стара селянка с тяло като самовар, безизразно лице и сива коса, прибрана отзад, като въплъщение на майка Русия, влезе и тропна на масата черен хляб, лук, кисели краставички, сирене, после излезе, без да каже дума.

— Та какъв е проблемът, старче? — попита Карпов.

Борисов беше с пет години по-възрастен от него и не за първи път го поразяваше необикновената му прилика с Дуайт Айзенхауер. Карпов знаеше, че за разлика от много други в службата колегите му го уважават, а по-младите агенти направо го обожават. Отдавна бяха започнали да му викат гальовно „старец“ — някога тази дума означавала селски старейшина.

Борисов го погледна замислено през масата.

— Евгений Сергеевич, от колко време се познаваме?

— Не помня откога.

— И през цялото това време лъгал ли съм те?

— Не си спомням такова нещо.

— Ти сега смяташ ли да ме излъжеш?

— Не, ако има как — каза Карпов внимателно. Какво, по дяволите, го прихваща?

— Тогава кажи ми, какво, дявол да го вземе, правиш с моя отдел?

Карпов претегли въпроса внимателно.

— А защо първо не ми кажеш какво става с твоя отдел?

— Оголват го. Ето това — озъби се Борисов. — Ти стоиш зад тази работа. Или поне знаеш защо го правят. Как мога да ръководя „S“, когато ми вземат най-добрите хора, най-добрите документи, най-доброто оборудване. Това са години египетски труд… и всичко изчезва за няколко дни!

Напрежението, събрано от няколко дни, беше освободено. Карпов седеше облегнат и замислен, докато Борисов напълни чашите отново. Той се беше издигнал през лабиринтите на КГБ до сегашния си пост не без да развие у себе си едно шесто чувство за надвиснала опасност. Борисов не беше паникьор, сигурно нещо се криеше зад нещата, които каза, но той наистина не знаеше какво. Наведе се напред.

— Пал Петрович — каза той, — както казваш, заедно сме от много години. Повярвай ми, не знам за какво говориш. Моля те, спри да крещиш и ми кажи спокойно.

Борисов омекна, макар и озадачен от уверението на Карпов, че не знае нищо.

— Добре — каза той, сякаш обясняваше на дете нещо очевидно. — Първо две горили пристигат от ЦК и изискват от мен най-добрия ми подмолен агент — човека, когото с години лично съм обучавал и на когото възлагах най-големи надежди. Казват, трябвало да бъде освободен за „специални задачи“, каквото и да означава това. Добре, давам им го. Не искам, но го правя. След два дни идват пак. Искат ми най-добрата „легенда“ — тази, над която работя повече от десет години! От гадната иранска афера с мен не са се отнасяли така! Помниш ли я тази история? Още не съм се съвзел от нея!

Карпов кимна. Тогава той не беше в отдел „Нелегални“, но Борисов му беше разказал всичко, когато бяха заедно в отдела в продължение на две години. В последните дни на иранския шах Международният отдел на КПСС решил да изведе от страната цялото политбюро на партията Тудех (комунистическата), разбира се, тайно.

Те нахлули в събирания откъде ли не архив на Борисов и конфискували двадесет и две перфектни ирански „легенди“, които той бил събирал, за да праща хора във страната, не навън от нея.

— Одирате ми кожата — беше изкрещял тогава, — само и само да отървете тези въшливи помияри!

По-късно се беше оплакал на Карпов:

— Пак нищо не направиха. На власт е аятолахът, партията им пак е забранена и сега не можем и операция да организираме там.

Карпов знаеше, че още не им е простил за иранската история, но сега имаше нещо още по-странно. Преди всичко такова искане трябваше да мине през него.

— Кого им даде? — попита той.

— Петровски. Нямаше как. Попитаха за най-добрия, а той е далеч над останалите. Помниш ли го?

Карпов кимна. Беше директор на отдела само две години, но помнеше имената на най-добрите и продължаващите с години операции. При сегашния си пост той също имаше достъп до тази информация.

— От чие име действаха?

— Формално от името на ЦК, но като съдя по грифа… — Борисов посочи с изправен пръст тавана.

— Господ? — попита Карпов.

— Почти. Нашият любим Генсек. Поне така предполагам.

— Аха.

— След като ми отмъкнаха легендата, двамата палячовци се връщат пак и този път отмъкват приемния кристал на един от предавателите, които ти „пося“ в Англия преди четири години. Затова реших, че имаш нещо общо.

Карпов присви очи. По времето, когато беше директор на „нелегалните“, страните от НАТО разполагаха ракетите „Пършинг 2“ и „Круз“. Вашингтон беше хукнал да изиграе на живо всички каубойски филми с Джон Уейн и политбюро се беше разтревожило сериозно. Той беше получил заповед да заздрави подмолната шпионска мрежа и да осъвремени плановете за саботажи и дестабилизация отвъд линията в случай на истински военни действия със Западна Европа.

За тази цел той беше „засадил“ там няколко предавателя, включително три в Англия. Хората, които ги съхраняваха, бяха до един „спящи“ и трябваше да се спотайват, докато ги „активират“ със специален код. Предавателите бяха ултрамодерни, по време на самото предаване сигналите се изкривяваха до неузнаваемост и за да се върнат в нормално и годно за разшифроване състояние, в приемника трябваше да има специален програмиран кристал. Тези кристали се пазеха в един сейф в отдела.

— Кой предавател? — попита той.

— Този, който ти наричаше „Поплар“.

Карпов кимна. Той знаеше, че всички операции, агенти и оборудване си имат официални кодови имена, но самият той беше специалист в Англия толкова дълго, че даваше свои собствени имена на операциите, които контролираше сам. Трите предавателя, които бе организирал да се поставят в Англия, за него бяха „Хакни“, „Шордич“ и „Поплар“, на името на съответните райони в Лондон.

— Друго, Пал Петрович?

— Разбира се. На тях никога не можеш да угодиш. Накрая взеха и Игор Волков.

Майор Волков беше работил към изпълнителския отдел, докато политбюро не реши, че преките удари са много компрометиращи и че източните германци и българите трябва да вършат мръсната работа. След това отделът „У“ беше формално пренасочен към подмолни саботажи.

— Каква му е специалността?

— Пренасяне на тайни пратки през границите. Преди всичко за Западна Европа.

— Контрабанда.

— Добре, контрабанда. Но е добър. Той знае повече за границите по света, за митническите изисквания, законите за емиграция и как да се заобиколят, отколкото който и да било друг. Взеха и него. Трябваше да кажа, беше добър.

Карпов стана и постави ръцете си върху раменете на Борисов.

— Слушай, старче! Давам ти думата си, че това не е моя операция. Дори не знаех за нея. Но и двамата знаем, че е много голяма и затова ще е опасно да ровим. Запази спокойствие, стисни зъби, приеми загубите. Аз ще се опитам тихичко да разбера какво става и кога ще можеш да си върнеш нещата. Ти си затвори устата, все едно че няма нищо, стегни я като грузинско портмоне, става ли?

Борисов разпери длани с израз на невинност:

— Познаваш ме, Евгений Сергеевич. Ще умра по-стар от цяла Русия.

Карпов се засмя. Облече си палтото и тръгна към вратата. Борисов го изпрати.

— И аз мисля така — каза му Карпов.

Излезе и почука на прозореца на шофьора.

— Следвай ме, докато реша да се кача — каза той.

Тръгна надолу по пътя, без да обръща внимание на снега, който мокреше панталоните му и пълнеше градските му обувки. Чистият въздух освежаваше лицето му и отнасяше алкохолните пари, а за да разсъждава, му трябваше бистра глава. Това, което научи, го беше ядосало не на шега. Някой, и той не се съмняваше кой, започваше собствена операция в Англия. Не само че го пренебрегваха като заместник-началник на Първо главно управление, но той беше прекарал толкова години в Англия и толкова време беше поддържал агенти там, че бе започнал да смята страната като свой запазен периметър.

 

 

Докато генерал Карпов вървеше надолу по пътя, потънал в мисли, в един малък апартамент в Хайгейт, Лондон, на около петстотин метра от гроба на Карл Маркс, иззвъня телефонът.

— Тук ли си, Бари? — чу се женски глас от кухнята.

От всекидневната се обади мъжки глас:

— Да, ще вдигна.

Мъжът отиде до антрето и вдигна слушалката, докато жена му продължаваше да приготвя неделната вечеря.

— Бари?

— На телефона.

— А, извинявай, че те безпокоя по това време. Обажда се „С“.

Бари Банкс беше изненадан. Не беше нечувано, но все пак много рядко главният се обажда на хората си в дома им.

— Бари, в колко часа нормално отиваш на Чарлс стрийт сутрин?

— Около десет, сър.

— Би ли могъл утре да тръгнеш един час по-рано и да се отбиеш в „Сентинел“ да поговорим?

— Да, разбира се.

— Добре. Ще те чакам към девет.

Бари Банкс беше „К7“ на Чарлс стрийт, главната квартира на MI5, но всъщност той беше човек на MI6 и осигуряваше връзката на сър Найджъл Ървинг със службите за сигурност. Докато вечеряше с жена си, лениво се питаше какво ли би могъл да иска от него сър Найджъл и защо трябваше да му се обади по никое време.

 

 

Евгений Карпов не се съмняваше изобщо, че се провежда тайна операция и че тя засяга Англия. Знаеше, че Петровски е способен да мине за англичанин дори и в самата страна, че „легендата“, взета от документацията на Борисов, му приляга напълно, че предавателят „Поплар“ е законспириран в Централна Англия. След като Волков е бил ангажиран за нелегалното пренасяне на пратки през граница, би трябвало да са заети и други, но от различни управления извън неговата сфера.

Всичко това говореше, че Петровски ще бъде изпратен или вече е заминал за Англия под най-дълбоко прикритие. В това нямаше нищо странно — той беше обучаван именно за това. Странното беше, че Първо главно управление в негово лице беше отстранено от операцията. Струваше му се безсмислено, при целия му опит и познаване на страната.

Мислите му се върнаха двадесет години назад, в онзи септември на 1967 година, когато в Западен Берлин се влачеше по баровете, посещавани от английски военнослужещи. Това беше задачата му тогава като проницателен и бързо издигащ се „нелегален“.

Погледа му беше привлякъл един навъсен, вкиснат млад човек в другия край на бара, чийто цивилен костюм и прическа крещяха: „Британски въоръжени сили“. Той се присламчи към самотния пияч и разбра, че е двадесет и девет годишен радиооператор в подслушвателно подразделение и че освен това е напълно неудовлетворен от живота си.

Между този септември и януари 1968 година той го беше обработвал, като отначало се представяше за германец, каквото беше прикритието му, а накрая призна, че е руснак. Привлече го много лесно — толкова лесно, че чак подозрително. Но всичко беше наред — англичанинът се чувстваше поласкан, че е обект на внимание от страна на КГБ, към службата и страната си питаеше омразата на неадекватния човек, така че се съгласи да работи за Москва. През лятото на 1968 година Карпов се зае лично с обучението му в Източен Берлин, опозна го по-добре и го презираше. Но стана ясно, че през есента службата му в Берлин ще приключи и той подлежи на демобилизация. Предложиха му да кандидатства за работа в Правителствения комуникационен център в Челтнъм. Съгласи се и през септември 1968 година го направи. Казваше се Джефри Прайм.

За да може да продължи да го контролира, Карпов беше преместен в съветското посолство в Лондон, където остана до 1971 година. След това предаде Прайм на друг. Този успех беше помогнал много на кариерата му — направиха го майор и го върнаха в трети отдел, откъдето до средата на седемдесетте той обработваше информацията, получена от Прайм. Известно е, че когато една операция носи отлични резултати, тя ще бъде оценена високо и давана за пример, а офицерът, който я ръководи, ще бъде неразделна част от оценката.

Прайм напусна ПКЦ през 1977 година. Британците бяха усетили, че изтича информация, и бяха пуснали копоите да душат. През 1978 година Карпов отново замина за Лондон, този път като началник на цялата резидентура и с чин полковник. Въпреки че вече не работеше, Прайм все още беше агент и Карпов искаше да го предупреди да стои „ниско“. Каза му, че няма никакви доказателства за дейността му преди 1977 година и че само той може да се „натопи“.

Сега щеше да е свободен човек, ако само можеше да си държи ръцете настрана от малките момиченца, мислеше Карпов с гняв. Той знаеше за тази слабост на агента си и наистина една такава мръсотия беше довела полицията до него, а по-късно до самопризнанията му. Получи тридесет и пет години за седем обвинения в шпиониране.

Но в Лондон се случиха и две хубави неща, компенсиращи провала на Прайм. На един прием през 1980 година го представиха на служител от Министерството на отбраната. Отначало мъжът не чу правилно името на Карпов и разговаря няколко минути съвсем любезно с него, преди да разбере, че е руснак. След това отношението му се промени. Зад студенината Карпов долови ненавист към него — като комунист или като руснак.

Не се притесни — просто беше заинтригуван. Името на този човек беше Джордж Беренсън, а след още няколко седмици успя да научи, че е отявлен антикомунист и почитател на Южна Африка. Набеляза го като възможност за „фалшиво“ вербуване.

През май 1981 година той се върна в Москва, за да оглави трети отдел, и разпита наоколо за неактивен агент южноафриканец. В отдел „Нелегални“ му казаха, че има двама — единият офицер на име Герхард, на служба във военноморските сили, а другият — дипломат на име Марайс, но той се бил върнал в Претория след три години, прекарани в Бон.

През 1983 година Карпов стана генерал-майор и началник на „нелегалните“, отдела който контролираше Марайс. Той поиска от южноафриканеца да настоява за служба в Лондон като достоен финал на дългата му кариера и нещата се уредиха през 1984 година. Карпов лично замина нелегално за Париж и инструктира Марайс — трябваше да се „култивира“ Беренсън и да се вербува за Южна Африка.

През февруари 1985 година, след смъртта на Кирпиченко, Карпов зае сегашния си пост и след още един месец, през март, получи доклада на Марайс, че Беренсън е „закачен“. През този месец се получи и първият материал от него — това беше чисто, двадесет и четири каратово злато! Оттогава той лично ръководеше операцията „Беренсън/Марайс“. С последния се срещаше два пъти годишно в Париж, където му изразяваше благодарностите си и го разпитваше за подробности. Куриерът в същия този ден беше донесъл последните материали от Марайс, изпратени на адрес на КГБ в Копенхаген.

Времето в Лондон между 1978 и 1981 година беше донесло и друга полза. Според обичая си той даде собствени кодови имена на Прайм и Беренсън — Прайм беше Найтсбридж, а Беренсън — Хампстед. Но имаше още и Челси…

Той уважаваше Челси, колкото презираше Прайм и Беренсън. За разлика от тях Челси не беше агент, а контакт, човек високо в йерархията на страната си и както и Карпов, прагматик, здраво свързан с реалната си работа, страната си и заобикалящия го свят. Карпов не преставаше да се учудва от намеците в западната преса, че разузнавачите живеят в измислен свят — за него в измислен свят живееха политиците — подмамени и объркани от собствената си пропаганда.

Разузнавачите, той вярваше в това, трябваше да се движат по потайни улици, да се прикриват и да заблуждават, за да изпълнят задачата си, а ако попаднеха в царството на измислиците, както често се беше случвало на хората от ЦРУ, то причината трябваше да се търси в неуспехите им.

Челси на два пъти му беше изпращал намеци, че ако СССР продължава с някои свои действия, всички те в най-скоро време ще трябва да разчистват невъобразима помия. И двата пъти се оказа прав, а Карпов след отправените предупреждения беше издигнал авторитета си още повече.

Той се съсредоточи върху настоящите проблеми. Борисов беше прав — Генералният секретар беше започнал някаква своя операция под носа на властите в Англия, но от нея беше отстранена КГБ. Предчувстваше някаква опасност. Старият не беше професионалист независимо от годините, прекарани начело на КГБ. Дори собствената му кариера да бъде изложена на риск, той трябваше да разбере какво се върши. Но внимателно. Много внимателно.

Погледна часовника си. Единадесет и половина. Той изчака колата, качи се и се прибра в Москва.

 

 

Този понеделник Бари Банкс пристигна в главната квартира на MI6 в девет без десет. Сентинел Хаус е голяма, квадратна и учудващо безвкусна сграда на южния бряг на Темза, дадена под наем на едно министерство от лондонския градски съвет. Асансьорите се движат, както си поискат, а на долните етажи има стенни мозайки, от които вечно се ронят камъчета като някакъв керамичен пърхот.

Банкс се легитимира на входа и незабавно се качи горе. Главният го прие веднага, както винаги засмян и сърдечен към по-младшите сътрудници.

— Познаваш ли случайно един на име Джон Престън в „Петицата“? — попита „С“.

— Да, сър. Не добре, но сме се виждали няколко пъти. Обикновено в барчето, в „Гордън“, когато съм отивал там.

— Той оглавява „С.1 (А)“, нали, Бари?

— Вече не. Преместиха го в „С.5 (С)“. Миналата седмица.

— О, така ли? Доста внезапно… Чух, че се е справял добре в „С.1 (А)“.

Сър Найджъл нямаше нужда да обяснява, че се е запознал с Престън на специални съвещания, или пък че го е използвал за собствен „копой“ в Южна Африка, Банкс не знаеше нищо за аферата „Беренсън“, нито пък трябваше да знае. От своя страна той се чудеше какво ли има наум главният. Доколкото му беше известно, Престън нямаше нищо общо с „Шестицата“.

— Много неочаквано наистина. Всъщност той изкара там само няколко седмици. До Нова година беше началник на „F.1 (D)“. След това трябва да е направил нещо, да е ядосал сър Бърнард или по-вероятно Харкорт-Смит, та го изритаха в „С.1 (А)“. А сега на първи април — пак.

„Аха — помисли сър Найджъл. — Ядосал Харкорт-Смит, така ли? Подозирах нещо подобно. Интересно защо?“ На глас каза:

— Някаква представа какво може да е направил, че да ядоса Харкорт-Смит?

— Дочух нещо, сър. От Престън. Не ми го каза на мен, но аз бях достатъчно близо. В барчето в „Гордън“ преди около две седмици. Самият той изглеждаше разстроен. Изглежда, е подготвял някакъв доклад от години и го предал миналата Коледа. Според него си струвало да му се обърне внимание, но Харкорт-Смит му сложил БП-то.

— Мммм, „F.1 (D)“… това се занимаваше с крайно левите елементи, нали? Виж, Бари. Искам да направиш нещо за мен. Но тихо. Без песни и танци. Намери входящия номер на този доклад и го изтегли от регистратурата. Дай го на куриера и отбележи, че е лично за мен.

Банкс беше на път за „Чарлс“ малко преди десет часа.

 

 

Екипажът на „Аерофлот“ закуси спокойно, а в 9,29 старши летецът Романов погледна часовника си и отиде в мъжката тоалетна. Преди това беше влизал вътре и вече знаеше в коя клетка да влезе. Втората от края. Вратата на първата беше вече затворена и заключена. Той влезе и се заключи. В 9,30 мушна под преградата едно картонче, на което бяха написани уговорените цифри. Една ръка взе картончето, написа нещо на него и го върна под преградата. Романов го взе. На гърба бяха нанесени цифрите, които бе очаквал.

След размяната на паролите Романов постави транзистора на пода и същата ръка леко го изтегли. Навън някой ползваше писоара. Романов пусна водата, отключи вратата, ми ръцете си, докато човекът до писоара си отиде, и сам го последва. Пред вратата ги чакаше микробусът за Хийтроу. Никой не забеляза, че транзисторът „Сони“ липсва, предполагаха, че е в чантата му. Куриер № 1 беше доставил пратката.

 

 

Бари Банкс се обади на сър Найджъл малко преди обяд. Говореше по вътрешен, много сигурен телефон.

— Доста странно, сър Найджъл — каза той. — Научих номера на доклада и отидох в регистратурата. Познавам служителя там много добре. Той потвърди, че е в секция „БП“, но някой го е взел.

— Взел?

— Да. Изтеглен е.

— Кой?

— Човек на име Суонтън. Знам го. Странното е, че е във финансовия отдел. Попитах го дали мога да го взема, а той каза, че още не бил свършил с него. И това е другото странно нещо. Според регистратурата е бил при него три седмици. Преди това е бил у някой друг.

— Чистача на тоалетните?

— Почти. Някой от администрацията.

Сър Найджъл се замисли за момент. Най-добрият начин да извадиш един доклад от обращение е да го изтеглиш при себе си или при твоите хора. Не се съмняваше, че Суонтън и другият са младоците на Харкорт-Смит.

— Бари, искам да намериш домашния адрес на Престън. След това ела при мен в пет часа.

 

 

Генерал Карпов седеше зад бюрото си и разтриваше схванатия си врат. През нощта не си беше починал. Повечето време лежа буден до жена си Людмила. До сутринта взе решение и по-нататъшните му мисли през деня в моментите, свободни от работа, не го промениха.

Явно Генералният секретар стоеше зад тайнствената операция в Англия, но въпреки претенциите, че знае писмено и говоримо английски, той не познаваше страната. Следователно би трябвало да потърси някой, който я познава. Имаше много такива — във външното министерство, във външния отдел на ЦК, в ГРУ и в КГБ. Обаче, след като избягва КГБ, няма причина да се обърне към другите.

Значи, взел е личен съветник. И колкото повече мислеше, толкова името на този таен съветник изплуваше в съзнанието му. Преди години, като млад човек, пробиващ си път в службата, той се беше възхищавал от Филби. Всички се възхищаваха. Но с времето той се бе издигал, а Филби бе падал. Също така беше видял как английският ренегат се превръща в спиртосана развалина. Факт беше, че Филби не се е докосвал до британски секретен документ (освен тези, показани му от КГБ) от 1951 година. През 1955 година беше заминал за Бейрут и от бягството си през 1963 година дори не беше стъпвал в западна държава. Двадесет и четири години. Карпов смяташе, че вече познава страната по-добре от Филби.

Имаше и още нещо. Знаеше, че когато е бил в КГБ, Генералният секретар е бил впечатлен от Филби, европейското му поведение и вкусове, имитацията на английски джентълмен, ненавистта му към съвременния свят с попмузиката, мотоциклетите и джинсите му — вкусове, до голяма степен съвпадащи с неговите. Карпов знаеше със сигурност, че Генералният на няколко пъти се е допитвал до Филби, един вид потвърждение на съветите, дадени му от КГБ. Защо не и сега?

И накрая, Карпов беше дочул нещо безкрайно интересно. Веднъж, само веднъж, Филби се е изпуснал да каже, че би искал да се прибере у дома. Дори и само за това му нямаше доверие. Никакво. Спомни си усмихнатото лице на масата срещу него на вечерята у Крючков преди Нова година. Какво каза той за Англия тогава? Нещо за политическата й стабилност и че се надценява от отдела му?

Имаше парчета и те започваха да застават по местата си. Реши да провери мистър Харолд Адриан Ръсел Филби. Но знаеше, че дори и той ще бъде забелязан — ако получава документи от архива, ако официално изиска информация, телефонните му разговори, записките. Всичко трябваше да стане неофициално и най-вече да го направи лично, без да оставя нищо написано. Да се противопоставиш на Генералния беше опасно.

 

 

Джон Престън чу, че го викат, когато беше на стотина метра от входа си. Обърна се и видя Бари Банкс, който пресичаше улицата към него.

— Здрасти, Бари, светът е малък, нали? Ти какво правиш насам?

Знаеше, че човекът от „К.7“ живее на север около Хайгейт. Може би идва на концерт в Албърт Хол?

— Теб чакам — каза той и се ухили. — Слушай, един мой колега иска да се види с теб. Имаш ли нещо против?

Престън бе заинтригуван, но не изпитваше подозрение. Познаваше Банкс от службата, но нямаше представа кой може да иска да говори с него. Отиде с него на стотина метра надолу и пресякоха улицата. Спряха пред един паркиран форд „Гранада“, Бари отвори задната врата и подкани Престън да погледне вътре. Той надзърна.

— Добър вечер, Джон. Имаш ли нещо против да разменим две думи?

Изненадан, Престън седна до човека, облечен с палто. Банкс затвори вратата и се отдалечи.

— Виж какво, знам, че това е странен начин да се срещнем. Но както и да е. Не трябва да разклащаме лодката, нали? Смятам, че досега не съм имал прилична възможност да ти благодаря за работата в Южна Африка. Първокласна работа. Хенри Пиенаар беше много впечатлен. Също и аз.

— Благодаря, сър Найджъл!

„Какво ли иска старата лукава лисица? Със сигурност не това, за което говори.“ Но „С“ изглеждаше замислен.

— Има още нещо — каза той след малко, сякаш разсъждаваше на глас. — Младият Бари ми каза, че е забелязал, че преди Коледа си предал един много интересен доклад за левите екстремисти в страната. Може и да греша, но вероятно част от финансирането идва от чужбина, разбираш за какво става дума, надявам се. Работата е, че докладът ти не ни беше предоставен във „фирмата“. Жалко.

— Сложиха ми „БП“.

— Да, да, Бари ми каза. Наистина жалко. Бих искал да го погледна. Няма ли как да си намеря копие?

— В регистратурата е — каза Престън озадачен. — Може да е оставен без последствие, но е регистриран. Бари трябва само да го получи оттам и да го изпрати по куриера.

— За жалост не може. Вече е изтеглен. От Суонтън. Той не е свършил още с него и не иска да го даде.

— Но той е от финансите!

— Да — каза със съжаление сър Найджъл, — и преди това е бил у някого в администрацията. Човек може да си помисли, че нарочно го крият.

Престън беше изумен. Виждаше отпред Банкс, който пристъпваше от крак на крак.

— Има още едно копие. Моето лично. В сейфа ми е.

Банкс ги закара. През вечерния трафик едва пълзяха. Един час по-късно Престън подаде през прозореца на форда личното си копие от доклада.