Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (22)

XXII

В Милано Лара и Филип Адлър се настаниха в „Антика Локанда Солферино“ — очарователен хотел само с дванадесет стаи — и цялата сутрин страстно се любиха. После заминаха за Чернобия и обядваха край езерото Комо в красивата Вила д’Есте.

Вечерта концертът премина триумфално и приемната в „Ла Скала“ бе претъпкана от хора, които искаха да поздравят Филип.

Лара стоеше настрана и наблюдаваше заобиколилите го почитатели и обожатели, които го докосваха, искаха автографи, поднасяха му малки подаръци. Лара усети внезапен пристъп на ревност. Някои от жените бяха млади и красиви. Струваше й се, че всички са й ясни. Американка, облечена в елегантна вечерна рокля от Фенди, престорено свенливо рече:

— Ако сте свободен утре, мистър Адлър, аз ви каня на интимна малка вечеря във вилата си. Много интимна.

На Лара й идваше да удуши тази кучка. Филип се усмихна:

— Ъ… благодаря, но за съжаление съм зает.

Друга жена се опита да пъхне в ръката му ключа от хотелската си стая. Той поклати глава. Хвърли поглед към Лара и се ухили. Жените продължаваха да се тълпят около него.

— Lei era magnifico, maestro.^[1]

— Molto gentile da parte sua^[2] — отвръщаше Филип.

— L’ho sentita suonare il anno scorso. Bravo!^[3]

— Grazie — усмихваше се Филип.

Една жена го сграбчи за ръката:

— Sarebbe possibile cenare insieme?^[4]

Филип поклати глава:

— Ma non credo che sarai impossibile.^[5]

Лара имаше усещането, че това продължи безкрайно дълго. Най-после Филип си проби път до нея и прошепна:

— Хайде да се махаме оттук!

— Si! — засмя се Лара.

Отидоха в ресторанта на операта — „Бифи“. Щом влязоха вътре, посетителите, официално облечени за концерта, станаха прави и започнаха да ръкопляскат. Оберкелнерът ги отведе до една маса в центъра на залата.

— За нас е голяма чест, мистър Адлър.

Донесоха им бутилка шампанско от заведението и те вдигнаха тост.

— За нас! — сърдечно пожела Филип.

— За нас.

Филип поръча два от специалитетите на заведението — osso buco^[6] и penne all’arrabbiata.^[7] Непрекъснато говореха и имаха чувството, че винаги са се познавали. Постоянно ги прекъсваха хора, които идваха да поздравят Филип и да му поискат автограф.

— Все така е, нали? — попита Лара.

Филип вдигна рамене.

— Това е неизбежно. За всеки два часа на сцената прекарвам безкрайни часове в даване на автографи или интервюта.

Сякаш в потвърждение на думите му, бе прекъснат, за да даде още един автограф.

— Ти направи това турне прекрасно за мен — въздъхна Филип. — Лошото е, че утре трябва да замина за Венеция. Много ще ми липсваш.

— Никога не съм била във Венеция — каза Лара.

 

 

Реактивният самолет ги чакаше на летище „Линате“. Когато го съзря, Филип изумен попита:

— Това ли е твоят самолет?

— Да. Ще ни откара във Венеция.

— Ще ме разглезиш.

— Имам такива намерения — тихо рече Лара.

След тридесет и пет минути се приземиха във Венеция на летище „Марко Поло“, където ги чакаше лимузина, за да ги откара до близкия пристан. Оттам щяха да вземат моторница до остров Джудека, където се намираше хотел „Чиприани“.

— Запазих два апартамента — каза Лара. — Реших, че така е по-дискретно.

В моторницата на път за хотела тя попита:

— Колко време ще останем тук?

— Само една нощ за съжаление. Давам рецитал в „Ла Фениче“, след което заминаваме за Виена.

Лара потръпна от удоволствие при това „заминаваме“. Предишната вечер бяха говорили за това.

— Бих искал да бъдеш с мен, колкото може по-дълго — каза Филип, — но сигурна ли си, че не преча на нещо по-важно?

— Няма нищо по-важно.

— Ще се чувстваш ли добре сама днес следобед? Аз ще бъда зает с репетиция.

— Ще се оправя — увери го Лара.

След като се настаниха в хотела, Филип я взе в прегръдките си.

— Сега трябва да вървя, но тук има какво да се види. Приятно разглеждане на Венеция. Ще се видим по-късно.

Те се целунаха, но кратката целувка премина в продължителна.

— По-добре да тръгвам, докато мога — промърмори Филип, — иначе изобщо няма да мога да мина през фоайето.

— Приятна репетиция — засмя се Лара.

Филип тръгна, а тя позвъни по телефона на Хауард Келър.

— Къде си? — попита той. — Опитвах се да се свържа с теб.

— Във Венеция съм.

Настъпи пауза.

— Да не купуваме някой канал?

— Проучвам въпроса — засмя се Лара.

— Наистина трябва да си тук. Има много работа. Младият Франк Роуз представи някои нови планове. Харесват ми, но ми е нужно и твоето одобрение, за да…

— Щом ти харесват, действай — прекъсна го Лара.

— Не искаш ли да ги видиш? — гласът на Келър звучеше изненадано.

— Не сега, Хауард.

— Добре. За преговорите по имота на Уест Сайд ми е необходимо съгласието ти, за да…

— Имаш го.

— Лара… добре ли си?

— Никога не съм била по-добре.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам. Ще поддържаме връзка. Дочуване, Хауард.

 

 

Венеция беше вълшебен град, сътворен сякаш от Просперо. Лара го разглежда цял следобед. Мина през площада „Сан Марко“, посети Двореца на Дожите и камбанарията, разходи се по оживената Рива дели Скиавони, но навсякъде мислеше за Филип. Вървеше из малките криволичещи улички, населени с магазини за бижута, за кожени стоки, с ресторанти, отби се да купи скъпи пуловери, шалове и бельо за секретарките си, портфейли и вратовръзки за Келър и някои от другите мъже. В един бижутериен магазин купи на Филип часовник „Пиаже“ със златна верижка.

— Моля, надпишете го „На Филип с любов, от Лара.“

Самото споменаване на името му я накара да почувства липсата му.

Когато Филип се върна, двамата пиха кафе в свежата градина на „Чиприани“. Лара гледаше Филип и си мислеше: „Това би било идеално място за меден месец.“

— Имам подарък за теб — тя му подаде кутийката с часовника.

Той я отвори и се втренчи в него.

— Господи, сигурно струва цяло състояние! Лара, не биваше.

— Не ти ли харесва?

— Разбира се, че ми харесва. Прекрасен е, но…

— Шшшт! Носи го и си мисли за мен.

— Нямам нужда от него, за да мисля за теб, но ти благодаря.

— В колко часа трябва да тръгнем за театъра? — попита Лара.

— В седем.

Лара погледна новия му часовник и невинно подхвърли:

— Значи имаме два часа.

 

 

Театърът бе препълнен. Публиката лесно се възпламеняваше, аплодираше и викаше след всяко произведение.

След концерта Лара отиде при Филип зад кулисите. Всичко бе повторение на Лондон, Амстердам и Милано, а жените бяха още по-нетърпеливи и пламенни. В стаята имаше поне пет-шест красиви жени и Лара се питаше с коя ли би прекарал нощта Филип, ако тя не беше там.

Вечеряха в легендарния „Хари’с бар“, където ги посрещна сърдечно самият собственик Ариго Чиприани.

— Какво удоволствие е да ви видим тук, синьоре, синьорина. Моля, заповядайте!

Той ги отведе до една ъглова маса. Поръчаха си специалитета „Белини“. Филип се обърна към Лара:

— Препоръчвам ти pasta e fagioli^[8] за начало. Никъде не я правят по-хубава.

По-късно Филип не си спомняше какво е вечерял. Той бе омаян от Лара. Разбираше, че се влюбва в нея и това го ужасяваше. „Не мога да се обвързвам, мислеше той. Това е невъзможно. Аз съм номад.“ Не желаеше да мисли за момента, когато тя ще го напусне, за да се Върне в Ню Йорк. Искаше да удължи вечерта, колкото е възможно повече.

Когато се нахраниха, Филип каза:

— В Лидо има казина. Играеш ли хазартни игри?

Лара се изсмя на глас:

— Кое е толкова смешно?

Лара мислеше за стотиците милиони долари, които залагаше при строежите.

— Нищо — отвърна тя. — Хайде да идем.

Взеха моторница до остров Лидо. Минаха покрай хотел „Екселсиор“ и влязоха в огромната бяла сграда на казиното. То бе пълно със страстни комарджии.

— Мечтатели — подхвърли Филип.

Той игра на рулетка и за половин час спечели две хиляди долара.

— Никога преди не съм печелил — обърна се той към Лара. — Ти си ми талисманът.

Играха до три часа сутринта и отново огладняха. Моторницата ги остави на площад „Сан Марко“ и те поеха по страничните улички към Кантина до Мори.

— Това е един от най-добрите bacaros във Венеция — каза Филип.

— Вярвам ти. А какво е bacaro?

— Бар, в който сервират вино и cicchetti — малки хапки от местни деликатеси.

Врати от тъмнозелено стъкло водеха към тъмно и тясно помещение с блестящи медни съдове, които висяха от тавана и грееха на дългата маса.

Прибраха се в хотела чак призори. Докато се събличаха, Лара подхвърли:

— Та като стана дума за хапки…

 

 

Рано на другата сутрин Лара и Филип отлетяха за Виена.

— Пристигайки във Виена, все едно се връщаш в друго столетие — обясняваше Филип. — Според една шега авиаторите казвали: „Дами и господа, скоро ще кацнем на летището във Виена. Моля, изправете облегалките, затегнете коланите, преустановете пушенето и върнете часовниците си сто години назад.“

Лара се разсмя.

— Родителите ми са родени тук. Когато говореха за миналото, аз им завиждах.

Пътуваха по Рингщрасе и Филип се вълнуваше като малко момче, нетърпеливо да й покаже своите съкровища.

— Виена е градът на Моцарт, Хайдн, Бетховен, Брамс — той погледна Лара и се усмихна широко: — О, забравих, че си специалист по класическа музика.

Настаниха се в хотел „Империал“.

— Трябва да отида в концертната зала — каза й Филип, — но утре ще си взема почивен ден и ще ти покажа Виена.

— Чудесно, Филип.

Той я задържа в прегръдките си.

— Бих искал да имаме повече време сега — със съжаление рече той.

— Аз също.

Той леко я целуна по челото.

— Ще си наваксаме довечера.

Тя се притисна до него.

— Обещания, обещания…

 

 

Концертът се състоя в Музикферайн. Рециталът включваше произведения на Шопен, Шумен и Прокофиев и бе още един успех за Филип. Приемната отново бе претъпкана, но този път се говореше на немски.

— Sie waren wunderbar, Herr Adler!^[9]

Филип се усмихваше.

— Das ist sehr nett von Ihnen. Danke.^[10]

— Ich bin ein grosser Anhanger von Ihnen.^[11]

Той отново се усмихваше.

— Sie sind sehr freundlich.^[12]

Разговаряше с хората, но не можеше да откъсне погледа си от Лара.

 

 

След рецитала вечеряха в хотела. Управителят на ресторанта ги посрещна с възклицания:

— Каква чест! Тази вечер бях на концерта ви. Бяхте великолепен! Великолепен!

— Много сте любезен — скромно отвърна Филип.

Вечерята беше чудесна, но двамата твърде много се вълнуваха един от друг и не можеха да ядат. Когато келнерът попита:

— Ще искате ли десерт?

Филип бързо отвърна:

— Да — като гледаше Лара.

 

 

Инстинктът му подсказваше, че нещо не е наред. Тя никога не бе отсъствала толкова дълго, без да му каже къде е. Нарочно ли го отбягваше? Ако е така, причината може да бъде само една. „Но аз не мога да допусна такова нещо“, мислеше Пол Мартин.

 

 

Блед лъч лунна светлина струеше през прозореца и рисуваше меки сенки по тавана. Лара и Филип лежаха голи и гледаха сенките си, които играеха над главите им. Леките вълни на пердетата ги полюшваха във фееричен танц. Сенките бавно се сливаха и разделяха, и отново се сливаха, докато се сплетоха в едно, а танцът им ставаше все по-бърз и по-бърз, премина в диво, необуздано пулсиране и внезапно спря. Само пердетата продължаваха нежно да се полюшват.

Рано на другата сутрин Филип обяви:

— Разполагаме с един цял ден и вечерта. Имам да ти показвам много неща.

Закусиха в ресторанта на хотела, после тръгнаха към Кертнерщрасе, която бе затворена за автомобили. Магазините по нея бяха пълни с красиви дрехи, бижута и антики.

Филип нае един фиакър, теглен от коне, с който се разходиха из широките улици. Посетиха двореца „Шьонбрун“, разгледаха живописната колекция от императорски каляски. Следобед си взеха билети за Испанското училище по езда и разгледаха жребците от Липицанер. В Пратера се возиха на огромното виенско колело, а после Филип обяви:

— Сега ще извършим един грях.

— Ооо!

— Не — разсмя се той. — Имам предвид нещо друго.

Той заведе Лара в „Демел“ на превъзходни пасти с кафе.

Лара бе очарована от смесицата на архитектурните стилове във Виена — красиви барокови сгради, построени преди векове, съжителстваха със сгради в неомодернистичен стил.

Филип й говореше за композиторите:

— Знаеш ли, че Франц Шуберт е започнал тук като певец в Императорската капела, но когато на седемнадесет години гласът му започнал да мутира, го изхвърлили. Тогава той решил да композира.

Вечеряха спокойно в малко бистро, после отидоха във винарска таверна в Гринцинг. След това Филип я попита:

— Искаш ли да се разходим по Дунав?

— С удоволствие.

Нощта бе прекрасна — светеше ярка, пълна луна, подухваше лек, летен бриз. Звездите грееха над тях. „Те светят за нас, защото сме много щастливи“, помисли си Лара.

Качиха се на едно от корабчетата за разходка. От високоговорителя долитаха нежните звуци на „Синият Дунав“. В далечината съзряха падаща звезда.

— Бързо си пожелай нещо — каза й Филип.

Лара мълчаливо затвори очи за миг.

— Пожела ли си нещо?

— Да.

— Какво?

Лара вдигна поглед към него и сериозно му отвърна:

— Не мога да ти кажа, защото няма да се сбъдне.

„Ще направя всичко възможно, за да се сбъдне“, рече си тя.

Филип се облегна назад и й се усмихна:

— Прекрасно е, нали?

— Винаги може да бъде така, Филип.

— Какво искаш да кажеш?

— Можем да се оженим.

Ето, вече бе казано открито. През последните дни той не мислеше за нищо друго. Бе силно влюбен в Лара, но знаеше, че не може да се обвърже с нея.

— Лара, това е невъзможно.

— Така ли? Защо?

— Вече ти обясних, любима. Постоянно съм на турнета както сега. Ти не би могла да пътуваш непрекъснато с мен, нали?

— Не, но…

— Ето. Нищо няма да излезе. Утре в Париж ще ти покажа…

— Филип, аз няма да дойда с теб в Париж.

Той помисли, че не е разбрал.

— Какво?

Лара пое дълбоко дъх.

— Повече няма да се виждаме.

Това беше като удар в диафрагмата.

— Защо? Аз те обичам, Лара. Аз…

— И аз те обичам, но не съм групарка. Не желая да бъда още една обожателка, която тича след теб. Такива можеш да имаш, колкото си искаш.

— Лара, не искам друга освен теб. Но не разбираш ли, любима, че нищо не би излязло от такъв брак? Двамата имаме свой отделен живот, който е важен за всеки от нас. Бих искал постоянно да бъдем заедно, но това е невъзможно.

— Тогава това е краят, нали? — сдържано отвърна Лара. — Повече няма да се видим, Филип.

— Почакай, моля те. Нека да поговорим. Хайде да отидем в твоята стая и…

— Не, Филип. Много те обичам, но не искам да продължавам по този начин. Свършено е.

— Не искам да свършва — настояваше Филип. — Размисли отново.

— Не мога. Съжалявам. Всичко или нищо.

Стигнаха до хотела в мълчание. Във фоайето Филип помоли:

— Мога ли да дойда в твойта стая? Ще поговорим и…

— Не, мили мой. Няма за какво повече да говорим.

Той остана загледан след нея.

Когато Лара влезе в апартамента си, телефонът звънеше. Тя бързо го вдигна:

— Филип…

— Хауард се обажда. Цял ден се опитвам да се свържа с теб.

Тя едва скри разочарованието си.

— Какво има?

— Нищо. Обаждам се просто така. Тук има много работа. Кога ще се върнеш?

— Утре — отговори Лара. — Утре се връщам в Ню. Йорк — после бавно остави слушалката.

Седеше и гледаше втренчено телефона, внушавайки му да позвъни. След два часа все още мълчеше. Нещастна, Лара мислеше: „Направих грешка. Поставих му ултиматум и го загубих. Само ако бях изчакала… Ако бях отишла с него в Париж… Ако… ако…“ Опита се да си представи живота без Филип. Дори само мисълта беше твърде болезнена. „Но не можем да продължаваме по този начин. Искам да си принадлежим един на друг.“ Утре тя трябва да се върне в Ню Йорк. Напълно облечена, Лара легна на дивана до телефона. Чувстваше се изтощена. Знаеше, че изобщо няма да може да заспи.

И заспа.

 

 

В своята стая Филип крачеше назад-напред като звяр в клетка. Бе бесен и на Лара, и на себе си. Не можеше да понесе мисълта, че вече няма да я вижда, че няма да я държи в прегръдките си. „Проклети да са всички жени!“ Родителите му го предупреждаваха: „Твоят живот е музиката. Ако искаш да си най-добрият, в него няма място за нищо друго.“ И той вярваше в това, докато не срещна Лара. Сега всичко се промени. Проклятие! „Това, което беше между нас, бе прекрасно. Защо й трябваше да го унищожи?“ Обичаше я, но разбираше, че никога не може да се ожени за нея.

 

 

Лара се събуди от телефонен звън. Седна замаяна на дивана и погледна часовника на стената. Беше пет часа сутринта. Сънена, тя вдигна слушалката.

— Хауард?

Чу гласа на Филип:

— Би ли искала да се омъжиш в Париж?