Виктория Александър
Вярвай (3)

Глава 3

Теса се обърна бавно и преглътна.

Ако преди й се струваше, че Галахад изпълва помещението коленичил, то това не беше нищо в сравнение с внушителното му присъствие изправен и готов за битка, с изваден меч, с пламтящ поглед. Беше великолепен. И доста страшничък.

— Оу! Задръж така, големи човече. — Теса разпери ръце сякаш за да се предпази от рицаря, извисяващ се над нея.

Напрежението му изчезна на мига. Той отпусна меча и се засмя.

— Ха. Това е просто едно момче. Внимавай друг път, момче, да не изненадваш воин, когато смята, че се намира единствено в присъствието на Бог и никой друг. — Широка усмивка разтегли устните му. — Днес имаш късмет. Някой по-незначителен от мен мъж щеше първо да отдели главата от тялото ти, а после да се замисли дали така е трябвало да постъпи.

— Предполагам, че трябва да изпитвам благодарност. — Теса се втренчи в него. — Не че съм направила нещо, което да предизвика отсичането на главата ми от твоя страна, но предполагам, че ако такива са правилата, ще трябва да се съобразявам с тях.

Веждите на Галахад се сключиха объркано.

— Нищо не разбирам, момче. Думите ти имат чуждестранен оттенък, който ми е непознат, а значението им е объркано. — Изражението му се проясни. — А, разбирам. Бедното момче. Побъркан, без съмнение.

— Побъркан? — Тя едва произнесе думата. — Побъркан?

Галахад кимна сериозно.

— Повтарянето на думите е сигурен знак за размътен мозък.

— Повтаряне на думите? Аз не повтарям думите си.

Галахад я изгледа със съжаление, сякаш беше някакво незначително същество, което не заслужава да си губи времето с него, и пъхна меча в ножницата.

— А сега се махни оттук и ме остави с молитвите ми.

Галахад се обърна и Теса се втренчи в широкия му гръб. Той явно не само я вземаше за момче, но и за глупаво момче при това. Е, няма да е за дълго.

— Чакай малко. Трябва да изясним някои неща.

Галахад бавно се обърна и погледът му срещна нейния. Очите му се присвиха и в тях блесна предупреждение. Това не беше мъж, свикнал да изпълнява заповеди. Обзе я тревога.

— Какво искаш, момче?

— Искам доста неща, но ще започнем с основните. Първо на първо, не съм момче.

Той сви рамене.

— Едва ли можеш да се наречеш мъж.

— Не съм мъж. Момиче съм… ъъ… жена.

Погледът му обходи късата й къдрава руса коса, тъмносиния блейзер, бялата риза и дънките, после се върна на очите й.

— Никоя жена с подходящо поведение, дори и курва, не би облякла дрехи като твоите. — Погледът му омекна, явно от съчувствие. — Хей, момче, откъде се взе?

— Не съм момче! — Теса изскърца със зъби. Очевидно имаше само един начин да убеди този средновековен неандерталец. Тя сграбчи реверите на сакото си и го разтвори широко. — Виж. Погледни. Как наричаш това?

Тъмните му вежди се сключиха замислено.

— Необичайно облекло.

Тя погледна надолу и изпъшка. Ризата напълно прикриваше женствените й извивки и тя точно затова я и обличаше, когато имаше часове, но от това сега едва ли имаше полза. Страхотно. Нищо чудно, че той продължава да я смята за момче.

— Добре, гледай тогава. — Тя изпъна ризата си. — Ето. Какво ще кажеш сега? Цици.

Тя вдигна поглед и замръзна. Той се взираше в гърдите й така, сякаш никога преди не беше виждал нещо подобно. Може би бе отишла прекалено далеч. Това бяха Средните векове все пак. Може би не използваха думата цици, въпреки че беше абсолютно сигурна, че е схванал значението й. Тя бързо затвори сакото си.

— Това е достатъчно. Схвана за какво става дума.

— Наистина. — Той й направи нисък, подигравателен поклон. — Милейди. — Изправи се и в очите му проблесна онзи пламък, който се появяваше в очите на мъже, свикнали с флирта и прелъстяването. — Моля, простете грешката ми. Сега разбирам колко съм сбъркал. Мога само да си мисля, че неочакваното ви присъствие тук е забулило сетивата ми. Би трябвало да забележа деликатната извивка на бузите ви, дългите мигли, засенчващи очите ви, пълните ви устни и изпъкналостта на вашите — той се ухили — цици.

— О, Исусе! — Тя вдигна поглед към каменния таван и промърмори повече на себе си, отколкото на него: — Колко унизително.

— И все пак има само един сигурен начин да различиш момиче от момче.

Той протегна ръка и я придърпа към себе си. Преди да е успяла да реагира, устните му вече бяха залепнали за нейните. Опита се да се бори, но все едно се бореше с дърво. Огромен, солиден дъб. Ръцете му бяха като закалена стомана, приковаваща я към силните му, мускулести гърди, устните му бяха твърди и горещи. За частица от секундата през тялото й премина желание и й се прииска да се отдаде на страстта в целувката му В което и време да се намираха, този приятел знаеше какво прави. Колко лесно би било да се наслади на опитността му. Той се отдръпна и я погледна и за миг изглеждаше толкова заинтригуван от нея, колкото и тя от него. Усмивката му беше малко крива.

— Да. Наистина си жена.

— Наистина съм.

Той я пусна и тя, без да се замисля, стисна ръце, изви се и заби лакътя си в корема му.

— Оух!

Той се преви на две, а Теса се усмихна доволно.

— Гимназия „Сейнт Маргарет Мери“. Начин за самозащита — 101.

Той изпъшка.

— Аз не бих го нарекъл защита.

Тя изтупа ръце като от въображаем прах.

— Никога не се забърквай с някоя от възпитаничките на сестра Абигейл.

Теса дори не го видя да помръдва. В един миг беше приведен, притиснал корема си; в следващия тя беше във въздуха — завъртяна, гърбът й притиснат към гърдите му, едната му огромна ръка около талията й, другата — точно под врата й. Краката й се люлееха във въздуха. Не я стискаше силно, но нямаше никакво място за съмнение, че този средновековен мъжки екземпляр би могъл да я прекърши на две като свещ.

Гласът му избуча в ухото й:

— А ти не бива да се… ъъ… „забъркваш“ с някой, обучаван от самия главен майстор на оръжията на краля.

— Пусни ме, горила такава. — Тя започна да рита, опитвайки се да се освободи. — Що за рицар си ти? Между това и онази целувка има огромна разлика. Къде ти е кавалерството?

— Кавалерското държане си е чисто прахосване на време по отношение на онези, които не проявяват учтивост. — Топлият му дъх пареше тила й и по тялото й премина тръпка на възбуда. — И все пак — моите извинения. — Той охлаби хватката си и тя стъпи на пода. — Може би ще е най-добре да започнем запознанството си отначало.

— Може би. — Тя сложи ръце на хълбоците си и се втренчи в него. — Ти си пръв.

— Аз? — Объркване сбърчи челото му — Не аз те прекъснах.

— О, да, прав си. — Какво, по дяволите, трябваше да направи сега? Пое си дълбоко въздух и протегна ръка. — Здравей. Аз съм Теса Сейнт Джеймс. Приятно ми е да се запознаем.

— Удоволствието, скъпа лейди, е изцяло мое. — Той хвана ръката й, вдигна я към устните си и я целуна лекичко. Тъмният му поглед не изпускаше нейния и тя, без да иска, затаи дъх. Този мъж си беше истинско парче и го знаеше. — С каква цел си дошла тук, Теса Сейнт Джеймс?

— Дълга история.

Очите му наистина бяха изключителни.

— Нямам друга работа, освен да я изслушам.

Очи, тъмно сини като нощта, с блясъка на звезди тук-там.

— Не знам откъде да започна.

— Очевидно е, скъпа лейди, че си чужденка тук. Мисля, че трябва да започнеш от пристигането си.

Гласът му беше дълбок и плътен с някаква нежна сила, която сякаш проникваше чак в душата й. Той беше добър.

— Ами… — Тя се втренчи в него, завладяна от първичната сила на присъствието му. Мерлин не беше единственият тук, който се занимаваше с магии. — Бях в… Колко си висок, между другото? Към метър и деветдесет може би?

— Извисявам се с една глава над повечето мъже, но не съм толкова висок, колкото коня ми. Но ти… Как не съм могъл да те видя такава, каквато всъщност си? Мъничка и деликатна като напъпила роза.

Гледаше я с поглед, от който личеше, че няма нищо против да откъсне тази роза. Поглед, който я караше да се чуди колко точно приятно би било откъсването. Беше много добър.

И го знаеше. Може би проличаваше от доволната извивка на устните му или от начина, по който се приведе леко към нея, сякаш за да я сграбчи в прегръдката си; или от блясъка на успеха, озаряващ очите му; или може би всичко това, взето заедно — езика на тялото на сър Парче, — но Теса изведнъж осъзна, че този мъж смята, че може да я върти на пръста си. И не грешеше особено.

Инстинктът за самосъхранение обаче я накара да отстъпи бързо крачка назад и да поклати глава.

— Внимавай, приятел. Това с розите може да омагьосва дамичките ти, но аз съм от друго тесто. Затова можеш да се откажеш от чара си на рицар в блестящи доспехи.

Очите му се разшириха невинно.

— Страхувам се, че си се заблудила относно намеренията ми.

— Да бе.

Той въздъхна търпеливо, сякаш бе свикнал да си има работа със своенравни жени.

— В бъдеще ще внимавам какво казвам. А сега, как така се озова тук, без да разбера? Не съм те чул да влизаш в параклиса.

— Спомняш ли си онази дълга история, която споменах? — Той кимна. — Това е част от нея.

— Не мога да си представя какво може да обясни странните ти одежди.

— Странните ми… а, дрехите ми. — Тя погледна надолу и сви рамене. — Всъщност там, откъдето идвам, това облекло се смята почти за класическо.

— Странни гащи. — Той посочи с дългия си, почернял от слънцето пръст дънките й. — Защо не носиш рокля? Дори и в най-отдалечените кътчета на света жените не носят такива дрехи. Това не е подходящо за жена.

— За мен е подходящо. Освен това нямах време да си взема багаж. Пристигнах доста неочаквано.

— Пристигна?

— Да, тук, в параклиса. В Камелот, или където и да е. В един миг си върша работата в библиотеката — загледана в твоя картина, бих добавила, — а в следващия бях издърпана тук, очевидно през времето и пространството и… какво правиш?

Ръката на Галахад се бе преместила към дръжката на меча му. Очите му блестяха.

— Галахад? — Стомахът й се сви, когато видя изражението върху лицето му — смесица от размисъл, подозрение и изненада. — Хайде, приятел, какво си мислиш?

— Чудя се дали наистина не си демонът, за който те взех, когато те видях. — Говореше бавно и премерено. — Приказките ти за времето и пространството са странни и намирисват на сили, които е по-добре смъртните да не познават Откъде знаеш името ми? — Пръстите му се сключиха около дръжката на меча.

— Не знаех, че си толкова чувствителен за нещо толкова дребно като едно име, но, повярвай ми, не е кой знае какво. — Откъде да знае, че той се пали толкова лесно? По-добре занапред да внимава за всяка своя стъпка. Не се съмняваше, че той не би се поколебал да й отсече главата без никакво предупреждение. — Мерлин ми го каза.

Очите му се присвиха.

— Мерлин?

— Нали се сещаш? Дълга брада? Синя роба? Танцови стъпки?

— Танцови стъпки?

— Сигурен знак за размътен мозък е повтарянето на думите. — Тя му се усмихна лукаво. — Смущението и глупостта не са едно и също нещо.

Той я гледа дълго, напрегнато. Челюстта му бе стисната тревожно. О, Господи, не е възможно в Средновековието да нямат чувство за хумор. Без никакво предупреждение той отметна глава назад и избухна в смях. Топъл, гръмък, сърдечен смях, който отекна в параклиса и в сърцето й.

— Не познавам никого, който така да отмята глава, когато се смее — промърмори под носа си Теса.

— Господи, жено. — Галахад изтри една сълза от ъгълчето на окото си. — Умна си, признавам.

— Благодаря. — Поне не я шляпна по гърба. Едно потупване от тези огромни ръце сигурно щеше да я изпрати в другия край на параклиса. Но смехът му беше заразителен и тя също се усмихна. — И аз така смятам.

— Значи познаваш съветника на краля?

— Срещали сме се.

Той се замисли.

— Може би си чирак на магьосника?

— Не съвсем. Очевидно съм тук, за да ми бъде даден урок.

— А, ученичка на мистичните изкуства, в такъв случай.

— Не, не съм. Изглежда, мистър Магьосник се е засегнал от начина, по който се отнася историята към крал Артур, и ме е избрал за нещо като пример. — Погледът й обходи параклиса. — Не че смятам, че това наистина се случва. Все още се надявам на кома.

Той я изгледа объркано.

— Кома?

Теса въздъхна уморено.

— Няма значение, Големи човече. Точно това сега няма никакво значение. Или всеки момент ще се събудя, или съм оплетена тук, докато Мерлин не реши друго. Намислил е да свърша една работа. Търсене, предполагам.

— Търсене? — Галахад се подсмихна. — За жена?

— Да. — Тя провлече сричката съвсем бавно. — Някакъв проблем?

— Проблем? Не, това не е проблем. — Той я изгледа снизходително. — Съвсем просто е. Търсенията и приключенията не са за дами. Това е работа за мъже, дори задължение, да се заемат с подобни неща. Една жена само би затруднила такова начинание, може би дори ще го изложи на опасност.

— В такъв случай… предполагам, че не би ти харесало да вземеш жена на подобно пътуване? — Тя го гледаше внимателно.

Галахад кръстоса ръце на гърдите си.

— Най-малкото би било глупаво. Само мъж с половин мозък би се съгласил на подобно нещо.

Какво ли щеше да направи, когато узнае плановете на Мерлин? Галахад не би имал шанс срещу магьосника. Всеки, който може да пътува през времето, със сигурност би могъл да прекърши волята на един средновековен мъж. Дори и той да е толкова силен, могъщ и упорит като този тук. Теса се ухили.

— Мисля, че е време ти и аз да изясним някои неща. И тъй като мистър Магьосник изчезна, аз ще трябва да ти ги кажа. Нали разбираш, ти тръгваш на път, а аз…

— Не, не, не е необходимо да му го казваш сега — чу зад себе си гласа на Мерлин.

Теса изпита огромно облекчение. Беше само предположение, но се бе досетила, че Мерлин не иска Галахад да разбира плановете му, поне засега. Бе подозирала също и че вълшебникът не е бил далеч. Опитът й да обясни на рицаря бе постигнал точно целта си. Теса се обърна и се усмихна мило.

— Мерлин, стари приятелю! Ти си точно човекът, когото исках да видя. Погрижи ли се за дреболиите, които трябваше да свършиш?

Мерлин се поклони.

— Да. И виждам, че вие двамата вече сте се запознали. Теса кимна към Галахад.

— Той ме помисли за момче.

Лицето на едрия мъж почервеня.

— Нормално беше да се заблудя. Косите на дамата са отрязани като на момче, а одеждите й са съвсем неподходящи за жена.

— Моля, моля. Аз не бих ги нарекла неподходящи. — Тя разпери ръце и погледна надолу. — Мисля, че този костюм изглежда доста добре.

Мерлин изсумтя.

— Едва ли.

— О, а ти си облечен съвсем по модата, а? — Теса го изгледа.

Мерлин погледна към робата си.

— Какво му има на облеклото ми?

— Хайде, Мерлин. — Теса обходи с поглед вълшебника от върха на острата му шапка до обувките му и отново го погледна в очите. — Нека си го кажем направо, приятелю. Тъмносиня коприна? Доста стереотипно, бих казала. Изглеждаш по-добре със сако.

— И на мен ми харесва — промърмори Мерлин. — И Армани…

— Всъщност — продължи Теса, знаейки, че всичко това няма нищо общо с дрехите — бих казала, че това, което си облякъл, няма никакъв стил. Виждала съм и по-добре облечени магьосници в детските книжки. Задната ми мисъл е, че това, което си облякъл, е… ами… банално…

— Банално? — изсумтя възмутено Мерлин. — Банално?

— Какво казваше за повторението на думите? — попита под носа си Теса.

— Че са сигурен знак за размътен ум. — Гласът на Галахад беше неспокоен и той нежно сложи ръка на рамото й.

— Милейди Теса, мери си думите с вълшебника. Той наказва безмилостно онези, които предизвикват гнева му.

— Благодаря, но неговият гняв не е единственото предизвикано нещо в случая. — Паниката и страхът, които засега изместваше от съзнанието си, се върнаха в пълната си сила. Тя се втренчи в Мерлин, мъчейки се да преглътне гневните си сълзи. — Искам да си отида вкъщи. Веднага. Върни ме или ме събуди, или направи това, което е необходимо. Отказвам да играя малката ти игричка.

Мерлин се усмихна.

— Но си съгласна, че играчът, който ти избрах, е доста привлекателен.

— Признавам. Галахад е страхотно парче.

— Парче? — Доволна усмивка разтегли ъгълчетата на устните на Галахад. Може и да не знаеше точното значение на думата, но очевидно схващаше смисъла й. — Лейди Теса ме смята за парче?

Теса изпъшка.

— Страхотно, Мерлин. Точно от това имаше нужда. Още нещо, което да подхранва егото му.

Гласът на Мерлин беше тих:

— Така или иначе, ти си тук заради него.

— Той не ме иска! — Теса погледна към Галахад, който повдигна вежди, сякаш казвайки, че определено я иска. — Не и по този начин! Знам, че те интересува онова. Всички мъже се интересуват от него.

— Галахад. — Мерлин се подсмихна. — Голям дявол си. А едва си се запознал с дамата. Трябва да кажа, че съм впечатлен.

— Тя е едно красиво цвете, милорд вълшебник. И наистина има доста хубави — рицарят се приведе към магьосника — цици.

Мерлин сподави смеха си.

— На какво си го научила?

— Не мога да повярвам. — Теса зарови лице в ръцете си. — Стоя тук в Средновековието с вълшебник и рицар и единственото, за което могат да разговарят, са гърдите ми. — Тя махна ръце от очите си и се втренчи в тях. — Това трябва да е сън, защото истинският живот не е толкова странен.

Мерлин се покашля.

— Разбира се, че е.

Тя изпъна рамене.

— Хубаво. Сън, кома или истински живот, мен не ме бройте. Няма да ходя на никакво търсене с него, нито с някой друг.

— Търсене? — повтори Галахад.

Мерлин сви рамене.

— Нямаш избор.

— Определено имам. — Теса вирна брадичка. — Ако не ме изпратиш вкъщи, мога да избера да си живея щастливо тук — тя потрепери, — в Камелот.

— Какво търсене? — Галахад погледна към Мерлин. Рунтавите вежди на магьосника подскочиха нагоре.

— Няма да си особено щастлива.

— Да, но ще изпитам огромно задоволство да проваля плановете ти.

— Разкажи ми за това търсене. — Галахад насочи думите си към Теса.

— Ха! Щом смяташ, че Средновековието не е хубаво, може би ще предпочетеш да изживееш живота си в зората на времето. — В очите на вълшебника проблесна злобно пламъче. — Единственото човешко същество сред динозаврите?

— Може би ще го предпочета!

Веждите на Галахад се сключиха объркано.

— Динозаври?

— Няма да оцелееш и две минути — каза самодоволно Мерлин.

— Може би не — изплю думите Теса, — но това ще са дяволски приятни две минути.

— Наистина ли? Аз едва ли бих нарекъл това приятно. Бих го нарекъл… — Той се усмихна лукаво. — Обяд.

— Предпочитам да съм обяд на динозавър, отколкото твоя пионка в някаква истинска игра на зандани и дракони! — Гласът на Теса се извиси, следвайки гнева й.

Тонът на Мерлин не й отстъпваше.

— Нямаш избор!

— Достатъчно! — Гласът на Галахад отекна в параклиса, отскочи от каменните стени и завибрира някъде дълбоко в нея. — Престанете с тези дрънканици. Веднага!

Теса се взираше в Мерлин.

— Спокойно, Големи човече. Стой настрана.

Мерлин се взираше в Теса.

— Това не е твоя работа, Галахад.

— Не е моя работа? — почти измуча той. — Как да не е моя работа? Говорите за мен така, сякаш не присъствам. Говорите за някакво търсене, за което аз не знам нищо. Доста смущаващо и дразнещо е да бъдеш обсъждан от вълшебник и някаква си жена, без да имаш представа за какво става дума.

Галахад представляваше огромна, едва контролирана маса от справедливо възмущение. Оу! Наистина беше страхотно парче. Особено когато се ядоса.

— Някаква си жена? — Теса поклати глава и насочи думите си към Мерлин. — Трябва ли да се примирявам с това? Не можеш ли да го превърнеш в жаба или нещо такова?

— Предпочитам да не го правя точно сега. — Мерлин сви рамене. — Но ще го имам предвид за в бъдеще.

— Той не знае нищо за търсенето, така ли?

— Какво търсене? — изрева Галахад. Мерлин не му обърна внимание.

— Още не. Идеята винаги се е въртяла в ума му, но времето не беше подходящо. А докато Негово величество не се върне…

— Негово величество? Имаш предвид Артур? — Обзе я неочаквано вълнение.

— Точно. Очаква се кралят да се върне до няколко дни. — Мерлин се усмихна благо към Галахад. — Тогава всичко ще се изясни, момчето ми.

— Бих предпочел да ми обясниш сега, лорд магьосник — изръмжа Галахад.

— Довери ми се, приятел. — Теса се опита да го прегърне през раменете, но той беше прекалено висок, затова просто сложи ръка върху неговата. — Не искаш да знаеш нищо за това.

— О, Теса Сейнт Джеймс, ти ме изненадваш — изкудкудяка Мерлин. — Галахад ще е много доволен, когато научи новината. Винаги го е искал. Това е неговата съдба.

— Да — тя прикри въздишката си, — но никога не е предполагал, че аз ще съм част от нея.

— Значи се споразумяхме. — Думите на Мерлин бяха насочени единствено към нея. — Ще го придружиш.

— Предполагам. Не знам защо продължавам да се противопоставям.

Погледът на Мерлин се впи в нейния.

— Имаш упорит дух, скъпа моя. Притежаваш сила, за която дори не подозираш. И си създадена за нещо велико. Точно затова беше избрана.

— Страхотно. — Тя се усмихна слабо. — Значи не е само защото не вярвам?

Мерлин се засмя тихо.

— Това е само върхът на айсберга. Безброй хора споделят скептицизма ти. Но ти си нещо специално.

— Благодаря. — Тя погледна към Галахад. — И какво ще правим ние, докато се прибере кралят?

— Галахад, лейди Теса е гостенка в Камелот от една страна, много отдалечена от нашата…

— Необходими са години, за да стигнеш дотам — измърмори тя.

— И ще съм ти благодарен, ако й служиш за придружител. Покажи й замъка и кралството.

Галахад се поклони ниско.

— За мен ще бъде удоволствие, милорд. Много бих искал да опозная по-добре красивата лейди Теса.

— Обзалагам се — смънка тя. — Предполагам, че можеше да бъде и по-лошо. Бих могла да съм мъртва.

— Ето, че вече гледаш на нещата от добрата им страна, Теса. Предстои ти забележително приключение. — Черните очи на Мерлин заблестяха. — Приключение, което никога няма да забравиш.

— Съмнявам се, че въобще някога съм преживявала истинско приключение. — Обземаше я предчувствие. Нима наистина очакваше всичко това с нетърпение?

— Разбира се, скъпа моя. — Мерлин се ухили. — И би трябвало да е така.

— Добре. — Тя вдигна ръце. Предаваше се. — С какво ще започнем?

— Първо, бих искал да се запознаеш с времето и земята, в които се намираш. Да се аклиматизираш. Галахад ще ти помогне за това.

— Точно така. За мен ще е чест и удоволствие.

Галахад се усмихна и Теса едва сподави един стон, виждайки погледа му. В Средновековието или през двайсети век, очевидно всички мъже са еднакви. Не се и съмняваше, че този тук си мисли за едно търсене, което няма нищо общо със свещения Граал. Трябваше да внимава с него.

— Е, откъде ще започне обиколката?

Тя му се усмихна. Очите му наистина бяха забележителни. Жена от която и да е епоха би могла да се удави в сините им дълбини и да се смята за щастливка. Все пак Теса имаше работа да върши.

— Аз… — Галахад очевидно се чувстваше неудобно. Покашля се и погледна безпомощно към Мерлин. — Милорд, мисля… Искам да кажа, че ще е по-добре…

— Дрехите й? — Мерлин кимна с разбиране.

— Проклятие. Забравих за това. Предполагам, че в Рим… — Тя наклони глава към Мерлин. — Допускам, че можеш да направиш нещо по въпроса?

— Разбира се, скъпа моя. — Вълшебникът оправи маншета на робата си. — Ако имаш желание да се довериш на моето… Каква беше думата… О, да, „банално“ усещане за мода.

— Съжалявам. Не исках да бъда толкова гадна. Просто бях ядосана. Днешният ден не се оказа такъв, какъвто го запланувах, когато се събудих тази сутрин.

— Няма нищо, скъпа моя. — В гласа му прозвуча благосклонна нотка. — Мога да те разбера. А сега, някой цвят, който да предпочиташ?

— Аз мисля, че красивата Теса ще е несравнима в златисто — обади се тихо Галахад. — Ще подхожда на точиците в очите й, дълбоки и кадифени като на сърна.

— А пък аз си мислех, че са просто кафяви. — Тя го погледна и осъзна, че трябва да внимава не само с него. Трябваше да внимава и със себе си. Обърна се към Мерлин. — Всъщност жълтите тонове не ми стоят добре. Кожата ми изглежда землиста и болнава. Бих предпочела нещо тъмно — зелено, червено, синьо… Нещо такова.

— Много добре. — Фигурата на Мерлин започваше да избледнява. — Галахад, оставям гостенката ни в опитните ти ръце. — Виждаха се само черните му очи. В стомаха й се надигна неприятно усещане. Никога нямаше да свикне с това. — Скъпа моя, ще се видим по-късно. — Изведнъж изчезнаха и очите му.

— Хей — обърна се тя към нищото. — Ами дрехите ми?

— Милейди — Галахад кимна. — Мисля, че този въпрос вече е решен.

Теса погледна надолу и въздъхна тежко. Мерлин наистина бе променил облеклото й от двайсети век в нещо по-подходящо за двора на средновековен крал. Тялото й беше обгърнато от рокля, която се разстилаше към пода в меки гънки. Покрай деколтето бяха избродирани цветя и птици. Тук-там златисти нишки улавяха светлината и блестяха. В много отношения това беше великолепна рокля.

Като се изключи това, разбира се, че беше в наистина, отвратителен нюанс на жълтото.