Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (23)

XXIII

Женитбата на Лара Камерън и Филип Адлър се превърна в новината на деня по целия свят. Когато Хауард Келър научи, той се напи за пръв път в живота си. Постоянно бе убеждавал сам себе си, че увлечението на Лара по Филип Адлър ще премине. „Двамата с Лара сме един екип. Ние сме свързани. Никой не може да застане между нас.“

Два дни той не изтрезня. Когато дойде на себе си, телефонира на Лара в Париж.

— Ако е истина, кажи на Филип, че той е най-големият късметлия на този свят.

— Истина е — радостно го увери Лара.

— По гласа ти личи, че си щастлива.

— Никога в живота си не съм била по-щастлива.

— Аз… се радвам за теб, Лара. Кога ще се върнеш?

— Утре Филип има концерт в Лондон и после се връщаме в Ню Йорк.

— Говори ли с Пол Мартин преди сватбата?

Тя се поколеба:

— Не.

— Не мислиш ли, че вече трябва да го направиш?

— Да, разбира се — това я безпокоеше повече, отколкото признаваше пред себе си. Не знаеше как Пол ще възприеме новината за женитбата й.

— Ще говоря с него, когато се върна.

— Много ще се радвам да те видя. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш, Хауард — това беше истина. Той й беше много скъп. Винаги й е бил добър и верен приятел. „Не знам какво щях да правя без него.“

 

 

Когато „Боинг 727“ се закова пред Бътлър Ейвиейшън Терминал на летище Ла Гуардия в Ню Йорк, Лара и Филип бяха посрещнати от многобройни представители на пресата. Имаше и репортери от вестници, и телевизионни екипи с камери.

Мениджърът на летището отведе Лара и Филип в приемната и предложи:

— Ако искате, мога да ви измъкна, или…

Лара се обърна към Филип:

— Скъпи, хайде да приключим с тях, иначе изобщо няма да ни оставят на спокойствие.

— Сигурно си права.

Пресконференцията продължи два часа.

— Къде се срещнахте двамата…

— Винаги ли сте се интересували от класическа музика, мисис Адлър?…

— Откога се познавате?…

— В Ню Йорк ли ще живеете?…

— Ще се откажете ли от турнетата си, мистър Адлър?…

Най-после свърши.

Чакаха ги две лимузини — втората беше за багажа.

— Не съм свикнал да пътувам по този начин — каза Филип.

— Ще свикнеш — засмя се Лара.

В лимузината Филип попита:

— Къде отиваме? Апартаментът ми е на Петдесет и седма улица…

— Мисля, че ще се чувстваш по-удобно при мен, скъпи. Разгледай жилището и ако ти харесва, ще пренесем нещата ти.

Пристигнаха в „Камерън Плаза“. Филип вдигна глава към огромната сграда.

— И това е твоя собственост?

— Моя и на няколко банки.

— Впечатлен съм.

Лара стисна ръката му.

— Хубаво, това исках.

Фоайето бе украсено със свежи цветя. Половин дузина служители чакаха, за да ги поздравят.

— Добре дошли у дома, мисис Адлър, мистър Адлър.

Филип се оглеждаше наоколо.

— Боже мой, твое ли е всичко това?

— Наше, скъпи.

Асансьорът ги изкачи на четиридесет и петия етаж, който изцяло бе зает от апартамента й. Икономът отвори вратата.

— Добре дошли, мисис Адлър.

— Благодаря, Симс.

Лара представи на Филип останалия персонал и го разведе из жилището. Голямата холна стая бе изпълнена с антики, имаше просторна, оградена тераса, трапезария, четири големи спални и три спални за персонала, шест бани, кухня, библиотека, кабинет.

— Мислиш ли, че тук ще ти бъде удобно, любими?

Филип се засмя.

— Тесничко е, но ще се оправя.

В средата на хола бе поставено хубаво, ново пиано „Бехщайн“. Филип се приближи и прокара пръсти по клавишите.

— Прекрасно е! — възкликна той.

Лара се приближи.

— Това е сватбеният ти подарък.

— Наистина ли? — той бе трогнат.

Седна предпианото и засвири.

— Наредих да го акордират специално за теб — Лара поглъщаше каскадата от звуци, която изпълни стаята. — Харесва ли ти?

— Страхотно! Благодаря ти, Лара.

— Можеш да свириш, колкото ти душа иска.

Филип стана от столчето.

— Трябва да се обадя на Елърби. Той сигурно се опитва да се свърже с мен.

— Има телефон в библиотеката, скъпи.

Лара отиде в кабинета си и включи автоматичния телефонен секретар. Имаше половин дузина съобщения от Пол Мартин. „Лара, къде си? Липсваш ми, скъпа…“… „Лара, предполагам, че си извън страната, иначе щеше да ми се обадиш“… „Безпокоя се за теб, Лара. Обади ми се.“… После тонът му бе променен: „Току-що научих за женитбата ти. Истина ли е? Нека да поговорим.“ Филип влезе в стаята.

— Кой е този тайнствен мъж? — попита той.

Лара се обърна.

— Един… стар приятел.

Филип се приближи до нея и я прегърна.

— Трябва ли да ревнувам от него?

Лара тихо отвърна:

— Не трябва да ревнуваш от никого на тоя свят. Ти си единственият мъж, когото някога съм обичала.

И това е истината.

Филип я притисна:

— Ти си единствената жена, която съм обичал.

По-късно следобед, докато Филип свиреше, Лара се обади от кабинета си на Пол Мартин. Той вдигна веднага слушалката.

— Върна ли се? — гласът му звучеше напрегнато.

— Да — този разговор я плашеше.

— Няма да скрия, че новината ми дойде като шок, Лара.

— Съжалявам, Пол… аз… всичко стана внезапно.

— Сигурно.

— Да — тя се опитваше да разбере настроението му.

— Мислех, че между нас съществуваше нещо много хубаво, нещо изключително.

— Така беше Пол, но…

— Нека да поговорим.

— Ами, аз…

— Утре на обед. При Витело. В един часа — това беше заповед.

Лара се колебаеше. Глупаво бе да го настройва допълнително срещу себе си.

— Добре, Пол. Ще дойда.

Линията прекъсна. Лара се разтревожи. Много ли й беше ядосан Пол и щеше ли да предприеме нещо?