Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (20)

XX

На другата сутрин в дома й донесоха букет червени рози. „Значи и на него му е било приятно“, щастлива помисли Лара. Побърза да отвори картичката, прикрепена към цветята. На нея пишеше „Бебче, с нетърпение очаквам днешната ни вечеря. Пол.“

Лара усети силно разочарование. Цялата сутрин очакваше Филип да й се обади. Графикът й бе натоварен, но не можеше да се съсредоточи в работата си.

В два часа Кати каза:

— Дошли са новите секретарки за събеседването.

— Изпращай ми ги една по една.

Кандидатките бяха шест и всички имаха висока квалификация. Този ден изборът падна върху Гъртруд Мийкс. Тя беше над тридесетте, интелигентна и очевидно благоговееше пред Лара.

Лара прегледа препоръките й, които бяха впечатляващи.

— Вече сте работили в областта на недвижимите имоти.

— Да, госпожо, но не съм работила за шеф като вас. Честно казано, бих приела мястото дори и без заплата!

Лара се усмихна:

— Това едва ли ще се наложи. Имате добри препоръки. Добре, ще ви изпробваме.

— Много ви благодаря — тя почти се изчерви.

— Ще трябва да подпишете формуляр, че сте съгласна да не давате никакви интервюта и изобщо да не обсъждате работата на фирмата. Приемате ли?

— Разбира се.

— Кати ще ви покаже кое ще бъде вашето бюро.

 

 

В единадесет часа имаше съвещание за рекламата с Джери Таунзенд.

— Как е баща ти? — попита Лара.

— В Швейцария е. Лекарят казва, че има надежда — гласът му стана дрезгав. — Ако е така, дължи го на вас.

— Всеки заслужава своя шанс, Джери. Надявам се, че ще се оправи.

— Благодаря — той се изкашля. — Аз… не знам как да ви кажа колко съм благодарен…

Лара се изправи.

— Закъснявам за съвещание.

Тя излезе, а той остана загледан след нея.

 

 

Съвещанието й бе с архитектите на един обект в Ню Джързи.

— Добра работа сте свършили — каза Лара, — но бих желала да направите някои промени. Искам елипсовидна колонада с фоайета от трите страни и с мраморни стени. Променете покрива във форма на медна пирамида и с фар на върха, който да свети нощем. Ще имате ли проблеми?

— Не мисля, мис Камерън.

След съвещанието уредбата избръмча.

— Мис Камерън, търси ви един от техническите ръководители Реймънд Дъфи. Казва, че е спешно.

Лара вдигна телефона:

— Здравей, Реймънд.

— Имаме проблем, мис Камерън.

— Казвай.

— Току-що ни доставиха товар циментови блокове. Те са дефектни — имат пукнатини. Ще ги върна обратно, но първо исках да ви предупредя.

Лара се замисли.

— Много ли е лошо?

— Доста. Главното е, че не отговарят на нашите изисквания и…

— Можете ли да ги оправите?

— Предполагам, че да, но ще ни излезе скъпо.

— Поправете ги — рече Лара.

В другия край на линията настъпи тишина.

— Добре. Вие сте шефът.

Лара затвори телефона. В града имаше само двама доставчици на цимент и да ги настройва срещу себе си би било самоубийство.

 

 

В пет часа Филип все още не се беше обадил. Лара набра номера на фондацията му.

— Моля ви, Филип Адлър.

— Мистър Адлър замина на турне. Мога ли да ви бъда полезна?

Не бе споменал, че ще пътува.

— Не, благодаря.

„Е, това е, рече си Лара. Засега.“

Денят й приключи с посещение на Стив Мърчисън. Той бе едър мъж, с конструкцията на купчина тухли. Той се втурна в кабинета на Лара.

— Какво мога да направя за вас, мистър Мърчисън? — попита тя.

— Не си навирай носа в моите работи, по дяволите!

Лара спокойно го изгледа.

— Какъв е проблемът?

— Ти. Не обичам да ми се бъркат в сделките.

— Ако говорите за мистър Гутман…

— Точно за него говоря, по дяволите.

— Той предпочете моята сграда пред вашата.

— Ти го изигра, затова. Достатъчно дълго ме дразниш. Веднъж вече те предупредих. Втори път няма да те предупреждавам. В този град няма място за двама ни. Не знам къде са ти топките, но ги скрий, защото ако още веднъж ми направиш номер, ще ти ги отрежа!

И изфуча навън.

 

 

Вечерята с Пол в апартамента й бе напрегната.

— Изглеждаш загрижена, бебче — рече Пол. — Проблеми ли имаш?

Лара успя да се усмихне.

— Не, всичко е наред.

„Защо Филип не ми каза, че заминава?“

— Кога започва работата в Рино?

— Двамата с Хауард ще отлетим дотам следващата седмица. Би трябвало да можем да го открием след девет месеца.

— След девет месеца би могла да имаш бебе.

Лара изненадано го погледна.

— Какво?

Пол Мартин взе ръката й в своята.

— Знаеш, че съм луд по теб, Лара. Ти промени целия ми живот. Само ако нещата можеха да се развият по друг начин. Много бих искал да имаме деца.

Лара не можа да отговори нищо на това.

— Имам малка изненада за теб — той бръкна в джоба си и извади кутия за бижута. — Отвори я.

— Пол, вече си ми подарил толкова много…

— Отвори я.

В кутията имаше изящна диамантена огърлица.

— Чудесна е.

Той стана и тя усети ръцете му, които я докосваха, докато той закопчаваше огърлицата на врата й. Ръцете му се плъзнаха надолу, галейки гърдите й и той прошепна с пресипнал глас:

— Хайде да я изпробваме.

Пол я поведе към спалнята. Мислите на Лара се объркаха. Тя не беше влюбена в него и не й беше трудно да спи с него — като отплата за всичко, което бе направил за нея, но сега бе по-различно. Тя беше влюбена. „Аз съм глупачка, помисли си Лара. Може би никога вече няма да видя Филип.“

Тя се съблече бавно и неохотно, после двамата се намериха в леглото, Пол бе върху нея, в нея и стенеше:

— Бебче, луд съм за теб.

Лара вдигна очи, но лицето, което видя, бе на Филип.

 

 

Всичко вървеше гладко. Ремонтът на хотела в Рино бързо напредваше, „Камерън Тауърс“ щеше да бъде завършен в график, репутацията на Лара растеше. През последните месеци тя няколко пъти се обади на Филип Адлър, но той все беше на турне.

— Мистър Адлър е в Пекин…

— Мистър Адлър е в Париж…

— Мистър Адлър е в Сидни…

„Да върви по дяволите“, реши Лара.

 

 

През следващите шест месеца Лара успя да измъкне три обекта под носа на Стив Мърчисън.

Келър загрижен дойде да поговори с нея.

— Из града се говори, че Мърчисън отправя заплахи по твой адрес. Може би трябва да се откажем от конкуренцията с него. Той е опасен враг, Лара.

— Аз също съм опасна — отвърна Лара. — Може би той трябва да опита силите си в друг бизнес.

— Това не е шега, Лара. Той…

— Забрави го, Хауард. Току-що получих информация за един имот в Лос Анжелос. Още не е обявен на пазара. Ако действаме бързо, мисля, че ще успеем да го вземем. Сутринта излитаме.

 

 

Имотът беше на мястото на стария хотел „Билтмор“ и се простираше на пет акра. Един агент по недвижими имоти развеждаше Лара и Хауард.

— Първокачествен имот — говореше той, — да, сър. Няма да сгрешите. В тази област може да построите красив малък град… жилищни сгради, търговски центрове, театри, магазини…

— Не.

Той изненадано погледна Лара:

— Моля?

— За мен не представлява интерес.

— Така ли? Защо?

— Кварталът — отвърна Лара. — Мисля, че хората няма да се заселят в този район. Лос Анжелос се разраства на запад. Хората са като лемингите. Не можеш да ги накараш да тръгнат в обратна посока.

— Но…

— Ще ти кажа какво ме интересува: жилищни кооперации. Намери ми добро местоположение.

Лара се обърна към Хауард:

— Съжалявам, че си изгубихме времето. Връщаме се още днес следобед.

Когато се върнаха в хотела, Келър купи вестник.

— Я да видим как е днес пазарът.

Прегледаха вестника заедно. В раздела за развлечения видяха голяма реклама „ТАЗИ ВЕЧЕР В «ХОЛИВУД БОУЛ» — ФИЛИП АДЛЪР“. Сърцето на Лара трепна.

— Хайде да се върнем утре — рече тя.

Келър я изгледа.

— Кое те интересува — музиката или музикантът?

— Купи два билета.

 

 

Лара не беше идвала в „Холивуд Боул“. Най-големият естествен амфитеатър в света бе заобиколен от хълмовете на Холивуд, превърнати в парк, целогодишно отворен за посетители. В самия театър имаше места за осемнадесет хиляди зрители. Тази вечер там бе пълно и Лара чувстваше нетърпеливото очакване на тълпата. Музикантите започнаха да излизат на сцената, посрещани от ръкопляскания, които станаха по-ентусиазирани при появата на диригента Андре Превен. За миг настъпи тишина, после избухнаха силни аплодисменти — на сцената излезе Филип Адлър, елегантно облечен във фрак и бяла папийонка. Лара стисна ръката на Келър и прошепна:

— Нали е красив?

Келър не отговори.

Филип седна пред пианото и програмата започна. Неговото вълшебство веднага завладя публиката. Някаква мистика изпълни нощта. Звездите грееха високо в небето и осветяваха тъмните хълмове наоколо. Хиляди хора седяха мълчаливи, развълнувани от величието на музиката. Когато последните акорди на концерта затихнаха, от публиката се разнесе рев — хората наскачаха прави, ръкопляскаха и викаха. Филип стоеше пред тях и се покланяше.

— Хайде да идем зад кулисите — предложи Лара.

Келър се обърна да я погледне. Гласът й трепереше от вълнение. Входът се намираше встрани от подиума за оркестъра. Пред него стоеше пазач, който спираше тълпата. Келър каза:

— Мис Камерън иска да види мистър Адлър.

— Той очаква ли ви?

— Да — отвърна Лара.

— Почакайте, моля — върна се след миг. — Моля заповядайте, мис Камерън.

Лара и Келър влязоха в приемната на артистите. Филип бе в центъра на тълпата, която го поздравяваше.

— Скъпи, никога не съм слушала по-изискано изпълнение на Бетховен. Ти си невероятен…

Филип отвръщаше: „Благодаря… благодаря, лесно е да се вдъхновиш от такава музика… благодаря, Андре е просто блестящ диригент… благодаря, за мен винаги е удоволствие да свиря тук…“

Той вдигна поглед, зърна Лара и я поздрави с познатата й усмивка.

— Извинете — запромъква се през тълпата към нея. — Не знаех, че ситук.

— Пристигнахме тази сутрин. Това е Хауард Келър — мой съдружник.

— Здравейте — сдържано поздрави Келър.

Филип се обърна към ниския набит мъж, застанал до него:

— Това е моят мениджър Уилям Елърби.

Те се поздравиха. Филип гледаше Лара:

— Довечера ще има прием в „Бевърли Хилтън“. Бихте ли…

— Ще ни бъде приятно — отвърна Лара.

 

 

Когато Лара и Келър пристигнаха в „Бевърли Хилтън“, видяха, че залата е пълна с музиканти и меломани, които говореха за музика: „Забелязали ли сте, че с приближаването към екватора почитателите стават по-експанзивни и по-буйни… когато Франц Лист свирел, пианото му се превръщало в оркестър… не съм съгласен с вас. Силата на Де Гроот не е в етюдите на Лист или Паганини, а по-скоро в Бетховен… трябва да овладееш емоционалния облик на концерта…“

„Музикантите и техният език!“ — рече си Лара.

Както обикновено Филип бе заобиколен от обожатели. Лара усещаше, че я обзема топлина само при вида му.

Филип я видя и я поздрави с широка усмивка:

— Много се радвам, че успя да дойдеш.

— Не бих изпуснала тази възможност.

Хауард Келър наблюдаваше двамата, докато разговаряха, и си мислеше: „Може би трябваше да се науча да свиря на пиано. Или може би просто трябва да приема действителността такава, каквато е.“ Струваше му се, че бе много отдавна, когато за пръв път видя умното, нетърпеливо и амбициозно момиче. Времето я бе пощадило, а за него то беше спряло.

— Утре трябва да се върна в Ню Йорк, но можем да закусим заедно — казваше Лара.

— Бих искал, ала рано сутринта заминавам за Токио.

Лара усети силно разочарование:

— Защо?

Той се засмя:

— Това ми е работата, Лара. Годишно изнасям сто и петдесет, а понякога и двеста концерта.

— Колко време ще отсъстваш този път?

— Осем седмици.

— Ще ми липсваш — тихо промълви Лара. „Нямаш представа колко ще ми липсваш.“