Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (25)

XXV

Лара реши, че сутрин ще работи вкъщи.

— Искам да бъдем заедно колкото е възможно повече — обясни тя на Филип.

Лара помоли Кати да уреди прослушването на кандидатките за секретарки в апартамента й. Вече бе разговаряла с пет-шест от тях, когато се появи Мариан Бел. Тя беше около двадесет и пет годишна, с мека, руса коса, с привлекателни черти и излъчваше сърдечност.

— Седнете — покани я Лара.

— Благодаря.

Лара преглеждаше документите й.

— Завършили сте колежа „Уелзли“?

— Да.

— И имате диплом за бакалавър на науките. Защо търсите работа като секретарка?

— Мисля, че ако работя при вас, ще науча много. Независимо дали ще получа мястото, аз съм ваша голяма почитателка, мис Камерън.

— Така ли? Защо?

— Вие сте еталон за мен. Постигнали сте много, и то със собствени сили.

Лара изучаваше младата жена.

— Това място означава и по-дълго работно време. Аз ставам рано. Ще работите в жилището ми. Ще започвате в шест сутринта.

— Това не е проблем. Аз съм старателен работник.

Лара се усмихна. Мариан й харесваше.

— Ще ви назнача пробно за една седмица.

Когато седмицата изтече, Лара се увери, че е попаднала на съкровище. Мариан бе способна, интелигентна и вежлива. Постепенно се установи определен ред. Сутрин Лара работеше в жилището си, освен в изключителни случаи. Следобед отиваше в кантората си.

Лара и Филип закусваха заедно, после той сядаше пред пианото по фланелка без ръкави и джинси и се упражняваше в продължение на два или три часа, а Лара диктуваше в кабинета си на Мариан. Понякога Филип свиреше за Лара стари шотландски мелодии като „Ани Лори“ и „Вървейки през ръжта“. Това я трогваше. Обядваха заедно.

— Разкажи ми за живота си в Глейс Бей — караше я Филип.

— Ще ни отнеме поне пет минути — смееше се Лара.

— Не, сериозно. Наистина искам да знам.

Тя му разказваше за пансиона, но не можеше да си наложи да говори за баща си. Разказа му и за Чарлс Коун и Филип рече:

— Браво на него! Бих искал да се запознаем някой ден.

— Непременно.

Лара му разказа преживяването си с Шон Макалистър и Филип възкликна:

— Копеле такова! Бих го убил! — после притисна Лара до себе си. — Вече никой няма да може да те нарани.

 

 

Филип подготвяше един концерт. Тя слушаше как изсвирва три тона, повтаря ги отново и отново, после продължава бавно и постепенно увеличава темпото, докато най-после отделните фрази се слеят в едно.

В началото Лара влизаше при Филип, докато той свири, и го прекъсваше:

— Скъпи, поканени сме за уикенда в Лонг Айланд. Искаш ли да отидем?

Или: „Взех билети за новата пиеса на Нийл Саймън.“ Или: „Хауард Келър иска да ни покани на вечеря в събота.“ Филип се опитваше да бъде търпелив. Накрая каза:

— Лара, моля те, не ме прекъсвай, когато свиря. Това нарушава концентрацията ми.

— Съжалявам — отвърна Лара. — Но не разбирам защо се упражняваш всеки ден. Не ти предстои концерт.

— Упражнявам се ежедневно, за да мога да давам концерти. Разбираш ли, скъпа, когато строиш сграда и стане някаква грешка, тя може да се поправи. Може да се промени проектът или канализацията, или осветлението. Но при един рецитал аз нямам втора възможност. Свиря на живо пред публиката и всеки тон трябва да е съвършен.

— Съжалявам — извини се Лара. — Разбирам.

Филип я прегърна.

— Има стар виц за един човек, който вървял из Ню Йорк с калъф за цигулка. Изгубил се, спрял някакъв непознат и го попитал: „Как се стига до «Карнеги Хол»? С упражнения — отвърнал непознатият — с упражняване.“

Лара се разсмя.

— Върни се при пианото си. Няма да те безпокоя.

Тя седеше в кабинета си, заслушана в далечните звуци от свиренето на Филип и мислеше: „Имам голям късмет. Хиляди жени биха ми завидали само за това, че си седя тук и слушам как свири Филип Адлър.“

Само й се искаше да не се упражнява толкова често.

И двамата обичаха да играят табла. След вечеря сядаха пред камината и шеговито се впускаха в ожесточена борба. Лара особено много ценеше тези моменти, когато бяха сами.

 

 

Подготвяха откриването на казиното в Рино. Шест месеца по-рано Лара и Джери Таунзенд проведоха съвещание.

— Искам за откриването да прочетат чак в Тимбукту — каза му Лара. — Ще докарам главния готвач от „Максим“. От теб искам да осигуриш най-нашумелите таланти. Започни с Франк Синатра. Списъкът на поканените трябва да включва най-известните имена на Холивуд, Ню Йорк и Вашингтон. Искам хората да се борят, за да бъдат включени в този списък.

Сега, докато го четеше, Лара рече:

— Добра работа си свършил. Колко души отклониха поканата?

— Две дузини. Не е лошо за списък от шестстотин поканени.

— Съвсем не е лошо — съгласи се Лара.

 

 

Една сутрин Келър й се обади:

— Добри новини. Швейцарските банкери позвъниха, че пристигат утре, за да се срещнат с теб и да обсъдите смесеното дружество.

— Чудесно — отвърна Лара. — В девет часа в моя кабинет.

— Ще уредя всичко.

На вечеря Филип й каза:

— Лара, утре ще правя запис. Ти не си присъствала друг път, нали?

— Не.

— Искаш ли да дойдеш.

Лара се колебаеше, мислейки за срещата с швейцарците.

— Разбира се — отвърна тя.

Обади се на Келър:

— Започни срещата без мен. Ще дойда веднага щом мога.

 

 

Звукозаписното студио се намираше на Тридесет и четвърта улица в голям склад, пълен с електронна техника. В залата седяха сто и тридесет музиканти, а в остъклената контролна кабинка работеха тонтехниците. Струваше й се, че записването върви много бавно. Непрекъснато спираха и започваха отначало. В една от почивките тя се обади на Келър:

— Къде си? — попита я той. — Аз ги задържам, но те искат да говорятстеб.

— Ще дойда след час или два. Продължавай разговорите.

Два часа по-късно звукозаписът все още продължаваше. Лара отново телефонира на Келър.

— Съжалявам, Хауард, но не мога да си тръгна. Кажи им да дойдат утре.

— Кое е толкова важно? — попита той.

— Съпругът ми — отвърна Лара и затвори телефона.

Когато се върнаха у дома, Лара обяви:

— Следващата седмица заминаваме за Рино.

— Какво има в Рино?

— Откриването на хотела и казиното. Ще летим в сряда.

— Проклятие! — отчаяно извика Филип.

— Какво има?

— Съжалявам, любима, но няма да мога.

Тя го зяпна:

— Какво искаш да кажеш?

— Елърби ми е уредил шестседмично турне. Заминавам за Австралия и…

— Австралия?

— Да, после Япония и Хонконг.

— Не, Филип. Искам да кажа… защо ти е това? Не ти се налага. Искам да бъда с теб.

— Ами ела с мен, Лара. Много ще се радвам.

— Знаеш, че не мога. Не и сега. Толкова работа имам тук — нещастна отвърна Лара. — Не искам да ме оставяш сама.

— И аз не искам. Но аз те предупредих, любима, че моят живот е такъв.

— Знам. Но това беше преди. Сега е друго. Всичко се промени.

— Нищо не се е променило — внимателно рече Филип — освен това, че съм абсолютно луд по теб и когато замина, адски ще ми липсваш.

Лара не можа да отговори нищо.

 

 

Филип замина. Никога преди Лара не бе изпитвала такава самота. По средата на някое съвещание тя внезапно се сещаше за Филип и сърцето й се разтапяше.

Искаше той да продължи кариерата си, но имаше нужда да бъде до нея. Мислеше за това, колко прекрасно се чувстваха заедно, за прегръдките му, за неговата топлота и нежност. Не знаеше, че може да обича някого толкова силно. Филип й се обаждаше всеки ден, но това като че ли я караше да се чувства още по-самотна.

— Къде си, скъпи?

— Все още съм в Токио.

— Как върви турнето?

— Прекрасно. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш — тя не можеше да му обясни колко много.

— Утре заминавам за Хонконг, а после…

— Бих искала да се върнеш — тя съжали за думите си в мига, в който ги изрече.

— Знаеш, че не мога.

Мълчание.

— Разбира се.

Говориха половин час и когато затвори, Лара се почувства още по-самотна. Разликата във времето бе влудяваща. Понякога вторникът при нея за него бе вече сряда, той се обаждаше посред нощ иди в ранните утринни часове.

— Как е Филип? — попита Келър.

— Добре. За какво му е това, Хауард?

— Кое?

— Това негово турне. Не му се налага да го прави. Искам да кажа, че определено не е заради парите.

— Охо! Сигурен съм, че не е заради парите. Това му е професия, Лара.

Същите думи бе използвал и Филип. Тя ги разбираше с ума си, но не и със сърцето си.

— Лара, ти просто се омъжи за този мъж, но той не е твоя собственост — напомни й Келър.

— Не искам да бъде моя собственост. Но се надявах, че ще бъда по-важна за него от…

Тя млъкна по средата на фразата.

— Няма значение. Знам, че се държа глупаво.

Лара се обади на Уилям Елърби.

— Свободен ли сте днес на обед?

— Мога да се освободя. Да няма нещо лошо?

— Не, не. Просто исках да поговорим.

Срещнаха се в „Льо Сирк“.

— Чували ли сте се скоро с Филип? — попита Елърби.

— Чуваме се всеки ден.

— Турнето му върви успешно.

— Да.

Елърби рече:

— Честно казано, мислех, че Филип никога няма да се ожени. Той е като свещенослужител — изцяло се е посветил на мисията си.

— Знам — Лара се поколеба. — Не мислите ли, че той пътува твърде много?

— Не ви разбирам.

— Филип вече има дом. Няма причина да обикаля целия свят — тя видя изражението на Елърби. — О, не искам да кажа, че трябва да си стои само в Ню Йорк. Сигурна съм, че можете да му уредите концерти в Бостън, Чикаго, Лос Анжелос. Нали разбирате… да, не трябва да пътува толкова надалеч.

Елърби внимателно попита:

— Обсъждахте ли това с Филип?

— Не. Искам първо да поговоря с вас. Би било възможно, нали? Искам да кажа, че на Филип не му трябват вече пари.

— Мисис Адлър, Филип получава по тридесет и пет хиляди долара на концерт. Миналата година е бил на турне в продължение на четиридесет седмици.

— Разбирам, но…

— Имате ли представа колко малко пианисти достигат върха и колко труд им струва това? По света има хиляди пианисти, които свирят до изнемога, но само четирима или петима са суперзвезда. Вашият съпруг е един от тях. Вие не познавате музикалния свят. Конкуренцията е убийствена. По време на концерт виждате на сцената изпълнител, облечен във фрак, излъчващ блясък и благополучие, но когато слезе от сцената, той едва успява да си плати наема и да се нахрани прилично. На Филип му е било нужно много време, за да стане пианист от световна класа. Сега вие искате от мен да му отнема това.

— Не. Аз просто предлагам…

— Това, което предлагате, ще унищожи кариерата му. Всъщност вие не искате това, нали?

— Разбира се, че не — отвърна Лара. Подвоуми се и продължи: — Разбрах, че получавате петнадесет процента от хонорарите на Филип.

— Точно така.

— Не бих искала да губите, ако Филип дава по-малко концерти — внимателно рече Лара. — Ще се радвам да компенсирам разликата и…

— Мисис Адлър, мисля, че по този въпрос трябва да поговорите с Филип. Ще поръчаме ли нещо?