Виктория Александър
Вярвай (10)

Глава 10

Гласът на Галахад отекна силен и студен.

Теса се вцепени. Разбира се, че не се страхуваше от него. Галахад огледа бързо стаята. Къде беше вълшебникът? Няма значение. Теса беше тази, с която искаше да говори, и повече нямаше да й позволи да го усуква.

— Теса — каза рязко.

Тя се обърна с лице към него. Усмихната като пролетна утрин.

— Галахад?

Не беше време за любезности.

— Защо си тук?

— Знаеш ли, че като побеснееш, на слепоочието ти започва да пулсира една вена? — Очите й се разшириха с престорена невинност.

— В пълно присъствие на духа съм. Освен това съм ядосан, не побеснял. — Той пристъпи към нея, стиснал юмруци, ноктите му се забиваха в дланите. По-добре така, отколкото във врата й. — Отговори ми. Защо си тук? Коя си ти?

Тя отстъпи назад и протегна ръка.

— Теса Сейнт Джеймс. Мисля, че сме се срещали.

— Не си играй с мен. — Гласът му беше дрезгав. — Знам как се казваш. Сега искам да разбера каква е целта ти.

В очите й проблесна несигурност.

— Това е малко трудно да се обясни.

— Опитай.

— Няма да ти хареса.

— Ха! Още едно нещо, което ще прибавим към нарастващия списък с неща, които не ми харесват. Отговорът ти, Теса. Веднага.

— Просто се надявам, че ще можеш да го преглътнеш, това е всичко.

Понякога, въпреки че думите й звучаха объркано, значението им му беше ясно. Очите му се присвиха.

— Мога да го преглътна.

— Добре. — Тя се огледа наоколо, сякаш търсеше спасение, което едва ли би могла да намери.

— Теса!

— МерлинмедоведетукзадатипомогнадаоткриешГраал — каза тя на един дъх, стисна очи и зарови лице в ръцете си.

Дали наистина очакваше той да я удари? Ако подобни думи бяха излезли от нечия друга уста, той наистина щеше да се изкуши.

Взираше се в нея, опитвайки се да приеме неизбежното. Отдавна бе разбрал, че Мерлин има някакъв план относно него и Теса. Смяташе, че става въпрос за нещо незначително, нещо, с което да си разнообрази следобеда, но въобще не нещо чак толкова важно.

Теса погледна през пръстите си.

— Нищо ли няма да кажеш?

Галахад я гледа известно време.

— Защо?

— Защо? Не знам. Просто си помислих, че имаш да кажеш нещо относно всичко това.

— В името на всичко свято, жено! — Търпението му беше на свършване. — Не това имах предвид. Защо си тук, за да ми помогнеш?

— Честно казано, и аз не знам със сигурност. — Тя сви рамене. — Според Мерлин има нещо, което не можеш да направиш без мен, а аз имам нещо, което ти е необходимо.

— В това няма никакъв смисъл. — Той прокара пръсти през косата си. — Никакъв смисъл.

— Е, и на мен ми се струваше доста странно. Още повече че никога преди не съм ходила на никакво търсене. Да видим каква е действителността. Аз нямам никакъв практически опит в търсенето. Е, разбира се, ходила съм на лагер с приятелите си няколко пъти като дете, но нищо такова…

— Няма ли да престанеш с тези дрънканици!

Теса го изгледа замислено.

— Защо не ми крещиш?

— Няма никаква полза от повишаването на глас. — Чувстваше се отвратително. Явно нямаше избор. — Моят крал и съветникът му заповядаха да ме придружиш. Няма място за спорове. И все пак не разбирам каква помощ би могла да ми окажеш ти. Не и в подобно начинание.

— И аз така си мислех, но… чакай малко. — Веждите й се сбърчиха. — Какво искаш да кажеш с това?

— Съвсем ясно е, милейди. — Погледът му обходи тялото й. Пътуването не беше неприятно.

— Приличаш на купувач, оглеждащ волво втора употреба.

— Волво?

Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Какво ще направиш сега? Ще ми ритнеш гумите? Ще погледнеш под капака ми? Ще ме покараш?

По лицето й веднага плъзна очарователна руменина и Галахад не обърна внимание на непознатите термини, замислен какво точно би означавало да я „покара“, предполагайки че сигурно не би било лошо.

— Ти си наистина хубава жена, Теса…

— И ти си доста сладък, приятел.

— Като цвете през лятото, прекрасно и нежно…

— По-твърда съм, отколкото изглеждам — прекъсна го бързо тя.

— Но мъж, рискуващ живота си, търсейки съкровище като свещения Граал, няма нужда от цвете, а от меч. Защо не ми дадоха някой рицар, който да ми пази гърба, или армия, която да разгромява враговете, които ще се изпречат на пътя ми? — Той поклати отвратено глава. — Защо ми натресоха теб?

— Има още какво да се желае от отношението ти — каза бавно Теса. — А то наистина започва да ми лази по нервите.

— Ха! Ако това означава това, което си мисля, ти не си единствената с полазени нерви. — Кръстоса ръце на гърдите си. — Кажи ми, Теса Сейнт Джеймс, защо ти?

— Обясних ти: Мерлин каза, че няма да се справиш без мен.

— Защо?

— Не знам. Имам нещо, от което се нуждаеш.

— О? — Веждите му подскочиха презрително нагоре. — Какво имаш, от което аз се нуждая?

— Скромност, може би — сопна се тя.

— Достатъчно съм скромен, за да знам, че нямам никакъв шанс за успех с жена до себе си!

— Е, успокой се, Големи човече. Просто нямаш друг избор.

— Не. Решението е било взето вместо мен.

Той я разгледа замислено. Беше дребна, но изглеждаше жилава. Да, точно такава му се стори днес в прегръдката му. Жилава и добре сложена. Толкова ли ще е лошо да бъде с него? А нима не беше съжалявал, че няма да има необходимото време, за да опознае характера й, да научи повече за земята й и за чувствата, които събуждаше у него?

— Много добре. Можеш да ме придружиш.

— О, спри сърце!

Той не обърна внимание на сарказма й.

— Няма да е лесно.

— Не се изненадвам.

— Няма да има никакви слуги и карети, които да ни бавят. Ще минем и без подобни удобства. — Той започна да крачи, в ума му се прокрадваше една приятна идея. — Ще яздиш кон.

— Хубаво. — Тя се намръщи. — Няма да е чак толкова трудно. Конят е само едно голямо пони, нали?

Той се втренчи в нея. Нямаше никакво желание да държи живота на жена — на която и да е жена — в ръцете си. А това беше жена, явно несвикнала на лишенията, които съпътстват подобно начинание. Жена, която без съмнение щеше да се обърне и да избяга, когато разбере за жестоките условия и опасностите на това пътуване. Възможно ли беше да я накара да го направи, преди още да са тръгнали? За него би било много добре, ако обясни на хубавата дама какви точно трудности им предстоят.

— Това няма да е лесно начинание. Ще спим на земята. Ще ловуваме, за да си осигуряваме храната. Неудобство е най-меко казано. На всяка крачка ще срещаме пречки, застрашаващи живота и здравето ни.

— Ще се справя.

Дали гласът й не беше малко по-слаб? Дали блясъкът на очите й не започна да намалява? Той се усмихна на себе си.

— Тъй като няма да взема Бартоломю, ти ще изпълняваш задълженията на оръженосец. Ще се грижиш за храната и лагера. Ще поиш и храниш конете. Ще…

— Не мисля така.

Той спря. Страхът, който се бе опитал да подхрани, изчезна, изместен от ината, който вече толкова добре познаваше. Къде бе сбъркал?

— Няма да играя ролята на прислужница, готвачка и чистачка в пустошта. — Тя бавно поклати глава. — Ще участвам, но няма да го върша сама. Ние сме партньори в това малко приключение. Равни.

Той изсумтя невярващо.

— Никоя жена не е равна на мъж.

— Не физически, може би…

— Хайде, Теса. — Не можеше да вярва в подобна глупост.

— Всъщност винаги съм смятала, че жените превъзхождат мъжете.

— Вярно е, че някои качества, които жените притежават, са по-богати от тези на мъжете. — Образът на Диндрейн проблесна в съзнанието му и гласът му омекна: — Те са по-мили, природата им е по-нежна…

— О, стига толкова.

— …с някои изключения — довърши рязко.

— Аз…

— Това е истината, Теса, мозъкът на жената е по-низш… както и характерът й.

— По-низш?

Челюстта й увисна. Очевидно не можеше да обори твърдението му. Той се почувства като победител. Изгледа я с усмивка на превъзходство.

— Наистина. Всеизвестно е, че качествата, които се ценят у един мъж — чест, лоялност, смелост — липсват у жените.

— Липсват? — Тя се пулеше срещу него. Галахад се засмя.

— Затова жените са създадени да бъдат целувани, а не да пътешестват.

— Наистина? Разкажи ми още. — Гласът й беше хладен, но в очите й гореше гняв. Това не беше поражение. Чувството му за победа изчезна. Тя пристъпи към огнището и разгледа картината над него, сякаш се интересуваше повече от нея, отколкото от спора им. Дали поведението й не целеше да го разоръжи? — За тези мъжки работи. Например разкажи ми за честта.

— Честта? Това е тържествената клетва на мъжа към неговия крал и родина. Или думата му, дадена пред друг. Или…

— Обещание? — подсказа невинно тя.

— Точно така. — Какво се опитваше да каже тази проклета жена?

— Значи да не изпълниш обещанието си, не е почтено, така ли?

— Да. — Гласът му звучеше уверено.

— И аз така си мислех. — Тя се обърна към него с лукаво изражение. — Ти обеща да ми позволиш дати помогна.

Предполагаемият му успех се разби на късчета.

— Това беше номер. Не знаех какво ще последва от подобна клетва.

— Още по-зле. — Тя отиде до масата и погали повърхността й. — Според собствените ти правила, трябва да ми позволиш да ти помогна.

— Можеш да ми помогнеш. Можеш да правиш бивака и да готвиш и…

— Не! — Тя удари с юмрук по масата и се втренчи в него. — Виж, приятел, не съм искала това въобще. Дори не искам да съм тук. Но съм. И независимо дали ти харесва или не, аз съм част от него. Съществена част. Не съм просто някакъв багаж, който трябва да вземеш по принуда, и няма да се занимавам с незначителни неща като готвене и чистене. Не го правя вкъщи, няма да го правя и тук. Няма начин. — Тя пристъпи към него и заби показалеца си в гърдите му. — И още нещо: веднага си разкарай от главата мисълта, че жените са по-низши. Първо: не съм глупава. Имам дипломи и степени и съм уважавана в моята област. Второ: когато става дума за родина, аз съм толкова лоялна и патриотично настроена, колкото и ти. Винаги ми се насълзяват очите, когато зазвучи химнът.

Галахад се взираше в нея. За Бога, тази жена беше невероятна, когато се ядоса!

— И освен това съм честна и искрена и никога, никога не съм нарушавала дадено обещание. А що се отнася до смелостта — погледът й пареше неговия, — когато бях малка, едно торнадо мина точно над къщата ни. Бях ужасена. Но и това е нищо в сравнение със страха, който преживях през последните няколко дни и който изпитвам по отношение на това, което ни предстои. Но не си изплаквам очите, нито се крия в ъгъла, нито…

— Не е достатъчно да кажеш, че не се страхуваш от това, което ти предстои. — Той хвана ръката й. — Ти не разбираш. Никога преди не ти е била необходима тази смелост, за която говориш. Още не си била подложена на подобно изпитание. Жените са слаби, Теса. Те…

Тя се опита да отскубне ръката си, но той я държеше здраво.

— Аз не…

— Ако беше мъж, ако беше рицар, твърдостта ти отдавна щеше да е изпитана и нямаше да има съмнение, че…

— Тогава изпитай ме. — В очите й блестеше предизвикателство. — Изпитай ме тук, сега.

— Да те изпитам? — Той я пусна с презрителен смях. — Да изпитам една жена?

— Точно така. — Тя започна да крачи решително из залата, изведнъж се обърна и насочи пръст към него. — Каквото искаш. Каквото изпитание можеш да измислиш. Бой с мечове, може би?

— Не ставай глупава. Никога не бих вдигнал меч срещу жена, дори и на шега. Ти си прекалено дребна. — С две бързи крачки той се озова пред нея и хвана ръцете й, обърнал дланите нагоре. — Ръцете ти са прекалено деликатни, за да държат подобно оръжие. Едва ли би успяла дори да го вдигнеш.

— Без мечове тогава. — Тя издаде упорито брадичката си напред. Гневът му избледняваше пред решителността и Издърпа ръцете си от неговите. — Какво ще кажеш за турнир?

Той поклати глава. Започваше да му става забавно. Каквато и да беше, духът й беше безспорен.

— Пиката също е тежко оръжие за много мъже, да не говорим за жена. Не би било честно да те подлагам на подобно изпитание. Освен това — не можа да скрие усмивката си — при турнирите е необходимо да яздиш.

Тя пребледня леко, потвърждавайки очевидното: не знаеше нищо за конете. Но въпреки това в очите й не личеше, че се предава.

— Тогава ти измисли нещо.

Този ли отговор търсеше? Начин да я предпази от злото? Нямаше ли да е в по-голяма безопасност като оръженосец? Без съмнение, в противен случай щеше да бъде до него, изложена на опасност.

— Ами ако не издържиш на изпитанието ми?

— И двамата знаем, че — независимо дали ни харесва — ще дойда с теб. Но ако не издържа изпитанието ти — тя се поколеба, поемайки си въздух, — ще правя това, което искаш. Ще се грижа за храната и… — Тя потрепери. — За конете.

— Съгласен. — Той се ухили. — Ще…

— Чакай малко. Нямам намерение да остана без награда, когато спечеля.

— Много добре. Каква награда искаш, ако спечелиш?

— Когато спечеля… — По устните й пробяга лукава усмивка. — …ти ще се отнасяш с мен като с мъж. Нали се сещаш, като с друг рицар.

— Но ти си…

— С изключение на физиката — прекъсна го бързо тя. — Знам, че нямам твоята сила и мощ, но имам добро чувство за ориентация и съм сравнително подвижна…

— Сестра Абигейл — промърмори той. Тя кимна.

— Тя ни учеше и на гимнастика. Но освен това — аз съм умна.

— Наистина.

В гнева си бе забравил колко умна е всъщност. Това беше едно от качествата й, които го интригуваше особено.

— Няма да направя нищо, което да предизвика убийството ни, но ти ще трябва да се научиш да ми вярваш.

— Да ти вярвам? — Той загледа сериозното й изражение. — А ти вярваш ли ми?

— Разбира се. — Каза го така, сякаш не беше съвсем сигурна. — Вярвам ти.

— Би ми доверила живота си?

Тя изпъна рамене и го погледна право в очите.

— Да.

Той веднага разбра какво трябва да направи.

— Възнамерявах да тръгнем утре при изгрев слънце. Тогава ще те подложа на изпитанието, което ти измисля. Независимо дали успееш или се провалиш, ще тръгнем, когато приключим с него.

Тя го гледаше, без да мига.

— Добре.

Той също я гледаше. Не беше необходимо да я излага на трудности. Само това, че беше готова да се подложи на подобно изпитание, беше достатъчно доказателство за твърдостта й. Дали тази нейна черта го привличаше така? Това ли бодеше сърцето му и винаги я държеше в мислите му? Не бе срещал такава жена. Щеше да е толкова лесно да я вземе в прегръдките си и да я отнесе в леглото си. Като своя жена. И може би като своя равна. Закле се безмълвно да направи всичко по силите си, за да я предпази от зло, и се помоли да не му се налага да избира между нейния живот и търсенето на Граал.

Взираше се в дълбоките й, тъмни очи и разбра, че вече не е сигурен какъв ще е изборът му.

— Тогава, утре. Теса. — Галахад хвана брадичката й. — И не забравяй, милейди: смелостта не е качество на тялото, а на духа.

* * *

— Ще умра. Знам го. Ще умра. — Теса крачеше из стаята и разтърсваше ръцете си. — Отметна глава назад и извика. — Мерлин!

Ориана приседна в края на леглото.

— Това не е начинът да извикаш един вълшебник, милейди.

— Е, ако имаше пейджър, това нямаше да е необходимо. — Тя продължи да върви напред-назад, а погледът на Ориана я следваше като човек, наблюдаваш тенис-мач. — Не мога да повярвам в какво ме забърка. Това е. Обречена съм още преди да е започнало това дяволско търсене.

— Обречена?

— Галахад ще ме убие.

— Шегуваш се, милейди. Галахад няма да ти отнеме живота.

— О, не направо. Ще бъде нещастен случай. Ужасен, ужасен нещастен случай. Трагичен, но неизбежен. Може дори да оживея. Разбира се. Това е стратегията му. Той иска да пострадам. Достатъчно, за да остана тук, когато той тръгне към залеза. — Тя спря и погледна тревожно към момичето. — Трябваше да го видиш на вечеря, когато кралят и Мерлин му казаха, че ще тръгна с него. Побесня.

— Аз наистина го видях, но отдалече. — Ориана се намръщи замислено. — Не забелязах някакво особено раздразнение.

— Отблизо обаче се виждаше. Повярвай ми, той беше един огромен сърдит рицар. — Отново спря да крачи. — И ми се струва, че още е ядосан. Прикрива го, опитвайки се да изглежда очарователен и разумен. Преструва се, че се тревожи за безопасността ми. Но не може да ме излъже. Въобще не иска да ме вземе със себе си на това малко пътуване. И измисли тази глупост с изпитанието.

— Но не ми ли каза, че идеята за изпитанието е била твоя?

— Ха! Това само доказва колко е умен.

Ориана се намръщи скептично.

— Разбира се, не вярваш наистина, че сър Галахад може да ти причини зло?

Теса спря и се втренчи в момичето. Нима тази сутрин той я целуна и тя отвърна на целувката му?

— Вярваш ли, милейди?

— Не. — Теса изпъшка и се строполи на леглото. Заби поглед в каменния таван. — Разбира се, че не. Това е просто паника. Страх. Галахад вероятно е прекалено добър и благороден, за да извърши подобно нещо. — Погледна към Ориана. — Добър и благороден е, нали?

— Няма по-фин мъж от него.

— И аз така си мислех.

— И ти ще го придружиш. — Ориана въздъхна с очевидна завист.

— Казваш го така, сякаш имам среща с някой абсолвент.

По лицето на момичето премина сянка на объркване.

Беше ред на Теса да въздъхне. Мерлин можеше да направи всичко това много по-лесно, ако им бе измислил нещо като някакъв незабавен преводач. От друга страна, и тя би могла да внимава повече какво говори. И може би, просто може би, трябваше да започне да полага някакво усилие да се приспособи към Средновековието.

— Извинявай, миличка. Какво ще кажеш за… покана за танц?

Лицето на момичето се оживи.

— Това е много по-добро от просто един танц. Ти и той ще бъдете заедно в продължение на месеци, а може би и години.

— Години? — Нещо се размърда под лъжичката й. — Шегуваш се.

— Вярно е, милейди — отвърна бързо Ориана. — Подобни търсения продължават с години.

— Години, а?

— Не е възможно да се предвиди колко време ще отнеме едно подобно начинание. — Ориана я изгледа с любопитство. — Знаеше ли, че ти и той сте в устата на всички в замъка? Много необичайно е един рицар да бъде съпровождан от дама на такова пътешествие. Не знам нещо подобно да се е случвало преди.

— Такава съм си аз. — Теса се претърколи на една страна и сложи ръка под главата си. — Пионер.

— Пионер?

— Извинявай. Основоположник? Изследовател? Ъ-ъ… първият човек, който прави нещо?

— Точно така — Момичето се поколеба. — И все пак това не е нещо, което биха пожелали много жени.

— И аз не си го избрах доброволно, но май вече съм затънала до гуша.

Ориана се намръщи.

— Не го ли искаш?

— Не съвсем. Но това е единственият начин, по който мога да накарам Мерлин да ме върне у дома.

— Къде е този „дом“?

— Домът ми?

В съзнанието й се върнаха добре поддържаният двор на университета и малкият й, но приятен апартамент, последван от образа на викторианската къща, сгушена в един стар квартал, където бе израснала. И освен това мислите й се изпълниха с телефони и микровълнови фурни и всякакви други удобства, които досега бе приемала за даденост.

— Домът ми е много, много далеч.

— Липсва ли ти?

В ушите й изведнъж отекна смехът на майка й на една от многобройните глупави шеги на баща й и й стана толкова мъчно, че очите й се навлажниха.

— Много ми липсва. — Подсмъркна. — Нямаш представа колко много.

Ориана се изтегна до нея.

— Разкажи ми за твоя дом.

Теса се засмя тихо.

— Не знам откъде да започна.

— Жалко. — Тийнейджърката рисуваше с пръст нещо върху покривката на леглото. — Идваш от място, където има много магия. Затова Мерлин е довел теб да помогнеш на сър Галахад. — Настоятелният й поглед срещна очите на Теса. — Не е ли така?

— Така? — Дигитални часовници, коли и светлини, които се включват само с едно докосване. Подбра думите си внимателно. — Предполагам, че всичко, което не можеш съвсем да разбереш, се отдава на магия. От тази гледна точка, всеки от Камелот би сметнал, че в моя свят има много магия.

— Ще ти е необходима ли магията ти по време на пътуването? За да откриеш Граал?

— Да, ще имам нужда от нещо, но магията ми е съвсем малко. Всъщност въобще не съществува. Мерлин ми предложи да ме научи на един наистина хубав номер… — Тя поклати глава. — Предполагам, че магията, чиято и да е магия, не би причинила зло. Мисля, че ще имаме нужда от всичката помощ, която можем да получим.

— Магията наистина ще ви помогне.

Теса се замисли за момент.

— Знаеш ли, досега не съм вярвала в магии. Не вярвам в нищо, докато не ми бъде доказано. Не вярвах, че Галахад, Артур и всичко тук е съществувало, преди да дойда.

В очите на Ориана блестеше неверие.

— Наистина страната ти ще е много странна, щом не сте чували за Артур, краля на всички британци.

— О, чувала съм за него, но просто не вярвах.

— В такъв случай ти е липсвала вяра — каза момичето с мъдрост, прекалено голяма за годините й. — Всеки трябва да има вяра. В Бога, в краля, в хората и в самия себе си. И очите й блеснаха — в любовта.

Теса се засмя.

— Защо повдигаш въпроса за любовта?

Ориана сви рамене.

— Не знам, милейди.

— Хайде, кажи ми.

Ориана присви очи.

— Вече ти казах веднъж, милейди: вярвам, че Галахад изпитва чувства към теб. Чувства, за които и самият той още не знае. Не те ли учудва желанието му да те предпази от зло?

— Просто се страхува, че ще му се пречкам.

— Мисля, че това не е всичко. — По устните на момичето затанцува лукава усмивка. — И мисля, че и ти смяташ така.

Теса щеше да го отрече, но премълча, спомняйки си израза в очите на Галахад тази сутрин, когато се целунаха. Не се ли бе зачудила тогава дали неговите чувства не са отражение на нейните? Дали не усеща същата връзка с пея, каквато и тя с него? Връзка, толкова дълбока, че нямаше да й е необходима повече от искра, за да избухне в чувства, толкова силни, че дори не можеш да си ги представиш? Или да ги управляваш?

— Аз не бих се тревожила за изпитанието, на което смята да те подложи добрият рицар. — Ориана стана и тръгна към вратата. — Той няма да ти причини зло.

— От твоите уста… — промърмори Теса.

— Бих се страхувала от наранявания не на тялото ти, а на сърцето ти.

— Сърцето ми?

— Липсата на вяра е толкова заслепяваща, колкото и качулка над очите. — Ориана поклати глава. — Същият инат си, както и твоят рицар.

— Той не е мой рицар.

— Не е ли?

— Не.

Теса пренебрегна внезапното осъзнаване, че всъщност много иска той да бъде нейният рицар. Неин и само неин. Нейният бял рицар. Нейният спасител. Нейният герой. Но това, което искаше, нямаше никакво значение. От това не би могло да излезе нищо. Техните светове бяха прекалено различни и тя щеше да се върне в своя веднага щом приключеше цялата тази работа с Граал. Освен това нямаше никакъв начин да се състезава с идеалната Диндрейн. Той бе обожавал мъртвата си съпруга. А Теса просто го влудяваше.

— Той не е моят рицар и никога няма да бъде.

— Както кажеш. — Ориана отвори вратата и стъпи на прага.

— Ориана. — Момичето се обърна. — Просто исках да ти благодаря. За това, че си ми приятелка. — Теса пристъпи към нея. — Вероятно повече няма да се видим.

— Ще ми липсваш, милейди. Не приличаш на никого, когото познавам. — По устните й пробяга дяволита усмивка. — Не е чак толкова лошо да изгубиш Галахад заради някоя като теб.

Теса се засмя.

Ориана хвана ръката й и я стисна.

— Бог да те пази. — Тя отново тръгна, но се обърна и изгледа замислено Теса. — Но наистина се чудя, милейди, дали тук няма още нещо… освен Камелот… в което не си вярвала… и което може би скоро ще разбереш, че съществува.