Виктория Александър
Вярвай (4)

Глава 4

— Добре, големи човече. — Лейди Теса въздъхна. — Какво следва?

Галахад я изгледа мълчаливо. Сега вече само някой глупак би я взел за момче. Косите й блестяха като златисти слънчеви лъчи, а светлината се отразяваше като звезди в тъмните й очи. Роклята обвиваше извивките на хълбоците и издутината на гърдите й като меката кожа на хубава ръкавица. За Бога, това беше жена, достойна да стопли постелята на всеки мъж.

Очите й се присвиха.

— Какво зяпаш?

Ако някой мъж успееше да преодолее предизвикателно вирнатата й брадичка и упорития блясък в очите й. Но все пак нали казваха, че тигриците те вълнуват истински, когато ги опитомяваш.

— Роклята ти подхожда, милейди.

— Наистина е малко претрупана. — Тя вдигна ръце и погледна надолу към роклята. Очите й мигновено се разшириха. — О, този ку… магьосник. Махнал ми е бел…

Галахад сбърчи чело.

— Нещо липсва ли?

— Нещо определено липсва. Знам, че сигурно това е исторически точно и т.н., но не съм свикнала да ходя без никакво…

— Без какво, милейди?

По бузите й плъзна очарователна руменина. Галахад прикри усмивката си.

— Няма значение. — Гласът й беше рязък.

— Но ако мога да помогна…

— Не. — Тя поклати глава. — Благодаря ти все пак.

— Жалко. Би било интересно да разбере какво й липсва на дамата, че толкова се притеснява.

— Ще се разправя с Мерлин, когато го видя.

— Както желаеш.

Тя го изгледа с любопитство.

— Не ти пука от всичко това, нали?

— Не ми пука?

— Не те тревожи? Не те притеснява? Някаква непозната жена цопва от нищото, облечена с дрехи, каквито никога преди не си виждал, използваща думи, които не си чувал, а ти приемаш всичко просто така. Как се получава това?

— Речта ти наистина е странна, милейди — той сви рамене, — както и поведението ти. Но пък когато човек е свикнал с вълшебници, той приема, не — очаква — необичайни неща.

— Е, аз никога няма да го приема. Там, откъдето идвам, няма вълшебници.

— Няма вълшебници? Е, все трябва да имате някакви магьосници?

Теса поклати глава.

— Никакви?

— Не. Никакви вълшебници, никакви магьосници. Е, има едни, но те правят телевизионни шоута или играят във Вегас и не са същите.

Телевизионни шоута? Вегас? Непознатите думи танцуваха в главата му. Той не беше идиот, дори се гордееше с интелигентността си, но с всяка следваща дума тази жена объркваше мозъка му. Може би беше прав в началото. Може би тя наистина беше побъркана. Подбра думите си внимателно:

— И как е възможно това?

Тя вдигна рамене.

— Нямаме нужда от тях.

— Обикновените смъртни в твоята страна не са надарени с магически способности, нали?

— Разбира се, че не са. Ние не вярваме в магията. Трикове с карти — да, но не и магия. — По устните й пробяга усмивка на превъзходство.

— Не мога да приема подобно нещо. Това е невъзможно. Как е възможно тази страна да оцелее без магьосници, които да ви помагат да убивате драконите си и да защитавате хората си? — Очите му се присвиха. — Ти откъде си?

— От САЩ. Съединените щати. По-точно от Охайо.

— Не съм чувал за такова място — каза бавно той.

— Каква изненада. — Тя се засмя. — Приятен звук. Не е звук, издаван от луда. И все пак… — Доста е далеч оттук. Тръгни на север, завий наляво в океана и се насочи към залязващото слънце. Най-накрая все ще стигнеш.

— Отвъд хоризонта няма нищо, там е краят на света.

— Ти майтапиш ли се?

— Да се майтапя?

— Да се шегуваш? — Тя въздъхна. — Ако ще ти обяснявам всяка думичка, доникъде няма да стигнем.

— Аз не съм глупак, лейди Теса.

Той я гледа дълго време. Ако наистина не е свикнала с магии, възможно ли е срещата й с Мерлин да я е объркала? Дали това смущение щеше да премине? Наистина се надяваше. Тази мисъл беше за предпочитане пред това, че вълшебникът го е оставил да се грижи за същество, толкова побъркано, колкото и прекрасно. Реши да е по-мил и по-внимателен с дамата.

— Това е факт, милейди. — Говореше така, сякаш обясняваше на малко дете. — Отвъд хоризонта свършва светът. Океаните се изпразват в един голям водопад, пазен от дракони и змии.

— О, хайде, осъзнай се!

— Никой никога не се е връщал от такова пътуване — каза внимателно той.

— Мразя Средновековието. — Тя изпъшка и въздъхна дълбоко. — Приготви се за изненада, приятел. — Тя се огледа наоколо сякаш за да се увери, че са сами. — Няма никакъв водопад. Никакви дракони. Никакви змии. Светът не свършва. Земята е кръгла. Като голяма топка.

Той я гледа дълго, после избухна в смях.

— Сега вече знам, че се майтапиш.

— Това не е шега. Сериозно, земята е като топка. Глобус, който преминава през пространството, правейки кръгове около слънцето. Това е. Точка.

— В името на всичко свято, жено, луда или не, наистина си забавна. — Той й се ухили и кръстоса ръце на гърдите си. — Кажи ми тогава, красива Теса, ако земята е такава, каквато казваш — въртяща се топка — защо не падаме от нея?

Тя отново въздъхна.

— Има едно нещо, наречено гравитация. Въртим се толкова бързо, че то ни задържа върху топката. Е, върху земята.

— А-ха! — Той размаха пръст към нея. — Сега те хванах. Ако наистина се въртим върху тази огромна твоя топка, защо не ми се вие свят?

— Ами, това е, защото…

— Трябва да си призная, милейди, че на няколко пъти ми се е случвало главата ми да се завърти при по-бърз танц след повечко медовина. Защо не се върти сега?

— Не знам — сопна се тя. — Движим се прекалено бързо, за да го усетим, предполагам. Не знам!

— Имаш ли някакво доказателство за тази въртяща се топка? — Той я изгледа със съжаление.

— Не. Не съвсем. — Теса стисна зъби. — Преподавам гръцка литература, не физика.

— Значи нямаш доказателство?

Лейди Теса скръсти ръце на гърдите си, имитирайки неговата стойка.

— Знам това, което знам.

Веждите му подскочиха нагоре.

— Това едва ли е приемлив аргумент. Аз също знам това, което знам. Знам, че светът е плосък като чиния. Знам също така, че моретата на света се изливат на края му. Знам и че водите им се пазят от чудовищни същества. Точка.

— О, нима? — Тя се подсмихна. — И къде е твоето доказателство, приятел?

Той се начумери.

— Никой никога не се е връщал от края на земята.

— В такъв случай ти също нямаш доказателство.

— Скъпа моя лейди — той се приведе към нея, — това е моето доказателство.

— Ха! Това не доказва нищо.

Той се ухили със задоволството на някой, който осъзнава, че е победил особено упорит опонент. Не, лейди Теса не беше нито ненормална, нито идиотка. И наистина съществуваше известна вероятност хората от нейната земя да вярват на тази глупост за въртящата се топка. Ако беше така, какви ли още забавни истории можеше да му разкаже?

— Предавам се. — Теса сви рамене. — Нека бъде така, както казваш. Земята е плоска.

— Точка.

— Точка. В Рим… — промърмори тя под носа си. Галахад се засмя. Колко щеше да е приятно времето, прекарано с нея. Ако има късмет, тя сигурно е вдовица. Възрастта й отговаряше. Разбира се, че някоя толкова хубава като нея не може още да е девица. А на него му беше дошло до гуша от девици. Те искаха да се ожениш за тях, а той нямаше намерение отново да тръгва по този път. Но би могъл да се наслаждава на компанията на тази дама до завръщането на краля. После щеше да коленичи пред Артур и да помоли, ако не и да поиска, разрешението на краля да изпълни това, което му е определила съдбата. Беше почти на двайсет и осем години и вече беше крайно време.

— Е, ще ме разведеш ли наоколо или какво?

Той протегна ръката си.

— За мен ще бъде удоволствие, лейди Теса.

— Няма ли да зарежеш това лейди Теса?

— Да зарежа?

— Просто ме наричай Теса. Става ли?

— Както искаш. — Той се ухили. — Става.

Теса изпъшка.

— Просто не звучи по същия начин от устата на мъж в чорапогащи. Чакай малко. — Тя се обърна и взе една книга от пода. — Сега вече съм готова. — Хвана го под ръка.

— Каква е целта на това?

Галахад кимна към книгата. Малка и странна на вид, тя я притискаше към себе си, сякаш беше талисман или амулет с огромна магическа сила.

— Не знам със сигурност, но нямам намерение да я изтървам от погледа си. — Стисна я още по-силно. — Това може да се окаже билетът ми за вкъщи или поне паспортът ми.

Той се усмихна на себе си. Въобще не беше сигурен, че е разбрал това, което каза, но действията й говореха сами за себе си. Въпреки думите си, дамата беше излъгала.

Тя всъщност вярваше в магии.

— Знаех си. Вони. — Теса премига срещу ярката слънчева светлина и сбърчи нос.

— Няма нищо особено. Това е добра, здрава миризма. — Галахад си пое дълбоко въздух. — Миризмата на природата, на самото съществуване. Хората и зверовете, слети със света.

— Наричай го както искаш, но това са само конски фъшкии и тела, които не знаят значението на думата баня. Истинска смрад.

Теса се огледа наоколо. Тя и Галахад бяха излезли от хладната обител на замъка и се намираха в открит двор. Пространството беше обширно, обградено от стена, построена със същите камъни, използвани и за сградата зад тях. Някакъв вид гранит най-вероятно. По протежение на стената се извисяваха квадратни кули.

— За едно нещо си прав, все пак — тук наистина кипи живот.

Оживената сцена имаше известна прилика с онези стари филми, отнасящи се до рицарите и до епохата на Средновековието. С тази разлика, че режисьорът тук явно работеше на принципа „Количеството за сметка на качеството“. В двора бяха наредени в редици бараки или може би сергии. Ездачи с огромни мечове и кучета, джафкащи в краката на конете им, си проправяха път през скупчените бърборещи жени. Пилета и гъски, очевидно много по-умни, отколкото изглеждаха, се разхождаха свободно, избягвайки копитата на воловете и колелата на каруците. Във въздуха отекваха всякакви възможни звуци. Дрънчене на метал. Блеене на кози и кукуригане на петли. Спор на висок глас отсам, детски смях оттатък.

— Имам страхотно въображение. — Теса поклати глава. — Явно съм прекалено обременена сетивно.

Галахад въздъхна тежко.

— Това не е първото нещо за днес, милейди, което обърква ума ми.

— Съжалявам. Сетивно обременена означава… е… всичко това. — Теса махна с ръка. — Толкова много неща се случват тук. Изумително е.

— Това е животът, Теса. — Галахад повдигна вежди. — Толкова ли се различава от твоята страна?

— Това е меко казано. Ти просто не можеш да разбереш колко много се различава.

— Може би. — Той сви рамене, сякаш не го интересуваше особено и тръгна през двора.

От време на време спираше, за да й покаже нещо, което смяташе за интересно — идеалният средновековен екскурзовод. От параклиса я бе повел по нещо като коридор към широка, извита каменна стълба, мърморейки нещо за започване от самото начало. Явно не беше свикнал с толкова долна работа — да развежда гост — и жена при това. Теса скри усмивката си. Съзнанието й бе успяло да създаде мъж, който изглеждаше като най-смелата й мечта, но въпреки това се държеше като героя-мъжкар от всеки филм. А тя, разбира се, беше героинята, която щеше да му смачка фасона.

Теса упорито не искаше да се откаже от избледняващата си надежда за злополуки, болници и кома. Беше по-лесно да приемеш физическо нараняване, отколкото магьосничество и това, което я заобикаляше. О, разбира се, всичко изглеждаше достатъчно действително: от утъпканата пръст под краката й до сър Парче от едната й страна и миризмите и звуците, хванали я в капана си. Но никой — нито съдбата, нито Фред Астер — не би й причинил това. Тя беше почтен човек. Никога не би наранила някого. Е, беше малко гадна понякога, но не заслужаваше това. Никой не заслужаваше Средновековието.

Галахад спря внезапно и Теса за малко не се блъсна в него. Той присви очи към група млади мъже, по-скоро момчета, въоръжени с дървени мечове и малки щитове. Сражаваха се един с друг и това явно беше някакъв вид урок.

— Какво е това? Училище за рицари?

— Това е важна работа. — Той гледаше младежите, свъсил вежди. — Придобиването на уменията, необходими за осъществяването на кралската воля, изисква доста упражняване. В този час на деня се упражняват онези, които все още учат занаята. Отлично, Бартоломю — извика той.

Един рус младеж, който не изглеждаше по-голям от тринайсетгодишен, му се усмихна бързо през рамо, после отново потъна в неистинската битка с младежки ентусиазъм.

— Бартоломю е мой оръженосец. Добро момче. Като син ми е. — Той спря, лицето му помръкна.

— Нямаш ли деца? — Ами съпруга?

— Не.

Каза го рязко, обърна се и продължи напред. Това очевидно не беше тема, която може да се обсъжда. Теса се запрепъва след него. Дали и съпругата също е забранена тема?

— Значи, хм, това е Камелот, а?

— Не.

— Но аз мислех…

— Ела.

Той се запъти към най-близката кула, докато Теса се опитваше да го настигне. Галахад отвори една тежка дървена врата и пристъпи вътре. Пред него се извиваше каменна стълба. Вземаше стъпалата по две наведнъж.

— Хей, почакай.

Теса се задъхваше. Проклятие. Ако не водеше толкова заседнал живот, сега нямаше да е в такава окаяна форма. Най-после стигна края и пристъпи през отворената врата.

— Е, за какво дойдохме тук?

— Искаше да видиш Камелот.

Върху стената имаше нещо като каменен парапет откъм замъка, който стигаше някъде до кръста му. От външната стена обаче каменният зид беше по-висок от Галахад, но с процепи, които го правеха назъбен. Ако си спомняше правилно, в това беше разликата между обикновено укрепление и истински замък.

— Виж сама.

Тя пристъпи напред и погледна през отвора навън. Ахна.

— Ау! — Гледката я накара да затаи дъх. — Великолепно е.

Замъкът се издигаше на малко възвишение, а в подножието му се намираше доста голямо село. От другата страна на замъка се простираше обширна ливада, достигаща в далечината до гора. По пасищата се виждаха овце. Тревата беше толкова зелена, сякаш нарисувана. Небето беше с цвят на блед сапфир. Няколко мързеливи облака се носеха из него сякаш за да подчертаят съвършенството на природата.

— Ето това, милейди, е Камелот. Замъкът на краля е центърът на неговото управление и власт, но самият Камелот не е само Артур, не и тази крепост. Кралят и неговият народ заедно са Камелот.

Теса не можеше да откъсне поглед от гледката.

— Толкова е… не знам… идеално. Спокойно. Но, разбира се, че ще бъде.

— Разбира се? — попита тихо той.

Теса си пое дълбоко въздух и се загледа в пейзажа.

— Аз го измислих. И тебе измислих. Това не е истинско. Нищо.

— Теса. — Той хвана брадичката й и я погледна в очите. — Съвсем сигурен съм, че не си луда. И въпреки това в думите ти няма смисъл. — Хвана я за раменете и отново я обърна към изгледа. — Това, което виждаш, не е идеално, но наистина е спокойно в момента. Артур…

— Знам историята. — В гласа й звучеше нетърпение. — Артур е обединил всички воюващи фракции в Англия, събрал ги е под своето знаме.

Той кимна.

— Това се случи, когато бях съвсем млад.

— Не знам всичко толкова добре, колкото би трябвало. Редно беше да направя повече изследвания, но наистина мразех този клас. — Страхът, с който се бореше цял ден, отново запълзя към нея. — Както и тази легенда, и тази епоха…

— Теса — каза рязко той, сякаш усетил надигащата се у нея паника, — това е магията. Не можеш да разбереш кое е истинско и кое — не, заради магията на Мерлин.

— Забрави. Аз не вярвам в магии. — Гласът й се извиси.

— Вярвай в каквото искаш, но това е самата истина.

— Не е истината. Това е приказка. Сън. И аз не вярвам в него. Въобще. Нито в Артур, нито в Камелот… — По дяволите. — Нито в теб.

— Теса. — Челото му се набразди разтревожено и той пристъпи към нея.

— Не се приближавай до мен!

Тя протегна ръка пред себе си. Ако той я докоснеше сега, щеше да бъде изгубена. Щеше да го усети — силен, топъл, истински — и щеше да разбере това, което вече знаеше. Това, което не можеше да отрече. Това, което я изпълваше с ужас.

— Теса?

Погледът й се замъгли, всичко се завъртя. Призля й. Галахад се превърна в сянка и живите цветове на неговия свят се сляха в бледокафяво и сиво, нюансите на книгите в библиотеката. Теса се препъна и се удари в ръба на масата. Справочниците й все още бяха подредени прилежно в средата й. Протегна ръка и докосна солидната дъбова повърхност. Беше се върнала!

Без предупреждение, ръката й потъна в масата, сякаш беше направена от желе. Библиотеката изчезна. Пред нея стоеше Галахад. Тя падна в ръцете му.

— Милейди!

Налегна я невероятна умора, с която не можеше да се бори. Потъна незнайно къде. Това ли беше? Нима комата й завършваше със смърт? Или това просто беше краят на съня й? Дали щеше да се събуди в собствения си свят? Или ще остане в този?

Не! Мъчеше се да не затваря очи. Гласът й беше едва доловим шепот:

— Няма да се откажа. Не мога. Отивам в Гърция след три седмици…

Умората притъпи всичките й сетива. Потъна в тъмнината, падаше все по-дълбоко и по-дълбоко в бездънната бездна. Изпадна в безсъзнание, а последната й мисъл беше съвсем практична и далеч от мъжа, който я прегръщаше, и легендата, която я оковаваше в мъглите си.

Никой нямаше да й върне парите за неизползвания билет до Гърция.