Дейвид Балдачи
Част от секундата (12)

11

Кинг тихо прегази до брега, облече се и приклекна зад няколко ниски храста. Светлината продължаваше да шари напред-назад, докато непознатият се движеше из района покрай източната граница на имота му. Прикрит от дърветата, Кинг се отправи към предната част на къщата. На алеята беше паркирана непозната кола — синьо открито беемве. Понечи да се приближи, но в последния момент реши, че ще е по-разумно да се въоръжи. С тежък пистолет в ръката щеше да се чувства далеч по-спокоен.

Той се промъкна в тъмната къща, взе пистолета и отново излезе през страничната врата. Светлата дъга бе изчезнала и това го разтревожи. Коленичи и се ослуша. До ушите му долетя рязък пукот на строшен сух клон. Шумът се раздаде отдясно, само на три-четири метра от него; после той дочу човешка стъпка, след това още една. Напрегна се, стиснал здраво пистолета със свален предпазител.

Хвърли се напред, блъсна непознатия, стовари се върху него и насочи пистолета към лицето му.

С изненада откри, че противникът е жена. И тя също държеше насочен пистолет. Двете дула почти се докосваха.

— Какво търсиш тук, по дяволите? — попита гневно той, когато видя с кого си има работа.

— Ако се дръпнеш от мен, може би ще си поема дъх да ти кажа — отвърна тя също тъй гневно.

Кинг се изправи, без да бърза, и когато жената протегна ръка, за да й помогне да стане, той се престори на разсеян.

Гостенката беше облечена с пола, блуза и късо яке. При сблъсъка полата се бе вдигнала почти до слабините й. Докато се изправяше с усилие, тя успя да я придърпа надолу.

— Навик ли ти е да нападаш посетителите? — попита сприхаво тя, докато прибираше пистолета си в кобура и се изтупваше.

— Обикновено посетителите не се промъкват в имота ми.

— Почуках на предната врата, но никой не ми отговори.

— Тогава трябваше да си тръгнеш и да дойдеш друг път. Не са ли те учили като малка?

Жената скръсти ръце.

— Отдавна не сме се виждали, Шон.

— Тъй ли? Не бях забелязал. Напоследък съм доста зает с новия си живот.

Тя се озърна.

— Виждам. Хубаво местенце.

— Какво търсиш тук, Джоун?

— Дойдох да видя един стар приятел, изпаднал в беда.

— Нима? И кой е той?

Тя се усмихна сдържано.

— Убийство в кантората ти. Това е беда, нали?

— И още как. Питах кой е „старият приятел“.

Тя кимна към къщата.

— Идвам отдалече. Много съм слушала за южняшкото гостоприемство. Няма ли да ми го покажеш в действие?

Кинг се замисли дали да не пусне един-два куршума над главата й. Но единственият начин да разбере какво си е наумила Джоун Дилинджър беше да я търпи, поне засега.

— Какво гостоприемство по-точно?

— Е, часът вече наближава девет, а аз не съм вечеряла — каза тя. — Да започнем оттам, а после ще видим.

— След всички тези години ми цъфваш изневиделица и очакваш да ти готвя вечеря? Ама че си нахална.

— Това не би трябвало да те изненадва, нали?

 

 

Докато Кинг приготвяше вечерята, Джоун тръгна да обиколи приземния етаж с чаша джин-тоник в ръка. После влезе при него в кухнята и се настани на ръба на масата.

— Как е пръстът? — попита тя.

— Боли ме само когато съм сериозно раздразнен. Един вид индикатор за настроението. И за твое сведение в момента боли, та се не трае.

Тя не обърна внимание на закачката.

— Къщата е великолепна. Чух, че си я построил сам.

— Все трябваше да се занимавам с нещо.

— Не знаех, че си дърводелец.

— В колежа се издържах, като изработвах разни неща за хора, които можеха да си ги позволят. После си рекох: по дяволите, защо пък да не поработя и за себе си?

Вечеряха на масата в трапезарията, откъдето имаше великолепен изглед към езерото. Кинг бе донесъл от избата бутилка мерло. При други обстоятелства би било много романтично преживяване.

След вечерята седнаха да пият кафе във всекидневната с висок сводест таван и панорамни прозорци. Когато забеляза, че Джоун потръпва, Кинг включи газовата камина и й подхвърли одеяло да се наметне. Седяха на кожените дивани един срещу друг. Джоун свали обувките си, настани се с подвити крака и сложи одеялото върху тях.

— Вечерята беше приказна. — Тя вдигна чашата си и вдъхна аромата на виното. — А виждам, че си добавил още нещо към списъка на уменията си.

— Добре де, вече си с пълен стомах и леко подпийнала. Защо дойде?

— Когато с бивш агент се случи нещо необичайно и предстои сериозно криминално разследване, всички проявяват интерес.

— И те пратиха да ме видиш?

— Вече мога и сама да се пращам където искам.

— Значи е неофициално посещение? Или си дошла тук да шпионираш за службите?

— Бих го определила като неофициално. Искам да чуя как стоят нещата от твоя гледна точка.

Кинг държеше чашата между дланите си, потискайки желанието да замери Джоун с нея.

— Нямам гледна точка. Човекът работеше за мен отскоро. Убиха го. Днес открих, че бил включен в Програмата за защита на свидетели. Не знам кой го е убил. Точка.

Вместо да отговори, Джоун мълчаливо се загледа в огъня. Накрая стана, пристъпи към камината, коленичи и плъзна ръка по каменната зидария.

— Значи освен дърводелец си и зидар?

— Не, наех майстор. Знам докъде ми стигат възможностите.

— Приятно е да го чуя. Повечето мъже, които познавам, не биха си признали подобно нещо.

— Благодаря. Но все пак искам да знам защо си тук.

— Не е свързано със службите, а само с нас двамата.

— Няма никакво „нас двамата“.

— Е, някога имаше. И бих искала да се надявам, че на мое място ти би сторил същото — ако чуеш, че там, където работя, е убит човек от Програмата за защита на свидетели и отново почват да разнищват миналото ми, ще дойдеш да видиш как я карам.

— Мисля, че грешиш в това отношение.

— Е, затова дойдох. Исках да видя дали си добре.

— Радвам се, че отчаяното ми положение ти дава тази чудесна възможност да демонстрираш своята състрадателност.

— Сарказмът не ти подхожда, Шон.

— Късно е, а до Вашингтон има много път.

— Прав си. Пътят е много дълъг. — Джоун помълча и добави: — Струва ми се, че имаш доста свободни стаи. — Тя стана, пристъпи към Кинг, седна в застрашителна близост до него и плъзна възхитен поглед по едрата му фигура. — Изглеждаш в отлична форма. Спокойно би могъл да постъпиш в екипа на ФБР за освобождаване на заложници.

Той поклати глава.

— Стар съм вече за тия истории. Имам проблеми с коленете, контузено рамо и тъй нататък.

Тя въздъхна, загледа се настрани и намести зад ухото си един непокорен кичур.

— Наскоро навърших четирийсет.

— По-лошо щеше да е, ако не ги беше навършила. Какво толкова, не е краят на света.

— Ако бях мъж, и аз щях така да говоря. Не е много весело да си стара мома на четирийсет години.

— Изглеждаш великолепно. Все едно дали си на трийсет или на четирийсет. Освен това тепърва ти предстои кариера.

— Не вярвах да издържа толкова дълго.

— Все пак издържа по-дълго от мен.

Тя остави чашата си и се обърна към него.

— А не трябваше.

Настана неловко мълчание.

— Беше преди години — каза накрая Кинг. — Минали работи.

— Явно не са. Виждам как ме гледаш.

— А ти какво очакваше?

Тя допи виното си на една глътка.

— Изобщо нямаш представа колко трудно ми беше да дойда тук. Поне на десет пъти размислях. Трябваше ми около час, за да реша как да се облека. Изхабих повече нерви, отколкото ако бях охрана на президентска церемония за встъпване в длъжност.

Кинг за пръв път я чуваше да говори така. Тя винаги се държеше извънредно самоуверено. Задяваше се с момчетата, сякаш беше не просто част от компанията, а неин всепризнат лидер.

— Съжалявам, Шон. Не помня дали успях някога да ти се извиня.

— В крайна сметка вината беше моя. Случаят е приключен.

— Много мило от твоя страна.

— Просто не разполагам с излишно време или енергия, за да се сърдя на когото и да било. За мен не е чак толкова важно.

Джоун се изправи, сложи си обувките и наметна якето.

— Имаш право, късно е и трябва да си тръгвам. Съжалявам, че смутих за малко твоя чудесен живот. Приеми извиненията ми, задето бях толкова загрижена за теб, та дойдох да видя как я караш.

Докато Джоун крачеше към вратата, Кинг понечи да заговори, поколеба се и накрая въздъхна примирено.

— Твърде много пи, за да караш нощем по тия провинциални пътища. Гостната е на горния етаж вдясно. Има отделна баня, в шкафа ще намериш пижами, а който стане пръв, ще свари кафе.

Тя се завъртя.

— Сериозно ли говориш? Не си длъжен да ме каниш.

— Повярвай ми, знам много добре. Не бива да те каня. Е, хайде, утре сутрин пак ще се видим.

Тя го изгледа с изражение, което говореше красноречиво: „Сигурен ли си, че няма да ме посетиш преди утрото?“

Кинг се завъртя и тръгна към другата стая.

— Къде отиваш? — попита Джоун.

— Имам да свърша малко работа. Приятни сънища.

Джоун излезе да си вземе пътната чанта от колата. Когато се върна, от Кинг нямаше и следа. Спалнята му навярно беше в дъното на коридора. Тя тихичко пристъпи натам и надникна. Вътре беше тъмно. И пусто. Джоун бавно се качи в своята стая и затвори вратата.