Виктория Александър
Вярвай (7)

Глава 7

— Ето, Теса — каза Галахад, загледан към далечния хоризонт — Там е моята съдба.

— Къде?

Теса дръпна нетърпеливо дългите поли, оплели се между краката й. Не й стигаше грозния цвят, ами когато Галахад настоя да отидат на хълма, извисяващ се над околността, Теса бе принудена да се качи на неговия кон, натъпквайки полите между краката си. Двама на един кон изглеждаха романтично по филмите, но в действителност си беше дяволски неудобно. Той не й бе дал право на избор — просто я вдигна и я сложи пред себе си. Всъщност добре бе постъпил. Като се изключи язденето на едно пони като дете, Теса никога през живота си не се бе качвала на кон.

— Зад онзи хълм ли?

— Отвъд хълмовете и долините.

— Не виждам нищо.

— Няма какво да се види, това е бъдещето.

— Бъдещето? — Тя преглътна буцата в гърлото си. Дали той знаеше за нея?

— Да. Там е бъдещето ми.

Тя изпусна дъха, който не бе осъзнала, че е затаила.

— Добре, ще се хвана на въдицата. Какво искаш да кажеш?

Той гледа хоризонта известно време, а Теса се наслаждаваше на силния му профил. Това определено беше един решителен мъж. Не беше го виждала, откак я остави на грижите на Ориана вчера, и трябваше да си признае, че й бе липсвал. Какви ли мисли и мечти се криеха в тази красива негова глава?

— Когато се върне кралят, ще го помоля за разрешението му да тръгна на пътешествието, което винаги е било моя надежда, не — моя съдба.

— О, разбирам. Говориш за Граал.

Той я изгледа подозрително.

— Как разбра?

Тя сви рамене.

— Не е трудно да се досетиш. Ти си сър Галахад. Рицар. Един от добрите. Това е Камелот. А и Мерлин го спомена.

— Мерлин? — Челото му се набърчи. — Говорих с него съвсем за малко, докато ти спеше. Той не ми каза нищо. Вълшебникът не е човек, който разкрива току-така това, което знае. Говори ми единствено за желанието си аз да ти покажа нашето кралство и обичаи. — Очите му се присвиха. — Не е казвал нищо за търсенето, което вие двамата обсъждахте в параклиса.

— Не е ли? — Буцата пак се върна в гърлото й.

— Не. — Гласът му беше твърд. — Искам ти да ми кажеш за намеренията му.

— Не мога. — Тя поклати глава. — Нямам нищо общо с това.

— Но аз…

— Нека да не говорим за това сега. — Тя направи няколко крачки, после се обърна с лице към него. — Да поговорим за теб.

— Няма много за казване. — Той кръстоса ръце на гърдите си, сякаш я предизвикваше.

— Разбира се, че има. Като например… хм… — Тя седна на земята и потупа мястото до себе си. — Разкажи ми за Артур и Гуенивир.

— Много добре. — Той въздъхна и се настани до нея. — Преди Артур да заеме трона, земята беше…

— Не, не. Не искам урок по история. Това го знам. Е, поне известна част от него. — Тя придърпа колене към брадичката и прегърна краката си. — Разкажи ми за мъжа и жената, не за краля и кралицата. Какви са всъщност?

Той откъсна една тревичка.

— Трудно е да разделиш мъжа от краля.

— Но ти ги познаваш, откакто се помниш.

— Така е. Баща ми е бил приятел на краля отпреди раждането ми, бил е до него в битки и в мир. — Задъвка тревичката. — Артур е добър човек. А това не е лесно — да си едновременно добър човек и мъдър управник. Виждал съм го да се бори със себе си над решения, които няма да са хубави за малцина, но ще са безкрайно добри за мнозинството. Дори и да не беше мой суверен, той пак щеше да има уважението и обичта ми.

— Обич?

— Точно така. Той се отнася с мен като със свой син.

Веждите й се сключиха.

— Той няма ли син?

— Мордред. — Изплю името така, сякаш беше мръсна дума.

— Май не го харесваш особено — каза предпазливо тя. — Не е добър човек, така ли?

— Когато бяхме малки, бяхме като братя. Но с годините избрахме различни пътеки. — В тона му се долавяше отвращение. — Мордред е слабак и глупак. Алчността е проникнала до самата му душа. Ако живее достатъчно дълго, за да наследи баща си, със сигурност ще разпокъса кралството.

— Не мислиш, че ще живее толкова дълго?

Галахад изсумтя.

— Мордред прекарва дните си в безумни игри и лов само заради убиването. Нощите му са пълни с пиене и жени. Артур не може да направи нищо, освен да гледа на него с презрение. Когато Мордред стане крал, цяла Англия ще въстане. — Челюстта му се стегна. — Толкова по-различно щеше да е, ако Гуенивир бе родила на краля дете. Дори и момиче щеше да е по-добре от Мордред.

— Недей да говориш със заобикалки. Кажи ми това, което наистина мислиш — каза кисело тя.

Според легендата Мордред беше син на Артур и неговата полу-сестра, Морган Ле Фей. В истинската версия обаче всичко беше различно. По-добре беше да задава въпроси, отколкото да си прави погрешни изводи.

— Значи Мордред не е син на Гуенивир?

Галахад я изгледа стреснато.

— Наистина не е. Кралят бил женен, докато бил още съвсем млад, за лейди Морган, за която се смятало, че във вените й тече вълшебна кръв. Бракът бил отдавна замислен и между двамата нямало никакви чувства. Тя умряла, удавила се в езерото, когато Мордред бил на пет години. Той обвинява за това баща си, макар че Артур тогава не бил тук.

— Нищо чудно, че двамата не се разбират.

— Мордред мрази Артур. Артур гледа на Мордред едновременно с мъка и отвращение. — Поклати глава. — Това не предвещава добро за Англия.

— Ами Гуенивир? — попита бавно Теса.

— А! — Лицето на Галахад се оживи. — Гуенивир има добро сърце и смехът й носи радост на народа й. Притежава известен инат и решителност, които не биха били от полза на обикновена жена, но вършат добра работа на кралица. — Ъгълчетата на устните му трепнаха нагоре. — Виждам нещо подобно и у теб.

— О, нима? Благодаря. — Тя се усмихна с истинско удоволствие.

— Наистина е комплимент да те сравня с кралицата. За мен тя е като майка.

— Коя е била майка ти? Какво се е случило с нея?

Теса не беше съвсем сигурна, че иска да разбере. Според легендата майката на Галахад е успяла да заблуди Ланселот, че е Гуенивир, правила любов с него и заченала Галахад.

— Илейн, дъщеря на благородническо семейство. Тя и баща ми са били съвсем малко заедно. — Протегна лявата си ръка. Пръстенът с рубина, който бе забелязала в параклиса, блестеше кървавочервен на слънчевата светлина. — Бил е на майка ми. Дала го е на баща ми, а той — на мен. — Гласът му беше съвсем спокоен. — Умряла е в деня, в който съм се родил.

— Исусе! — Теса поклати глава. — Раждането е истинско наказание тук. Жените измират като мухи.

Галахад я погледна объркан.

— Забрави. Просто ми напомняй, че не бива да забременявам в Средновековието. — Тя се замисли за миг. — И кралят, и кралицата се отнасят с теб като със син. Ами баща ти? Какъв е той?

— Той е… Ланселот. — Галахад се засмя и изплю тревата. — Певците пеят за смелостта и подвизите му. Той е рицарят, по когото се мерят всички останали, и е повече мой спътник, отколкото мой баща. Уважавам го и го обичам, въпреки че не съм го познавал истински, преди да порасна. И все пак вярвам, че изпитва към мен бащински чувства. Той също е добър човек. Всички му завиждат за положението му в двора. Той е съветник и брат за краля и приятел и довереник за кралицата. Никога няма да има трима други хора, които да са толкова близки — и по ум, и по сърце.

— Интересно — промърмори Теса.

Е, това значеше ли, че Гуенивир и Ланселот не са започнали любовната връзка, която щеше да унищожи Камелот? Или лоялността на Галахад към тримата му пречеше да види това, което щеше да му извади очите? Дали това не беше още една част от мита, която не се вместваше в истинския живот?

— А сега, красива Теса — той се протегна, обърна се на една страна и се подпря на лакът, — е мой ред.

— Твой ред за какво?

— Мой ред да задавам въпроси.

Тя вече беше нащрек.

— Например?

— Знам, че си много далеч от дома си. Аз ти разказах за баща ми. А твоето семейство?

— Моето семейство? Ами, майка ми е чудесна, въпреки че все още се отнася с мен, сякаш съм на дванайсет години. А баща ми… — Гърлото й се сви, думите не искаха да излязат. Дали някога щеше да види отново родителите си? Или щеше да живее и да умре много време преди те да се родят?

Той хвана ръката й.

— Липсват ти.

Тя кимна и преглътна сълзите.

— А има ли някой друг, който да ти липсва? — Той спря. — Съпругът ти може би?

— Съпругът ми?

— Значи си вдовица. — Стисна ръката й съчувствено. — Така и предполагах.

Тя понечи да отрече, но замълча. Защо да не го остави да мисли, че е вдовица? Щеше да е много по-лесно да се преструва, че има мъртъв съпруг, отколкото да обяснява навиците на жените от края на двайсети век, особено на хора, които смятаха шестнайсетгодишните за прехвърлили зрелостта. Затова кимна.

— И аз така си помислих. Никоя жена, хубава като теб, не може да достигне такава напреднала възраст, без да се омъжи.

— Благодаря. — С „хубава“ и „напреднала възраст“, Теса не беше съвсем сигурна дали това е комплимент, или просто наблюдение. — Мисля.

— Разкажи ми тогава за страната си. — В сините му очи гореше любопитство. — За онова място, където земята е топка и където няма вълшебници.

Тя се размърда неспокойно. Какво можеше да му каже за бъдещето? Той очевидно вече не я смяташе за луда. Но ако се впуснеше в обяснения на самолети и телевизия и на открития космос, щеше да промени мнението си. Или щеше да я вземе за нагла лъжкиня.

— Може би някой ден, но не сега. Имам чувството, че ще имаме много време да разговаряме по-късно.

— Много добре.

Пръстите й се изгубиха в огромната му ръка и стомахът й трепна.

— Какво? — Тя се засмя пресилено. — Няма да спориш?

— Както сама каза — ще имаме достатъчно време. Кажи ми обаче — той вдигна ръката й към устните си и докосна леко връхчетата на пръстите й — за търсенето, на което Мерлин възнамерява да ни изпрати.

— Вече ти казах. — Защо бяха толкова топли устните му? — Не мога. Трябва да говориш с Мерлин.

— Но знаеш, нали? — Погледът му не изпускаше нейния.

Защо й беше толкова трудно да диша?

— Ъ-ъ… Предполагам, че да.

— Но няма да ми кажеш?

— Да кажа?

Как би могла въобще да каже нещо, докато тези дълбоки, буреносни очи я парализираха, а докосването на устните му преобръщаше вътрешностите й?

— А ще ми кажеш ли поне това? — Устните му се придвижиха към средата на дланта й и той я целуна леко. Побиха я тръпки. — Защо Мерлин каза, че си тук заради мен?

— Това ли е казал? — попита немощно тя.

— Да. — Дръпна леко ръката й и я придърпа в прегръдката си. Тя трябваше да се възпротиви. Искаше да се възпротиви. Но не можеше. — Ти каза, че не си тук, за да се омъжиш за мен. — Сведе глава към нея. — Какво искаше да каже Мерлин? — Устните му шепнеха до нейните, тя въздъхна. Желанието — силно и безумно — я обзе. — Как така си тук заради мен?

Тя изстена.

— Това е много лоша идея.

— Така ли, красива Теса? — Той я прегърна по-силно, толкова силно, че тя усети извивките на силното му тяло. — Наистина ли е лоша идея?

Устните му се притиснаха към нейните, нежни, но настоятелни. Тя въздъхна, предавайки се. Заля я неочакван копнеж. Устните й се отвориха под неговите, той я притисна още по-силно към себе си, устните му настояваха, а желанието й нарастваше, извирайки някъде дълбоко от дълбините на тялото й. Сграбчи туниката му. Ръцете му галеха гърба й. И преди се бе целувала, дори бе правила страхотен секс, но нищо в живота й не бе обърквало сетивата й така, както докосването на този мъж. Този рицар. Той беше мит, който тя не признаваше. Легенда, в която не вярваше. Как бе възможно да е толкова истински? Как бе възможно тя да се чувства толкова изгубена?

Той се претърколи по гръб, придръпвайки я върху тялото си. Миришеше на кожа, мускус и топлина и ако беше в своя свят, това щеше да я отблъсне, но тук мирисът му събуждаше някакви първични инстинкти. Ръцете му хванаха ханша й, топлината му проникна през тънката материя на роклята й. Устните й намериха пулса на шията му. Той изстена, сграбчи роклята й и я повдигна нагоре, докато не хвана голите й крака. Теса потрепери. Възбудата му беше съвсем осезаема между бедрата й и тя се премести, за да я усети още по-силно.

Някакъв глас в главата й крещеше да се овладее. От това нямаше да излезе нищо! Не беше правилно! Щеше да унищожи и двамата! Не й пукаше. Нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен пламъкът на желанието му, който се сливаше с нейния. Желаеше го почти болезнено, с болка, произлизаща от самата й същност. По дяволите последствията за нея, за него, за бъдещето!

— Теса.

Той прошепна името й толкова настойчиво, че тя вдигна глава и го погледна в очите. Очи, които блестяха от тъмна страст и нещо повече. Смущение и още нещо. Тя се втренчи в тях. Погледът му се вкопчи в нейния. Какво още? Страх? Дали той не осъзнаваше каква катастрофа ще произлезе от това? Дали усещаше, както тя в момента, че това не е просто сливане на телата им, а и на душите им? Че нищо никога вече няма да бъде същото? Или беше чувство за вина? Дали силата на привличането между тях е върнала спомена за жената, която е обичал? Голямата му любов? Истинската му любов. Тя затаи дъх и разбра, че все пак едно нещо има значение. Голямо.

— Не. — Тя се претърколи от него и се изправи, поемайки си дълбоко въздух.

— Теса. — Той също скочи.

— Не. — Тя протегна ръка и заотстъпва заднишком. — Стой далеч от мен.

— Теса.

Дишаше запъхтяно. Тя се обърна и стисна здраво ръце, опитвайки се да се овладее.

— Не исках… Не знам… — В гласа му звучеше болка.

Обърни го на шега, Теса. Тя си наложи да спре да трепери и каза уж небрежно:

— Не се тревожи. — Обърна се с лице към него. — Малко следобедно удоволствие, излязло от контрол. — Тя се ухили смело, макар че въобще не се чувстваше така. — Хей, та ти си мъж! Аз съм жена. Пролет е. Хормоните явно са плъзнали. Забрави затова.

— Да забравя? — Челото му се сбърчи гневно. — Не искам да забравя. Това не беше просто…

— Спри дотук. — Гласът й трепереше леко и тя се надяваше, че той няма да забележи. — Сериозно говоря. Нищо не е станало. Беше грешка. Това е всичко. И няма да се случи отново. Не съм тук, за да облекчавам похотта на някакъв средновековен мъжага.

— Похот? — Ръцете му се свиха в юмруци. Личеше, че е побеснял. — Когато те държах в прегръдките си, това не беше просто похот.

— И какво беше?

— Не знам. — Прокара пръсти през косата си. — Аз… — Поклати глава.

— Виж какво, ще разбереш какво е измислил Мерлин за нас тогава, когато той ти каже, и нито миг преди това. — Добре. Треперенето бе спряло. — И няма да постигнеш нищо, като се опитваш да го измъкнеш от мен чрез… — Тя спря и се втренчи в него. — За това ли беше всичко? Мислел си, че така ще можеш да изкопчиш истината от мен?

По лицето му премина сянка на смущение.

— Може би, в началото. Може би си помислих…

— Ти… Ти… — Задави се от гняв. — Мошеник такъв! Благородният Галахад. Ама че тъпотия. Какво стана с кавалерството, честта и всички онези приказки?

Той изпъна рамене.

— Това не е въпрос на чест.

Тя повдигна вежди.

— Нима?

— Това е въпрос на стратегия. Всеки знае, че жените казват доста неща, когато са сграбчени от страстта. Ти знаеш нещо, което аз искам да знам. — Пристъпи към нея. — И ще го разбера.

— Е, няма да го изкопчиш с целувки. Не мога да повярвам, че за малко не се хванах. — Тя се обърна рязко и направи една крачка.

Той сграбчи ръката й и я дръпна обратно.

— Това си мислех в началото, но не и в края.

— Пусни ме! — Тя стисна ръце и се изви, но лакътят й бе спрян от стоманената му хватка. — Ох!

От очите му излизаха искри.

— Сестра Абигейл може би все пак не те е обучила толкова добре. Един рицар може да бъде сварен неподготвен само веднъж.

Тя се отскубна и отстъпи назад.

— Ще го имам предвид. А сега трябва да си изясним някои неща.

— Много добре.

— Ти и аз ще бъдем партньори в това малко приключение, което ни е замислил Мерлин. Съвсем професионални отношения. Това е. Точка. Разбрано?

Той сви рамене.

— Както желаеш.

— Точно това желая.

Теса се обърна и тръгна в посока към замъка. За един миг си бе помислила, че той изпитва същите чувства като нея. Страст, толкова дълбока, че я плашеше. Чувства, които дори не бе подозирала, че съществуват. Когато се върнеше в онзи глупав, примитивен замък, щеше да си поплаче хубавичко.

Възможно ли е да е любов? Олюля се при тази мисъл. Не, разбира се, че не. Бе станало прекалено бързо, за да е любов. Но дори сексуалното желание никога не е било толкова силно. Никой мъж не я бе възбуждал така. Не само тялото й, но съзнанието й, може би дори душата й. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че каквото и да изпитваше към него, то беше силно и плашещо. При други обстоятелства сексът с него щеше да е хубав. Добре де, щеше да е страхотен. Фантастичен. Но това не можеше да стане, без да се намеси и сърцето й. Проклет мъж. Очевидно беше, че все още обича мъртвата си съпруга. А дори и тук, където никой не подозираше за съществуването на нейния свят, тя не можеше да си позволи да обича мъж, който не може да отвърне на чувствата й. Конят му спря до нея.

— Какво? — каза рязко тя, без да вдига поглед.

— Има много път до замъка, милейди.

Без да го вижда, знаеше, че се усмихва.

— Не съм ти никаква лейди. — Стисна зъби. — И ми се върви.

— Аз мисля, че не. — Той посегна и я грабна.

— Хей!

Галахад я сложи пред себе си без никакво видимо усилие.

— Толкова ме дразниш.

— Както и ти мен. — Той спря и Теса знаеше, че ако го погледне, ще види, че се усмихва. — Милейди.

Яздеха мълчаливо около пет минути, когато Теса се отказа да се опитва да седи изправена и възможно най-отдалечена от него. Отпусна се. Защо й беше толкова приятно докосването до тялото му?

— Очаква се кралят да се върне днес — обади се той.

— И аз така чух.

— Довечера ще има голям пир. — Тя не отговори и той въздъхна. — Тогава ще го помоля за благословията му.

— За Граал? — Тя затаи дъх.

— За Граал. — Гласът му беше равен и в него се долавяше сила и решителност, на които тя не можеше да не се възхити.

— Това е значи. — Въодушевление ли изпитваше? Или страх? — Началото на приключението.

— Имал съм много приключения. Това… това ще бъде различно.

— Без съмнение, приятел — каза тя повече на себе си, отколкото на него. Как щеше да бъде непрекъснато с него и едновременно с това да се държи на разстояние?

— Съжалявам, че няма да успеем да осъществим незначителната задача, която ни е подготвил Мерлин, но няма да имам време. Ще напусна Камелот възможно най-бързо. — Той спря, очаквайки някакъв отговор, но тя нямаше ни най-малка представа, какво да каже. Не искаше да го лъже, но определено нямаше намерение да му каже истината. — Ще ми липсваш, Теса — каза тихо той и сърцето й се сви.

— Този път няма да стане. — Тя поклати глава. — Както ти каза: „Един рицар може да бъде сварен неподготвен само веднъж“. Сестра Абигейл не ни учеше само на физическа самозащита.

Той само се усмихна и продължиха да яздят мълчаливо. Теса можеше да се наслаждава на спокойствието, докато траеше. Галахад щеше да побеснее, когато разбере, че ще получи точно това, което иска, но с прибавка към него. Тя наистина мислеше това, което каза. Отсега нататък всичко беше само бизнес. А после щеше да се прибере вкъщи. Галахад щеше да остане в някой клас, който ще я принудят да води. Точно там, където му беше мястото, а тя щеше… какво? Да пътува за Гърция? Смешно, дори гръцките богове някак бледнееха пред нейния легендарен рицар. Разбира се, той не беше неин рицар и никога нямаше да бъде. Дори и тя да го поискаше. А тя не искаше.

Тя се размърда, опитвайки се да се намести по-удобно, и той я хвана по-силно. Просто не беше възможно да не усети топлината на тялото му, проникваща в нейното. Никога повече нямаше да язди с него. Подобно нещо не можеше да се случи в хубав, удобен автомобил, където всеки си има собствена седалка. По дяволите, мразеше Средновековието.

Беше съвсем сигурна, че когато стигнат в замъка, сърцето й ще я боли почти толкова, колкото задникът.