Дейвид Балдачи
Част от секундата (38)

37

Воят на клаксона най-сетне привлече вниманието на един патрулиращ помощник-шериф, който откри Кинг и Мишел все още в безсъзнание. Откараха ги в болницата в Шарлотсвил. Кинг се опомни пръв. Главата му беше окървавена, но черепът му се бе оказал корав, тъй че нямаше сериозни увреждания. Мишел се свести по-бавно — бяха я упоили, докато обработят раните по шията й. Когато се събуди, Кинг седеше до нея с бинтована глава.

— Господи, изглеждаш ужасно — изрече тя с немощен глас.

— Само това ли заслужих, като седя от часове на тоя проклет стол и чакам принцесата да се събуди? „Господи, изглеждаш ужасно.“

— Извинявай. Наистина е чудесно да видя лицето ти. Не знаех дали си жив.

Той се вгледа в белезите по подпухналата й шия.

— Който и да е бил, пипа здравата. Видя ли някого?

— Не. Беше мъж, само това знам. — Тя помълча и добави: — Прострелях го.

— Какво?

— Прострелях го през седалката.

— Къде го улучи?

— В ребрата, струва ми се.

— Полицаите чакат да дадеш показания. Аз вече говорих с тях. ФБР и Джефърсън Паркс също са тук. Разказах им как намерихме пистолета, споделих и теорията си за изнудването на Лорета.

— Едва ли ще мога да им кажа много.

— Трябва да са били поне двама: единият ни подплашва да напуснем къщата, другият чака в джипа. Разчитали са да взема пистолета. Така им спестихме търсенето. Идеално замислен капан.

— В колата бяха двама. — Мишел пак помълча. — Взели са пистолета, нали?

— Да. Глупаво, като си помислиш. Трябваше веднага да занесем пистолета във ФБР, но не го направихме и вече нищо не можем да променим. — Той въздъхна и положи ръка на рамото й. — Разминахме се на косъм, Мишел. Наистина на косъм.

— Борих се с всички сили.

— Знам. Без теб щях да бъда мъртъв. Задължен съм ти.

Преди Мишел да отговори, вратата се отвори и в стаята влезе млад мъж.

— Агент Максуел? — Той показа карта от тайните служби. — Щом ви изпишат от болницата и приключите разговора с полицията, трябва да ме придружите до Вашингтон.

— Защо? — попита Кинг.

Онзи не му обърна внимание.

— Лекарите казват, че сте оцелели по чудо.

— Чудото се дължи изцяло на нея — изтъкна Кинг.

— Защо трябва да се върна във Вашингтон? — попита Мишел.

— От днес сте възстановена на работа във вашингтонското бюро.

— Това е работа на Уолтър Бишоп — подхвърли Кинг.

— Не знам чия работа е.

— Аз обаче знам. Затова го казах.

— Ще бъда тук, когато сте готова за тръгване.

Младият мъж отривисто кимна на Кинг и излезе.

— Е, беше забавно, макар че не трая дълго — каза Кинг.

Тя посегна и стисна ръката му.

— Хей, ще се върна. Няма да те оставя да се забавляваш сам-самичък.

— Засега почивай, става ли?

Тя кимна.

— Шон? — Той я погледна. — За снощи, с плуването и всичко останало. Беше забавно. Мисля, че и двамата се нуждаехме от това. Може някой ден да го повторим.

— Да, по дяволите. С огромно удоволствие те метнах във водата.

 

 

Кинг бе напуснал стаята на Мишел и вървеше по коридора, когато пред него пристъпи жена. Джоун изглеждаше едновременно объркана и разтревожена.

— Току-що узнах. Добре ли си?

Тя погледна превързаната му глава.

— Нищо ми няма.

— А агент Максуел?

— И тя е добре. Благодаря, че попита.

— Сигурен ли си, че нищо ти няма?

— Добре съм, Джоун!

— Разбрах, разбрах, успокой се.

Тя кимна към столовете в една празна стая. Седнаха й Джоун го погледна със сериозно изражение.

— Чух, че си открил пистолет в дома на онази жена.

— Как разбра, дявол да го вземе? Току-що го казах на полицаите.

— Работя в частния сектор, но не съм загубила детективските си умения, когато напуснах службите. Вярно ли е?

Той се поколеба.

— Да, намерих пистолет.

— И откъде е дошъл според теб?

— Имам си теории. Но не съм в настроение да ги споделям.

— Дай тогава да ти предложа една от моите. Тази жена е бивша камериерка от хотел „Феърмаунт“, има скрит пистолет в градината и я откриват убита, с натикани в устата пари. Изнудвала е собственика на пистолета. А той може да е бил замесен в убийството на Ритър.

Кинг я зяпна смаяно.

— Откъде черпиш сведения, по дяволите?

— Извинявай, нещо и аз загубих настроение да споделям. Значи намери пистолета, после го загуби и при това без малко да се простиш с живота си.

— Всъщност Мишел пострада по-зле. Мен само ме зашеметиха. Изглежда, че са направили всичко възможно, за да я убият.

При тези думи Джоун го изгледа странно.

— Мислиш ли, че случаят има нещо общо с изчезването на Бруно? — попита внезапно тя.

— От къде на къде? — изненада се той. — Само защото Ритър и Бруно бяха кандидат-президенти? Твърде слаб аргумент.

— Може би. Но нещата, които изглеждат сложни, често се оказват прости по същността си.

— Благодаря за урока по детективска логика. Няма да го забравя.

— Може наистина да ти трябват елементарни уроци. Тръгнал си с жената, която остави да отвлекат Бруно.

— Тя не е по-виновна за това, отколкото аз за смъртта на Ритър.

— Фактът е, че аз разследвам изчезването на Бруно и в момента за мен никой не е извън подозрение, включително и скъпата ти приятелка Мишел.

— Чудесно, само че тя не ми е „скъпа приятелка“.

— Добре, каква ти е точно?

— Просто разследвам нещо и тя ми помага.

— Великолепно, радвам се, че поне движиш с някого, тъй като мен явно си ме забравил напълно. И Максуел ли предлага милион долара, ако разгадаеш случая, или само малко гимнастика между чаршафите?

Кинг се втренчи в нея.

— Само не ми казвай, че ревнуваш.

— Може и да ревнувам, Шон. Но въпреки всичко смятам, че заслужавам поне отговор на предложението си.

Кинг хвърли поглед към стаята на Мишел, но пак се обърна, когато Джоун сложи ръка върху рамото му.

— Трябва да продължа разследването. И кой знае, може би има някакъв шанс да разкрием цялата истина за Клайд Ритър.

Кинг я изгледа предизвикателно.

— Да, някакъв шанс — отвърна той.

— Е, участваш ли? Трябва да знам. Още сега.

След кратко колебание той кимна.

— Участвам.