Виктория Александър
Вярвай (17)

Глава 17

— Теса! — Грубият тон на Галахад я изтръгна от неспокойния й сън.

— Какво има пък сега? — Тя отвори очи. — Наистина започна да ми омръзва да ме будиш по този начин. — Седна и се втренчи в Галахад, който се бе изправил до нея. — Какво има днес? Друг дракон?

— Мисля, че е за предпочитане. — Гласът му беше равен.

— За предпочитане? — Тя проследи погледа му. Шестима или седмина мъже, въоръжени с мечове, се взираха в тях. Трима бяха пешаци, останалите — на коне. Теса бързо скочи на крака. — О, това ми изглежда добре. Кои, по дяволите, са те?

— Хора на Мордред — тихо отговори той. — А това не е хубаво.

— И аз така си помислих — смънка тя.

Ако имаха мотоциклети, щяха да изглеждат точно като някоя банда от лош филм. Ангелите от Ада, яхнали коне.

— Как са се промъкнали до нас? Не си ли пазил?

Очите му се присвиха.

— Аз съм човек, Теса, не легенда.

— Страхотно. Наоколо никога няма легенди, когато имаш нужда от тях.

Най-високият от мъжете пристъпи към тях, очевидно беше водачът. Тъмнокос, мръсен и опасен. По гърба й полази студена тръпка и тя пристъпи по-близо към Галахад. Мъжът се поклони учтиво.

— Милорд Галахад. Нося ти поздрави от принц Мордред. Той моли за честта на присъствието ти и предоставя гостоприемството на дома си на теб и на твоята лейди.

— Изпрати на Мордред моята благодарност и съжалението ми — отвърна хладно Галахад, — но се налага да отклоним тази вежлива покана.

Гадна усмивчица изкриви устните на човека на принца.

— Може би не съм се изразил достатъчно ясно. Принцът настоява за удоволствието от компанията ти. Дал ми е заповед да те придружа. Можеш да тръгнеш с нас, както подобава на рицар с твоя ранг, като почетен гост или…

— Или? — Очите на Галахад потъмняха.

— Или се страхувам, че ще се наложи да вземем мерки, за да си осигурим съдействието ти. — Похотливият му поглед се плъзна към Теса. — Както и това на дамата.

Галахад се напрегна.

— Какво означава това? — попита тя с ъгълчето на устните си. — Да си осигурят съдействието ни?

— Не би искала да знаеш — промърмори той и кимна към водача на бандата. — В такъв случай, на всяка цена ще имаме удоволствието да ви придружим.

— Звучи ми доста забавно. Трябва ли да тръгнем веднага, или имам няколко минути, за да се освежа?

Очите на главатаря се присвиха, сякаш не разбираше въпроса й. Или може би английски.

— Нали се сещаш? Да си измия лицето? Зъбите? — Тя се усмихна мило. — Да се изпикая в гората?

Галахад изсумтя. Дори главатарят се притесни.

— Много добре — озъби се той. — Но не сама. Ще дойда с теб.

Тръгна към нея, но Галахад му препречи пътя.

— Дамата заслужава поне малко усамотение. Аз ще я придружа.

Човекът го гледа известно време, после кимна.

— Както кажеш. Тя може да отиде, но ти трябва да застанеш някъде, където мога да те виждам. Прости ми, милейди, но ако се опиташ да избягаш, твоят придружител…

— Да избяга? — Веждите на Галахад подскочиха. — Странна дума, като се има предвид сърдечната покана.

— Моите извинения, милорд, грешка на езика. Може би трябваше да кажа „да замине“. Както и да е. — Погледът му се върна върху Теса. — Ще бъда принуден да взема всички необходими мерки, за да озаптя теб и рицаря ти.

Това не й прозвуча много добре.

— Какви мерки?

— Моят господар предпочита гостите му още да дишат — Похитителят им се ухили. — Но това не винаги е възможно.

— Благодаря за пояснението. А сега — тя наклони глава към потока — мога ли да вървя?

Той кимна.

Теса и Галахад се обърнаха и тръгнаха бързо към извора.

— Какво ще правим? — прошепна тя.

— Нищо не можем да направим засега. — Челото му бе сбърчено от тревога.

— Това наистина са лоши момчета, Галахад.

Тя погледна през рамо. Водачът и двама от другите ги наблюдаваха внимателно, както вълци — агнета. Дали се надяваха, че тя и Галахад ще се опитат да избягат? Стомахът й се сви. Вероятно.

— Наистина, наистина много гадни.

— За Мордред става ли въпрос в легендите ви?

— О, да.

— И?

— Има много различия между мита и истинския живот. Но от това, което ми каза, Мордред не е от тях. Истински или приказен, той определено е злодей.

Стигнаха до потока. Тя се наведе и наплиска лицето си с вода.

— Надявам се, че мислиш за някакъв план.

— Би било добре — смънка той.

— Нали? — Думата прозвуча рязко. От страх.

— Хайде, свършвай. — Гласът на водача разпра утрото като меч.

Теса потрепери. Лоша метафора.

— Задръж малко — извика тя. — Свършвам след минутка — промърмори. — Ще отида ей там, зад онова дърво. Ти само дръж тези гангстери далеч, особено големия. Не ми хареса начина, по който ме гледаше.

— Нито пък на мен. Ще държа „гангстерите“ далеч. — Той се подсмихна, но бързо стана отново сериозен. — Не се тревожи, красива Теса. Няма да позволя да ти се случи нещо лошо.

Тя го погледна в очите.

— Разчитам на това. А аз ще направя всичко възможно, за да ти пазя гърба. Вече разбрах нещо.

— Какво?

Тя тръгна към дървото.

— Тези приятелчета са истински.

* * *

Може би Мордред не беше чак толкова лош, в крайна сметка.

Теса затвори очи и се отпусна в топлата вода в дървената вана в стаята си. Бяха яздили цял ден и доста от нощта, преди да стигнат до замъка на Мордред. Замъкът Ле Фей. Хубаво приказно име, но не бе успяла да го види добре в тъмното. Бе очаквала да я хвърлят в тъмница веднага щом пристигнат, а ето че я заведоха в стая, подобна на тази, която имаше в Камелот. И най-доброто от всичко беше, че има легло. Истинско легло. Бе се строполила върху него и спа непробудно. Когато се събуди, вече беше вечер и я чакаше изпускаща пара вана. Нямаше представа, колко дълго се е киснала, и не я интересуваше, но никога повече нямаше да приема за даденост простите удоволствия на живота. Гореща вана и истинско легло.

На вратата се почука. Преди да е казала „Влез“, се отвори и една смътно позната фигура с ръст почти колкото този на Галахад, с тъмноруса коса и доста добре сложено тяло, влезе в стаята, сякаш си беше у дома.

— Хей! — Тя огледа за кърпа и се сви във ваната, опитвайки се да прикрие най-изложените части от тялото си с ръце. — Кой, по дяволите, си ти?

— А, красивата лейди Теса. — Погледът на русокосия обходи фигурата й и той се усмихна одобрително. Наистина беше ужасно хубав, може би по малко мазен начин, но наистина си го биваше. — Казаха ми, че си доста приятна, но репутацията ти е малко особена.

— Аз нямам репутация — озъби се тя. — Нещо против?

— Съвсем не. — Той сви рамене. — Репутацията на една дама няма особено значение за мъжа, освен ако не мисли за брак. А аз не мисля. — Той се усмихна накриво. — Освен ако не искаш да промениш мнението ми?

Тя изпъшка.

— Не. Нямах предвид това. Имах предвид… гола съм.

Той поклати глава.

— Нямам нищо против.

— Би ли ми подал онази… — тя махна към нещо, оставено на стола, което приличаше по-скоро на чаршаф, отколкото на хавлия — онзи парцал ей там?

Той взе чаршафа и тръгна към нея.

— Чакай. Спри. Не се приближавай повече.

— Ако така искаш. — Той хвана чаршафа с два пръста. — Или аз трябва да ти го донеса, или ти трябва да дойдеш да си го вземеш.

— Страхотно. — Тя въздъхна. — Донеси го.

Той дойде до ваната и й го подаде.

— Не можеш ли да се обърнеш? Или поне да затвориш очи?

— Мисля, че бих могъл, но няма да е толкова забавно.

— Добре.

Тя стана, дръпна чаршафа от ръцете му, уви го около себе си и излезе от ваната. Той се усмихна с очевидно удоволствие.

— Ти си Мордред, нали?

— Наистина. — Хвана ръката й и я поднесе към устните си. Беше права — той наистина си беше у дома. — За мен присъствието ти тук е голяма чест.

— Не че имахме избор.

Тя дръпна ръката си и потисна желанието си да я изтрие в чаршафа.

— Така ли? — Веждите му се сключиха. — Нима Оскар не беше вежлив и почтителен, когато ви отправи поканата ми?

— Оскар? — Тя си спомни главатаря. — Водачът на глутницата се казва Оскар?

— Оскар е капитан на охраната ми. Не ти ли харесва името му?

— Не, просто си помислих, че сигурно е някой от онези типове с едносрични имена. Нали се сещаш, нещо просто като Ут или Грант.

Той се усмихна под мустак.

— Предупредиха ме, че речта ти е необичайна, но значението е ясно. Оскар може би не е толкова изискан, колкото би трябвало да бъде.

— Изискан? Или цивилизован? Може би хиленето му го издава.

— Той не разбира от дами. Така или иначе, той е изключително лоялен, подчинява се на заповеди и е много по-интелигентен, отколкото изглежда.

— Идеалният гангстер — промърмори тя.

— Но не съм те довел тук, за да обсъждаме добродетелите на Оскар…

— Преди да започнеш, би ли имал нещо против да се облека?

— Мисля, че си най-прекрасна в този си вид.

— Обзалагам се. — Погледът й обходи стаята. — Имаш ли някаква представа, къде са ми дрехите?

— Ако говориш за онези дрипи, с които пристигна — той сви рамене — мисля, че заповядах да ги изгорят.

— Изгорил си роклята ми! — Тя се опули. — И сега какво ще облека?

— Не се отчайвай, милейди, заповядах да ти се намери нова рокля. — Той се върна в коридора и излая някаква заповед на невидим слуга. Върна се само след минута и затвори вратата след себе си. — Мисля, че това ще ти прилича. — Той й подаде дрехата.

— Благодаря. Старата и без това изглеждаше доста опърпана. — Тя взе роклята, погледна я и се намръщи. — Жълта е.

— Прекрасен цвят за човек с твоята светла коса и тъмни очи.

— Страхотна е, ако ти харесват хора с тен като болни от жълтеница. А сега се обърни, за да се облека.

— Ако си сигурна, че няма да ти е необходима помощта ми?

— Ще се справя някак си.

— Много добре.

Той се обърна, а тя пусна чаршафа и бързо се напъха в роклята.

— Когато си готова, искам да поговорим.

— Знаеш ли, не мисля, че това е много добра идея, като го няма Галахад.

Винаги се бе чудила защо в отминалите епохи всички са имали слуги. Сега вече знаеше. Тази рокля тук не беше кой знае колко сложна за обличане, но малко помощ нямаше да й е излишна.

— Аз точно това искам — да го няма Галахад. — Думите му прозвучаха малко рязко.

Тя оправи роклята и се намръщи. Не беше имала предвид точно това.

— Можеш да се обърнеш. Той я огледа с възхищение.

— Наистина завиждам на Галахад за компанията ти, милейди. Прелестите ти са очевидни.

— Щяха да са по-малко очевидни, ако роклята не беше такава. — Тя дръпна дълбоко изрязаното деколте в безплоден опит да го вдигне по-нагоре.

Той се засмя.

— И остроумна при това.

— Благодаря. Можем ли да седнем?

— Бъди моя гостенка.

— Вече съм — промърмори тя.

Огледа стаята. Освен леглото имаше едно ниско столче до огнището, дървена ракла и дълга пейка. Леглото определено не ставаше. Столчето беше някак смешно, така че оставаше пейката. Тя пристъпи към нея с толкова достойнство, колкото успя да събере, и седна, държейки гърба си изправен.

— Е — тя присви очи, — какво искаш?

— И директна при това. Отлично. — Той отиде до пейката и седна до нея. Прищя й се да се отдръпне, но нето направи. — Имам предложение, което може да те заинтригува.

— Съмнявам се. Какво предложение?

Тонът му беше небрежен. Прекалено небрежен.

— Първо, трябва да знаеш, че съм запознат с целта на пътуването на Галахад. И бих бил много доволен, ако се провали.

— Това ме изненадва. Искаш ли да ми кажеш защо?

— Не е тайна, че между мен и Галахад не цъфтят добри чувства. — В очите му проблесна мръснишко пламъче. — Аз го ненавиждам, а той не се интересува от мен. Ще ми достави огромно удоволствие да го унищожа, без въобще да се замислям.

— Страхотно. — Стомахът й се сви. — Е, какъв е проблемът? Мислех, че всички харесват Галахад.

— И точно за това аз не го харесвам. — Той стана и започна да крачи из стаята. — Знам, че си от далечна земя и следователно не си добре запозната с интригите и историите в кралството на баща ми. — Спря и я погледна настойчиво. — Аз съм негов наследник. Следващият крал на всички британци.

— И аз така съм чувала.

— Той ще ми даде — макар и неохотно — короната, но обичта му е запазена за Галахад. — Гласът му стана по-суров. — Той се отнася с Галахад като със син, а с мен като с…

— Отрепка? — подсказа сладко тя.

— Странна дума, но звучи точно, милейди.

— Благодаря. — Тя се изправи и скръсти ръце на гърдите си. — Разбирам защо не харесваш Галахад, но какво общо има търсенето му с теб?

— Не искам да чакам смъртта на баща ми, за да получа полагащото ми се място.

Обзе я безпокойство.

— Все още нищо не разбирам.

— Съвсем просто е. — Тонът му беше студен и определено зъл. Как въобще бе могла да си помисли, че е хубав? — Баща ми разчита на Граал като на символ, който да обедини страната. Не мога да позволя това да се случи. Имам верни последователи във всички краища на кралството. Поддръжници, които са съгласни с мен, че Артур не е човекът, който някога беше. Крайно време е управлението да му се отнеме и да се повери в ръцете на човек, който може да направи за тази страна това, което той вече не може. Някой, който притежава смелостта да разгроми враговете ни. Да завладява, не да прави компромиси. Англия някога беше страна на горди воини. Баща ми я превърна в страна на слаби старци. Денят на Артур наближава своя край и преди да е станало твърде късно, преди да сме паднали в ръцете на враговете си, народът има нужда, не — иска — нов крал.

— И това ще бъдеш ти?

— Артур е миналото. — Той изпъна рамене и вдигна брадичка. — Аз съм бъдещето.

Ти си един ненормален, побъркан принц.

— Какво искаш да направя?

— Искам да убедиш Галахад да спре търсенето на Граал.

— Това ли е всичко? — Тя се намръщи. — Мислех си, че ще е нещо сложно.

— Не се шегувай с мен. — Гласът му беше тих и овладян. — Той ще го направи заради теб.

— От коя планета си ти, приятел?

Челото му се сбърчи объркано.

— Забрави — сопна се тя. — Какво те кара да мислиш, че Галахад ще се откаже от мечтата на живота си само защото аз искам така?

— Любовта ще преклони волята на Галахад пред твоята. — Мордред се подсмихна. — Той е омагьосан от теб.

— Омагьосан? Ха! Събуди се. — Тя изсумтя и прекоси стаята. — Откъде ти е хрумнала подобна глупава идея?

Мордред се намръщи.

— Накараха ме да повярвам…

— Да повярваш, че Галахад ме обича? Не вярвай на всичко, което чуваш. Това е измислица. — Казваше думите, но й се искаше да са лъжа. — Кой, по… — Тя спря изведнъж и се втренчи в него. — Вивиан! Права съм, нали? Тя те е насъскала, нали?

— Няма никакво значение. — Той я гледа известно време. Устните му се разтеглиха в лукава усмивка. — Може би просто съм допуснал грешка. Може би ти си тази, която го обича.

Тя сви рамене.

— И какво от това?

— Ако не го убедиш, милейди, да спре това търсене, ще го убия.

— Не мисля така.

— Нима? — Веждите му се повдигнаха. — И защо?

Води ми по точки. Да се надяваме, че принцът не може да разпознае блъфа. Тя тръгна към него уверено и заби пръста си в гърдите му.

— Защото на твоето татенце, краля, няма да му хареса.

Той пребледня и сграбчи ръката й.

— Не ме е грижа какво баща ми харесва или не харесва.

— Може би, но няма да е много хитър ход да го прецакаш, преди да си готов за тази голяма революция, не мислиш ли?

Тя му се ухили и се опита да издърпа ръката си, но той я държеше здраво. Сърцето й щеше да се пръсне от страх, но външно не го показваше. Изиграй го, Теса.

— Ти наистина си толкова умна, колкото подозирах. — Той се взираше в нея с ледените си сини очи. Очите на Артур, само че без топлината им. Страшничко. — Но не е необходимо да го убивам веднага. Търсене като това може да продължи незнайно колко дълго. Мога просто да го хвърля в тъмницата и да забравя за него. Отсъствието му няма да причини тревога в двора на баща ми поне няколко години. Най-накрая ще решат, че благородният рицар е поел пътя, по който са тръгвали толкова много преди него — убит, опитвайки се да спаси краля и кралството. Никой никога няма да разбере, че изживява дните си в смрад и тъмнина и се храни с плъхове и паяци и каквото там успее да намери.

Тя се опули, молейки се предизвикателната й физиономия да прикрива отчаяните й усилия да измисли нещо. Вече бе спасила Галахад от незабавна смърт само за да го обрече на по-бавна и мъчителна. Каква каша още може да забърка?

— Няма начин. Няма да стане.

— Защо не?

Той я дръпна към себе си. Върху челюстта му трепереше един мускул. Това приятелче беше опасно.

— Ако не се върне, Галахад ще се превърне в герой. Ще бъде легенда. Ще пеят песни за него и ще разказват приказки. — Тя му се усмихна. — Помисли затова, Мордред. Името му ще живее вечно.

— Престани!

Той я разтърси силно.

— Откъдето и да погледнеш, си прецакан. Не можеш да го убиеш сега. Не можеш да го убиеш и по-късно. — В гласа й се долавяше триумфална нотка. — А сега ме пусни. Причиняваш ми болка.

— Аз не мисля така. — Говореше бавно и отчетливо. — Не мисля, че въобще някога ще те пусна.

— Какво искаш да кажеш? — Дали долавяше страха в гласа й?

— Тя каза, че притежаваш нещо, от което той има нужда. Не може да намери Граал без теб.

— Вивиан дрънка какви ли не глупости.

— Аз й вярвам.

— Значи и ти си същият.

— Така ли? — Очите му проблеснаха и тя затаи дъх. — Търсенето на Галахад ще бъде обречено на провал и аз няма да съм замесен, ако ти… как да се изразя… станеш жертва на нещастен случай.

— Не би ме убил. — Опита се в гласа й да прозвучи убеденост, каквато въобще не изпитваше.

— Би било жалко. — Той погледна надолу. Гърдите й бяха притиснати към неговите и той виждаше в деколтето й. — Много жалко. Може би има и друг начин.

Той сграбчи тила й със свободната си ръка и притисна лицето й към своето, смачквайки устните й под своите. Обзе я паника. Бореше се с желязната му хватка със сила, каквато дори не бе подозирала, че притежава. Дали щеше да я изнасили? Тук? Сега?

Гимназия „Сейнт Маргарет Мери“ Начин за самозащита 101.

Хватката му се охлаби мъничко. Тя се дръпна, завъртя се бързо и лакътят й се заби в корема му.

Той изстена и се преви на две. Тя отвори широко уста, опитвайки се да си поеме въздух.

Той изпъшка и се изправи. Лицето му бе почервеняло от ярост. Обзе я ужас.

Ръката му се отметна назад и я зашлеви през лицето. Прониза я силна болка. Погледът й се размъти. Олюля се и падна на колене. Той пристъпи към нея, сграбчи я за косата и я дръпна нагоре. Тя размахваше диво ръце в отчаян опит да се защити.

— Глупачка — изсъска той. — Ти нищо не разбираш. Търсенето на Галахад приключи.

Пусна косата й и я блъсна. Теса отново се олюля, но успя да запази равновесие.

Вирна брадичка и се втренчи в него.

— Недей да бъдеш толкова сигурен, приятел. Той е добрият, а добрите винаги побеждават.

Той се изсмя — злобен, безрадостен смях, който отекна в стаята.

— Не разчитай на това, милейди. Галахад и подобните нему рядко разбират, че победата изисква нещо повече от благородни добродетели и свят морал. Победата отива при този, който притежава сила и мощ и воля да ги използва. Който е готов на всичко, за да я постигне.

Лицето й пулсираше от болка.

— Той няма да се откаже. Никога няма да се откаже.

— Няма друг избор. — Мордред се обърна рязко и тръгна към вратата. Отвори я и се обърна към нея. — Все пак ще дам и на двама ви възможност да спасите нещастните си кожи. Ако Галахад иска да продължи търсенето си, може да го направи, но без теб.

— Няма да го направи.

— Ще му дам думата си, че няма да ти се случи нищо лошо.

— Думата ти? — Тя се изсмя. — Твоята дума не означава нищо.

— Така или иначе…

— И какво означава според теб да не ми се случи нищо лошо?

— Няма да те убия. — Погледът му се плъзна към гърдите й и тя едва устоя на желанието да ги прикрие с ръце. — Не, мисля, че бих предпочел да те оставя жива. За много дълго време.

Тя стисна зъби.

— По-скоро бих умряла.

— Бих бил щастлив да удовлетворя молбата ти… — Веждите му подскочиха нагоре. — Накрая.

— Галахад няма да остави това така.

— Тогава от теб зависи да го убедиш, милейди. Въпреки мнението ти за реакцията на баща ми, изпитвам огромно желание да го убия сега и да приключа с тази работа. Ако отхвърли предложението ми, ще го направя. Ако все пак тръгне без теб, ще спаси живота и на двама ви. Засега. Не знам какво притежаваш, от което той има нужда, но не се съмнявам, че не може да намери Граал без теб. Всъщност повече искам Галахад да се провали, отколкото искам да умре.

Тя поклати глава.

— Той няма да го направи.

— Ще видим. Независимо дали те обича или не, той се е заклел да те защитава. А може да е сигурен, че няма да умреш единствено като те остави в ръцете ми. — Бавна усмивка се плъзна по устните му — А трябва да си призная, че очаквам с нетърпение да попаднеш в ръцете ми.

Той излезе и трясна вратата след себе си.

Теса пристъпи към леглото и се строполи върху него. Лицето й пулсираше там, където я бе ударил. Всичкият страх, който бе сдържала в присъствието на Мордред, заплашваше да избухне и тя се разплака, но бързо изтри сълзите си с гневно движение. Не беше време за плач. Трябваше да мисли.

Как щяха да се измъкнат от това? Единственият начин да се измъкнат от лапите на Мордред, който виждаше, беше да приеме предложението му и да остави Галахад да тръгне сам. Но той никога не би се съгласил да я остави на милостта на Мордред. Да я остави на една съдба, която не искаше и да си представя. Съдба, която оставяше смъртта като единствено избавление. Дали той щеше да избере търсенето на Граал пред нея?

Когато предложеното не може да е по-велико.

Това ли беше саможертвата в гатанката? Трябваше ли да се откаже от свободата си, да се обрече на един живот — всъщност доста кратък — с Мордред, за да спаси Галахад? Въпреки смелостта, която си даваше вид, че притежава, откак започна това пътуване през времето, тя всъщност въобще не беше особено смела. Щеше да прекара цялото си време тук, в лапите на ужаса и истерията. Най-смелото нещо, което бе правила, преди да дойде в Средновековието, бе да даде газ на колата си, за да успее да мине на зелено, преди да е угаснало. И все пак може би беше по-смела, отколкото смяташе? А може би не, но характерът й никога преди не е бил поставян на изпитание. Никога преди животът й, нито животът на някой друг, не е бил в ръцете й.

Досега.

До този момент винаги бе смятала, че Мерлин няма да позволи да й се случи нещо лошо. Че това е само игра и че той ще я върне в бъдещето, преди да е станало твърде напечено. Въпреки всичките приказки за предизвикателства и опасности и как ще зависят само от себе си, тя наистина смяташе, че Мерлин ще я защитава. Може би беше драконът или срещата с Вивиан, или заплахата в очите на Мордред, или всичко, взето заедно, но вече знаеше, че е грешила. Оцеляването — на Галахад и нейното — зависеше от нея.

Как щеше да намери смелост да пожертва собствения си живот, за да спаси живота на мъжа, когото обичаше? А как не би могла?