Сидни Шелдън
Звездите светят над нас (11)

XI

Кантората на Пол Мартин бе на двадесет и петия етаж в една административна сграда на Уолстрийт. Матираният надпис на вратата гласеше: ПОЛ МАРТИН, АДВОКАТ.

Лара пое дълбоко дъх и влезе. Служебната приемна бе по-малка, отколкото бе очаквала. Имаше едно очукано бюро, а зад него седеше изрусена секретарка.

— Добър ден. С какво мога да ви услужа?

— Тук съм за среща с мистър Мартин — каза Лара.

— Той очаква ли ви?

— Да — нямаше време за обяснения.

— Вашето име?

— Камерън. Лара Камерън.

Секретарката стана и влезе в кабинета. Трябва да ме приеме, мислеше Лара. След миг секретарката се появи.

— Да, мистър Мартин ще ви приеме.

Лара прикри въздишката си на облекчение.

— Благодаря.

Кабинетът бе малък и просто обзаведен — бюро, две канапета, масичка за кафе и няколко стола. „Не ми прилича на цитадела на властта“, помисли си Лара. Мъжът, който седеше зад бюрото, изглеждаше около шестдесетгодишен. По лицето му бяха изрязани дълбоки бръчки, имаше орлов нос и белокоса грива. Излъчваше някаква дива, животинска жизненост. Бе облечен в сив, старомоден, раиран двуреден костюм и бяла риза с тясна яка. Заговори с дрезгав, нисък, завладяващ глас:

— Секретарката ми каза, че съм ви очаквал.

— Съжалявам, но трябваше да ви видя, — отвърна Лара. — Много е спешно.

— Седнете, мис…

— Камерън. Лара Камерън — тя взе един стол.

— Какво мога да направя за вас?

Лара пое дълбоко дъх.

— Имам малък проблем. — „Един незавършен скелет от стомана и бетон, висок двадесет и четири етажа, пустее.“ — Става дума за един строеж.

— Какво по-точно?

— Аз съм предприемач, мистър Мартин. В момента строя административна сграда в Ийст Сайд и имам проблем с профсъюза.

Той слушаше мълчаливо. Лара бързо продължи:

— Избухнах и ударих шамар на един работник, а профсъюзът обяви стачка.

Той я гледаше озадачен.

— Мис Камерън… какво общо има това с мен?

— Чух, че бихте могли да ми помогнете.

— Страхувам се, че не сте разбрали правилно. Като адвокат аз не се занимавам със строежи и профсъюзи.

Сърцето на Лара се сви.

— О, мислех… нищо ли не можете да направите?

Той опря длани на бюрото, сякаш се готвеше да се изправи.

— Мога да ви дам два съвета. Потърсете адвокат по трудово право. Накарайте го да заведе дело срещу профсъюза и…

— Нямам време. Притисната съм от пусковия срок… а вторият ви съвет?

— Зарежете този бизнес — погледът му бе прикован в гърдите й. — Нямате нужната подготовка за него.

— Какво?

— Това не е място за жена.

— А кое място е за жената? — ядосано попита Лара. — В кухнята — боса и бременна?

— Нещо такова. Да…

Лара скочи на крака. Едва се владееше.

— Сигурно водите потеклото си от динозаври. Може би още не сте чули новината, но жените са вече свободни.

Пол Мартин поклати глава.

— Не, просто вдигат повече шум.

— Довиждане, мистър Мартин, извинете ме, че отнех от ценното ви време.

Лара се обърна и напусна кабинета, затръшвайки вратата. В коридора спря и пое дълбоко дъх. „Това беше грешка“, рече си тя. Наистина бе стигнала до задънена улица. Рискува всичко, изграждано години наред, и го загуби само за кратък миг. Нямаше към кого да се обърне, нито къде да иде. Всичко бе свършено.

 

 

Лара бродеше по студените, дъждовни улици. Изобщо не забелязваше къде се намира, не усещаше ледения вятър. Съзнанието й бе погълнато от връхлетялото я ужасно нещастие. В ушите й кънтеше предупреждението на Келър: „Строиш сгради, вземайки заем срещу тях. То е като пирамида, но ако не внимаваш, пирамидата може да се срути.“ И тя се срути. Банките в Чикаго ще наложат възбрана върху имотите й там, а тя ще загуби всичко, инвестирано в новата сграда. Ще трябва да започне всичко от самото начало. „Бедният Хауард повярва на мечтите ми, а аз го разочаровах.“

Дъждът бе спрял, небето започна да се прояснява. Бледо слънце се опитваше да пробие облаците. Тя изведнъж осъзна, че е съмнало. Бе вървяла през цялата нощ. Лара се огледа и за пръв път видя къде се намира. Бе само на две пресечки от обречения строеж. „Ще ида да го видя за последен път“, примирено си рече тя.

Още отдалече чу шума — звуци от пневматични бормашини, чукове и бучене на бетонобъркачки изпълваха въздуха. Неподвижна, Лара се заслуша за миг, после хукна към строежа. Дотича, спря и се загледа, не вярвайки на очите си.

Целият екип бе там и усилено работеше.

Усмихнат бригадирът се приближи към нея:

— Добро утро, мис Камерън.

Лара едва намери гласа си.

— Какво… какво става? Аз… струва ми се, че изтеглихте хората си.

Той смутено отвърна:

— Малко недоразумение, мис Камерън. Бруно можеше да ви убие, изпускайки оня ключ.

Лара преглътна.

— Но…

— Не се безпокойте. Той си отиде. Вече няма да се повтори подобно нещо. Няма за какво да се тревожите. Ние сме в график.

Лара мислеше, че сънува. Стоеше, наблюдаваше мъжете, които се катереха по строежа и си казваше: „Получих си всичко обратно. Всичко. Пол Мартин.“

 

 

Веднага щом влезе в кабинета си, Лара му телефонира. Неговата секретарка каза:

— Съжалявам, мистър Мартин отсъства.

— Бихте ли го помолили да ми се обади? — Лара остави номера си.

В три следобед той все още не се обаждаше. Тя отново позвъни.

— Съжалявам, мистър Мартин отсъства.

Той не се обади.

В пет часа Лара отиде в кантората му.

— Моля, кажете на мистър Мартин, че Лара Камерън иска да го види — обърна се тя към русата секретарка.

Секретарката се колебаеше.

— Ами, аз… един момент — тя влезе в кабинета и след миг се появи.

— Моля, заповядайте.

Когато Лара влезе, Пол Мартин вдигна очи към нея.

— С какво мога да ви услужа?

— Дойдох да ви благодаря.

— За какво?

— За… за това, че оправихте нещата с профсъюза.

Той се намръщи.

— Не знам за какво става дума.

— Тази сутрин работниците се върнаха. Всичко е прекрасно. Строежът върви по график.

— Е, поздравявам ви.

— Ако ми изпратите вашата сметка…

— Мис Камерън, мисля, че бъркате нещо. Радвам се, че въпросът е уреден, но нямам нищо общо с това.

Лара дълго го гледа.

— Добре… извинете, че ви обезпокоих.

— Няма нищо.

Той я наблюдаваше, докато излизаше от кабинета. След миг се появи секретарката му.

— Мис Камерън остави едно пакетче за вас, мистър Мартин.

Пакетчето бе завързано с ярка панделка. Любопитен, той го отвори. Вътре имаше сребърен рицар в пълни доспехи, готов да тръгне на бой. Извинение. „Как ме нарече тя? Динозавър.“ Той сякаш чу гласа на дядо си. „Опасни времена бяха, Пол. Младите решиха да поемат контрола в мафията, да се отърват от старомодните, мустакати водачи, от динозаврите. Проля се кръв, но те успяха.“

Ала това бе много, много отдавна в старата родина — Сицилия.