Виктория Александър
Вярвай (20)

Глава 20

Мордред излезе от сянката на дърветата в ръката с меч.

Сърцето на Теса се сви. Галахад спокойно извади своето оръжие и застана между нея и принца.

— Милорд, много мило от твоя страна да дойдеш да се сбогуваш.

— Би било неучтиво да ви позволя да си тръгнете, без да ви пожелая приятно пътуване.

Мордред кимна, явно сигнал за малката му армия от стражи да излезе от дърветата.

Двамата започнаха да обикалят в кръг. Гласът на Галахад беше хладен:

— Любезен домакин, както винаги.

Очите на Мордред блестяха на лунната светлина.

— Нищо повече от обикновена вежливост.

На Теса й се искаше да закрещи. Това беше като някакъв мъжки ритуал. Два диви звяра, дебнещи се един друг. Преценяващи другия. Готови за нападение.

— О, да, но макар че не искам да те обидя, трябва да кажа, че покоите ни не бяха особено удобни. — Галахад поклати глава. — Разочарова ме.

— Моите извинения, Галахад. Следващия път ще се постарая да е по-добре.

— Следващия път? — Веждите на Галахад подскочиха. — Ще има ли следващ път, Мордред?

Мордред се изсмя — злокобен звук, който я накара да настръхне. Нямаше никакво съмнение, че Мордред иска кръв — тази на Галахад, а може би и нейната.

— Уви, сър рицарю, съжалявам, но това ще е последната ни среща. — Мордред замахна с меча.

— Срамота — промърмори през стиснати зъби Галахад, парира удара и боят започна.

Теса никога не бе виждала бой с мечове, като се изключат филмите. Там мечовете бяха тънки, елегантни, а ла Тримата мускетари. Но тези тук бяха тежки и страшни, държаха ги с две ръце. Това беше истинско. Нямаше драматична музика за фон, само смразяващото кръвта дрънчене на метала и звуците, издавани от двама мъже, опитващи се да достигнат границата на силите си и отвъд нея. И биенето на собственото й сърце. Това беше бой на живот и смърт и напрежението бе увиснало във влажния въздух като сянката на смъртта.

Секундите преминаваха в минути, а минутите сякаш продължаваха безкрайно. Мордред удряше. Галахад отговаряше на удара. Принцът се защитаваше. Рицарят парираше ударите. Нападаха се и при всеки удар на меч в меч Теса затаяваше дъх, сигурна че единият или другият ще бъде ранен. В очите на Мордред блестеше омраза, в тези на Галахад — решителност. Колкото и да не й се искаше да си го признае, принцът беше почти толкова умел с оръжието, колкото и Галахад.

Боят отнемаше от силите и на двамата. По лицето на Мордред се търкаляха капчици пот. Мускулите на Галахад се напрягаха при всяко движение. Силите бяха може би равни и беше трудно да се каже кой ще победи. Това щеше да продължава, докато и двамата се строполят на земята. Галахад имаше нужда от помощ. Тя беше негов партньор. Тя трябваше да пази гърба му. Да се грижи за безопасността му. Трябваше да направи нещо.

Двамата воини продължаваха да се бият, без да обръщат внимание на хората на Мордред, които ги бяха заобиколили. Слава Богу, че не се опитваха да помогнат на принца си. Дали щяха да застанат до него, ако бъде ранен? Дали щяха да си отмъстят на Галахад, ако Мордред бъде убит? Или щяха да се разпръснат като пилци?

Рано или късно умората щеше да надвие Галахад или Мордред, давайки предимство на другия. Страхът бе стегнал стомаха й. Дали щеше да е Галахад? Не и ако тя можеше да го предотврати.

Обходи с поглед полянката. Търсеше нещо, каквото и да е. Защо не взе камата? Погледът й се спря на забравената изгасена факла. Беше с размерите на бейзболна бухалка. Тя скочи и сграбчи потенциалното оръжие. Само след миг груби ръце я стискаха в желязна хватка. Погледна през рамо право в беззъбата усмивка на Оскар.

— Няма начин, приятел.

Тя се бори с него, докато хватката му се разхлаби достатъчно, за да успее да направи любимия удар на сестра Абигейл. Теса се извъртя и удари с лакът, но той се заби във въздуха. Противникът й я хвърли на земята. Тя се надигна на колене и вдигна глава. Върхът на меча на Оскар сочеше гърлото й.

— Теса! — Ревът на Галахад отекна в гората.

Тя обърна глава към него и погледите им се срещнаха. Върху лицето му беше изписан ужас — не за него, а за нея. В момента, в който видя очите му, разбра, че това беше грешка. Фатална грешка. Всичко започна да се движи като в забавен кадър. Погледът на Галахад се обърна към Мордред, но беше твърде късно. Мечът на принца си заби дълбоко в тялото на Галахад, точно под гръдната кост. Главата му се отметна назад, мечът падна от ръката му и той се разтресе като парцалена кукла.

— Галахад! — изпищя Теса.

Без да се замисля, тя бутна настрана меча на Оскар. Знаеше единствено, че трябва да се добере до Галахад. Падна до него и сложи главата му в скута си.

— Не! — Търсеше отчаяно пулса на шията му. Нямаше пулс. — Не можеш да ми причиниш това!

Кръвта се процеждаше през туниката му и се събираше в скута й.

— Знаех си, че тя ще го провали.

Думите на Мордред я пронизаха по-дълбоко и от меч. Бог да й е на помощ, той беше прав. Обзе я ужас. Това се случи по нейна вина.

— Милорд, какво ще заповядаш да правим с нея? — попита тихо Оскар.

Тя долови безразличието в гласа на принца.

— Оставете я на благородния й рицар и на вълците. Вече не ме е грижа. Тя вече не ме интересува.

Теса откъсна погледа си от окървавеното тяло на Галахад и се втренчи в Мордред с всичката омраза, която бе събрала в сърцето си. Гласът й отекна като глас на пророчица:

— Ще си платиш затова, Мордред. Мислиш, че си спечелил, но не си! Докато свят светува, името ти ще бъде синоним на злото и предателството. А той… — Тя погледна към неподвижната фигура на Галахад и едва не изхълца. — Той ще бъде герой. И през идните столетия, когато принцове, крале, мъдреци и дори глупаци говорят за благородни и добри дела, те ще говорят за него. Той ще бъде обичан. Винаги. А ти ще бъдеш… — Сякаш изплю думата: — Нищо.

Дори на лунната светлина видя, че Мордред пребледня.

— Проклятията ти не ме плашат. Ти не си нищо друго, освен една обикновена жена, и каквито и качества да притежаваш, които биха му помогнали в търсенето му, сега са безполезни. — Той изсумтя, но в гласа му се долавяше известно безпокойство. — Прав бях. Ти и той си принадлежите. Той виждаше в света и хората само почтеност, справедливост и доброта. Той никога не би нанесъл удар, ако е отвлечено вниманието на противника му. Той беше глупак. Затова сега е мъртъв.

— Не. — Тя вдигна брадичка. — Той беше легенда.

— Както желаеш.

— Няма да го оставя да умре! Няма!

— Скъпа милейди. — Гласът му бе наситен с фалшиво съжаление. — Ти вече го направи.

— Не!

Тя отново върна вниманието си върху мъжа в скута си. Мордред каза нещо на хората си и те изчезнаха в гората.

— Хайде, Големи човече, не ме изоставяй. — По бузите й се търкаляха сълзи. — Двамата сме забъркани в това, забрави ли? Ти и аз. Търсенето още не е свършило. Не можеш да се откажеш. Не и сега. — Притисна го по-близо до себе си сякаш за да му даде от своя живот. — Знаеш, че те обичам, нали? Разбира се, че знаеш. Коя жена не би те обичала? Ти си рицар. — Сълзите й се лееха като река. Тя махна тъмните му коси от лицето му — Легенда. Легендите не умират така. Не знам какво да правя. Бих направила всичко, всичко, за да те спася.

— Едва ли може да се направи много.

Теса вдигна поглед и внезапно я озари надежда. Мерлин стоеше почти до тях.

— Мерлин! Направи нещо. Не можеш да оставиш всичко да свърши така.

По лицето на вълшебника премина изражение на изключителна мъка и за първи път той не приличаше нито на танцуваща степ филмова звезда, нито дори на магьосник. Само на един много уморен стар човек.

— Не очаквах това да се случи. — Той поклати глава. — Нищо не мога да направя.

— Не! — Тя крещя, докато гласът й отекна в ушите му. — Не го вярвам! Не го вярвам! Използвай вълшебствата си, Мерлин. Можеш да местиш хора през времето и пространството! Защо да не можеш да направиш това?

— Има Правила, Теса, от които се ръководят дори същества като мен. Това, за което ме молиш… — Той се поколеба. — Не, невъзможно е.

— Какво? Какво си мислиш?

— Няма да стане. — Той започна да гали брадата си и да се разхожда по полянката. — Дали? — Спря и се втренчи в нея, с присвити очи, с равен глас. — Колко много искаш да живее?

— Що за въпрос е това?

— Отговори ми, Теса.

— Не знам.

Веднъж предложих да пожертвам живота си заради него. И все пак съществуваше вероятност да преживея гостоприемството на Мордред.

— А ако няма възможност за оцеляване?

— Аз… — Никаква възможност? Бих ли могла да дам живота си, за да спася неговия?

— Би ли могла?

Тя погледна обичното му лице, главата му в скута си и я обзе спокойствие. Нямаше значение, че когато се е родила, той отдавна е бил мъртъв, нито че нейният свят смята, че той въобще не е живял.

— Какво да направя?

— Бях прав, когато избрах теб, Теса Сейнт Джеймс. — Гласът на Мерлин беше тих. — Душата ти е много силна.

— Какво да направя, Мерлин?

Той прикри въздишката си.

— Няма връщане назад.

— Знам.

— В какво вярваш, Теса?

Тя поклати раздразнено глава.

— Какво искаш да кажеш?

— В какво вярваш, Теса? Сега, в този момент?

— По дяволите, Мерлин, не още една гатанка! Не и сега!

— Теса!

Опита се да мисли. В какво вярваше?

— В теб. И в Артур. В разказа, в мита, вярвам в него. Във всичко.

— Още!

— Не знам! — Мисли, Теса, мисли! — В честта и лоялността. Не знам. Във вярата и доверието и… — В какво още!

— И?

— Магия! — Тя затаи дъх и погледна към Галахад. — В любовта.

Гласът на Мерлин изпълни съзнанието й.

— И след всичко, в което вярваш, след всичко, което знаеш, би ли дала живота си заради неговия?

— И след всичко… — Гласът й се пречупи. — Да. Заради него.

— Не! — Проблесна мълния и Вивиан се появи на полянката. — Всичко свърши, Мерлин!

— Вивиан! — Мерлин се обърна, за да я погледне. — Теса вероятно може…

— Престани, Мерлин! — Гласът на Вивиан отекна в нощта. — Нищо не може да се направи. Те се провалиха. Време е да се прибираме вкъщи!

— Но Теса иска…

— Така казва. Думи, Мерлин, нищо друго, освен думи. — Тонът й беше суров. — Знаеш точно както и аз, че само думите едва ли са достатъчни. Нужно е доказателство. Такива са Правилата, Мерлин, твоите Правила.

— Знам ги по-добре от теб. — Гласът му беше гневен. — Не подлагай на изпитание търпението ми, любов моя. Аз съм те учил…

„Само думите едва ли са достатъчни.“

Изречението проблесна в съзнанието на Теса и тя разбра, че Вивиан е права. Погледна отново Галахад. Не беше достатъчно само да каже, че иска да умре заради него. Не беше достатъчно просто да каже, че вярва.

„Нужно е доказателство.“

Трябваше да действа бързо, всяка секунда беше от значение. Но какво би могла да направи? Как би могла да докаже нещо такова? Как?

Скъпоценните камъни върху камата на Гуенивир проблеснаха на лунната светлина, сякаш даваха отговор на въпроса й.

Гуенивир ти я даде…

Какво беше животът на една асистентка в сравнение с този на една легенда?

… за късмет.

Така или иначе, те щяха да бъдат заедно.

Когато предложеното не може да е по-велико.

Тя посегна и извади ножа от канията му, сега покрита с кръвта на Галахад. Надигна го по-близо към себе си с една ръка, сграбчи камата с другата и я вдигна към гърдите си, точно под гръдната кост.

— Наистина вярвам — прошепна тя. — Моят живот за твоя.

Стисна очи и съсредоточи волята си, любовта си, върху Галахад. Пое си дълбоко въздух и заби камата в плътта си. Прониза я остра болка, но съзнанието й продължаваше да мисли за Галахад. Усети върху ръката си кръвта, сливаща се с неговата, и въпреки това съсредоточеността й не отслабна.

Вярвам.

Ударите на сърцето й отекваха в ушите й. Кръвта пулсираше във вените й. Или може би чуваше неговото сърце? Усещаше неговата кръв? Душата й се втурна към неговата, животът й се сля с неговия и тя вече не правеше разлика между него и себе си. И духът й се сля с неговия. С радост. Те бяха заедно — в нейния свят или в неговия, или в някой друг, неизвестен досега.

И тогава… Нищо.

Сякаш някой бе изключил централното захранване. Болката й изчезна. Чуваше звуците на нощта и шумоленето на дърветата. Мъртва ли беше? Отвори очи и погледна надолу.

Камата я нямаше. Кръвта бе изчезнала. Нейната кръв и неговата.

Очите му се отвориха. Тя изпищя.

— О, Боже, ти си жив!

Очите й се разшириха и сълзи премрежиха погледа й. Хвърли се върху него, докосвайки го с устни, с ръце, за да се увери, че наистина е жив и истински.

— Теса — прошепна Галахад. — Аз…

— Ти си жив. И аз съм жива. — Тя се задъхваше. — Аз… — Погледна към Мерлин. Страхуваше се, че това е някаква ужасна грешка, страхуваше се, че не е. — Какво, по дяволите, стана тук?

Вълшебникът се усмихна.

— Ти наистина искаше да дадеш живота си за неговия, защото сега наистина вярваш в любовта. Знам, че звучи прекалено просто, но е така. Тя е едно от основните неща в живота, стига смъртните да го разберат.

— Сънувах странен сън… — промълви Галахад.

— Глупости. — Теса изгледа подозрително магьосника. — А сега ми кажи истината.

— Хайде, кажи й. Можеш да го направиш. Вече всичко свърши. Всичко — сопна се Вивиан. — Не трябваше да идвам тук. Ако бях държала устата си затворена, тя никога нямаше да…

— Задръж я затворена сега, скъпа моя.

Мерлин я изгледа настойчиво. Тя изсумтя и изчезна в заслепяваща светлина. Мерлин поклати глава.

— Понякога е доста неприятна. Особено сега. — Мерлин гледа Теса известно време, сякаш се чудеше колко може да й каже Най-накрая въздъхна. — Права си. Въпреки това, което казват поетите, само любовта, дори истинската любов, не е достатъчна, за да върне един човешки живот. Нужно е повече. Някъде в родословието ти, преди много поколения, които не би могла да проследиш, си се докоснала до магията.

Тя изсумтя невярващо.

— Майтапиш се.

— Или по-скоро ти си се майтапила.

— Моля?

— Всъщност това е нещо като да си изгърмиш патроните наведнъж. Разбираш ли, скъпа, неизползваната магия се натрупва като добра инвестиция. И най-накрая може да се използва за нещо голямо, което закрива сметката, както беше и в случая. Докато истински, дълбоко в душата си…

— Вярвам — прошепна тя, погледна към Галахад и гласът й омекна: — Как си, Големи човече?

— Всъщност не съм съвсем сигурен. — Той седна и поклати глава. — Сякаш бях тук, но и ме нямаше. Сякаш летях някъде над теб, наблюдавах и чаках. Сън може би или видение.

Тя се втренчи в него.

— Добре ли си?

Той се усмихна и стана.

— Доста свеж.

— Точно така те искам. — Тя хвана ръката му и той й помогна да се изправи. — Трябва да се махаме оттук. Мордред…

— Трябва да се върна незабавно в Камелот. — Изражението на Галахад беше решително. — Трябва да предупредя краля…

— Кралят ще бъде предупреден — прекъсна го Мерлин.

— Тогава трябва да тръгна след Мордред. Това е мой дълг. — Очите му се присвиха. — И мое желание.

— Не, Галахад. Твоите желания нямат значение, а твоят дълг сега е свързан само с търсенето. Както и съдбата ти.

— Мордред повече няма да ти пречи. Ще бъдете в безопасност под моя защита до края на пътуването ви. — Мерлин сви рамене. — Това е най-малкото, което мога да направя. Не съм очаквал, че ще се стигне дотук. Но се случват и такива неща.

Теса пристъпи по-близо до Галахад и той я прегърна.

— А сега какво, мистър Вълшебник?

— Мразя това обръщение… — Мерлин ги гледа замислено известно време, после се усмихна и очите му заблестяха в тъмнината. — Не мога да повярвам, че не си го осъзнала, Теса, нито пък ти, Галахад, но вие се справихте с всички предизвикателства на гатанката. — Образът на Мерлин започна леко да избледнява. — Просто съберете парчетата от мозайката… — Останаха само очите му, като звезди в нощта. — Истината ще се разкрие. — Сега дори звездите изчезнаха и остана само гласът му: — И това, което търси всеки човек, ще стане негово.

— Какво иска да каже? — Челото на Галахад се сбърчи замислено.

— Кой знае? — Теса махна косата от лицето си. — Но след като казва, че сме се справили, значи сме се справили.

— Не би трябвало да е трудно да се досетим. — Галахад спря. — Илюзията беше драконът.

— Това е лесно. А какво е неверник?

— Неверник? — Галахад сви рамене. — Човек, който не вярва, еретик.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Значи това съм аз. Аз не вярвах в теб, в магията. — Погледът й срещна неговия. — В любовта.

— А сега вярваш — тихо каза той. — В любовта?

— И във всичко останало.

— Това е неверникът, върнал се в стадото.

— А предложеното, което не може да е по-велико? — Тя се усмихна кисело. — Май за това трябва да получим повече точки. Да видим. Ти беше готов да се откажеш от търсенето заради мен. Аз бях готова да се откажа от свободата си…

— И повече, Теса — гласът му беше тих. — Ти жертва живота си.

— Струваше си.

— Струваше ли си, Теса? — Очите му бяха разтревожени. — Ти предложи живота си и аз оживях. Но изгуби скъпоценна дарба, за да ме спасиш. Не съжаляваш ли?

— Не можеш да съжаляваш, че си изгубил нещо, което така и не си знаел, че притежаваш. — Странно. Той наистина не разбираше колко много го обича. — Особено когато запазваш това, което най-много цениш.

— Теса. — Той целуна нежно устните й. — Ти си моята душа. Това е разкритата истина.

— Мисля, че трябва да получим повече точки и за разкритата истина. — Тя също го целуна. — Ето защо е било цялото това пътуване през времето.

Той я прегърна през кръста и я притисна към себе си.

— Истината за онова нещо, което ти притежаваш и от което аз имам нужда.

— О? — Тя затвори очи и главата й се отпусна назад. Устните му докоснаха вдлъбнатината в основата на шията й и тя изстена. — И какво е то?

— Просто е. Аз действам със силата си. — Езикът му тръгна надолу към гърдите й.

Тя въздъхна.

— Да?

— А ти действаш със знанието си. Заедно ние сме едно цяло. — Той хвана гърдите й през роклята и подразни зърната й с пръсти. — Затова държиш онази книжка винаги близо до себе си.

— Ъ-хъ.

Защо й правеше това? Защо тя не го спираше? Защо искаше да се отпуснат на земята и да правят дива, страстна любов? И защо не правеха точно това?

Тя вдигна рязко глава.

„Затова държиш онази книжка винаги близо до себе си.“

— Какво каза?

— Аз? — промълви той и вниманието му отново се върна към изключително чувствителната кожа, изложена на показ от дълбоко изрязаното деколте. — Не си спомням.

— Не, почакай. — Желанието изчезна и тя го отблъсна. По устните му плъзна усмивка.

— Да почакам?

— Книгата! Казах ли ти за книгата? — Тя се обърна и огледа полянката. — Защо тя е толкова важна за мен?

— Не. — Той сви рамене. — Предположих, че ти е дадена за спомен.

— Повече от това. — Тя видя чантите им и коленичи пред тях, ровейки из първата, която й попадна. — Това е книгата на Мерлин. Така дойдох в твоето време.

— Не разбирам.

— Заглавието на проклетата книга. — Тя грабна втората чанта и изсипа съдържанието й на земята. — Ето я. Виж. — Тя му я подаде.

Галахад коленичи до нея.

— Все още не…

— Това не е обикновена книга. — В гласа й кънтеше въодушевление. — В нея нещата се променят. Картинките, текстът, всичко. Когато я погледнах за първи път, заглавието беше „Моят живот и време, историята на Мерлин“, но после, а и сега, заглавието е „Моят живот и време, истинската история на Мерлин“. Схващаш ли?

По лицето му премина сянка на разбиране.

— Да не би да искаш да кажеш, че книгата ще ни помогне да намерим Граал? И сме я носили с нас от самото начало? Това е прекалено лесно, за да е отговорът.

— Не знам. Ще видим.

Тя изкриви книгата, за да хване ъгъла на лунните лъчи. Въпреки слабата светлина, думите се четяха лесно:

И Граал ще остане там, където започва пътуването. Дълбоко под замъка на краля, забулен в мъгли и магия, ще се разкрива само на онези, които истински вярват и са посрещнали и победили предизвикателствата, изправили се на пътя им. Там те ще открият това, което търсят всички хора.

Погледите им се срещнаха и те се гледаха дълго.

— Хайде да се връщаме у дома, Теса.

— У дома. — Думата увисна във въздуха.

— Да. — Той хвана ръката й. — За да завършим онова, което е започнало там.