Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (30)

XXX

Изведнъж съвместният им живот се промени. Лара каза на Келър:

— Вече ще работя вкъщи. Филип има нужда от мен.

— Добре. Разбирам.

Обажданията и картичките с пожелания за оздравяване продължаваха да валят и Мариан Бел се оказа дар божи. Държеше се настрана и никога не им се пречеше.

— Не се тревожете, мисис Адлър, аз ще им отговоря, ако искате.

— Благодаря, Мариан.

Уилям Елърби се обади няколко пъти, но Филип отказа да разговаря с него.

— Не желая да говоря с никого — рече той на Лара.

Доктор Стантън се оказа прав за болката. Тя бе мъчение. Филип се опитваше да избягва болкоуспокояващите до момента, когато не можеше повече да издържа.

Лара винаги беше до него.

— Ще намерим най-добрите лекари в света, любими. Трябва да има някой, който може да излекува ръката ти. Чух за един лекар в Швейцария…

Филип поклати глава и погледна ръката си.

— Няма смисъл. Аз съм сакат.

— Не говори така — разпалено отвръщаше Лара. — Все още можеш да вършиш хиляди неща. Обвинявам само себе си. Ако не бях заминала този ден за Рино, ако бях с теб на концерта, това не би се случило. Ако…

Филип се усмихна накриво.

— Искаше да си стоя повече вкъщи. Е, сега нямам къде другаде да отида.

С дрезгав гласа Лара каза:

— Някой беше казал „Внимавай какво искаш, защото желанието ти може да се сбъдне.“ Исках да бъдеш вкъщи, но не така. Не мога да понасям, когато изпитващ болка.

— Не се тревожи за мен. Просто трябва да осмисля някои неща. Всичко това стана толкова внезапно. Аз… мисля, че все още не съм го осъзнал напълно.

 

 

Хауард Келър дойде в дома им с някакви договори.

— Здравей, Филип. Как се чувстваш?

— Прекрасно — рязко му отвърна Филип. — Просто прекрасно!

— Това беше глупав въпрос. Съжалявам.

— Не ми обръщай внимание — извини се Филип. — Напоследък не съм на себе си — той удари с юмрука на дясната си ръка по стола. — Да ми беше срязало дясната ръка, онова копеле! Има една дузина концерти за лява ръка, които бих могъл да изпълнявам.

Тогава Келър си спомни разговора на един прием. „Пет-шест композитори са написали концерти за лява ръка — Демут, Франц Шмит, Корнголд, Равел има един прекрасен концерт.“

Пол Мартин също беше там и бе чул всичко това.

 

 

Доктор Сантън дойде да види Филип. Той внимателно свали превръзката, разкривайки дълъг, възпален белег.

— Можеш ли изобщо да движиш дланта си?

Филип опита. Невъзможно.

— Как е болката? — попита лекарят.

— Зле е, но не искам да взимам повече от тези проклети успокоителни.

— Все пак ще оставя една рецепта. Ще ги вземаш, ако се наложи. Повярвай ми, след няколко седмици болката ще премине — той стана да си върви. — Наистина съжалявам. Аз съм твой голям почитател.

— Купи си плочите ми — рязко рече Филип.

 

 

Мариан Бел се обърна с едно предложение към Лара:

— Мислите ли, че би помогнало на мистър Адлър, ако терапевт започне да се занимава с ръката му?

Лара се замисли.

— Можем да опитаме. Да видим какво ще се получи.

Когато предложи това на Филип, той поклати глава:

— Не. Какъв е смисълът? Лекарят каза…

— Лекарите могат да грешат — твърдо рече Лара. — Ние ще опитаме всичко.

На другия ден в апартамента пристигна един млад, терапевт. Лара го доведе при Филип.

— Това е мистър Росман. Работи в болницата „Кълъмбия“. Ще се опита да ти помогне, Филип.

— Желая му успех — с горчивина подхвърли Филип.

— Я да видим тази ръка, мистър Адлър.

Филип протегна ръката си. Росмен внимателно я прегледа.

— Изглежда, че мускулите сериозно са засегнати, но ще видим какво ще успеем да направим. Можете ли да движите пръстите?

Филип се опита.

— Да, няма особено движение. Да пробваме с някои упражнения.

Беше невероятно болезнено.

Позанимаваха се половин час, след което Росман каза:

— Утре пак ще дойда.

— Не — отвърна Филип. — Не си правете труда.

Лара беше влязла в стаята.

— Няма ли да се опиташ, Филип?

— Опитах — озъби се той. — Не разбираш ли, че ръката ми е мъртва? Нищо не може да й възвърне живота.

— Филип… — очите й се изпълниха със сълзи.

— Съжалявам — каза той. — Аз само… Дай ми време.

 

 

Тази нощ Лара се събуди от звуците на пиано. Стана от леглото и тихо се отправи към хола. Облечен в халата си, Филип седеше пред пианото и свиреше тихо с дясната ръка. Вдигна поглед към Лара.

— Извинявам се, че те събудих.

Лара се приближи към него.

— Любими…

— Голям смях, нали? Ти се омъжи за концертиращ пианист, а изведнъж се озова със сакат човек.

Тя го обви с ръце и силно го притисна към себе си.

— Ти не си сакат. Има толкова много неща, които можеш да вършиш.

— Престани да се правиш на фея, по дяволите!

— Съжалявам. Само исках да кажа…

— Знам. Прости ми. Аз… — той повдигна осакатената си ръка — … просто не мога да свикна с това.

— Ела да си легнеш.

— Не. Ти върви. Аз ще се оправя.

Цяла нощ той седя, мислейки за бъдещето си, питайки се ядосано, „Какво бъдеще?“

 

 

Всяка вечер Лара и Филип вечеряха заедно, после гледаха телевизия, четяха и заспиваха. Извинявайки се, Филип й каза:

— Знам, че не съм добър съпруг, Лара. Просто… просто не ми е до секс. Повярвай ми, това няма нищо общо с теб.

Лара седна в леглото, гласът й трепереше:

— Не се омъжих за теб заради тялото ти. Омъжих се, защото бях лудо влюбена в теб. И все още съм лудо влюбена. Дори никога вече да не се любим, за мен това няма да има значение. Само искам да си с мен и да ме обичаш.

— Аз наистина те обичам — каза Филип.

 

 

Непрекъснато получаваха покани за вечери и за благотворителни прояви, но Филип отказваше на всички. Не желаеше да излиза от апартамента.

— Ти иди — повтаряше той на Лара. — Важно е за бизнеса ти.

— За мен няма нищо по-важно от теб. Ще си направим хубава и спокойна вечеря вкъщи.

Лара се грижеше готвачът да приготвя любимите ястия на Филип, но той нямаше апетит.

 

 

Лара уреди да провежда заседанията си вкъщи. Когато й се налагаше да излезе през деня, тя казваше на Мариан:

— Ще отсъствам няколко часа. Наглеждай мистър Адлър.

— Добре — обещаваше Мариан.

Една сутрин Лара рече:

— Скъпи, много ми е неприятно, но днес трябва да те оставя сам — заминавам за Кливланд. Ще се оправиш ли сам?

— Разбира се — отвърна Филип. — Аз не съм безпомощен. Върви, моля те. Не се тревожи за мен.

Мариан донесе няколко писма, които бе написала от името на Филип.

— Ще ги подпишете ли, мистър Адлър?

— Разбира се. Добре, че не съм левак, нали? — в гласа му имаше горчивина. Той погледна Мариан и рече: — Съжалявам. Не исках да си го изкарвам на теб.

Мариан тихо отвърна:

— Разбирам, мистър Адлър. Не мислите ли, че би било добра идея да излезете и да се видите с някои приятели?

— Всичките ми приятели работят — озъби се Филип. — Те са музиканти. Заети са с изнасяне на концерти. Как може да си толкова глупава?

Той изфуча навън от стаята. Мариан остана загледана след него. Един час по-късно Филип влезе в кабинета й. Мариан пишеше на машината.

— Мариан? — тя вдигна поглед.

— Да, мистър Адлър?

— Моля да ме извиниш. Не съм на себе си. Не исках да те нагрубя.

— Разбирам — тихо рече тя.

Той седна срещу нея.

— Не излизам, защото се чувствам неадекватен. Сигурен съм, че всички ще се взират в ръката ми. Не желая ничие съжаление.

Тя го гледаше, без да проговори.

— Ти си много внимателна и аз наистина го оценявам. Но никой не може да направи нищо. Знаеш ли, че казват: „От по-високо се пада по-лошо.“ Е, аз бях на върха, Мариан, наистина бях известен. Кой ли не е идвал да ме слуша — крале и кралици и… — той замълча. — По целия свят слушаха музиката ми. Изнасял съм рецитали в Китай и Русия, в Индия и Германия — той се задави, по бузата му потекоха сълзи. — Забелязала ли си, че напоследък много плача? — той се бореше да се овладее.

Мариан промълви тихо:

— Моля ви, недейте. Всичко ще се оправи.

— Не! Нищо няма да се оправи. Нищо! Аз съм сакат, по дяволите.

— Не говорете така. Знаете ли, мисис Адлър е права. Има стотици неща, които може да вършите. Когато тази болка премине, ще се захванете с тях.

Филип извади кърпа и избърса очите си.

— Исусе Христе, превърнал съм се в един проклет ревльо.

— Ако това ви помага, защо не?

Той вдигна поглед към нея и се усмихна.

— На колко години си?

— На двадесет и шест.

— Много си мъдра за своята възраст.

— Не. Просто разбирам какво преживявате и бих дала всичко, ако можех да го предотвратя. Но то вече е станало и съм сигурна, че ще намерите най-добрия начин да се справите.

— Губиш си времето тук — каза Филип. — Трябвало е да станеш психиатър.

— Искате ли да ви налея нещо за пиене?

— Не, благодаря. Искаш ли да изиграем една табла?

— С удоволствие, мистър Адлър.

— Ако ще ми бъдеш партньор по табла, по-добре ме наричай Филип.

— Филип.

От този момент те играеха табла всеки ден.

 

 

Тери Хил позвъни на Лара.

— Лара, опасявам се, че има лоши новини.

Лара се подготви.

— Да?

— Комисията по хазарта в Невада е гласувала да прекрати временно разрешителното ти за казиното за допълнително разследване. Може и да те подведат под отговорност.

Това й подейства като шок. Спомни си думите на Пол Мартин — „Не се безпокой. Нищо не могат да докажат.“

— Не можем ли да направим нещо, Тери?

— В момента — не. Само стой мирно. Работя по въпроса.

 

 

Когато съобщи новината на Келър, той рече:

— Боже мой! Разчитахме на паричните постъпления от казиното, за да изплащаме ипотеката на три сгради. Ще възстановят ли разрешителното ти?

— Не знам.

Келър се замисли.

— Добре. Ще продадем хотела в Чикаго и ще използваме средствата да платим ипотеката на имота в Хюстън. Пазарът на недвижими имоти отиде по дяволите. Редица банки и спестовни каси сериозно са загазили. „Дрексъл Бъркам Ламбърт“ се провали. Дойде краят и за меда „Милкен“.

— Нещата пак ще се обърнат — каза Лара. — Дано това да стане по-бързо. От банките ми звънят за нашите заеми.

— Не се тревожи — уверено го успокои Лара. — Ако дължиш на една банка един милион долара, те те притежават. Ако й дължиш сто милиона долара — ти ги притежаваш. Не могат да си позволят да ти се случи нещо лошо.

 

 

На другия ден в „Бизнес Уик“ излезе статия със заглавие „СЪТРЕСЕНИЯ В ИМПЕРИЯТА НА КАМЕРЪН — ВЪЗМОЖНО Е ЛАРА КАМЕРЪН ДА БЪДЕ ПОДВЕДЕНА ПОД СЪДЕБНА ОТГОВОРНОСТ В РИНО. ЩЕ МОЖЕ ЛИ ЖЕЛЯЗНАТА ПЕПЕРУДА ДА ЗАПАЗИ ЦЕЛОСТТА НА СВОЯТА ИМПЕРИЯ?“

Лара удари с юмрук по списанието.

— Как смеят да пишат това? Ще ги дам под съд.

— Идеята не е особено добра — рече Келър.

— Хауард, нали почти всички помещения в „Камерън Тауърс“ са дадени под наем? — настойчиво попита Лара.

— Седемдесет на сто досега, като процентът се повишава непрекъснато. „Съдърн Иншурънс“ нае двадесет етажа, а „Интернешънъл инвестмънт Банкинг“ — десет етажа.

— Когато сградата бъде завършена, това ще отхвърли голяма част от паричните ни проблеми. Колко ни остава още?

— Шест месеца.

Гласът на Лара се изпълни с вълнение.

— Тогава ще видиш какво ще имаме. Най-високият небостъргач в света! Ще бъде прекрасен.

Тя се обърна към скицата, която бе окачена в рамка зад бюрог то й. Тя представляваше облицован в стъкло, извисяващ се монолит, в чиито прозорци се отразяваха околните сгради. На долните етажи имаше галерии с вътрешен двор и скъпи магазини, по-нагоре бяха апартаменти и канцелариите на Лара.

— Ще направим голяма рекламна кампания — каза Лара.

— Добра идея — той се намръщи.

— Какво има?

— Нищо. Просто си спомних за Стив Мърчисън. Той ужасно много искаше този парцел.

— Да, но ние го изпреварихме, нали?

— Да — бавно рече Келър. — Изпреварихме го.

 

 

Лара извика Джери Таунзенд.

— Джери, искам нещо по-специално за откриването на „Камерън Тауърс“. Имаш ли някаква идея?

— Имам страхотна идея. Нали откриването е на десети септември?

— Да.

— Това нищо ли не ви говори?

— Ами, това е рожденият ми ден…

— Точно така — усмивка озари лицето на Джери Таунзенд. — Защо не направим едно голямо тържество по случай рождения ден и да отпразнуваме построяването на небостъргача?

Лара се замисли за миг.

— Харесва ми. Идеята е чудесна. Ще поканим всички! Ще вдигнем такъв шум, че да се чуе по целия свят. Джери, искам да направиш списък на гостите — двеста души. Искам лично да се заемеш с това.

Таунзенд се ухили широко.

— Дадено. Ще ви представя списъка на гостите за одобрение.

Лара отново удари с юмрук по списанието.

— Ще им покажем на тях!

 

 

— Извинете, мисис Адлър, на трета линия се обажда секретарят на Националната асоциация на строителите — каза Мариан. — Не сте отговорили на поканата им за вечеря в петък.

— Кажи им, че не мога и ме извини — отвърна Лара.

— Да, госпожо — Мариан излезе от стаята.

Филип рече:

— Лара, не може да се превръщаш в отшелник заради мен. За теб е важно да посещаваш тези събирания.

— Нищо не е по-важно от това да бъда тук с теб. Онова смешно дребно човече, което ни ожени в Париж, каза: „добро и зло.“ Или поне аз мисля, че каза така. Не говоря френски.

Филип се усмихна.

— Искам да знаеш, че съм ти много признателен. Имам чувството, че те карам да преживяваш един ад.

Лара се приближи до него.

— Сгреши думата — рече тя. — Един рай.

 

 

Филип се обличаше. Лара му помогна да закопчее копчетата на ризата си. Филип хвърли поглед в огледалото.

— Заприличал съм на хипи. Трябва да са подстрижа.

— Да кажа ли на Мариан да ти запази час при твоя бръснар?

— Не. Съжалявам, Лара, но просто не съм готов да изляза навън.

На другата сутрин в жилището им пристигнаха бръснарят на Филип и една маникюристка. Филип бе изненадан:

— Какво става?

— Щом Мохамед не отива при планината, планината идва при Мохамед. Ще идва всяка седмица.

— Ти си едно чудо — рече Филип.

— Още нищо не си видял — засмя се Лара.

 

 

На другия ден пристигна един шивач с мостри на платове за костюми и ризи.

— Какво става? — попита Филип.

Лара каза:

— Ти си единственият мъж, който познавам, с шест фрака, четири смокинга и два костюма. Мисля, че е време да ти направим свестен гардероб.

— Защо? — протестираше Филип. — Няма да ходя никъде.

Но се остави да му вземат мерки за костюми и ризи. След няколко дни се появи и обущар.

— Сега пък какво? — попита Филип.

— Време е да си купиш нови обувки.

— Казах ти, че няма да излизам.

— Знам, бебчо. Но когато поискаш, обувките ти ще са готови.

Филип я прегърна силно.

— Не те заслужавам.

— Нали все това ти повтарям.

 

 

Съвещаваха се в кабинета й. Хауард Келър рече:

— Губим търговския център в Лос Анжелос. Банките са решили да си събират кредитите.

— Не могат да го направят.

— Правят го — рече Келър. — Прекалено много сме се разпрострели.

— Можем да изплатим заемите, ако вземем такъв срещу някоя от другите сгради.

Келър търпеливо обясни:

— Лара, вече си затънала до гуша. Предстои ти изплащане на шестдесет милиона кредит за небостъргача.

— Знам, но пусковият срок е само след четири месеца. Ще можем да прехвърлим заема. Строежът е в графика, нали?

— Да — Келър я гледаше замислен. Никога не би задала този въпрос преди една година. Щеше да знае точно как върви всичко. — Мисля, че ще е по-добре ако прекарваш повече време в канцеларията си. Много неща започнаха да се объркват. Някои решения можеш да вземеш само ти.

Лара кимна.

— Добре — неохотно рече тя. — Ще дойда утре сутрин.

 

 

— Уилям Елърби ви търси по телефона — съобщи Мариан.

— Кажи му, че не мога да говоря с него — Филип я гледаше как тя се отправи обратно към телефона.

— Съжалявам, мистър Елърби, но мистър Адлър не може да се обади в момента. Да му предам ли нещо? — тя се заслуша за малко. — Ще му кажа. Благодаря — остави слушалката и погледна Филип. — Той наистина много би искал да обядвате заедно.

— Сигурно иска да разговаря за комисионите, които вече не получава от мен.

— Вероятно сте прав — меко рече Мариан. — Сигурна съм, че ви мрази, защото са ви нападнали.

Филип тихо каза:

— Съжалявам. Така ли прозвуча?

— Да.

— Как ме търпиш?

Мариан се усмихна.

— Не е толкова трудно.

 

 

На другия ден Уилям Елърби отново се обади. Филип не беше в стаята. Мариан поговори няколко минути с него, после потърси Филип.

— Беше мистър Елърби.

— Следващият път му кажи да престане да се обажда.

— Може би трябва да му го кажете сам — отвърна Мариан. — Ще обядвате с него в четвъртък в един часа.

— Какво?

— Той предложи в „Льо Сирк“, но според мен ще бъде по-добре в някой по-малък ресторант — тя погледна бележника в ръката си: — Ще ви чака в ресторанта на Фу в един. Ще уредя Макс да ви закара.

Филип я бе зяпнал, вбесен.

— Уредила си ми среща за обед, без да ме питаш?

Тя спокойно отговори:

— Ако бях попитала, щяхте да откажете. Ако искате, можете да ме уволните.

Той дълго и гневно я изгледа, после по лицето му бавно се изписа усмивка.

— Знаещ ли, отдавна не съм ял китайска кухня.

 

 

Когато Лара се върна от работа, Филип й каза:

— В четвъртък ще отида на обяд с Елърби.

— Чудесно, скъпи! Кога го реши?

— Мариан го реши вместо мен. Смята, че за мен ще бъде добре да изляза навън.

— Така ли? — „Но не искаше да излезеш, когато аз ти предлагах.“ — Много мило от нейна страна.

— Да. Тази жена си я бива.

„Колко съм глупава, мислеше Лара. Не биваше да ги сближавам така. Точно сега Филип е прекалено уязвим.“ В този миг Лара разбра, че трябва да се отърве от Мариан.

 

 

На другия ден, когато Лара се прибра, Филип и Мариан играеха табла.

„Нашата игра“, помисли Лара.

— Как мога да те бия, когато непрекъснато хвърляш чифтове? — питаше, смеейки се, Филип.

Лара стоеше на прага и ги гледаше. Отдавна не бе чувала смеха на Филип.

Мариан вдигна поглед и я видя.

— Добър вечер, мисис Адлър.

Филип скочи прав.

— Здравей, скъпа — той я целуна. — Ще ми смъкне гащите от бой.

„Но аз не бих го позволила“, рече си Лара.

— Ще имате ли нужда от мен тази вечер, мисис Адлър?

— Не, Мариан. Можеш да си вървиш. Ще се видим утре сутрин.

— Благодаря. Лека нощ.

— Лека нощ, Мариан.

Наблюдаваха я как си тръгна.

— Тя ми е добра компания — рече Филип.

Лара го погали по бузата.

— Това ме радва, скъпи.

— Как вървят нещата в службата?

— Добре — тя нямаше намерение да обременява Филип с проблемите си. Налагаше се да отлети до Рино и отново да говори пред Комисията по хазарта. Ако я принудеха, трябваше да намери начин да оцелее и след забраната на хазартните игри в хотела, но щеше да бъде много по-лесно, ако можеше да ги разубеди.

— Филип, опасявам се, че ще се наложи да прекарвам повече време в службата. Хауард не може да решава всичко сам.

— Няма проблеми. Ще се оправя.

— След ден-два ще пътувам до Рино. Не искаш ли да дойдеш с мен?

Филип поклати глава:

— Още не съм готов — той погледна осакатената си лява ръка. — Още не.

— Добре, любими. Няма да отсъствам повече от два-три дни.

 

 

Когато рано на другата сутрин Мариан дойде на работа, Лара я чакаше. Филип още спеше.

— Мариан… знаеш ли диамантената гривна, която мистър Адлър ми подари за рождения ден?

— Да, мисис Адлър.

— Кога я видя за последен път?

Тя се замисли.

— Беше на тоалетката в спалнята ви.

— Значи си я видяла?

— Но, да. Нещо неприятно ли се е случило?

— Боя се, че да. Гривната е изчезнала.

Мариан я гледаше втренчено.

— Изчезнала? Кой би могъл?…

— Разпитах обслужващия персонал. Не знаят нищо.

— Да се обадя ли в полицията, да…?

— Не е необходимо. Не бих искала да те поставям в неудобно положение.

— Не разбирам.

— Така ли? Мисля, че за теб самата ще бъде най-добре, ако забравим тази история.

Мариан я зяпна шокирана.

— Знаете, че не съм взела гривната, мисис Адлър.

— Не знам нищо подобно. Ще трябва да напуснеш. — Тя самата се мразеше за това, което правеше.

„Но никой няма да ми отнеме Филип. Никой.“

 

 

Когато Филип слезе за закуска, Лара каза:

— Между другото ще намеря нова секретарка, която да работи тук.

Филип изненадано я погледна.

— Какво е станало с Мариан?

— Тя напусна. Предложили й… работа в Сан Франсиско.

Той я гледаше учудено.

— О, много жалко. Мислех, че тук й харесва.

— Убедена съм в това, но не бихме искали да й попречим, нали?

„Прости ми“, рече си Лара.

— Не, разбира се — каза Филип. — Бих искал да й пожелая късмет. Тя…?

— Отиде си.

— Предполагам, че ще трябва да си намеря нов партньор за табла.

— Когато нещата малко се поуталожат, ще бъда на твое разположение.

 

 

Филип и Уилям Елърби седяха на една ъглова маса в ресторанта на Фу.

— Радвам се, че те виждам, Филип — каза Елърби. — Обаждах ти се, но…

— Знам. Съжалявам. Не ми беше до разговори с никого, Бил.

— Надявам се, че ще заловят това копеле.

— Полицаите бяха така любезни да ми обяснят, че нападенията като това не се ползват с предимство в ежедневието им. Поставят ги малко по-високо от случаите на загубени котки. Никога няма да го хванат.

Елърби колебливо рече:

— Разбрах, че вече няма да можеш да свириш.

— Правилно си разбрал — Филип повдигна осакатената си ръка: — Тя е мъртва.

Елърби се наведе напред и настойчиво заговори:

— Но ти не си, Филип. Животът ти все още е пред теб.

— И какво да правя?

— Да преподаваш.

На устните на Филип се появи крива усмивка.

— Каква ирония на съдбата, а? Мислех, че някой ден ще се захвана с това, след като приключа с концертната си дейност.

Елърби тихо каза:

— Е, този ден е настъпил, нали? Позволих си да разговарям с директора на музикалното училище „Истман“ в Рочестър. Биха дали всичко възможно, ако се съгласиш да преподаваш там.

Филип се намръщи.

— Това би означавало да се преместя да живея там. Седалището на Лара е в Ню Йорк — той поклати глава. — Не мога да й причиня това. Не знаеш колко чудесна беше тя към мен, Бил.

— Сигурен съм, че е така.

— Буквално заряза бизнеса си, за да се грижи за мен. Тя е най-грижовната и внимателна жена, която съм срещал. Луд съм по нея.

— Филип, поне помисли върху предложението на „Истман“.

— Кажи им, че благодаря, но се боя, че отговорът е не.

— Ако промениш мнението си, ще ми кажеш ли?

— Ти ще бъдеш първият — кимна Филип.

Когато Филип се прибра, Лара беше отишла на работа. Неспокоен, той се разхождаше из апартамента. Мислеше за разговора с Елърби. „Много бих искал да преподавам, но не мога да поискам от Лара да се премести в Рочестър, а не мога да отида там без нея.“

Чу, че външната врата се отваря.

— Лара?

Беше Мариан.

— О, съжалявам, Филип. Не знаех, че тук има някой. Дойдох да върна ключа си.

— Мислех, че вече си в Сан Франсиско.

Тя го погледна озадачена.

— Сан Франсиско ли? Защо?

— Нали там е новото ти работно място?

— Нямам нова работа.

— Но Лара каза…

Мариан изведнъж разбра.

— Разбирам. Тя не ти ли каза защо ме уволни?

— Уволнила ли те е? Каза ми, че си напуснала… че си получила по-добро предложение.

— Не е вярно.

— Мисля, че е по-добре да седнеш — бавно рече Филип.

Седнаха един срещу друг.

— Какво става? — попита Филип.

Мариан си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че жена ти смята, че аз… имам някакви намерения към теб.

— За какво говориш?

— Обвини ме, че съм откраднала диамантената гривна, която ти й подари, като повод да ме уволни. Сигурна съм, че тя е прибрала гривната някъде.

— Не мога да повярвам — запротестира Филип. — Лара никога не би направила подобно неща.

— Тя би направила всичко, за да те задържи.

Той я гледаше изумен.

— Аз… не знам какво да кажа. Нека поговоря с Лара и…

— Не. Моля те, недей. Ще бъде по-добре, ако не й казваш, че съм идвала — тя стана.

— Сега какво ще правиш?

— Не се безпокой. Ще си намеря друга работа.

— Мариан, ако мога да направя нещо…

— Няма какво.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. Грижи се за себе си, Филип — тя си тръгна.

Филип гледаше разтревожен след нея. Не можеше да повярва, че Лара е способна на такава измама и се питаше защо нищо не му е казала. Помисли, че може би Мариан наистина е откраднала гривната, а Лара не е искала да го тревожи. Мариан лъжеше.