Виктория Александър
Вярвай (8)

Глава 8

И, какво, по дяволите, трябваше да направи сега? Чувстваше се толкова не на място, както би се чувствал нудист на официална вечеря.

Теса стоеше в дъното на голямата зала, почти скрита зад една от колоните, които се издигаха като червени дървета към тавана. Разноцветно облечени хора разговаряха, докато заемаха местата си покрай дългите маси. Теса трябваше да си признае — това беше величествено като епичен филм и почти толкова завладяващо.

Изведнъж всички разговори замряха. В далечния край на залата, върху повдигната платформа, имаше маса, покрита с бяла покривка. Там седяха две жени и един мъж между тях. Двама стояха изправени точно зад тях, сякаш току-що бяха станали. Разпозна Галахад отдясно. Дори от това разстояние виждаше, че е разстроен, тялото му беше напрегнато от сдържан гняв. Мъжът до него, почти толкова висок, сложи ръка върху рамото му. Пред платформата войници обкръжаваха висок, рус мъж с гордо изражение и предизвикателна стойка.

В залата цареше мълчание, всички бяха съсредоточили погледите си върху конфронтацията на предната маса. Гласовете на участващите се извисяваха. Теса не можеше да различи думите, но не можеше да сбърка значението им. В гласа на русокосия звучеше нагло безочие. Това очевидно беше заплаха. Галахад се приведе напред, сякаш възнамеряваше да прескочи масата, но рицарят до него пристъпи напред и му препречи пътя. Седналият мъж се изправи с премерено достойнство. От него се излъчваха благородство и сила. Сърцето й скочи в гърлото. Артур?

Кралят се наведе леко напред и се обърна към по-младия мъж пред себе си. Думите му бяха прекалено тихи, за да се различат от мястото й в далечния край на залата, но дори и да беше на някоя от предните маси, сигурно пак нямаше да чуе нищо. Кралят кимна рязко на охраната и войниците отстъпиха.

Артур и русокосият сякаш пет пари не даваха за публиката. Погледите им се кръстосаха в безмълвна битка на воли. Мина много време. Напрежението в залата нарастваше и Теса се замисли дали целият замък няма да експлодира от потиснатите емоции. Най-накрая мъжът пред краля излая нещо грубо, после се обърна и тръгна през залата. Теса отстъпи назад в сянката на колоната. Нямаше никаква представа, кой беше този човек, но й се струваше разумно да не му се изпречва на пътя. Той мина съвсем близо до нея, но толкова бързо, че успя да зърне лицето му само за миг.

Отново погледна към платформата. Кралят седна на стола си и вдигна чаша вино към устните си. Това очевидно беше сигнал за възобновяването на пира. Напрежението в залата се поуталожи, отново се чуха разговори.

— Добре дошла в Камелот — чу зад себе си глас Теса.

— За какво беше всичко това? — Тя погледна през рамо. — И ти къде беше?

Гласът на Мерлин беше мрачен.

— Бях тук през цялото време, скъпа моя.

— Какво става? Кой беше този?

— Мордред. — Мерлин сякаш искаше да каже още нещо, но се въздържа. Тонът му стана по-весел: — Готова ли си за довечера? Не си нервна, нали?

— Нервна? Защо трябва да съм нервна?

Това беше първият й пир с легендарни крал и кралица в добрата стара Англия. Трябваше да дойде по-рано с Ориана, но Теса измисляше едно след друго извинения, докато момичето се принуди да тръгне без нея. Ориана й бе помогнала да облече една рокля, явно сътворена от Мерлин. Тази беше по-скоро сребриста, отколкото златиста, но пак имаше жълтеникав оттенък, който толкова не й приличаше.

— Мисля, че доста ти подхожда.

— Сигурна съм. — Тя отново погледна пред себе си. Перпендикулярно на платформата бяха наредени две редици маси. Беше почти като всеки друг банкет, на който бе присъствала. Галахад седеше в единия край на кралската маса, до него имаше едно празно място. — Чух, че си си поговорил със сър Парче. Цялата тази работа го подлудява, нали знаеш.

— Скоро ще получи отговорите на въпросите си.

— Тази вечер?

— Тази вечер.

Галахад се приведе и заговори с мъжа на следващия стол, онзи, който го бе задържал преди малко. Теса не я бе забелязала преди, но сега видя приликата между двамата.

— Ланселот?

Мерлин се усмихна.

— Какъвто бащата, такъв и синът. Родствената им връзка си личи и оттук. А до него…

— Гуенивир и… — Гласът на Теса се снижи почти до шепот. — Артур.

Въпреки мнението й за Средните векове и за легендата за Артур, присъствието на тези крал и кралица вдъхваше страхопочитание. Все едно да застанеш пред Аполон или хубавата Елена и да разбереш, че са просто…

— Живи, нормални хора — каза тихо Мерлин. — Истински, както и ти самата, Теса.

Тя не можеше да откъсне погледа си. Гуенивир беше олицетворение на грацията — величествена и стройна, с тъмноруси, златисти коси. До нея Артур се смееше на нещо. Истински крал, излъчващ самоувереност и власт. Косата му беше прошарена, стойката му — стегната, имаше къса брада, която още повече усилваше впечатлението за благородство, което се излъчваше от него. Кралят и Ланселот изглеждаха някъде в началото на петдесетте си години, Гуенивир — може би с няколко години по-млада.

— Винаги съм смятала, че той е много по-възрастен от нея — каза Теса.

— Митове, легенди. — Мерлин въздъхна. — Каквото и да правиш, те все излизат извън контрола ти. Имат си своя собствена сила. Разкази, предавани в продължение на столетия, се променят от различните разказвачи. Като прибавиш и филмите, и ще можеш да си представиш колко се дразня.

— Ти си поискал така.

— Не е нужно да ми напомняш — сопна се той.

— Коя е жената в другия край на масата?

Между Артур и тъмнокосата жена, която изглеждаше съвсем малко по-възрастна от кралицата, имаше едно празно място.

— Вивиан. Съпругата ми, повече или по-малко.

— Повече или по-малко? — Теса сподави смеха си. — Не знаех, че имаш съпруга.

— Самото понятие е относително. Тя и аз сме заедно от векове. Вивиан е прекрасно създание… През по-голямата част от времето… — В тона му прозвуча горчива нотка.

— Това ли е тази, която те е омагьосала и те е заключила в пещера, или нещо такова? — Теса се ухили при мисълта триковете на Мерлин да са насочени към самия него.

— Не, не, нищо подобно. Забрави ли, има доста разлики между мита и действителността. Тази част от легендата е нещо като шега от моя страна… не че тя успя да проумее хумора. Магията на Вивиан е забележителна, но въпреки това не е толкова силна, колкото моята. Колкото и да й се иска да ме омагьоса понякога… просто не притежава необходимата сила. Нито сега, нито когато и да било.

Вивиан почукваше с пръсти по масата, на лицето й бе изписана досада.

— Не изглежда особено щастлива.

— Ти и тя споделяте едно и също мнение за тази епоха. И тя като теб не иска да е тук…

— Мъдра жена.

— И тя мисли така.

Погледът на Теса отново се върна върху лицето, което привличаше вниманието й повече от всяко друго. Той беше великолепен, да, но тя изведнъж осъзна, че и да беше грозен, нямаше да има никаква разлика. Привличаха я характерът му, душата му Той имаше цел в живота си и притежаваше силата да я осъществи. А нищо не можеше да е по-неустоимо от това.

Тя се обърна и се облегна на колоната.

— Няма да е особено щастлив, когато разбере за мен.

Мерлин сви рамене.

— Всеки си носи кръста. Просто ще трябва да се примири.

— Кажи му го на него. Как ще го накараш да се примири? Като го заставиш да ме вземе на скъпоценното си пътешествие? Така или иначе, той изглежда няма много високо мнение за жените.

— О, но, скъпа моя, от теб зависи да промениш мнението му. — Рунтавите вежди на Мерлин подскочиха. — Струва ми се, че той вече те харесва. Доста.

Споменът за устните му, притиснати към нейните, проблесна в съзнанието й, но тя побърза да го прогони.

— Това беше грешка.

— Нима? — Гласът на Мерлин беше съвсем тих.

— Да — отговори твърдо Теса. — Беше. И няма да се повтори.

— Без съмнение. — Тонът на вълшебника беше сериозен, но тя знаеше, че не вярва на думите си. Още по-зле. Тя се възхищаваше от Галахад и го уважаваше. Дори го харесваше. Но това беше всичко. Можеше да му бъде приятелка, но нищо повече. — Това е всичко, което желая, Теса. Ти си тук само за да му помогнеш. Не искам нищо повече.

— Не искаш нищо повече? Колко смешно. Не се опитвай да ми пробутваш глупости, Мерлин. И двамата знаем, че ще остана тук, докато той намери Граал, или… хей! — През ума й премина една отвратителна мисъл. — А какво ще стане, ако не го намери? Ако не успеем да се справим? Какво ще стане, ако… чакай малко. Той може да бъде убит, нали? И двамата можем да бъдем убити!

Мерлин кимна.

— Съществува такава възможност. Наистина, в подобно търсене има голям риск, но трудността го прави такова предизвикателство. И приключение.

— Предпочитам малко по-малко приключения и малко повече сигурност, благодаря — каза рязко тя. — Не отговори на въпроса ми. А ако се провалим?

— Теса, скъпа моя — каза Мерлин с лека усмивка, — макар че винаги е препоръчително да откриеш това, което търсиш, то не винаги е необходимо. Краят не е толкова важен, колкото пътеката за достигането му. Целта трябва да се търси с цялото сърце и душа, нищо повече не се иска.

— Няма значение дали губиш, или печелиш, важното е да участваш. Това ли искаш да кажеш? — Тя го гледа безмълвно известно време. — Че всичко това е за теб, нали? Някаква глупава магическа игра, която играеш с живота на хората. С моя живот. С живота на Галахад.

— Всъщност има ли значение, какво означава това за мен? Не е ли по-важно какво означава за него? — Мерлин насочи погледа си към кралската маса.

Теса също се обърна и погледна към Галахад, който разговаряше с баща си.

— За него то означава всичко — тихо каза тя.

— Но няма никакъв шанс без теб.

— Не разбирам.

— Честно казано, не е и необходимо. — Гласът на вълшебника беше хладен. — Това, което трябва да решиш, е дали искаш или не да му позволиш да пожертва мечтата си, ако единственото, от което се нуждае, за да я постигне, си ти.

— Това не е мое решение. — Теса поклати глава. — Ти вече си го взел вместо мен.

— Аз задвижих колелата, но без твоето безрезервно участие дори аз не мога да гарантирам успех.

— Искаш да кажеш, че ако наистина не желая да го направя, мога да си отида вкъщи?

— Не ставай глупава. Не искам да кажа нищо подобно — сопна се Мерлин.

— Не съм си го и помислила.

— Искам да кажа, че победата — победата на Галахад — зависи не само от участието ти, но и от ентусиазма ти.

— От това как играя играта?

— Точно така.

Тя се втренчи в Галахад.

— Значи наистина зависи от мен?

— Ролята ти е първостепенна.

— И той не може да го направи без мен?

— Не би могъл.

Теса въздъхна. Как би могла да го разочарова?

— Знаех си, че ще погледнеш на нещата по този начин.

Теса стисна зъби.

— Ако обичаш, ще ме оставиш ли да си довършвам мислите, преди да им отговориш?

— Много добре. — Мерлин сви рамене. — Просто си мислех, че така се пести време.

— Време? Много ти приляга да изопачаваш думите.

— Дарба. — Той се ухили. — И като говорим за това, може би не трябва да споменаваш на Галахад откъде точно идваш.

— О? Мислиш, че няма да понесе мисълта, че партньорът му е пътник през времето?

— Галахад не е глупак, но дори най-освободените умове срещат затруднения с толкова абстрактни концепции като пътуване през вековете. Разбира се, по време на пътешествието неизбежно ще се наложи да му признаеш всичко. Съветвам те да подбереш момента много внимателно. Освен всичко останало, Галахад доста цени основните добродетели. Неща като чест и честност.

— Не съм го излъгала за нищо. — Тя се замисли за миг. Разбира се, беше го оставила с погрешното впечатление, че е вдовица… — Поне не затова.

Мерлин повдигна вежди.

— Може би не пряко. Но той дали ще се съгласи? Нима неказването на истината не е същият грях, както лъжата?

— Предполагам.

— Не бъди толкова тъжна, скъпа моя. Просто те съветвам да подбереш внимателно момента, в който ще му разкриеш истината. А сега… — Той й предложи ръката си.

— Сега какво? — Тя присви подозрително очи.

— Сега — гласът му беше дразнещо търпелив — сложи дланта си върху ръката ми, а аз ще те придружа и ще те представя на краля.

— Майтапиш се. — Стомахът й се сви.

— Той наистина е доста приятен.

— Сигурна съм. — Теса сложи ръка върху тази на Мерлин. — Какво да правя? Какво да кажа?

— Същото е като във филмите, скъпа моя. Няма сценарий, разбира се, но се чувствай свободна. Свири по слух.

— Много ми помогна.

— Знам. — Той се усмихна. — Забавлявам се неимоверно.

— Поне един от нас е доволен — промърмори тя. Мерлин тръгна към платформата.

— И ти май се позабавлява днес. Това беше една наистина впечатляваща целувка.

Тя въздъхна дълбоко.

— Наистина не ми е приятно да виждаш всичко, което правя.

— Трябва да свикваш. — В очите му проблесна игриво пламъче. — Това е само началото.

* * *

Галахад я забеляза в момента, в който тя и Мерлин излязоха от сенките. Преглътна. За Бога, тази жена беше истинско видение. Дали той беше единственият, който го забелязва? Вече не чуваше шума в залата. Всички мисли за Мордред изчезнаха. Виждаше единствено нея. Изправи се на крака. В трептящата светлина на факлите косата и роклята й бяха златисти. Като утринното слънце или като прекрасна корона, или… чаша.

Чаша. Търсенето. Тази мисъл го отрезви и той отново се отпусна на стола си. Най-добре ще е да изчака да види какво е замислил вълшебникът. Освен това нищо няма да постигне, като спи с нея. Въпреки че караше кръвта му да кипи, между тях нямаше да има нищо. Той имаше цел в живота и там нямаше място за жена.

Мерлин и Теса се приближиха до платформата. Тя улови погледа на Галахад и устните й трепнаха в лека усмивка Явно нямаше никакви проблеми с нервите. Той се ухили на себе си. Но пък може би не беше толкова самоуверена, колкото изглеждаше. Тази вечер лейди Теса може да е по-забавна от певците, шутовете и мимовете.

Двойката спря точно пред краля. Артур ги изгледа с непривично за него любопитство.

— Е, Мерлин. — По устните на краля заигра замислена усмивка. — Това ли е дамата, за която ми говори?

— Да, сир. Представям ви лейди Теса. — Мерлин се поклони дълбоко.

Теса погледна към краля. На лицето й бе замръзнала усмивка, очите й бяха широко отворени. Мерлин я сръга с лакът и каза нещо неразбираемо. Теса веднага направи неумел реверанс. Какво й ставаше на тази жена? Галахад свъси вежди. Човек би си помислил, че никога преди не е виждала кралски особи. Дори и страна без магьосници със сигурност има крал? И що за странно кралство е това, щом в него жените не се обучават на маниери? Той отново се зачуди каква ли е тази нейна страна.

— Ваше величество.

Гласът й трепереше леко. Не като онзи трепет, който забеляза, след като я целуна. Слава Богу, тя поне не беше забелязала нищо такова у него.

Артур я разглежда известно време и Галахад подозираше, че тя едва се държи на краката си. Съчувстваше й — погледът на Артур бе карал коленете на много рицари да омекват.

— Сигурен ли си в това, Мерлин? — Артур подпря лакът на масата и погали брадата си. — Струва ми се доста крехка за подобно начинание.

Какво е това начинание?

— Крехка? — Теса се огледа наоколо, сякаш не беше сигурна за кого говори кралят. — Аз?

— Довери ми се, сир. — Гласът на Мерлин звучеше уверено. — Не ни е необходима силата на тялото, а силата на духа й.

Необходима за какво?

— И все пак… — Артур поклати глава.

— Изглежда ми съвсем здрава, Артур. — Гуенивир гледаше Теса точно така, както всяка жена, когато преценява друга. Какво точно очакваше да види кралицата? — Ти какво ще кажеш, Ланс?

Погледът на баща му обходи мързеливо Теса и в очите му проблесна одобрително пламъче. Стомахът на Галахад се сви. Ланселот рядко отказваше флирт с красива жена, особено ако е русокоса.

— Здрава не е думата, която бих използвал, ваше величество. Мисля, че „очарователна“ е много по-подходяща. — Кралицата го изгледа остро, а Ланселот сви рамене, сякаш похвалата му относно Теса не беше кой знае какво. — Въпреки деликатността на външния й вид, щом Мерлин казва, че е подходяща за това предизвикателство, аз бих се доверил на думите на вълшебника.

— Много благодаря — промърмори Теса.

Какво предизвикателство? Не е възможно Мерлин още да смята, че един уважаван рицар ще тръгне на някакво незначително търсене с жена? Самата мисъл за това беше нелепа. Галахад нямаше време за подобни глупости. Обзе го безпокойство. Каквото и да си бе наумил вълшебникът, то очевидно бе спечелило одобрението на Артур и баща му. Би било проява на неуважение да помоли краля да обясни този странен разговор. И все пак Мерлин бе поверил Теса на неговите грижи. Нима това не означаваше, че трябва да е загрижен за това, което смятаха да правят с нея? А ако обсъждането наистина имаше нещо общо с него…

— Ваше величество — изтърси Галахад. — Бих искал…

— По-късно, момчето ми. — Артур махна с ръка.

— Но, сир…

— Не сега, Галахад. — Кралят го изгледа и Галахад преглътна следващите си думи. Винаги е имал благосклонността на Артур, но дори и един любимец трябваше да знае кога да мирува.

— Мерлин — Артур присви очи, — това наистина ли е необходимо?

— Наложително е, сир — тихо отвърна Мерлин. — Успехът не е възможен без нея.

— Много добре тогава. — Кралят прикри една въздишка. — Въпреки че ще се осмеля да кажа, че въобще не съм сигурен, че някаква си жена…

— Извинете? — Теса вдигна възмутено ръка. — Някаква си жена?

— Подозирам, че тази жена въобще не е „някаква си“, сир — обади се Гуенивир. — Мерлин не би доверил подобно начинание на „някаква си“ жена.

— Някаква си жена? — Теса сложи ръце на хълбоците си и се обърна към Мерлин. — Това е общоприето схващане, така ли?

— Средновековието. — Мерлин сви рамене. — Ти какво очакваше?

— Достатъчно. — В гласа на Артур прозвучаха заповеднически нотки, които накараха дори Теса да млъкне. — Тя е безочлива, поне в това съм сигурен.

Теса понечи да протестира, но Артур сбърчи вежди и тя бързо затвори уста.

— Не разбирам и половината от приказките й, Мерлин, нито пък твоята преценка. Но пък, когато пренебрегна съветите ти, ме сполетяват беди. Отдавна съм се научил да вземам под внимание думите ти.

— Ваше величество ме ласкае. — Мерлин се поклони ниско.

Артур изсумтя.

— Знаеш добре, както и аз, стари приятелю, че това е истина, на която и двамата се уповаваме. Нека бъде, както искаш. — Артур погледна към Галахад, после отново към Мерлин. — А сега?

— Сир, това е първият път, в който лейди Теса излиза в обществото на замъка. Досега се хранеше в стаята си. Мисля, че ще е учтиво да я оставим първо да се позабавлява. Ще имаме достатъчно време по-късно.

— Само няколко века — промърмори Теса. — Хей! — Тя погледна към Мерлин и потърка ръката си, ощипана от нещо невидимо.

— Благодаря, ваше величество.

Мерлин се поклони и отново сръчка Теса да направи реверанс, който този път беше малко по-добър от първия, но все още му липсваше съвършенството на човек, свикнал с тези неща. Жалко, че Галахад няма да има повече време, за да научи за дома й. Или за нея.

Мерлин придружи Теса до мястото между Галахад и Ланселот. Тя се втренчи в магьосника и отново потърка ръката си.

— Ако не престанеш, ще стана синьо-черна, когато всичко това свърши.

— Не чак толкова неприятна възможност, милейди. — В гласа на Ланселот прозвуча присмехулна нотка.

— Не е ли? — Теса погледна към баща му.

— Не, наистина. С коса като твоята, с цвета на слънцето, черното само ще подчертае красотата ти. Що се отнася до синьото…

— Да? — Теса наклони глава. — Горя от желание да чуя.

— Синьото на небето ще подхожда на очи, които имат цвета на самата земя. Дълбоки, богати и — той хвана ръката й и я поднесе към устните си — плодовити.

Галахад изпъшка наум.

— Оха! Добър си, също като него. — Теса погледна към Галахад през рамо. — Сега разбирам откъде ги вземаш онези приказки.

— Научил съм го на всичко, което знае. — Ланселот й се усмихна закачливо. — Но казват, че колкото и добър да е ученикът, никога не може да надмине учителя си.

— Наистина ли? Но съм сигурна, че ти не вярваш в стари поговорки. Например, често съм чувала да казват: „Тези, които могат, правят; онези, които не могат… — тя изпърха с мигли — преподават.“

Галахад затаи дъх. Ланселот се опули.

Теса обаче очевидно нехаеше за обидата, която току-що бе нанесла на човек, който не понасяше лесно обиди. Особено когато темата беше чарът му пред жените.

По лицето на Ланселот премина усмивка.

— Добре казано. — Той се разсмя с маниера на човек, който може да оцени добрата шега, дори и да е за негова сметка. — Наистина добре казано.

Теса се усмихна мило и седна. Галахад въздъхна с облекчение и също седна. Баща му, все още засмян, зае мястото си от другата страна на Теса и намигна на сина си.

— Мерлин е прав — момичето определено има силен дух.

— Наистина. — Галахад се приведе и прошепна в ухото й: — Но може би не е чак толкова умна, щом се присмива на човек, с когото току-що се е запознала.

— Още по-лошо — каза тя с ъгълчето на устата си. — Аз съм учителка.

* * *

— Какво е това? — Теса гледаше невярващо в последното ястие, което поднесоха на краля.

— Кое? — Галахад погледна към чинията пред Артур. — О, това е лебед, мисля.

— Но той е… — тя се намръщи — сготвен.

— Сигурен съм, че дори и в твоята страна не бихте го яли другояче.

— Не, разбира се, че не. Но той има… пера. — Стомахът й се разбунтува, но не можеше да извърне поглед. — Пера. Залепени върху птицата.

Той отново погледна.

— Да, има също и глава. Така изглежда по-истински.

— Прекалено истински, ако питаш мен.

— Перата не се ядат.

Теса побутна филията хляб, която служеше за чиния.

— Както и да е, вече се нахраних, благодаря. Мисля, че рибата беше много вкусна.

Тя взе чашата си и отпи голяма глътка от неопределимото, прекалено сладко вино. Вече бе пила доста, но рибата и всичко останало, което опита от безкрайния низ от ястия, беше толкова обилно посолено и подправено, че имаше нужда от нещо, за да го прокара. А пък и чесънът в последното ястие определено имаше нужда от това.

Галахад се облегна и направи знак на прислужника с лебеда да не им сервира.

— Не ти харесва? Нищо ли?

Точно в този миг би убила човек за един хамбургер, и салата или пиле на грил — без пера. Свали погледа си от птицата.

— Нека просто кажем, че имаме различни вкусове.

— Не те разбирам, Теса. — Той поклати глава. — Не показваш никакво познаване на елементарната учтивост, на която се учим още от раждането си. Изненадваш се от най-обикновените подробности от живота. Не проявяваш необходимото уважение към един магьосник, който би могъл да те унищожи само с едно мигване на окото. А поведението ти пред краля беше направо възмутително.

— А аз си мислех, че се държах доста сносно, когато ме представяха на Артур.

— А и думите ти не стават по-ясни с течение на времето. — Галахад присви очи и я изгледа. — Ти си загадка, Теса Сейнт Джеймс. Очевидно посещението ти има някаква цел, макар да е ясно, че ти не искаш да си тук. Бих ти предложил помощта си, но това ще е невъзможно, ако не отговориш на въпросите ми. Упорита си толкова, колкото си и хубава.

— Благодаря. Може би.

Очите му потъмняха.

— Не се шегувай с мен. Това не беше комплимент.

— Знам. — Тя прикри въздишката си. — И съжалявам. Ще ми се да можех да се посветя изцяло на всичко това, но честно казано — тя се наведе към него — това е наистина странно и аз съм си малко чешит.

— Говори ясно, Теса. — Лицето му се изчерви от раздразнение. — Нищо не мога да разбера. — Сграбчи ръката й. — Бих ти помогнал, ако можех.

Ръката й изглеждаше толкова малка и крехка в неговата. Тя срещна погледа му.

— Ами ако ролите ни бяха разменени? — каза бавно тя. — Ако аз можех да ти помогна?

— Да ми помогнеш за какво?

— О, не знам. — Тя наклони глава, сякаш се опитваше да измисли някаква незначителна услуга, която би могла да му направи. — Нещо важно. Нещо много важно.

— Странен въпрос. Аз съм мъж, воин, рицар. А ти си някак…

— Не го казвай!

Той се ухили.

— Жена. Деликатна, родена да бъде закриляна. Една дама не може да помага на рицар във важни дела повече, отколкото човек може да лети.

Не се обзалагай.

— Сериозно, би ли приел помощта ми?

— Не мога да си представя…

— Престани, Галахад. — Тя стисна ръката му. — Кажи ми. Би ли приел помощта ми?

— Много добре, милейди. — Той се усмихна снизходително, сякаш си имаше работа с малко дете. — Бих приел помощта ти.

— Обещаваш ли?

— Аз…

— Обещай ми, Големи човече. Дай ми думата си. Думата си на рицар. — Гласът й прозвуча умолително, женствено. — Моля те. Заради мен.

— Както желаеш. — Очите му блеснаха и той вдигна ръката й към устните си. — Заради теб.

— Страхотно. — Тя въздъхна с облекчение.

— И каква точно помощ би могла да ми предложиш? Устните му докоснаха връхчетата на пръстите й и тя потрепери.

— Ами… — Вдигна поглед, за да види Мерлин. Той кимна и стана. Моментът бе настъпил.

— Да?

Тя дръпна ръката си.

— Не съществува добър начин да ти се каже това. — Тя целуна пръста си. — Ще ти помогна… — наведе се и докосна върха на носа му — да намериш свещения Граал.