Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (19)

XIX

Денят започна с добра новина. Звънна й Тери Хил:

— Лара?

— Да?

— Току-що се обадиха от Комисията по хазарта. Имаш разрешително.

— Това е чудесно, Тери!

— Ще ти разкажа подробностите, когато те видя, но ти е дадена зелена светлина. Явно адски силно впечатление си направила на комисията.

— Веднага започвам подготовката — отвърна Лара. — Благодаря ти.

Лара съобщи новината на Келър.

— Страхотно. Ще имаме нужда от тези пари в брой. Това би решило много от проблемите ни…

Лара разглеждаше графика си.

— Може да отлетим до там във вторник и да започнем да действаме.

Кати й позвъни:

— На втора линия е някой мистър Адлър. Да му кажа ли…?

Лара изведнъж се притесни.

— Ще се обадя — тя вдигна телефона: — Филип?

— Здравей. Върнах се.

— Радвам се.

„Липсваше ми.“

— Знам, че се обаждам късно, но се питах дали не си свободна тази вечер?

Тя имаше уговорка да вечеря с Пол Мартин.

— Да. Свободна съм.

— Прекрасно. Къде би искала да вечеряме?

— Няма значение.

— „Ла Кот Баск“?

— Добре.

— Искаш ли да се срещнем там в осем часа?

— Да.

— До довечера.

Лара затвори телефона, като се усмихваше.

— Това Филип Адлър ли беше? — попита Келър.

— Аха. Ще се омъжа за него.

Келър я гледаше изумен.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

Това беше шок за него. „Ще я загубя, помисли Келър, след малко си рече: Кого лъжа? Никога не бих могъл да я имам.“

— Лара… та ти почти не го познаваш!

„Познавала съм го цял живот.“

— Не искам да направиш грешка.

— Няма. Аз… — Прекъсна я звънът на телефона, който бе инсталирала заради Пол Мартин. Лара го вдигна: — Здравей, Пол.

— Здравей, Лара. В колко часа ще се видим за вечеря? В осем?

Тя изпита внезапно чувство на вина.

— Пол… довечера няма да мога. Яви се нещо непредвидено. Точно щях да ти се обадя.

— О? Всичко наред ли е?

— Да. Едни хора дойдоха току-що от Рим — поне това бе истина — и трябва да се видим.

— Нямам късмет. Друг път.

— Разбира се.

— Чух, че разрешителното за хотела в Рино е дадено.

— Да.

— Ще се забавляваме добре с него.

— Очаквам го с нетърпение. Съжалявам за тази вечер. Утре ще ти се обадя.

Лара бавно затвори слушалката.

Келър я наблюдаваше. Тя видя неодобрението, изписано на лицето му.

— Нещо притеснява ли те?

— Да. Цялото това модерно оборудване.

— За какво говориш?

— Мисля, че имаш прекалено много телефони в кабинета си. Той е опасен човек, Лара.

Лара се наежи.

— Този опасен човек няколко пъти ни спасява кожата, Хауард. Има ли още нещо?

Келър поклати глава:

— Не.

— Добре. Да се върнем към работата.

 

 

Когато тя пристигна в „Ла Кот Баск“, Филип вече я чакаше. Докато вървеше към него, хората се обръщаха да я видят. Филип стана да я посрещне и сърцето на Лара заби по-бързо.

— Надявам се, че не съм закъсняла.

— Съвсем не — той я гледаше с възхищение, очите му бяха топли. — Изглеждаш прекрасно.

Тя се бе преобличала пет-шест пъти. „Дали да облека нещо просто, или нещо елегантно, или нещо по-секси?“ Най-накрая бе избрала един обикновен костюм от Диор.

— Благодаря.

Когато седнаха, Филип каза:

— Чувствам се като идиот.

— Защо?

— Изобщо не свързвах името ти с онази Камерън. А това си ТИ.

— Признавам се за виновна — засмя се тя.

— Боже мой! Ти си хотелската верига, жилищните кооперации, административните сгради. Където и да пътувам, виждам името ти из цялата страна.

— Това е добре. Ще ти напомня за мен.

Той я разглеждаше.

— Мисля, че нямам нужда от напомняне. Омръзнало ли ти е да ти казват, че си много красива?

Тя понечи да отвърне: „Радвам се, че ме намираш красива“, но се чу да пита:

— Женен ли си? — искаше й се да си отхапе езика.

Той се усмихна.

— Не. За мен е невъзможно да се оженя.

— Защо? — за миг тя затаи дъх. „Да не би да е…“

— Защото по-голямата част от времето съм на турнета. Една вечер съм в Будапеща, следващата — в Лондон или в Париж, или в Токио.

Усети, че я залива вълна на облекчение.

— Разкажи ми за себе си, Филип.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

Той се засмя.

— Това ще ни отнеме най-малко пет минути.

— Не. Говоря сериозно. Наистина искам да те опозная.

Той пое дълбоко дъх.

— Ами родителите ми са от Виена. Баща ми беше диригент, а майка ми — учителка по пиано. Избягали от Виена заради Хитлер и се установили да живеят в Бостън. Там съм роден.

— Винаги ли си знаел, че искаш да станеш пианист?

— Да.

Беше шестгодишен. Упражняваше се на пианото, когато баща му се втурна в стаята. „Не, не, не! Не правиш ли разлика между мажорен и минорен акорд? — косматият му пръст удари по нотния лист. — Това е минор, разбираш ли?“

„Татко, моля те, може ли да изляза? Приятелите ми ме чакат навън.“

„Не. Ще стоиш тук, докато го направиш както трябва.“

Беше осемгодишен. Онази сутрин беше свирил четири часа на пианото и вдигна ужасна кавга на родителите си.

„Мразя това пиано! — викаше той. — Не искам да го видя вече.“

Майка му отвърна: „Добре. Хайде сега да чуя още веднъж това анданте.“

Беше десетгодишен. Домът им беше пълен с гости, повечето от които стари приятели на родителите му от Виена. Всички бяха музиканти.

„Сега Филип ще ни изсвири нещо“, обяви майка му.

„Ще ни бъде приятно да чуем как свири малкият Филип“, снизходително казаха те.

„Изсвири нещо от Моцарт, Филип.“

Филип огледа отегчените им физиономии и ядосан седна пред пианото. Те продължиха да си говорят.

Той засвири, пръстите му полетяха по клавишите. Разговорите изведнъж секнаха. Той свиреше една соната от Моцарт и музиката сякаш оживя. В този миг той бе Моцарт и изпълваше стаята с вълшебството на маестрото.

Когато пръстите му изсвириха последните акорди, настъпи благоговейна тишина. Приятелите на родителите му се втурнаха към пианото, говореха развълнувано, обсипваха го с похвали. Той слушаше аплодисментите и хвалебствията им и за него това бе мигът на прозрението, когато разбра кой е и какво иска в живота.

— Да, винаги съм знаел, че искам да стана пианист — каза Филип на Лара.

— Къде си учил пиано?

— До четиринадесетата ми година ме учеше майка ми, а след това ме изпратиха в института „Къртис“ във Филаделфия.

— Това доставяше ли ти радост?

— Много голяма.

Беше на четиринадесет години, самотен в един град без никакви приятели. Институтът по музика „Къртис“ се помещаваше в четири сгради от началото на века близо до филаделфийския Ритънхаус Скуеър. Това беше американският еквивалент на Московската консерватория на Виардо, Егоров и Торадзе. Тук бяха учили Самюъл Барбър, Ленард Бърнстайн, Джон Карло Меноти, Питър Съркин и десетки други блестящи музиканти.

— Не се ли чувстваше самотен там?

— Не.

Бе нещастен. Никога досега не се бе отделял от дома. Бе се явил на прослушване в института и когато го приеха, той осъзна внезапно, че пред него започва нов живот, че вече никога няма да се върне у дома. Преподавателите веднага откриха таланта на малкото момче. Учители по пиано му бяха Изабел Венгерова и Рудолф Съркин. Филип изучаваше пиано, теория, хармония, оркестрация и флейта. Когато не учеше, свиреше камерна музика заедно с другите ученици. Пианото, на което го караха да се упражнява още от тригодишен, сега бе станало център на живота му. За него то се превърна във вълшебен инструмент, от който пръстите му можеха да изтръгнат романтика, страст и гръмотевици. То говореше на универсален език.

— Когато бях на осемнадесет години, изнесох първия си концерт с Детройтския симфоничен оркестър.

— Страхуваше ли се?

Беше ужасен. Разбра, че едно е да свири пред група приятели, а съвсем друго — да се изправи пред огромна аудитория от хора, платили, за да го слугиат. Нервно крачеше зад сцената, когато режисьорът го сграбчи за ръката: „Излизай. Твой ред е.“ Никога нямаше да забрави чувството, когато излезе на сцената и публиката заръкопляска. Той седна пред пианото и напрежението му в миг изчезна. След този момент животът му се превърна в един маратон от концерти. Той обикаляше Европа и Азия и след всяко турне репутацията му нарастваше. Известният артистичен импресарио Уилям Елърби се съгласи да му стане представител. Само след две години Филип Адлър бе много търсен навсякъде.

Филип погледна Лара и се усмихна:

— Да. И сега все още се страхувам преди концерт.

— А как минават турнетата?

— Никога не скучаем. Веднъж бях на турне с Филаделфийския симфоничен оркестър. Бяхме в Бюрксел и трябваше да заминем за концерт в Лондон. Летището беше затворено поради мъгла и ни откараха до летище „Схипхол“ край Амстердам. Но там ни обясниха, че чартърният самолет е малък и музикантите трябва да вземат или инструментите си, или багажа си. Те естествено предпочетоха инструментите. Пристигнахме в Лондон точно преди, началото на концерта. Свирихме по джинси, гуменки и небръснати.

Лара се засмя.

— Обзалагам се, че на публиката й е харесало.

— Така е. Друг път трябваше да изнеса концерт в Индиана, но пианото беше заключено в един килер и никой нямаше ключ от него. Трябваше да разбием вратата.

Лара се изкиска.

— Миналата година трябваше да свиря концерт от Бетховен в Рим. Един музикален критик писа: „Изпълнението на Адлър беше скучно, фразировката на финала бе изцяло несполучлива. Темпото бе твърде бавно, накъсвайки пулса на произведението.“

— Ужасно! — съчувствено възкликна Лара.

— Ужасното е, че аз изобщо не съм давал този концерт. Бях изпуснал самолета!

Лара нетърпеливо се наведе към него:

— Разказвай още.

— Ами веднъж в Сао Паоло по средата на един концерт от Шопен педалите на пианото паднаха.

— И ти какво направи?

— Завърших без педали. Друг път пианото ми се подхлъзна в другия край на сцената.

Когато говореше за работата си, гласът на Филип се изпълваше с ентусиазъм.

— Аз съм щастливец. Прекрасно е да можеш да трогваш хората, да ги пренасяш в друг свят. Музиката подарява на всеки от тях по една мечта. Понякога мисля, че музиката е единственото нормално нещо, останало в този ненормален свят — той смутено се засмя. — Не исках да прозвучи толкова надуто.

— Не. Ти правиш милиони хора щастливи. Обичам да те слушам — тя пое дълбоко дъх. — Когато слушам да свириш „Воалите“ от Дебюси, аз се пренасям на самотен бряг и виждам мачтите на кораб, който отплува в далечината…

Той се усмихна.

— Да, и аз.

— А когато слушам изпълнението ти на Скарлати, аз съм в Неапол, чувам конете и каретите, виждам хората, които вървят по улиците… — тя виждаше по лицето му, че я слуша с удоволствие.

Тя изравяше всичко, запомнено от професор Майърс.

— С Барток ти ме отвеждаш в селцата на Централна Европа, при унгарските селяни. Ти рисуваш картини, в които аз потъвам.

— Много ме ласкаеш — каза Филип.

— Не, всяка моя дума е истина.

Вечерята им пристигна. Ядоха шатобриан с пържени картофи, салата Уолдорф, пресни аспержи и плодова торта за десерт. Пиха различни вина с всяко ястие. По време на вечерята Филип каза:

— Лара, говорим само за мен. Разкажи ми за себе си. Какво чувство изпитваш, като строиш тези огромни сгради из цялата страна?

Лара замълча за миг.

— Трудно е да се опише. Ти твориш с ръцете си. Аз създавам с ума си. Аз не строя физически сградата, но правя построяването й възможно. Представям си една мечта от тухли, бетон и стомана и я осъществявам. Създавам работа на стотици хора: архитекти, зидари, дизайнери, дърводелци, водопроводчици. Благодарение на мен те могат да издържат семействата си. Предлагам на хората да живеят удобно в красива среда. Строя привлекателни магазини, където да купуват това, което им е нужно. Строя паметници на бъдещето — тя стеснително се усмихна. — Нямах намерение да държа такава реч.

— Ти си удивителна, знаеш ли?

— Бих искала да го мислиш наистина.

Прекараха очарователна вечер и още преди края й Лара разбра, че е влюбена за първи път в живота си. Тя много се страхуваше, че ще се разочарова, че никой мъж не би могъл да се сравни с образа, живеещ във въображението й. Но Лохинвар бе оживял пред нея и тя бе развълнувана.

 

 

Когато се прибра вкъщи, Лара бе толкова възбудена, че не можа да заспи. Отново и отново преживяваше цялата вечер, целия разговор. Филип Адлър бе най-чаровният мъж, когото бе срещала. Телефонът иззвъня. Лара се усмихна и го вдигна. Понечи да каже: „Филип“, когато чу гласа на Пол Мартин:

— Само проверявам дали си се прибрала благополучно.

— Да — отвърна Лара.

— Как мина срещата?

— Добре.

— Хубаво. Хайде да вечеряме заедно утре.

Лара се поколеба.

— Добре.

„Дали ще имам проблеми?“