Фредерик Форсайт
Четвъртият протокол (10)

10.

По молба на Престън на следващия ден Вилоен дойде в кабинета на третия етаж на Юниън Билдинг. Тъй като беше неделя, те, бяха почти сами в цялата сграда.

— Е, сега какво? — попита капитанът.

— Снощи не спах и доста мислих — каза Престън — и има нещо, което не ми харесва.

— Да, но спа през целия път на връщане вчера. Аз трябваше да карам колата.

— Но си в много по-добра форма от мен.

Това видимо му достави удоволствие — той се гордееше с физиката си и тренираше редовно. Сякаш поомекна малко.

— Искам да открия другия войник.

— Кой друг войник?

— Този, с когото Марайс е избягал. Изобщо не споменава името му. Само „другият войник“, „другарят ми“… Защо не дава името му?

Вилоен вдигна рамене:

— Не е решил, че е необходимо. Вероятно е съобщил на властите в болницата „Уинбърг“, за да уведомят близките му.

— Може би. Но само го е казал. Офицерите, които са го чули, скоро е трябвало да се пръснат в цивилния живот. Останало е единствено написаното, а в него няма име. Искам да намеря другия войник.

— Но той е мъртъв — възпротиви се Вилоен. — От четиридесет и две години се намира в някакъв гроб в Полша.

— Тогава искам да разбера кой е бил той.

— Откъде, по дяволите, ще започнем?

— Марайс пише, че са преживявали предимно от помощите на Червения кръст. Също казва, че са избягали малко преди Коледа. Това би разтревожило германците. Било е обичайно в такива случаи да се наказват целите бараки — загуба на привилегии, отнемане на помощите и подобни. Всички от неговата барака вероятно ще си спомнят тази Коледа до смъртта си. Можем ли да намерим някой, който е бил там?

В Южна Африка няма асоциация на военнопленниците, но има организация на военните ветерани, включваща само тези, които са участвали в сражения. Нарича се „Възпоменателен орден на каските“. Клубовете им се наричат „бомбени ями“, а ръководителите на местните организации са наречени „Стария Бил“. Вилоен и Престън започнаха да въртят телефоните на всички „бомбени ями“ в Южна Африка с надежда да открият някой, който е бил в „Сталаг 344“.

Задачата не беше лека. От единадесетте хиляди пленници в лагера повечето са били от Англия, Щатите, Канада и Нова Зеландия. Южноафриканците са били незначителен брой.

Голяма част от тях вече не са между живите. Повечето от членовете на ВОК бяха или на игрищата за голф, или у дома си. Чуха много съжаления и любезни съвети, които се оказаха безполезни. При залез-слънце се разделиха и продължиха отново в понеделник сутринта. Вилоен проби някъде към обяд. Ставаше дума за един пенсиониран работник в кланица от Кейптаун. Той прекъсна разговора, който водеше на африкаанс и сложи ръка на слушалката:

— Този тук казва, че е бил в „Сталаг 344“.

Престън взе слушалката:

— Мистър Андерсън? Да, казвам се Престън. Правя едно изследване на „Сталаг 344“… Благодаря ви, много мило от ваша страна… Да, разбрах, че сте били там. Помните ли Коледа на 1944? Двама млади южноафриканци избягали от работната група, с която били изпратени… Да. Да, разбира се, че си спомняте… Сигурен съм, че е бил истински ад… Дали помните имената им? Ааа, не са били от вашата барака… Не, разбира се. А спомняте ли си най-старшия южноафриканец? Добре, подофицер Робъртс. А малкото име? Моля, помъчете се да си спомните. Моля? Уоли? Сигурен ли сте? Наистина много съм ви задължен.

Престън затвори телефона:

— Подофицер Уоли Робъртс. Вероятно Уолтър. Можем ли да отидем до военния архив?

Южноафриканският военен архив се намира, неизвестно защо, под Министерството на образованието, в мазето на улица Визаджи № 20 в Претория. Имаше повече от сто души с име Робъртс и инициал У. Седем бяха записани като „Уолтър“. Нито един не съвпадаше. Провериха и останалите „У. Робъртс“. Нищо. Тогава Престън започна от „А. Робъртс“ и имаше късмет един час по-късно. Джеймс Уолтър Робъртс — подофицер — е бил пленен при Тобрук, след това е бил преместван в лагери в Северна Африка, Италия и накрая в Източна Германия. След войната останал в армията и достигнал чин полковник, с който се и пенсионирал през 1972 година.

— Моли се да е още жив! — каза Вилоен.

— Ако е, сигурно получава пенсия. В пенсионното трябва да имат сегашния му адрес.

Имаха го. Полковник (о.з.) Уоли Робъртс прекарваше есента на живота си в Оринджвил — малко градче сред езера и гори на стотина мили на юг от Йоханесбург. Излязоха от военния архив по тъмно и решиха да тръгнат на следващата сутрин.

Отвори им госпожа Робъртс и с тревога разгледа картата на Вилоен.

— Той е долу до езерото. Храни птиците — каза тя и посочи една пътека. Намериха ветерана да храни с късчета хляб водните птици. Той се изправи, когато приближиха, и погледна легитимацията на Вилоен. После кимна в очакване.

Беше над седемдесет години, изправен като върлина, със спортен вълнен костюм и добре лъснати кафяви обувки. На горната му устна имаше бели четинести мустаци. Изслуша ги мрачно.

— Спомням си, разбира се. Завлякоха ме пред коменданта, който беше озверял. Заради този епизод не ни дадоха колетите от Червения кръст. Проклети млади глупаци! На 22 януари ни евакуираха на запад, а ни освободиха към края на април.

— Помните ли имената им?

— Разбира се. Никога не забравям имената на хората. И двамата бяха млади. Мисля, че нямаха и двадесет години. Ефрейтори. Единият се наричаше Марайс, а другият Брант. Фрики Брант. Африканери. И двамата. Не си спомням само от кои части бяха. Бяхме така размесени, а и всеки обличаше каквото му попадне. Почти нямаше отличителни знаци.

Те му благодариха и се върнаха в Претория за нов сеанс на Визаджи № 20. За нещастие, Брант е много често срещано холандско име, което има и разновидност Бранд, която се произнася по същия начин. Такива имаше стотици.

До вечерта с помощта на служителите от архива те отделиха шест ефрейтори с име Фредерик Брант, всички починали. Двама бяха убити в бой в Северна Африка, двама в Италия и един при десант. Отвориха шестата папка.

Капитан Вилоен се втренчи в нея:

— Не мога да повярвам — каза той тихо. — Кой може да го е направил?

— Кой знае? — каза Престън. — Но е станало отдавна.

Папката беше напълно празна.

— Съжалявам за това — каза Вилоен, докато се прибираха с колата, — но ми се струва, че тук следата свършва.

Късно вечерта от хотела си Престън се обади отново на полковник Робъртс.

— Съжалявам, че ви безпокоя отново, полковник. Но спомняте ли си дали Брант е имал приятел в бараката? Обикновено в армията човек се сприятелява с някого.

— Точно така. Но не мога да си спомня веднага. Нека преспя. Ако се сетя, ще ви се обадя сутринта.

Полковникът се обади, докато Престън закусваше. Накъсаният му говор идваше по линията като доклад за бойните действия в щаба.

— Спомням си нещо. Тези бараки бяха за по сто души, но бяхме наблъскани като сардели. По повече от двеста в барака. Някои спяха на пода, някои по двама. Нищо хомо, просто нямаше друг начин.

— Разбирам — каза Престън, — а Брант?

— Беше с един друг ефрейтор, Левинсън, КДЛП.

— Моля?

— Кралска дърбанска лека пехота. Към нея беше Левинсън.

В архива този път се оправиха по-бързо. Левинсън не беше често срещано име, а този път имаха и полк. След войната беше напуснал армията, така че нямаше пенсия и нямаше адрес. Но те знаеха, че е на шестдесет и пет години.

Престън се захвана с телефонния указател на Дърбан, а Вилоен ангажира полицията в града. Той успя първи. На името имаш две глоби за неправилно паркиране и адрес. Той държеше малък хотел на морския бряг. Обадиха се и им отговори госпожа Левинсън. Тя потвърди, че е бил в „Сталаг 344“. В момента мъжът й беше излязъл на риболов.

Те кършиха пръсти до среднощ, когато той се върна и можаха да разговарят с него. Жизнерадостният хотелиер гърмеше с гласа си в телефонната слушалка.

— Фрики? Как да не го помня… Тъпо копеле! Избяга в гората. Никога нищо повече не се чу за него. Та защо ви е?

— Откъде беше той?

— Ийст Лъндън — каза Левинсън без колебание.

— От какъв произход беше?

— Не говореше много за това. Африканер, разбира се. Говореше африкаанс свободно, английски зле. Работническа класа. А, спомням си, разправяше, че баща му бил стрелочник там.

Престън се сбогува и се обърна към Вилоен:

— Ийст Лъндън. Можем ли да отидем дотам?

Капитанът въздъхна:

— Не бих го направил. Това е на стотици мили. Ние сме голяма страна, мистър Престън. Ако настоявате, утре ще отидем със самолет. Ще се обадя да ни чака полицейска кола и шофьор.

— Без отличителни белези, моля — каза Престън. — И шофьор в цивилни дрехи.

 

 

Въпреки че главната квартира на КГБ е в центъра, на площад Дзерджински № 2, и сградата не е малка, тя не побира дори и част от някое от главните управления, отдели и секции, които съставят тази огромна организация. Нейните части са пръснати навсякъде.

Първо главно управление се намира в Ясенево, на външното околовръстно шосе, почти в южния край на града. Почти цялото се помещава в модерна сграда от метал и стъкло под формата на трилъчева звезда като емблемата на „Мерцедес“.

Строена е от финландци по договор и първоначално е била предвидена за външния отдел на ЦК на КПСС. При завършването обаче хората от външния отдел не я харесали и пожелали да останат по-близо до центъра на Москва, така че била дадена на КГБ. За Първо главно управление тя беше много подходяща — далеч от града и любопитните погледи.

Служителите там работят под „прикритие“ дори в собствената си страна. Тъй като много от тях ще заминават в чужбина (или вече са били) като дипломати, последното нещо, от което имат нужда, е някой шумен турист да ги види как излизат от главната квартира и да ги снима с най-обикновен фотоапарат.

Но към Първо управление има още едно, при това толкова секретно, че дори не се намира в Ясенево. Ако Първо главно управление е „секретно“, то „С“, или управлението на „нелегалните“, е „строго секретно“. Работещите не само не се срещат с колегите си от Първо главно, те не се срещат и помежду си. Те се обучават и инструктират строго индивидуално — само инструкторът и обучаваният. И не се подписват сутрин в присъствената книга, както колегите си.

Причината е проста — руснаците имат патологична мания за секретност и това не е от комунистически времена, отива назад в миналото, още в дните на царството. „Нелегалните“ са мъже и понякога жени, които преминават строга подготовка за живот в чужбина под най-дълбоко прикритие.

И все пак доста от тях са били залавяни и са издавали всичко, което знаят, други са бягали на Запад с цялата им достъпна информация. Ето защо колкото по-малко знаят, толкова по-добре. Очевидно е, че не може да се издаде това, което не се знае.

Затова „нелегалните“ са настанени в малки апартаменти в Москва и единственото им занимание са инструктажите и тренировките. За да бъде по-близо до „момчетата“ си, шефът на отдела има канцелария в „Центъра“ на площад Дзерджински. Тя е на шестия етаж, три етажа над председателя Чебриков и два над първите му заместници, генералите Цинев и Крючков.

В тази непретенциозна „Светая Светих“ в сряда, 18 март, следобед, докато Престън разговаряше с Левинсън, влязоха двама мъже и представиха исканията си на шефа на „нелегалните“, намусен стар ветеран, прекарал целия си разумен живот дълбоко законспириран. Той не хареса това, което му показаха.

— Само един човек отговаря на условията — неохотно се съгласи той. — Той е великолепен.

Единият от хората на ЦК извади малко картонче.

— Тогава, другарю генерал, ще го освободите от настоящите му задължения и ще му наредите да се яви на този адрес.

Генералът кимна мрачно. Знаеше адреса. Той си припомни отново пълномощията на двамата. Наистина бяха от ЦК и макар да не беше изрично посочено, той не се съмняваше кой ги праща. Въздъхна безпомощно. Трудно е да загубиш най-добрия агент, когото някога си обучил, наистина изключителен, но не можеше да направи нищо срещу тази заповед. Той беше офицер. Не беше негова работа да обсъжда заповедите. Той натисна едно копче на интеркома.

— Предайте на майор Валерий Петровски да дойде при мен.

 

 

Първият за деня самолет за Ийст Лъндън пристигна навреме на Бен Шуман — малкото, подредено, синьо-бяло летище, което обслужва четвъртия по големина град и морско пристанище в Южна Африка. Шофьорът ги посрещна в чакалнята и ги поведе към един обикновен форд на паркинга.

— Накъде, капитане? — попита полицаят.

Вилоен кимна към Престън.

— Железопътното управление. Административната сграда.

Шофьорът кимна и потегли. Модерната жп гара на Ийст Лъндън е на Флийт стрийт, а точно срещу нея има един стар комплекс от занемарени едноетажни постройки в зелено и кремаво — това са канцелариите на администрацията.

Вълшебната карта на Вилоен ги заведе веднага при директора на финансовия отдел. Той изслуша въпросите на Престън.

— Да. Наистина плащаме пенсии на работилите при нас, които живеят в областта. Как беше името?

— Брант — каза Престън. — За жалост не знам първото име. Бил е стрелочник преди много години.

Директорът извика един свой подчинен и всички заедно тръгнаха през мрачните коридори към архива. Чиновникът порови известно време и извади един пенсионен картон.

— Ето го. Друг Брант нямаме. Пенсионирал се е преди три години. Куус Брант.

— На колко години е? — попита Престън.

— Шестдесет и три.

Престън поклати глава. Ако Фрики Брант е бил на годините на Ян Марайс, а баща, му тридесет години по-стар, сега би трябвало да е на деветдесет.

— Човекът, когото търся, би трябвало да е на около деветдесет.

Служителят поклати глава. Друг пенсиониран Брант те нямаха.

— Тогава можете ли да намерите тримата най-възрастни, които все още получават пенсия от вас?

— Но те не са вписани по възраст, а по азбучен ред! — запротестира служителят.

Вилоен дръпна директора настрана и му заговори на африкаанс. Думите му имаха ефект. Изглеждаше впечатлен.

— Направи го — каза той, — картон по картон! Всички, родени преди 1910 година. Ние сме в кабинета ми.

Отне един час. Служителят донесе три пенсионни картона.

— Има един на деветдесет, но е бил носач на гарата. Един на осемдесет — бивш чистач, а този е на осемдесет и една. Той е бил стрелочник на разпределителната гара.

Името на човека беше Фури и живееше някъде в квартал Куини.

След десет минути те бяха в стария повече от петдесет години квартал. Някои от къщите бяха ремонтирани, други бяха порутени и неугледни — тук живееха по-бедните бели работници. Зад Мур стрийт се чуваше тракането на железопътните работилници и на товарната гара, където се съставят композициите, превозващи товари от пристанището към вътрешността на страната. Намериха къщата една пресечка след Мур стрийт.

Отвори им една стара негърка с лице като орехова ядка и бяла коса, събрана в кок. Вилоен говори с нея на африкаанс. Старицата посочи към хоризонта, промърмори нещо и затвори вратата. Върнаха се при колата.

— Казва, че е в института. — Вилоен се обърна към полицая: — Какво е това?

— А, това е старият жп институт. Нагоре по Патерсън стрийт. Сега е клуб на железничарите.

Постройката се оказа голяма, на един етаж, непосредствено до игрището за боулинг. Отпред имаше ограден паркинг. Преминаха през зала за игри и гледане на телевизия и влязоха в един шумен бар.

— Папа Фури? — каза барманът. — Да, навън е, гледа боулинга.

Намериха стареца седнал пред чаша бира на топлото есенно слънце.

Той ги изгледа и след това кимна:

— Помня Джо Брант. Умря отдавна.

— Имал е син. Фредерик. Или Фрики.

— Точно така. Боже мили! Млади момко, връщаш ме много назад. Добро хлапе. Понякога след училище идваше на гарата. Джо го качваше на маневрения локомотив. Истинско удоволствие за момчета по онова време…

— Това ще да е било към края на тридесетте? — попита Престън.

Старецът кимна:

— Тогава. Малко след като дойде тук със семейството си.

— Около 1943 Фрики замина за фронта?

Папа Фури го погледна със сълзящите си очи, с които се мъчеше да се взре назад, през петдесет години еднообразен, монотонен живот.

— Точно така — каза той, — момчето не се върна. Казаха на Джо, че е умрял някъде в Германия. Това го съсипа. Обичаше сина си. Имаше големи планове за него. След като получи телеграмата, той се промени и никога вече не беше същият. Умря през 1950. Според мен сърцето му не издържа. Жена му скоро го последва — може би година-две по-късно.

— Току-що казахте — намеси се Вилоен, — „след като дойде тук със семейството си“. От коя част на Южна Африка дойдоха?

Папа Фури го изгледа учудено:

— Те не дойдоха от Южна Африка.

— Но са били африканери.

— Кой ти каза това?

— Военните.

Старецът се усмихна:

— Предполагам, че младият Фрики е можел да мине за африканер в армията. Не, те са германци. Емигранти. От средата на тридесетте години. Джо никога не научи езика както трябва. Естествено момчето го научи много добре. В училище.

Когато се върнаха при колата, Вилоен каза:

— Е?

— Къде се съхраняват документите на емигрантите в Южна Африка?

— В сутерена на Юниън Билдинг заедно с останалия държавен архив.

— Може ли, докато сме тук, да ни направят справка в архива?

— Разбира се. Нека да отидем в полицията. Оттам ще се свържем по-добре.

Полицейският участък също бе на Флийт стрийт. Триетажна жълта постройка с огледални стъкла. Те предадоха молбата си и седнаха да обядват в столовата, докато в Претория един служител пропусна своя обяд. За щастие архивът беше компютъризиран и данните се намериха бързо. Служителят написа резюме и им го изпрати по телекса.

Получиха справката, докато пиеха кафе. Вилоен я преведе дума по дума.

— Боже мили! — каза той, след като свърши. — Кой би го помислил!

Престън беше замислен. Той стана и отиде до шофьора си, който седеше на отделна маса.

— Има ли синагога в Ийст Лъндън?

— Да, сър. На Парк авеню. Две минути оттук.

В синагогата, бяла с червен покрив, върху който стоеше звездата на Давид, в четвъртък следобед нямаше никой освен цветнокожия прислужник, облечен в стар военен шинел и с вълнена шапка на главата. Той им даде адреса на равина Блум в предградието Салбърн. Малко след три часа те почукаха на вратата му.

Отвори сам той — здравеняк с брада, на около петдесет и пет, със стоманеносива коса. От пръв поглед беше ясно — твърде млад е.

Престън се представи.

— Бихте ли казали, ако обичате, кой беше равинът тук преди вас?

— Разбира се. Равин Шапиро.

— Имате ли представа къде мога да го намеря и дали е още жив?

— По-добре влезте — каза равин Блум.

Поведе ги по един коридор, в края на който имаше врата. В стаята седеше един много стар човек и отпиваше от чаша черен чай.

— Чичо Соломон, едни хора искат да говорят с теб.

Престън излезе от къщата един час по-късно и отиде при колата, където вече го чакаше Вилоен.

— Летището — каза той на шофьора и се обърна към Вилоен: — Може ли да се уреди среща с генерал Пиенаар утре сутринта?

 

 

Този следобед още двама души от въоръжените сили на Съветския съюз бяха изтеглени от нормалните си задължения.

На запад от Москва, на около сто километра по шосето за Минск, в една гора се намира комплексът от радио– и спътникови антени и съответните сгради. Това е един от постовете за улавяне на сигнали от въоръжените сили на Варшавския договор, но също и такива, изпратени далеч от границите му. Едно от крилата е отделено и се използва изцяло от КГБ.

Един от двамата беше офицер, радиооператор там.

— Той ми е най-добрият! — оплакваше се шефът полковник на своя заместник, след като двамата от ЦК си отидоха.

— Добър? Как да не е? С тази апаратура може да чуе как хлебарка си почесва задника в Калифорния!

Другият от двамата беше полковник от съветската армия и на униформата му, въпреки че рядко я обличаше, имаше артилерийски знаци. Всъщност той беше повече учен, отколкото военен и работеше към изследователския отдел по тежките въоръжения.

 

 

— Е — каза генерал Пиенаар, когато седнаха в креслата около масичката в кабинета му, — виновен ли е нашият дипломат Ян Марайс или не?

— Виновен. По-виновен няма накъде.

— Бих искал да чуя доказателствата ви, мистър Престън. Къде е стъпил накриво? Къде е вербуван?

— Не е — каза Престън, — досега не е направил нито една погрешна стъпка. Прочетохте ли саморъчната му автобиография?

— Да, и както сигурно капитан Вилоен ви е казал, сме проверили всичко за този човек от раждането му досега. Няма нито едно несъответствие.

— Такива няма. Историята на детството му е абсолютно точна. Предполагам, че и сега би могъл да разказва за детството си в продължение на пет часа, без да повтори нищо и без да сгреши нито един детайл.

— Значи е вярно. Всичко, което може да се провери, е вярно.

— Всичко, което може — да. Всичко е вярно до момента, в който двамата млади войници са избягали от камиона и хукнали в гората. След това всичко е лъжа. Нека започна от другия край — от Фрики Брант, другия беглец. Хитлер идва на власт в Германия през 1933 година. През 1935 един железничар на име Джоузеф Брант отива в южноафриканското посолство в Берлин и поисква емигрантска виза. Причина? Преследван е от нацистите, защото е евреин. Молбата му е уважена и му се издава емигрантска виза за Южна Африка — за него и за младото му семейство. Документите тук потвърждават казаното.

— Така е — каза генералът, — по времето на Хитлер много евреи са емигрирали в страната. Тук страната ни има по-добра репутация от някои други.

— През септември 1935 — продължи Престън — Джоузеф Брант, съпругата му Илзе и десетгодишният им син се качват на кораб в Бремерхавен и след шест седмици пристигат в Ийст Лъндън. Тогава там е имало много германци и немного евреи. Той решил да остане и си намерил работа в железниците. Любезен чиновник от имиграционната служба уведомил за пристигането им местния равин.

Равинът, енергичен млад човек на име Соломон Шапиро, посетил новодошлите и се опитал да ги окуражи да се присъединят към живота на еврейската колония. Те отказали и равинът решил, че желаят да живеят с християните. Бил разочарован, но все още нямал подозрения.

През 1938 момчето, вече натурализирано като Фредерик или Фрики, станало на тринадесет. Било време за ритуала бар-мицва — настъпването на пълнолетието за евреите. Той е важен ритуал за човек, който има само един син, и независимо от всичко равинът отишъл при семейството и ги попитал дали не желаят той да го проведе. Те го отпратили и подозренията му се превърнали в убеденост.

— Каква убеденост? — попита генералът озадачен.

— Че не са евреи. Снощи ми каза. При бар-мицва момчето се благославя от равина. Преди това обаче той трябва да се убеди, че то е евреин. Майката трябва да има документ, наречен „кетуба“, който удостоверява, че бракът й е сключен в синагога, според вярата. Илзе Брант нямала „кетуба“. И дума не можело да става за бар-мицва.

— Така че са дошли в страната под фалшив предлог? Толкова отдавна е било това…

— Не е само това — каза Престън. — Нямам доказателства, но мисля, че съм прав. Джоузеф Брант не е излъгал, когато е казал, че го преследват нацистите от гестапо. Преследвали са го, но не като евреин, а като войнстващ немски активен комунист. Знаел е, че ако каже това в посолството, никога няма да му дадат виза.

— Продължавайте — каза генералът мрачно.

— Когато станал на осемнадесет години, синът Фрики е бил напълно завладян от тайните идеали на баща си. Бил е предан комунист, готов да работи за Коминтерна.

През 1943 двама млади мъже влизат в южноафриканската армия и заминават за фронта. Ян Марайс — за да се бие за Южна Африка и Британската общност, а Фрики Брант — за идеологическата си родина, СССР.

В началния лагер, при транспортирането, в Италия и в Муусберг не са се срещали. Срещнали са се в „Сталаг 344“. Не знам дали Брант е имал предварителен план за бягството, но за съучастник е подбрал човек като него самия — млад, висок и рус. Предполагам, че не Марайс, а той самият е дал знак да избягат, когато камионът се е повредил.

— А болестта? — попита Вилоен.

— Няма никаква болест. Нито са попадали в ръцете на партизани католици. Най-вероятно е да са били заловени от комунисти, с които Брант би могъл да разговаря на немски. Те са ги завели при Червената армия, следователно попаднали са в ръцете на НКВД заедно с доверчивия Марайс.

Размяната е станала между март и април 1945 година. Приказките за леденостудени килии са пълна измама. Вероятно са го накарали да изпее всичко за детството си и ученическите години, а Брант го е научил. Така че въпреки лошия си правопис на английски да може да го опише със затворени очи.

Възможно е и да са го понаучили на английски. Леко са променили външния му вид, сложили са на врата му номера на Марайс и това е всичко. След като не им е трябвал повече, Ян Марайс е бил ликвидиран.

След това са позагрубили външния вид на Брант, дали са му някой химикал, за да изглежда правдоподобно болен, и са го предали при Потсдам. Известно време е бил в болница — първо в Билефелд, а после в Глазгоу. До зимата на 1945 всички южноафрикански войници са си били вече у дома, почти не е било вероятно да срещне някой от полка си. През декември е тръгнал за Кейптаун, пристигнал е през януари 1946.

Имал е един проблем — не е можел да отиде до Дювелсклууф. Но не е и мислел да ходи там. По това време някой от военното министерство е изпратил на стария Марайс телеграма, че синът му се е върнал, след като е бил обявен за „изчезнал, вероятно мъртъв“. За ужас на Брант, признавам, че това е предположение, но вероятно съм прав, пристигнала е телеграма, в която старият го вика да се прибере у дома си. Той се „разболява“ отново и постъпва във военната болница.

Старецът не е спрял дотук, а е изпратил нова телеграма, за да съобщи, че ще пристигне в Кейптаун. Отчаян, Брант се е примолил на приятелите си от Коминтерна и въпросът е бил уреден. Блъснали са стария, инсценирали са смяна на спукана гума и всички били убедени, че става дума за нещастен случай, а виновният е избягал. След това всичко е било лесно. Младежът не е можел да отиде за погребението и никой в градчето не бил учуден, а адвокатът Бенсън без ни най-малко подозрение продал имота и изпратил парите в Кейптаун.

В стаята настъпи тишина, смущавана само от една муха, блъскаща се в стъклото на прозореца. Генералът поклати глава.

— Звучи правдоподобно — съгласи се той накрая, — но няма доказателства. Не можем да докажем, че Брант не са били евреи, да не говорим дали са били комунисти или не. Има ли нещо, което да разсейва всякакви съмнения?

Престън бръкна в джоба си, извади снимката и я постави на бюрото пред генерала.

— Това е последната снимка на истинския Ян Марайс. Както се вижда, като ученик е играл крикет доста добре. Вижте как държи топката — както, когато се хвърля фалцово. Освен това е бил и левак.

В Лондон изучавах тамошния Ян Марайс цяла седмица. Отблизо, с бинокъл. Наблюдавах го да шофира, да се храни, да пуши, да пие — той не е левак. Генерале, много неща могат да се променят у човека. Може да се смени косата, говоренето, лицето, маниерите. Но един човек, който подава фалцова топка в крикета, не може да се превърне в нормален десняк.

Генерал Пиенаар, който беше играл крикет през половината си живот, се загледа в снимката.

— Какъв е този в Лондон, мистър Престън?

— Генерале, това е предан комунист, който е работил във външното министерство на Южна Африка повече от четиридесет години. За Съветския съюз.

Генерал Пиенаар вдигна поглед от бюрото и се загледа отвъд долината към монумента „Воортрекър“.

— Ще го смажа — прошепна той, — ще го накъсам на малки парченца и ще го разпилея на вятъра.

Престън се изкашля:

— Като имам предвид, че ние имаме проблеми със същия човек, може ли да ви помоля да не предприемате нищо, преди да разговаряте със сър Найджъл Ървинг?

— Добре, Престън. Първо ще говоря с Найджъл Ървинг. А какви са вашите планове?

— Тази вечер има полет за Лондон. Бих искал да се върна с него.

Генералът се изправи и протегна ръката си:

— Довиждане, мистър Престън. Капитан Вилоен ще ви изпрати на летището. Благодаря за помощта.

Докато събираше нещата си в хотела, той се обади на Денис Грей, който дойде от Йоханесбург, за да приеме за изпращане закодирано съобщение за Лондон. Два часа по-късно получи и отговора. На следващия ден, събота, сър Бърнард Хемингс щеше да се срещне с него в службата.

Когато обявиха за последен път полета на южноафриканските авиолинии до Лондон, Вилоен и Престън бяха в пътническото фоайе. Престън показа бордната си карта, а Вилоен служебното си удостоверение. Излязоха навън, в хладния мрак на асфалта.

— Ще ти кажа нещо, англичанино — ти си страшно добър jaghond!

— Благодаря — каза Престън.

— Знаеш ли какво е jaghond?

— Това е ловджийско куче. И май тукашната порода е бавна, тромава, но много упорита.

За първи път през тази седмица капитан Вилоен отметна глава назад и се разсмя. След това стана сериозен.

— Може ли един въпрос?

— Да.

— Защо сложи цвете на гроба на стария?

Престън се загледа напред към самолета, чиито илюминатори светеха в полумрака двадесетина метра напред. Последните пътници вече се качваха.

— Отнели са сина му. После са го убили, за да не разбере. Мисля, че така трябваше да направя.

Вилоен подаде ръката си и каза:

— Довиждане, Джон. Желая ти късмет.

— Довиждане, Андрийс.

Десет минути по-късно летящата газела върху опашката на самолета издигна муцуна към небето и се понесе на север към Европа.